Последната ни среща с Митко на Кръстец, където отпразнувахме скромно студентския празник и си припомнихме небивалиците, които преживяхме заедно по пътя към Емине, по някакъв паметен за мен начин маркира последните дни на една дълга ера в живота ми – тази на неизменен член в клуба на самотните сърца.
Денят след като се върнах от Кръстец, постави началото на новото летоброене в моето житие. Поканих на среща Криси. Както се казва, бързо се сближихме и заживяхме заедно почти веднага. Два месеца по-късно й предложих да се бракуваме, а след още два – три месеца направихме сватба.
Последваха четири щури и безгрижни години, в които разполагахме с цялото време на света да се радваме на живота и на любовта си, без да мислим за утрешния ден. След това се родиха момчетата и при все, че грижите и отговорностите значително нарастнаха, родителството ни подари абсолютното, изпълнено със смисъл семейно щастие.
Хората обичат да се шегуват със семейните взаимоотношения. Аз също си позволих тук-там в този разказ да се направя на интересен на гърба на съпругата ми, но истината е, че тя е най-прекрасния, всеотдаен и подкрепящ човек, който можете да си представите. Нежна и грижовна майка, супер домакиня, позитивна, весела, оправна... каквото и още да кажа ще е малко. Е, разбира се, има и моменти, в които яхва метлата, но коя жена ги няма.
Та да се върна на прехода и срещата ми с Митко, за мен не беше странно, че с промяната на семейното ми положение, позабравих доста от старите си хобита, навици и познанства. Поговорихме, разменихме си телефонните номера и си обещахме, че задължително ще се видим скоро. Той щеше да остане на Чавдар за ден - два, но мен ме чакаше път и не ми се щеше да губя от фокус предстоящите изпитания. Този ден го бях определил за полупочивен, обаче трябваше да стигна поне до Златишки проход, за да съм в добра стартова позиция за сериозните предизвикателства отвъд.
Митко ме изпрати до долу. Толкова бях ошашавен, че забравих да се обадя на Иво. Поех нагоре към билото и не спирах да мисля как се получи тази среща. Да се каже „просто случайност“ ми се струва твърде неубедително.
Имах време и не бързах, но все пак реших да не изкачвам красивите и внушителни върхове от север, а да се движа в ниското. Чудех се какво не му харесват на пътя и не след дълго разбрах. От базата на военните и доста на изток, това вече буквално не е път. Окъде се взе толкова камънак – не е за вярване. Супер рисков участък за инегритета на бъреците ви, за велосипеда, най-вече за гумите. На места се бута, трябва да се внимава!
По едно време този най-ужасен „пътен“ участък от целия преход приключи, отпуснах спирачките и не след дълго се озовах пред хижа Кашана. Посрещнаха ме две доста едри лаещи кучета – едно вързано и едно пуснато. Черпих ги по една-две от кучешките бисквитки и станахме приятели.
Отпред беше и хижарката мама Данче. Казах й, че я познавам задочно от филма на Марти Стефанов (с Божо на море от Ком до Емине). Скромна жена, изключително сърдечна и гостоприемна. Трудно е да не я харесаш.
Попитах дали мога да остана да спя отвън – „Разбира се! Разполагай се където ти хареса“. „А може ли да взема един студен душ?“, попитах. „Ей там, в онова бунгало е банята. Влизай, къпи се – ако щеш със студена, ако щеш с топла вода.“
Тук отново ще се отклоня от разказа за момент. Има две-три простички неща, които възприех като полезни нововъведения в живота си през последните месеци и които, убеден съм, много подпомогнаха отличния ми тонус по време на прехода. Мисля, че е модерно подобни практики да се представят с етикета „биохакинг – biohacking“.
Изрично уточнявам, че споделям личен опит и не твърдя, че това което работи при мен, ще работи при всеки. Та единият от моите „биохакове“ е, че свикнах да се къпя само със студена вода. Може би сте срещали доста нашумелия напоследък „Метод на Вим Хоф“ а.к.а. Ледения човек. Ами това е, като методът освен излагане на студ включва и малко дихателни упражнения и още нещо, което едни твърдят че било медитация, други – че било постоянство.. Все едно.
