Ден 7 – Добрила – Тъжа 1.08
Станахме по-рано от обикновеното и закусихме набързо. Петите ме наболяваха, но се надявах като се раздвижа да отшуми болката или поне да свикна с нея. Към 5:40 потеглихме към Амбарица.
Явно не ни спореше много тая сутрин, бяхме задминати от един чичо, който с бодра крачка трупаше преднина пред нас. Отново кучета и крави, малко ругатни и се кротнаха, според ги бяха научили вече. За час и десет минути се качихме горе. Имаше хубава сутришна роса, а горе като от север всичко беше в облаци. Неземна красота, ето го рая който чаках да видя. Краси да не забравя, че отново поддържаше доста стегнато темпо и не смогвах на места да вървя с него.
След Амбарица имаше даже малко каране, следващото беше чак преди заслон Ботев...Все повече приближавахме Купена, а аз все повече се респектирах при вида му. Брех мама му стара, как ще минем с колелата от тук. Спряхме в подножието му за кратка почивка. Бай Крас рече и отсече, катерим го без да разглобяваме колелата. Имаше голяма увереност в думите му и аз не се противях пък и това изобщо не сме го обсъждали като план за минаването на Купена. Баира иначе си е баир. Бавно и полека стигнахме до въжето, а там един улей се издълбал, никакъв шанс за минаване с колелото. Предложих на Краси един да се качи, другия да му подаде колелата, но той имаше друг план. Намери друга пътека в ляво от въжето и успя да се качи оттам. Аз обаче не успях. Озовах се на място където ме хвана явно шубето и на посмях да мина с колелото. Краси се върна и го взема, а аз минах без него. Добре че беше той, иначе много зор щях да видя да го мина сам. Мерси Краси! След това вече беше леко бутане до самия връх. Радостта беше голяма.
Горе си направихме по снимка, две, писахме в книгата. Имах чувството, че съм на върна на света, а под нас е море от облаци, хубава илюзия гъделичкаща замъгления ми ум. Към 8:40 тръгнахме да спускаме. Брех, то май май слизането по-зор от качването се оказа. Спомних си като малък как се качих на една череша и после доста време не намерих начин да слезна от нея. Краси водеше, благодарение на дългите си крака смея да кажа, че се справяше отлично. Не че е му е било лесно, но го правеше да изглежда така. И на слизането използвах неговата помощ. Честно казано не се чувствах зле от това, не се бавихме и успявахме да преодоляваме сравнително бързо трудните участъци. Голяма признателност още веднъж да изразя към Краси искам. Минахме първите 2 въжета, после се заравни или просто не беше толкова стръмно и точно когато си мислехме, че това беше, се показа и 3-тото въже. Е такъв отвес не бях спускал. Оказа се най-трудното нещо за преминаване от целия маршрут, поне за мен. С дружни усилия го преодоляхме, но като погледнах нататък какво ни чака взех да се отчайвам.
Оказа се не толкова страшно обаче, повечето върхове се подсичат. Лошото беше, че облаците от север се вдигнаха и се озовахме в мъгла, в началото не толкова страшна, но като минахме Костенурката вече беше доста гъста. Спяхме да се подсилим малко преди Жълтец и поехме нагоре. Успяхме да се и загубим, докато го подсичахме, добре, че мъглата се вдигаше за малко и успяхме да видим жалоните по билото. Доста бяхме слезнали в ниското, затова набелязах на компаса посоката на движение и зачесахме направо, по баира нагоре. Отново стана голям мрак и видимостта рязко спадна. Добре че беше компаса, успяхме да намерим жалоните и хванахме вярната посока. Можеше и да се кара вече! Ура! Точно спускахме към заслона и мъглата се вдигна. Беше към тъкмо време за обяд – 12:30.
Влезнах в двора на заслона със завидна скорост и хвърлих байка до туристи, които бяха окупирали масите отвън.
- Здравейте! – поздравих ги аз.
- Откъде идваш с това колело? – попитаха те
- Днес от Добрила, иначе от Ком, тръгнали сме на плаж! – усмихнах се аз.
- А как минахте през Купена и другите върхове? – попита едно от момичетата, а аз с най-голяма увереност им отвърнах
- Е, как, карахме много ясно! – последва момент на мълчание, после се посмяхме дружно.
