Начало Пътеки По пътеките Рилски дневници: Мечит, Седемте езера, Рилския манастир
Рилски дневници: Мечит, Седемте езера, Рилския манастир
Написано от Любомир Ботушаров    Неделя, 15 Януари 2006 14:02    Печат

Бяхме планирали този преход отдавна, чакайки удобно стечение на обстоятелствата, за да го осъществим. Рила е една от любимите ми планини и винаги ме е привличала като магнит, а през годините многобройните пешеходни и колоездачни излети в някои от най-красивите й кътчета ме превърнаха в зависим човек, който всеки следващ сезон иска да приеме поне още една доза от невероятни преживявания при досега с това велико творение на природата.

Тъй като това щеше да е първият ни многодневен преход с байкове в Рила, без съпровождащ транспорт, отделихме нужното време и средства за неговата подготовка. Тук няма да се спирам подробно на въпроса какво е нужно за подобно начинание, но целта бе да съберем колкото се може повече полезни вещи в колкото се може по-малък като обем и тегло багаж. Маршрутът бе внимателно подбран, за да осигури възможност за презареждане с провизии и варианти за изход от непредвидени ситуации. Поради това той преминаваше и през места, които ни бяха познати отпреди, но само колкото да имаме няколко сигурни отсечки, които да намалят шанса от изгубване на пътя. С други думи, избрахме среден вариант между хвърляне в напълно неизвестното и придържане към сигурни и изпитани пътища. Разбира се, дори за необходените места имахме конкретни очаквания и данни, които бяха една от причините да изберем точно тях. Например две спускания с дължина над 10км и денивелация над 1000м...

В началото на септември 2005г., когато се струпаха няколко поредни почивни дни, с радост установихме, че прогнозите от всички източници предвещават слънчево време над цялата страна. Часът беше настъпил, стегнахме си багажа и в петък рано сутринта оставихме колата си под два огромни бора на Кирилова поляна. Тази приказна местност се намира 7км нагоре по пътя между Рилския манастир и Рибните езера и е оградена от много стръмни склонове, покрити с иглолистни гори. Най-внушителна е гледката към Злия зъб, който сякаш е на една ръка разстояние, наречен така заради специфичната си форма и жертвите, които е взел. Легендата разказва, че преди много години, вероятно около Втората световна война, един летец се опитал да мине между Злия зъб и съседния връх, но скалната пролука се оказала тясна и пилотът намерил кончината си в подножието на отвесните скали. В ранната утрин този исполин беше единствената част от планината, напълно огряна от ярките слънчеви лъчи, което още по-силно привличаше погледа към страховитото му каменно туловище.

Първата част от маршрута ни щеше да ни отведе по стръмна пътека, виеща се на серпентини в подножието на Злия зъб, до Сухото езеро и оттам до заслон Кобилино бранище, откъдето щяхме да се изкачим до вр.Голям мечит (известен още като Мечит или Медарника). Бях ходил и преди до езерото, така че знаех какво ни очаква до него – приличен проходим терен в гората, но сравнително занемарени участъци от пътеката по откритите части. Въпросът бе какво следва от Сухото езеро до Кобилино бранище, където горският пояс свършва, а пътеката, макар и маркирана, се използва рядко. До езерото стигнахме като на шега, окрилени от ентусиазъм и подпомогнати от закуската и свежия планински въздух, допълван от галещите слънчеви лъчи, проникващи закачливо между клоните на огромните борове. Пътеката минава през резерват, което е достатъчно, за да си представите колко слабо е било влиянието на човешката ръка върху тези места (а както знаем, тази ръка понякога е, меко казано, невнимателна). Първата почивка за деня бе край езерото, което се намира на едно от най-вълшебните места, които човек може да си представи. От едната му страна склонът на долината е обрасъл с борове, а от другата са надвиснали стръмни склонове и малки скали. Терасата, на която е разположено, е покрита с пъстър килим от цветове и е почти целодневно огрята от слънчвите лъчи, което вероятно е и причината езерото често да пресъхва през лятото, откъдето и името му. Този път обаче Сухото езеро бе пълноводно и слънчевите лъчи играеха по накъдрената му от планинския ветрец повърхност.