От началото на годината търсех решение за един лек, но постоянен дискомфорт в коленете. Така попаднах на информация за метода. Започнах веднага, моментално влизайки в банята под студения душ. Не издържах и петнадесет секунди. През следващото денонощие се усещах в някакво междинно състояние на полу-хрема. Въпреки това на следващия ден завърших къпането с десет секунди под студената вода. Всеки следващ ден увеличавах с по десет секунди и така след две седмици започнах да се къпя само със студена вода. Правя го от четири-пет месеца и се чувствам супер!
Междувременно няколко пъти съм пробвал потапяне в планинска река, във външна вана с коричка лед при минусови температури, в надуваем басейн пълен с лед. И нищо ми няма – здрав съм, не се разболявам, чувствам се отлично. В интерес на истината тоя проблем с коленете се опитвах да го реша почти половин година по безброй начини – с мазила, физиотерапия, рейки, Боуен терапия, със студената вода... Оправи се чак като тръгнах на прехода и Слава Богу, оттогава не се е обаждал.
Не съм глезльо като става въпрос за хигиена. Тръгвайки с идеята, че няма да ползвам хижи ми беше ясно, че ще има моменти, в които ще си лягам мръсен и подгизнал в собствен сос. Само че навика да се къпя със студена вода превръщаше всеки крайпътен извор в отлична възможност за баня. А тук нещата не опират само до удоволствието да се изкъпеш. Студената вода, наред с всички други ползи, доказано подпомага по-бързото възстановяване на мускулите след тежкo натоварване. Завършвам тази тема, връщайки се към разказа, с това, че според хижарката мама Данче, Божо също се къпел със студена вода. Мислех си колко смешна игра на думи се получава ако кажеш на някой: „Горещо препоръчвам“ ...да изтезава тялото си със студ. Но ви го казвам
Взех си хубав студен душ, изпрах пак чорапите и тениската от титулярния екип и се пренесох в столовата. Там се запознах с Олег – приятен събеседник на средна възраст, който правеше прехода за пореден път, с идея за доста бързо преминаване от десетина дни. Поразговорихме се. Аз пак пуснах моята КЕ плоча, този път в допълнение с разказ за удивителната среща на х. Чавдар отпреди няколко часа.
Тъй като вече имах две солидни хапвания за деня от обед насам, малко лекомислено подцених възможността да си поръчам нещо по-съществено за вечеря. Видях, че мама Данче направи на Олег два сандвича за из път. Аз също поисках един. На следващия ден ще ви трябват калории, така че ако не разполагате с достатъчно собствена храна – сандвичите са добър вариант, препоръчвам.
Докато не съм забравил! Тук е моментът да обърнете внимание на грижата за краката си. Аз не го направих както трябва и имах неприятности. Оттук нататък започва голямото бутане. Ходенето е повече от карането. Съответно рискът от протриване и поява на мазоли нараства неимоверно. През 2007-ма прилагах една проста и безотказна система – всяка сутрин облепях всички уязвими части на пръстите, петите и ходилата с ролка лейкопласт, а вечер махах лепенките.
Когато си купувах медикаментите за прехода и поисках ролка лейкопласт, аптекарят ме попита каква да бъде. Отговорих „Най-хубавата“. Той ми даде някаква специална – не залепвала силно върху кожата, сваляла се лесно, не пускала лепило.
На Кашана изпълних процедурата по протокол, обаче в края на деня, когато свалих чорапите, положението беше отчайващо. Някои лепенки се бяха разлепили и омацали краката ми с лепило. В комбинация с праха и мръсотията по кожата ми се беше образувала чернилка, която нямаше сваляне. Бяха тръгнали мазоли, най-вече по петите. Други лепенки пък не се отлепяха докато не смъкнат част от кожата. След този ден спрях да слагам лейкопласт и мазолите разцъфнаха на воля. Всяко сваляне и обуване на обувките беше мини инквизиция.