В заслона беше доста пълно, събота беше все пак. С Бай Крас седнахме за обяд. На хижаря му бяха дошли гости, млади момчета пленени от пиенето и играта на карти. Ние кротко засърбахме супичките си и точно тогава се отвори врата, към която ние нямахме видимост, а от там се чу познат глас:
- Търся Бай Крас, тук ли е?
Обърнахме се и кой да видим, Райко, с гипсирана ръка и Жанета. И това ако не е приятна изненада. Идваха от х. Плевен, по-рано през деня оставили Денизов и момчетата от Янтра Исполин на Беклемето, сборния им пункт щял да бъде на заслона. Голяма веселба беше с него, черпи ни с ракия с боровинки, ние пък с бира и така. По принцип нямаше причина да продължаваме, бяхме стигнали крайната си цел за деня. Утре обаче трябваше да минаваме през Узана, а исках да видя жена ми и детето, но не само за малко, а ми се искаше да прекарам повече време с тях. Предложих на Краси да стигнем до Тъжа днес, а утре да имаме повече време за почивка и виждане с близки. Не му допадна много идеята, отделно Райко също ни предложи да останем, щеше да се заформи голяма веселба с тях. Аз обаче предпочитах да спим на Тъжа днес. След като изложих и мотивите си, Краси реши да ми угоди и този път, а реално имахме и достатъчно време да го направим. Проблема щеше да е мъглата, но тя пък засилваше усещането за приключение. Така към 14:40 тръгнахме да катерим първенеца на Стара планина – Ботев. Явно не бях се подкрепил както трябва и по средата на изкачването изпитах рязък недостиг на енергия. Спрях да хапнa нещо сладко, а Краси крото се катереше по серпентините. В не много бързо темпо за 50 минути бяхме на върха. По съвет на Райко направихме по няколко набирания на лоста.
Мъглата беше много гъста. Не се виждаше от жалон до жалон. Поехме към заслон Маринка. Сякохме серпентините право надолу, аз карах, а Краси слезна да тика, понеже накладките му бяха почти свършили. До тук добре, а сега накъде. Лятото се върнах там с колелото без да има мъгла, един от най-панорамните участъци, без шанс да се изгубиш, не така седяха нещата като имаше мъгла. Объркващо беше наличието на множество жалони, повечето от които бяха за Паниците. Ние искахме да подсечем Ушите и Параджика, като знаехме, че трябва да гледаме за пътеката на „лек десен завой“, както Райко ни каза. Брех, то много такива завои минахме, след от пътеката няма, загубихме представа за разстоянието което сме минали. Краси с основание се размърмори, че не е било нужно да бързахме да ходим до Тъжа днес и извади картата. Успяхме да се ориентираме благодарение на нея къде сме и горе долу колко има още до разклонението. Докато спускахме за секунда се вдигна мъглата и видяхме нашите жалони малко по-нагоре по хълма. Не ни се рискуваше да не ги изпуснем и хванахме право нагоре към тях по стръмното. След около 200 метра спускане видяхме, че всъщност е нямало как да изтървем отбивката, пътя минава на няколко метра от жалона. Отдъхнахме си. Продалжихме по жалоните, доста бавно, понеже пак се сгъсти много мъглата.
Днешния ден беше белязан от нея. Хванахме пътя до Тъжа. Доста плахо карахме по него, понеже нямаше грам маркировка, беше само спускане и ако бяхме объркали нещо ни чакаше качване. Доста време продължи това спускане, когато се озовахме до някаква постройка. Краси беше минавал и друг път от тук и успя да се ориентира и след няма и 10 минути бяхме пред Тъжа. За наша изненада там имаше вело сбирка, колоездачи от цялата страна се бяха събрали за събота и неделя.
Беше към 17:40, а отвън единия от хижарите правеше вкусни пържолки. Едвам ни намериха място в хижата, голям банкет се беше заформил. Имаше и доста габровци, Ники Байк също се появи малко след нас. Днес ни вървеше на познати, какво по-хубаво от това след седмица в планината. Лошото беше, че пържолите бяха предварително поръчани и ние като едни гаврошчета ги гледахме. Разбира се ни почерпиха, но аз най-щастлив останах от динята, опатках 2 порции, нека ми е тежко. Бяхме минали сочения за най-труден участък от Ком-Емине. Труден беше физически, много по-трудни психологически предстояха, както се оказа. Човек е силен тогава, когато е силен и духа му. Легнах си рано, утре поне за мен, щеше да е дълго чакан ден. Чухме се и си Вики по-рано през деня, беше се подготвил и той и утре щеше да се присъедини към нас нататък към морето.