Ще ни спестя многословието - това е Перпендикулярна Вселена. Няма да я описвам, няма да я доукрасявам с думи - невъзможно е. Перпендикулярната Вселена е като Айляка - просто трябва да се бичи (в случая – изживее).
Ден1. Тур Дьо Гняс:
Ставам рано, все пак пътя от Пловдив е два часа (си мислех аз). Без закуска, товаря Кочката на Ланята (колелото върху колата) и напред към денонощното - от там три кроасана и газ към Тополово. Хапнах на пътя за Кърджали на място с умерена гледка към низината. В Тополово бях 40 минути след старта разбира се подминах цялото село и се върнах до хоремага, където няколко човека вече бършеха гурели над кафе и кола. Заприиждаха "хора", а облаците дебнеха от планинските зъбери над нас. Познати муцуни, поздрави, шеги, предстартова треска. Тамън се напръсках с крема против изгаряне и облаците завладяха небето и слънцето се прибра някъде да бичи Айляк. Прекосихме селото и тръгнахме нагоре по черните пътища. Ама тез пътища в един момент станаха толкова черни, че ни хвана страх да не ни откраднат колелетата. Кални локвички, локви, локвища, езера, микроязовири бяха част от водните препятствия, с които мургавите дървосекачи бяха дарили гората и нас. Пътища с коловози, в които можеше да се крием при престрелка и... споменах ли Кал? Нагоре, хапвайки сандвич и хрускайки песъчинки, някой от Врачаните изтърси лафа "Тур дьо Гняс". Даааа... от дъждовете таз' Вселена май щеше да е ПерпендиКАЛярна. Заобикаляйки една локва, видях как един ентусиаст тръгна да я прегазва - беше красиво да гледаш (отстрани) тънкия коловоз, който колелото му рисуваше в дълбоката до роторите му кал. В един момент забуксува и с едно мазно "джвак" стъпи в страни и затъна до над кокалчетата в калта. А, да, май не споменах, че вече валеше. То... подгизналото от пот и дъждовна вода джърси се превърна в дрескод на тазгодишното издание. На първата чешма след края на КАЛоездачната сага имаше стадо будали, миещи масивните буци кал, в които с повече въображение можеше да припознаеш планински велосипеди. И катерене, катерене, хАсфалт, черни пътища, пътченца, отбивка за Белинтаж и от там почна леко да спуща. Стигнахме до една кръчмичка, която силно ни изкуши, но силата на разума надделя и реших да продължа, че да има време да опъвам палатки и т.н.
Мале пък к'ва пътека ни бяха намислили Кривите Гадове... то не бяха серпентини, серепентинки, серпентинища... На един от завоите на Кочката ми ѝ прилоша и се опита да ме повърне. За щастие бях по-упорит и от най-злия запек, та си останах отгоре. И тъй, няколко рекички по-късно бях в лагера. Разпъване на палатка, преЦедателски РД-та, аху-ихи и един уморен Рапунцел се свря рано-рано в чувала си.
Дъжда не се умори цяла нощ, от време на време онзи отгоре си правеше селфита, та имаше светкавици, трескавици и спането не беше изобилно.
Ден2. Акванавти.