За да нямате подобни проблеми пробвайте предварително какво работи за вас като грижа за краката и го прилагайте. Ако оцелеете без поражения в участъка Златишки проход – вр. Ботев, всичко ще е наред.
Олег отиде да си ляга. Аз останах още малко. Пробвах да се чуя с Криси по телефона на мама Данче, обаче не се обади. Накиснах овеса, приготвих багажа за следващия ден и отидох на поляната да си лягам. По едно време Данчето тича с телефона. Беше Криси.
Стана около десет часа. Уж ще заспивам, че сутринта ще тръгвам по-рано. Какъв ти сън, братко! Тая свободно разхождащата се кучка, дето уж ми беше приятелка, застанала баш до бивито и лае ли лае, а покрай това разлайва и вързаната и едни други мастии горе на пътя. Данчето каза, че я прибрали наскоро. Лаеше с такова огромно усърдие, сякаш искрено вярваше, че точно за това я държат и с тоя безсмислен непрекъснат нощен лай си изкарва хляба.
Въртях се, въртях се, не можах да мигна! По едно време гледам, станало три и нещо. Кучката не спира да лае. Викам си – ясна работата, ами да събирам багажа и да тръгвам. Замъкнах бивито в столовата, закусих, събрах си нещата и дим да ме няма. Беше четири часа и седем минути.
Покрай изчетените пътеписи разбрах, че има някаква пътечка от прохода нагоре, която качвала билото доста по-плавно от север-северозапад и е подходяща за колоездачи. Миналия път минах през класическия маршрут и помня, че беше доста стръмно. Иво от Чавдар ми каза да пердаша нагоре по класическата пътека. Мама Данче ме посъветва така: "Колоездачите се качват и спускат по пътечката, дето тръгва от чешмата на асфалта нагоре, после завива на ляво от трафопоста. Оттам гледай маркировката и утъпканата пътека, докато излезеш на билната маркировка – няма къде да сбъркаш."
Доверих се на Данчето. Пътечката се следи лесно, не след дълго набрах височина и излязох на билото преди първия от десетките върхове, които трябваше да предолея през този дълъг и изтощителен ден. Обръщайки се назад, някъде по-долу и встрани видях светлинка от челник и се досетох, че това е втората останала без сън жертва на лаещата хижарска кучка – Олег. Беше споменал, че иска да стигне до з. Орлово гнездо и явно бе тръгнал малко след мен.
Реших, че няма смисъл да го изчаквам. И без това щеше да ме настигне. Продължих по зимната маркировка нагоре, обаче по баирът започна рязко да се усилва. Огледах се назад пак за Олег, не видях нищо и продължих. След малко гледам светлинката пъпли напред, но доста по-ниско от място където се намирам и тогава ми светна, че той е хванал подсичаща пътека, а аз практикувам алпинизъм с колело по билото. Нагоре баир – да те хване страх.
Викам си: "Тръгвам и аз надолу по диагонал, все някак ще стигна до тая пътечка." През това време светлинката на колегата се стопи в далечината напред колкото да ми подскаже долу-горе каква посока да следвам.
И като се почна едно храсталясване из клека надолу, батеее... По едно време ми се прирева. Тоя клек расъл, расъл, та се забравил. Не газиш, ами плуваш в море от клек, при това с колело в ръка. Докато стъпя най-накрая на тая заветна подсичаща пътечка ми се разказа играта. Пък и по нея после не е много бързо придвижването, че и тя широка една педя и лъкатуши насам-натам. Състезателят в мен разсъждава: "Олег сигурно стигна до Планински извори, пък аз още не съм излязал от клека! Няма да мога да му наваксам само с едно спускане към Белкемето и малко чер път след това."
С триста зора стигнах до подножието на вр. Свищи плаз. Вече беше започнало да се развиделява и очертанията на варианта за подсичане личаха съвсем ясно. Зарекох се до Беклемето където е възможно да минавам метър без качване и спускане на върхове.