След като му се налюбувахме, продължихме по пътеката край него и се натъкнахме на първите трудности. Навлизахме в пояса с храстова иглолистна растителност, която бе превзела тясната пътека и затрудняваше преминаването ни дори пеша. Когато се опитвахме да караме, шубраците деряха безмилостно краката ни, което бързо ни подсети да сложим наколенките. Когато обаче един клек (или негово подобие) отказа да пусне дерайльора на Митето и резултатът бе покривен метал, зарязахме упражненията по баланс и силово промъкване и продължихме предимно с бутане и носене. Постепенно и наклонът се увеличи и колкото по-близо стигахме до заслона, толкова по-бързо свършваха силите ни. За сметка на това един поглед назад към долината на р.Рилска и червеникавия покрив на Рилския манастир, сгушен в нея, бе достатъчен да ни зареди с ентусиазъм и задоволство. Над нас се извисяваха голите части на околните върхове, сред които и главната ни цел за деня – вр.Голям Мечит. Внимателно следяхме и облачните маси, но за щастие те бяха разкъсани и не създаваха впечатление за опасност.

Когато зърнахме малка колиба насред нищото, телата ни бяха в пълна готовност за почивка. Стигайки до къщурката се оказа, че тя всъщност е на някой високопланински скотовъдец. За щастие, заслон Кобилино бранище също се виждаше и, вече яхнали железните си кончета, се изтъркаляхме до малката кафява постройка. Може и да се изненадате, но вътре има места за нощувка на поне 14 души! Половината от заслона е заета от огромно двуетажно „легло”. Отдадохме се изцяло на втората си почивка, зяпайки околните върхове и най-вече голия масив на вр.Голям Мечит, по който вече различавахме контура на черния път, виещ се на серпентини по югозападния склон. Този път тръгва от Говедарци и е построен по времето на цар Фердинанд с идеята да прехвърли планината и да стигне до Рилския манастир. Очевидно обаче нещо не е достигнало, защото високопланинското пътно съоръжение свършваше малко над Кобилино бранище. Именно по него възнамерявахме да се спуснем от другата страна на върха, където според картата ни очакваха поне 15км надолу до Говедарци!

Преди това обаче предстоеше последната част от изкачването – наглед лесна, тъй като теренът бе напълно проходим, но още на първия половин километър след заслона стана ясно, че енергийните ни запаси значително са намаляли, а оттам и темпото ни. Постепенно набирахме височина и Кобилино бранище скоро започна да изглежда като мизерна кучешка колибка, заобиколена от огромните планински ридове. Вдясно от нас имаше красива долина, за която се говори, че е едно от най-дивите места в Рила, където много рядко стъпва човешки крак (предполагам, че само местните планинари знаят къде точно минават пътеките през клековете, ако изобщо има такива). Още по-нататък се простираха набраздените от дълбоки речни долини ридове на североизточна Рила, от които се надигаше и Мусала – първенецът на Балканите. Въпреки зашеметяващите гледки, не откъсвахме поглед и от непосредствената ни цел – от подножието му вр.Голям Мечит съвсем не изглеждаше толкова лек. Стъпвайки на черния път, започнахме и да караме байковете си, макар че умората, наклонът и стърчащите, набити в земята камъни често ни сваляха от седалките. Тъй да се каже, редувахме натоварванията за различните мускулни групи от телата си. Десет килограмовата ми раница се бе впила в рамената ми и въпреки многобройните й екстри за повишаване на комфорта, тежеше на мястото си.

Малко преди върха спряхме да починем и отправихме последен поглед към долината зад нас. Напред вече виждахме планината от другата й страна и долината на р.Черни Искър. Заприказвахме се с един турист и бяхме почерпени от него с вкусен локум, чудесно допълнение към собствените ни енергийни източници, схрускани току що. Близостта на върха ни даде нови сили и, яхнали велосипедите, продължихме енергично нагоре, серпентина след серпентина. От външната страна пътят бе подпрян с яки каменни зидове, издържали теста на почти цял век – погледнат отгоре, склонът представляваше поредица от тераси и ние бяхме минали по тях!

Ето го и него, върхът! Равничък такъв. Пред нас е и пирамидалния Малък мечит, по който пътят се изкачва за кратко, но след него е само надолу. Лакатишка Рила, оттатък Говедарци и р.Черни Искър, е като купчина от хълмчета под нас. За сметка на това изгледът към грамадите над Боровец е все така респектиращ! Връх Голям Мечит не оставя гостите си да скучаят, докато почиват и хапват от ценните си хранителни запаси. В една масивна скала е издълбан надпис, на повече от 100 години, а до него е закачена метална табела с „превод” за такива като нас: „Н.ц.в. бълг.князъ Фердинандъ І....” – разказва се за това как през 1899г. въпросната персона заедно с още няколко благородни особи и, забележете, 80 души войници и прислуга, преминали Лопушница, т.е. били са по тези места. Вероятно доста им е харесало, щом впоследствие са проправили и път, достигащ почти 2600м н.в. Този друм бе пред нас, така че бързо нахлузихме защитната екипировка и поехме надолу.