Лагерът явно започна да става в 6, щото по това време щастливото ми хъркане и пърдене (поне първото) бяха прекъснати от бъбриви досадници. Разтърках кисело очи, и се заех да се опитам да започна деня. И попаднах във вечния си затворен кръг – без да пия кафе съм почти безплезна съвкупност от кости, мускули и тъкани, лишена от контрол и оставена на произвола на неработещ мозък. А за да си направя кафе – трябва поне малко координация. Криво ляво си направих кафето, закуската и понеже знаех, че днешния ден ще е дълъг – рано-рано се изстрелях. Псувах на ум, че обувките са ми влажни от вчера. Прегазване на река, втора, трета, четвърта, пета... а, не, нямаше толкоз реки наоколо, просто... виждали ли сте змии в брачния им период - това правеха пътя и реката горе-долу. Когато и двата ми крака бяха мокри настигнах познат силует... Наката. Успях да покарам за кратко с него. Последваха още амнайсе пресичания на река, в която краката ми бяха толкова мокри, че чак почна да ми харесва. Накрая имаше дори бутане нагоре в стръмна река. Настигнаха ни Шуменци – Анелия почти беше спечелила обиколката на Витоша и дошла на другия ден да отмаря с нас. Разбира се, моят дебел и мързелив гъз бързо бързо изостана от айляшкото им темпо. Изкачихме баира и Атанака Сенсей заяви, че стръмното е свършило и почва гадното. Учудих ли се – не! Все пак клубът е Крив, а вселената – Перпендикулярна. Е, малко след като напече и реших да се напръскам със слънцезащитен крем се смрачи. Посетихме Караджов Камък, реших, че колкото и да е много пътят – мястото е зареждащо, а батерията на телефона ми пада и трябваше да зареждам. Много неща мога да кажа за Караджов Камък, за стръмните стълби, за течащите вади по гладкия камък и паянтовите парапети – но горе си струва да се качи човек. Виждаш много, усещаш още повече. Много хора, писатели, фотографи са се опитвали да опишат красотата на Родопите, но може би само родопските песни успяват да предадат духа на таз планина. А тази година този дух беше разсърден от безразборната сеч и безогледното отношение на хората към природата и този справедлив гняв понесохме и ние този ден. Продължих нагоре с бавното си магарешко темпо – без много почивки и без да се застоявам, хапнах един бърз сандвич на Аква Тепе и продължих. Новата ми Кочка щастливо газеше каменистата пътека на Кончето и ми позволи да я мина с прилично темпо. Трудно можеше човек да изтрие широката усмивка от лицето ми. Е, започващия дъжд се постара. Скоро след Кончето се изсипа и град и изви смразяващ костите вятър. Слезнах в страни от пътя и се скрих на завет до едно по-големичко дърво и спокойно си зъзнех, чакайки градушката да прекрати с перкусиите върху каската ми. Дъжда намаля и продължих да си кретам по пътя. Скоро дъжда отново усили и тъжно се огледах за укритие, но уви – от ляво урва, от дясно – стръмен склон. Дърветата – далече. Видях оставени в страни от пътя бетонни тръби и вече мислех да направя оригами от себе си и да се вместя в някоя от тях, когато видях беседка. Спрях тям и докато дъжд, град и вятър бушуваха наоколо – видях Мария да си крета в рицарските доспехи и се зачудих защо не спря. В последствие ми каза, че като спре замръзва. Е и аз не се потях от жега, но предпочетох завета. Като намаля дъжда продължих и когато бях цялостно подгизнал дойде следващия конник на Дъждокалипсиса – Вятър. Облякох панталона и ветровката си и така малко ми присветна. Скоро дъжда накваси и тях, но аз бях минал на автопилот. Исках просто да стигна до края на това каране. Следваха спускания по черни пътища, каране по било, светкавици, гръмотевици, докато бях в гората един гръм удари толкова близо, че след като изтрещя, видях, че съм клекнал зад колелото си и гледам като питекантроп в метрото. Не беше много приятно (и разумно) карането по билото, когато в съседните склонове природата изливаше гневът си към хората в електрически вид, но просто така исках това да свърши, че просто карах напред без много когнитивна дейност. Малко преди последната пътечка на колелото ми отново му прилоша и ме повърна в една долчинка. Там каската ми и един пън завързаха крепка дружба, а аз се помъчих да разбера 1) как успях да падна толкова глупаво, 2) кое е горе и кое долу и 3) защо лежа в поза, сякаш оплождам майката земя...
Краят на деня представляваше една прекрасна пътечка, но бях толкова уморен, че не я карах, а сурках. Е, разбира се, трябваше да прекосим и една рекичка с вода до коляно, но след като всичко по мен джвакаше – това не беше нещото, което може да ме притесни. Напротив – дори си поизмих колелото. Като стигнах до хижата имаше малко хора, което ме учуди – явно съм или стигнал рано, или нещо не е наред. Там пекна и слънце и всички се разхвърляхме по гащи и оставихме останалото да съхне. Камиона закъсня доста. Нашите Криви приятели успяха да спазарят да ни пуснат по стаите в бунгалата, хората там ни запалиха и камината, около която поникна едно сюрреалистично дрехово-обувчено храстче. Имаше и баня, но нямаше дрехи за преобличане.