Оттам нататък започва едно безкрайно бутане нагоре, често и надолу. Кара се тук – там, но не за дълго. Първата си кратка почивка направих някъде към девет. Бях прегладнял и хапнах сандвича от хижата. Осъзнах сериозната си грешка, че снощи, решавайки продоволствените въпроси на пълен стомах, не осигурих достатъчно хапване за днешния тежък ден. Трябваше да взема не един, ами поне три сандвича, но вече беше късно. Имах стотина грама пастърма, малко овес и мед. В първата част от разказа пропуснах да отбележа, че в раницата носех и два енергийни гела с кофеин, които ми бяха останали от състезания. Пазех си ги за аварийни ситуации.
Сега, драги читатели, особено тези без състезателен опит, моля запомнете едно: колкото и да сте корави, издръжливи и подготвени – сериозното каране/бутане/носене иска сериозно хапване
през цялото време. Осигурете си достатъчно и подходяща храна, особено за такива участъци от прехода, в които не можете да разчитате на зареждане в хижи или проходи. Със своята компактност, сравнително малко тегло и висококалорийна стойност, геловете са отлично решение. Ако закъсате буквално спасяват живот и по скромното ми мнение в ни най-малка степен не са противо-Ком-Емине-ционни.
Така и така неусетно стигнахме до мястото от маршрута, което не е измислено за минаване с велосипед, нека продължим с малко теория. Съществуват две школи в разбирането как най-ефективно се преодоляват тежките (некараеми) изкачвания и спускания. Първата е школата на Райко – колелото се грабва (на рамо, на гръб, на врат, както дойде..) и се пренася. Втората е школата на Иван Чолаков – „Много мразим да носим!“. Колелото не се носи, а се бута, най-малко понеже ако носенето беше по-лесно от бутането, праисторическите хора изобщо нямаше да изобретят кръглото нещо.
Същестуват и комбинирани системи с превес на едната или на другата техника. Аз съм последовател на втората школа. Качих колелото на гръб само веднъж за няколко метра. По-натам ще разкажа.
Разбира се има места, на които се налага да повдигнеш малко велосипеда, но само колкото да можеш отново да продължиш с бутането. При единственото ми каране по Пътеката тази пролет, носех тук – там колелото на гръб и тогава тази операция ми се строи лека и приятна. Сега обаче, когато раницата бе пълна с багаж и вода, а на колелото висяха бивито и чувалът, носенето изглеждаше крайно неподходящо решение.
Нагоре – надолу – нагоре – надолу... В един момент всичко сякаш се слива в едно. Прекрасни гледки, необятен простор. Медодобивният завод остава все по-назад и по-назад. Времето е приятно топло. Пухкави бели облачета се гонят по небето, спасявайки ме от жарките слънчеви лъчи. Сякаш някой е нагласил за мен най-оптималните настройки на природния климатик. Усещах с цялото си същество гостоприемството на планината. Чувствах се като скъп и желан гост, не само тук, а от началото до края.
С тези ведри мисли наум, малко след единадесет стигнах до обора Планински извори и продължих транзит към чешмата. Там спрях за половинчасова почивка. Хапнах малко пастърма и мед. Ще си кажете – тя пък не свърши ли тая пастърма бе? Ами свърши, ама по-натам.
Тръгнах пак. Отново, както и преди Планински извори следва кратка борба с клека. Нека сега да ви споделя каква е моята техника за преодоляване на тесни пътечки, обрасли отстрани с клек и друг храсталак. Такива в Централен Балкан колкото щеш. Само Иван се сещам да е писал по този въпрос. Той изправя пред себе си байка на задна гума, хваща кормилото и бута напред. Мен това ми е неудобно и ме изморява бързо.
Пламен Петков пък, на едно място във филмчето си за преминаването по КЕ с колело, държи байка пред себе си на пътечката. Хванал го е за седалката и го побутва, кормилото отпред е свободно и без да се криви много, поддръжа правата траектория напред. Според мен това може да работи в някакъв кратък прав участък, но за по-продължително бутане – едва ли.
Това, което бе най-лесно за мен и така избутах почти всички подобни участъци, е да си вървя по тясната пътечка, вдигайки колелото острани върху клека или каквото е там – само го придържам леко за кормилото и го оставям да гази и да се оправя само. Ако някъде попадне на корен или нещо забоксува, леко го надигам, колкото да премине и продължаме нататък. В по-редки случаи оставях колелото да се движи по пътечката, а аз газех отстрани.
Наближавайки Старопланинското конче, при изкачването на връх Булуваня ли беше или на някой друг съседен, не знам, усетих, че оставам без грам силичка и почвам да давам фира. Седнах малко да почина и разбрах, че е дошло време да гърмя първия патрон...не патрон, гел да кажа. Изгълтах го и почти веднага скочих на крака. Моментално почувствах прилив на свежа енергия и бързо стигнах до Кончето. Беше около 14 – 14:15 часа.
Започнах с подсичане от север. Някъде по средата пак се оказах сред скалите – имаше участъци, които изискват повишена концентрация. После пак спуснах надолу от север. Преминаването от край до край през назъбената скалиста верига ми отне може би час.
Малко след това се изправих пред местния гигант Вежен. Най-трудно е в началото, където е доста стръмно и осеяно с огромни каменни блокове. Изгълтах и втория гел. Бързите въглехидрати моментално бяха разградени и насочени към крещящите за храна клетки на тялото ми. Отново поех със сигурни стъпки нагоре. Стигнах до пирамидката на върха около 16:15 часа.
Без да се бавя спуснах надолу. Началото е леко и приятно. Стигнах до кратък участък с обратен наклон, който избутах и после пак газ надолу. Тук-там имаше места, на които по формулата ми за оценка на риска, слизах от колелото, но бяха малко. Налага се бая стискане на спирачките. Моите накладки, да ги похваля, изкараха бедствието В100 2021, целия КЕ преход и все още имат двадесетина процента живот. Стана ми голям кеф като се обърнах назад и видях какво сериозно разстояние съм спуснал за нула време. Тук пътникът пешеходец през пет минути цъка с език и си вика „Айде бе, няма ли да идва най-накрая тая хижа?" (Ехо), а тя си стои далече – далече.
То и на мен по едно време ми се увидя бутането по подсичащата вр. Юмрука пътека. Бях забравил как се гъне насам-натам като настъпан смок, а хижата все не се показва. Пристигнах малко преди 17:30. Много гладен. Като отчета по-ранното ми тръгване този път, накрая пак излиза, че съм минал по-бързо участъка с колелото, отколкото пеш през 2007-ма.
На маса отвън беше седнал мъж – чужденец. След малко се появи приятелката му – българка, а не след дълго дойде и хижаря. Говориха си като да се познават от преди. Питах намира ли се нещо за хапване. Имало борш.
В столовата за пръв път се сблъсках със странното положение, че хижарят само спива с чирпака от кухнята, а ти си вземаш купичка и прибор, наредени на една маса до шублера, после си ги отсервираш и най-важното - измиваш сам на мивката. Как не измислиха някакви правила за определяне на дневален по кухня от туристите, че хижата съвсем да замяза на казарма (който не е ходил войник да пита за разяснение баща си/дядо си).
На тая глупост се натъкнах само на още едно място - в хижа Дерменка. Направо си плачат за акт и предписания от ХЕИ, но едните – трудно достъпни, другите тарикати пък си уредили цяла магистрала до хижата – кой ще им каже копче.
Все едно де, бях толкова гладен, че ако нямаше друг начин, бях съгласен да вляза набързо да си сготвя нещо в кухнята и пак да платя колкото ми поискат. Боршът не беше лош, само нещо мръвчицата ми се видя недостатъчна. Междувременно хижарят ми обясни, че друго за момента не може да ми даде, защото и той цял ден не бил ял и първо трябва да хапне.
Седяхме си отвън на съседни маси. Дъното на моята купичка лъсна за секунди. Хижарчето преживя бавно – бавно и разсмива гостите си с някакви гатанки от рода на „Как се казва на жена от Сопот?“ Изчаках го да се наяде и поисках още една купичка борш. Първата измих, както се полага. Втората също. Получих някаква малка отстъпка от сметката, като К-Еминеец.