По късно, след няколко телефонни разговора, разбрах, че всъщност моето положение си е било даже Айляшко. Групата след мен я е хванала четиридесет минутна градушка, студ, имало е хора с хипотермия, Брадата е можел да мели кафе в устата си и една премръзнала група от хора са взели странното решение да останат да спят в хижата на Аква Тепе. Там Цанко подобри рекорда ми по мрънкане от ПВ4 и представи картината толкова апокалиптично, че моята повест „Изоставени“ изглежда като радостна приказка за зайчета и сърнички.
Разбира се, никой не му умря в ръцете, както беше обрисувал картината там, но доста хора влезнаха в (по късно наречения) клуб „Искам при Мама“ и напуснаха мероприятието на идния ден.
През това време, ние се наслаждавахме на обувчено-чорапените пари, които изпълваха трапезарията на хижата и се радвахме на топлия живот. Аз лично се дупех на камината, с надеждата да затопля калния си гъз. Когато камиона дойде – беше посрещнат по-радушно от заплата. Хората си налазиха багажите, аз побързах да разпъна палатката и пак си легнах с кокошките. Останалите хора спаха по много хора в стая, както и който където го е сварило – в трапезарията.
Ден3. Айлякът е за бичене.
След като групата ни се разцепи имаше много дискусии как точно да процедираме, за да направят картинката по-интересна (и непреходима) отвориха шлюзовете на близкия язовир и рекичката ни стана Река. Стана ясно, че първоначалния план отива по дяволите и планът за идните дни се променя. Групата остана за цял ден покрай хижата, обляни от предиобедното слънце и моите съграждани започнаха с практическите уроци по Айляк. Имаше инструктаж за най-удобна поза за лежане, избор на припек и въобще – показно как, аджеба, се бичи Айлякът. Една групичка от Криви и не толкова криви се насочи да търси обходни маршрути и аз, учудвайки себе си заложих не на мързела, ами тръгнах и аз да се вра по шубраците и да се пречкам, простете – помагам. И тръгнахме да се опитваме да намерим и разчистим отдавна забравена пътека. Имайки предвид слънцето – отново се замислих да се напръскам с крем, но явно мислите ми привлякоха облаците. Е намерихме било, навъсени облаци, недалечен тътен от гръмотевици, дъжд, гъста гора, но не и обходната пътека. Накрая се сурнахме като кози дърдонки по склона и стигнахме до, о каква изненада – рекичка, която трябваше да пресечем. Там някъде натрупаната от предните дни умора започна да налива олово и други цветни метали по крака, ръце, глава. Остана ни да стигнем до Тролейбусната спирка, която бяха изградили приятелите от клуб Вертикал. Да, така, подгизнали от неспирно изливащия се дъжд прекосихме отново Реката и се озовахме на другата страна, където помогнахме да прибелем тролея. След това обратно в хижата, където Кривите събратя продължиха да мислят варианти за следващия ден. А аз за пореден път въртях на чеверме обувките си пред камината и нагло ѝ се гъзех.
Ден4. Асфалтов път до Комунизма.