Стори ми се стана дума, че чужденецът е словенец и тъкмо да му кажа: „Евалла – тоя вашия Погачар голяма звезда и голям шампион“, то се оказа, че бил словак. Хижарят пък, да се направи пред гостенката ли, пред мен ли, ме пита „Ти познаваш ли Любо Палакарчев?“. „Всеки го знае кой е, но не го познавам“, отговорих. Изкара го, че са първи дружки, което и така да е ми все тая.
Беше още рано и знаех, че няма какво повече да правя в тази хижа. Там за пръв път констатитрах пораженията от некачествения лейкопласт и изпитах неприятното усещане да обувам spd-тата върху разранените си пети. Положението щеше да става и по-зле.
Събрах си нещата, пожелах на компанията приятно изкарване и потеглих може би към седем без нещо. Времето на прехода до Козя стена за пешеходци е около два часа. В началото има караем участък, който свършва с прекосяването на голяма, обрасла с буйна папрат поляна, която често попада в кадъра на колоездачите, заснемащи преминаването си по Пътеката.
Следва бутане чак до х. Козя Стена. Прилагах си моята техника, оставяйки колелото да се оправя с клека и само тук-там помагах. В далечината се чу гръм. Поослушах се, за да разбера дали не ми се е причуло и откъде идва. За няколко кратки минути, долу, в ниското, небето над с. Христо Даново страшно притъмня. Изсипваше се порой, проблясваха мълнии, чуваше се тътена на бурята. Горе при мен и напред небето бе чисто и ясно, но нямах идея накъде ще тръгне стихията. Забързах напред с всички сили. Чел съм един-два пътеписа, в които главните герои се спасяват в х. Козя Стена на косъм от настъпваща буря. Помислих си: „Айде стига бе, и аз ли сега ще трябва да оцелявам по същия начин с колелото!“
Времето на високо си оставаше спокойно, но ми беше ясно, че това може да се промени за няколко кратки минути. Излизаше ми душичката от бързане. Пътеката криволичи ту от север – ту от юг. Има няколко доста стръмни участъци. В един от тях за пръв път по необходимост приложих техниката на cholla за бутане със задържане на спирачките. При блокиране на колелата велосипедът играеше роля на опора, без която и двамата можеше да търкулнем надолу по стръмната пътека. Тази техника ми беше много полезна през следващите един-два дни.
Може би тук си дадох сметка колко е важно подметката на обувката да осигурява отлично сцепление с камъните и скалите под краката ми. Едно подхлъзване на неподходящо място може да причини големи неприятности. За късмет моите spd-та, макар и по-тежички, сякаш бяха създадени за ползване точно по такъв нащърбен релеф и със сериозните си дебели подметки, набраздени от дълбок грайфер, ми осигуриха толкова нужната стабилна основа за преминаването през тежкия терен на Централен Балкан.
Хижата вече се виждаше доста отблизо, а стихията пое в посока към Средна гора и родната Стара Загора. Стигнах до Козя Стена около осем и половина за час и четиридесет и пет минути. Преминавайки край хижата забелязах, че е окупирана от доста шумна хунта младежи и продължих напред без дори да спра.
Минавал съм оттук до Беклемето може би два-три пъти. Помнех, че има не малко изкачвания, но най-добре си спомнях стръмния участък преди самия проход, който се прелетява с колелото за няколко кратки минути. Постепенно започна да се здрачава. Малкото каране след хижата отново бе заместено от бутане по тесни, на места скалисти пътечки, обградени с клек и друг храсталак. Продължих да се придвижвам на челник височина след височина и пак от същото. Поне Пътеката е макрирана отлично и няма риск да се отклоня, а ми се е случвало.
Доста изтощен продължавах да напредвам бавно в мрака. Пак огладнях. Излязох на подсичащата от север някакви височини караема пътечка, но мракът и умората си казваха тежката дума. Често губех равновесие, корени клек закачаха педалите, карането бе изнервящо и накъсано. По едно време паднах с колелото под пътеката. "Ясно", казах си поизнервен - "Играта почва да загрубява." Места, по които на светло щях да карам и да си свъркам, сега ги минавах с бутане.