Планът за спасение на Перпендикулярната Вселена се изразяваше в един дълъг асфалтов път. Ни повече, ни по малко – 55 километра. Е, за да е по-лесно, и за да изпреварим дъжда, който с английска точност и изобилие се изливаше след един следобед – тръгнахме в 7. Този път от вечерта бях потготвил всичко и сутринта трябваше само да закуся и да прибера палатката. И така – по черния път, после по асфалт и така... 55 километра по красиви и панорамни шосета – просто мечтата на всяка шосейка. Или поне на тези, които успяват да откъснат поглед от калории, пулс, обороти в минута и други жизненоважни статистики. Отново гледахме красотите на Родопите, тишината и спокойствието на този край. По-късно, пропускайки всички кръчми в бързането пристигнах в Загражден. Като стигнах до сградата, в която щяхме да спим отново видях Кривото чувство за хумор – беше дом на Инвалида. Вътре ни посрещна портрета на Вожда, с който... май всички се снимаха. Печеше слънце и аз побързах да разпъна подгизналата си палатка, няколко джърсита, протекторите, които първия ден забравих на дъжда и бяха обилно подгизнали и си намерих местенце под стълбите за нощуване. Тогава настъпи дълго лелеяната сухота! Амин! След като всичко изсъхна, с Тошко, който се падаше роджденник решихме да накупим бири и да почерпим – той за предстоящия си рожден ден, а аз – за предстоящата си сватба. Трудно е да се опише какво представлява ергенско парти и рожден ден под акомпанимента на Камбата и Брадата и в компанията на най-готините хора ЕВЪР – това е нещо, което трябва да се види и чуе. Смял съм се от сърце и до сълзи. Беше весело и тотално си струваше абсолютното недоспиване. Благодаря ви, хора! Не знам дали ще помня сватбата си, но ще помня ергенското си парти – в комунистическия интериор, на червения диван, до масичката с бирите и мезетата, около която се бяха скупчили колоездачи, а Камбата ни изнасяше практически уроци по български фолклор. Такива песни трудно ще прочетеш в сборниците от народни песни, а си бяха точно такива! Огромното ми уважение, към човека-сборник и веселия му репертоар. Това ми беше първата нощ, в която успях да спя на открито.
Ден5. Хепи-лог
Както всяко нещо – и тази Вселена трябваше да свърши. Рано сутринта се снимахме пред дома на Инвалида, отново поругахме портрета на Владимир Илич и поехме нагоре и нагоре. През нощта беше валяло и сутринта беше навъсена. Трябваше да се върнем по следите от втория ден. Маршрута беше изпълнен с доста спомени – мокри и мразовити. Ръсваше от време на време дъждец, та да ни поохлади страстите и да ни припомни преживяванията. Аз вече бях като робот. Силите ме бяха изоставили тотално и карах на батерии и автопилот. Спусканията бяха суркания. Катеренията бяха бутане. Минахме през местността „Пешова молитва“ - там нейде преди години ме бяха снимали в медитативна поза, на фона на поредната прекрасна гледка. Аз бях прекалено уморен и недоспал, за да ѝ се насладя. Леката дрямка на слънце, докато чакахме да се сберем всички за още една снимка ми даде малко сили. Продължихме спусканията и тамън разказвах на Шуменския майстор на перото – Запа, как преди години на същото място един подплашен кон подгони един от колоездачите, когато чухме тътен зад нас и вероятно същия кон отново ни подгони в паниката си. Викнах няколко пъти „бягай от пътя“, но коня ни заобиколи и изпревари преди да е станало нещо лошо. Следваше леко спущанье по черен каменист път, където змийче ми у'апа задното търкало, та сменях и гума. И така стигнахме до началото на края – последната, легендарната Тополовска пътека. Сингъл-трачец в горичка, след която излезнахме на скалиста част, където моята плашлива милост си побута. И така – до една групичка, скупчени около Зори. Милата беше се контузила доста сериозно и кракът ѝ беше шиниран с колче и седалка. Наложи се няколко човека да я отнесат до началото на пътечката и асфалтовия път. Аз и Тошо пък си подавахме колелото ѝ нагоре. След като ПСС (Перпендикулярна Спасителна Служба) отнесе Зори до асфалта, Наката ни изгони да караме и след бурно съпротивляване поехме надолу към колелетата. Пътеката сигурно би ми докарала няколко оргазма, ако бях в по-малко пихтиеста форма, ама пуста сватба – няма кога да карам! То не бяха камънаци, игриви горски линии, полянен фрирайд и общо взето – кеф. И пътеката, кефа и Перпендикулярната свършиха заедно - за щастие – не върху мен, а в Тополово. Там хората, унило товареха колелета и багаж по колите си, казваха си по едно „довиждане“ и моята Ланя обидено отказа да запали. Да е жив и здрав Крис Швабата, че даде ток, та успях да прибера себе си и Иво. И те така. Оцеляхме