Не се бях чувал с Криси от вчера вечерта и това допълнително ме напрягаше. Не закъсняха и нормалните за такъв момент мисли „Що ми трябваше да се напъвам толкова, ами не останах на Козя Стена!“ Една от причините май беше, че ми се щеше да настигна Олег. Нали съм състезател.
Състезател – състезател, но с придвижване като днешното, макар и добро за моите стандарти, щях да се закича с cut off-a в Bike the Balkan. За кой ли път си казах: „Така стана по-добре, на състезанието щях да ям дебелия шпек...“ Друг е въпросът, че с по-сериозно захранване и по-малко багаж, времето ми сигурно щеше да е по-добро, ама колко по-добро, не се знае.
Най-накрая излязох на дългоочаквания черен път. Тогава пък ме залаяха и подгониха едни пазачи на стадо. Въобще не ми се занимаваше нито с бисквитки, нито с пиратки, а и пичовете просто съвестно си вършеха работата. Стъпих по-сериозно на педалите и за нула време стигнах до прохода. Беше към десет и половина.
Там имаше два микробуса и хора около тях. Ползвах техен телефон, за да звънна на Криси. Чухме се, всичко беше наред. Сподели, че в Стара Загора ги навалял голям дъжд. За всеки случай питах хората, явно местни, как да стигна до Гнездото. Обясниха ми да карам по новия черен път след паметника, като пропусна първата възможност за на дясно, а след това да държа само дясно. Било на шест километра.
Не ме бяха подвели с обясненията си, обаче натам ми предстоеше най-гадния и изнервен час от целия преход. Не съм минавал отдавна оттук. Чул бях, че се прокарва някакъв нов път, който стигал до Дерменка, обаче не съм си и представял, че такъв абсурд е възможен в нашата клета шизофренична държавица. В национален парк, в резерват със сума ти защитени растителни и животински видове, в една от най-красивите местности на централното Старопланинско било, е изградено нещо, дето прилича на умален модел на Бойковите лотове от Хемус. Предишният съвсем приличен черен път е променен до неузнаваемост. Сякани са дървета, гребани са огромни земни маси, изграждани са нива с десетки метри вертикална планировка.
Сигурен бях, че съм карал повече от шест километра, гледах внимателно вдясно от пътя, но не видях заслона. Продължих доста по-напред, но и Дерменка не се виждаше, а всички табели отдавна бяха останали назад. В тъмнината не можех да се ориентирам накъде се движа. Не бях сигурен къде в крайна сметка води този безумен път. Върнах се пак назад, после пак напред. Лутах се като слепец. Вече минаваше единадесет и нещо, а аз изнемогвах от глад и умора. Проклинах вкупом до десето коляно всички безумни поръчители, разрешители и изпълнители на този абсурд.
Най-накрая го зърнах. Малка част от заслона, сврян отгоре и встрани от пътя, едва се виждаше в тъмното. Пред него имаше площадка за пътностроителната техника, която допълнително замаскираше сградата в нощния мрак. Вътре не светеше.
Приближих се. Вратата не бе заключена. Нямаше никой. Разгледах заслона набързо. Досега не бях влизал. Опитах да отворя и вратата към кухнята – умирах от глад. Очаквано не се отвори.
Изпотен и добре одухан от среднощния вятър първото нещо, което ми мина през ума е, че имам нужда от един хубав горещ душ. Второто, че може би това е моментът да се възползвам от възможността да вляза и да спя в легло с чаршафи и завивки. Щях да си почина по-добре.
По първата ми идея, неработещият бойлер бързо реши въпроса в полза на добрия, полезен за здравето студен душ. Усещането за студената вода върху кожата е малко неприятно само в началото, както когато влизаш загрят в морето. После всичко се оправя много бързо. Изкъпах се идеално, само не успях да измия напластената чернилка по ходилата си. Мазолите пареха.
По въпроса със спането, след банята се съвзех и отсякох: "Никакви такива, гледай каква чудесна затревена тераска и звездно небе те чакат отвън!" Хапнах малко мед и пастърма, разпънах бивито и си легнах. Пак стана много късно. Преди да заспя видях много падащи звезди.