Спускане, какво да му описвам! Едно от усещанията, които са най-трудни за предаване с думи... И все пак, има нещо много специално в това да виждаш многобройните червени покриви, до които трябва да стигнеш, на 1500м под теб и тук-там участъци от пътя, в чието начало си. Друмът бе доста каменист и това, в комбинацията с умората, натрупана от бутането до върха, ми се отрази още след първите 1-2км, когато ръцете ми започнаха да отмаляват от непрестанните вибрации. Въпреки това, кефът си е кеф, само че трябваше да почивам през половин-един километър (благодарности към Митето, че ме изчакваше търпеливо!). Когато се появиха първите зачатъци на гора, малко над хижа Мечит (Медарника), пътят постепенно се разхубави, а непосредствено преди хижата, се превърна в „писта” през поляните, по която единственото ограничение на скоростта идваше от чувството за самосъхранение. От Мечит надолу пътят ни бе познат и след последната почивка за деня, се насладихме на бързите прави и широките завои, които изписвахме с огромно удоволствие. Тази втора част от суркането надолу приключи доста бързо и скоро първите къщи на Говедарци ни посрещнаха.

Надеждите ни да намерим лесно места за спане в някой от новите семейни хотели удариха на камък. Оказа се, че въпреки „никаквия” сезон те са пълни с връх и едва след един час питане и лутане насам-натам намерихме приятна квартира с добри условия и топла вода срещу 10лв. на човек. Баняне, хапване и айде в леглата!


На следващата сутрин си позволихме един час повече сън, защото вторият етап бе най-лесният и включваше само изкачване от Говедарци до х.Рилски езера, което означаваше, че дори времето да се влоши (макар да нямаше изгледи за това), няма да се мотаем по високите открити части на планината. Имахме и резервация за хижата, а и по карта разстоянието не изглеждаше никак стряскащо. За съжаление се наложи да се разделим с брат ми, който имаше твърде много работа и се прибра към София. След като го изпратихме, щраквайки няколко снимки с „господаря на планината” по тези места, ГАЗ-66, потърсихме място с топли закуски, напълнихме си коремчетата и потеглихме по шосето за Мальовица. Всеки, който е ходил в този край, знае колко е красива долината на р.Черни Искър, така че въпреки умората от предишния ден, напредвахме ведро по пътя през свежата борова гора. При отбивката за х.Вада направихме кратка почивка, след което продължихме по нея – малък разбит асфалтов път, като цяло равен. Хижата, до която стигнахме по график, не изглеждаше по-добре, но си беше хубаво място за втора почивка и още едно чайче.

След като разпитахме за пътя до х.Ловна, поехме по него. Редувайки черни пътища и пътеки, разбира се, достатъчно стръмни и технични, за да ни хване яд, че не сме в обратната посока, достигнахме и мястото за обедна почивка – х.Ловна. Преди нея минахме през няколко приказно красиви кътчета и дори покарахме тук-там, макар и само за малко. За обяд опитахме специалитета на хижаря – супа топчета с големи парчета манатарки в нея, след което опухахме и по няколко кюфтета.

Продължихме бутането по стръмна пътека, отново с мечти за спускане по нея, която ни отведе до прочутия черен път за х.Рилски езера. За него бях слушал едва ли не легенди и тъй като возилата 4х4 винаги са ме привличали, нямах търпение да видя това предизвикателство за тях, особено пък ако ми се удадеше да проследя и някоя УАЗ-ка в действие... Действителността потвърди напълно разказите, които бях чувал! Пътят представлява нещо като огромен улей, изсечен право нагоре по склона, чието дъно е покрито с камънаци в най-различни форми и размери, които на места изглеждаха почти непреодолими. За това свидетелстваха и многобройните белези от метал и капки масло, оставени по някои от канарите. Съмнявам се, че повечето лъскави „джипове” ще успеят да минат по това екстремно трасе без драскотини! За мое щастие трафикът по черния път се оказа много интензивен – мислех си, че на ден минават не повече от 1-2 превозни средства, но само за два часа преброих цели седем УАЗ-ки, които се чуваха отдалеч с боботещите си двигатели. Всеки път спирахме, за да наблюдаваме с удивление как спартанските метални кутии на колела, доста очукани понякога, пълзяха бавно на ниските си предавки от камък на камък, подмятайки телата на пътниците в кабината във всички посоки. Разбира се, на нас изобщо не ни хрумна да караме по черния път – все пак имахме само по едно задвижващо колело, а ширината на гумите ни бе смешна за размера на облите търкалящи се камъни под тях.



Така, бутайки си кротко и без да изпитваме никаква скука, достигнахме заветната цел за деня – х.Рилски езера. Сигурно е излишно да уточнявам, че Седемте рилски езера са една от най-посещаваните планински природни забележителности в България, така че в района около хижата винаги гъмжи от туристи, които непрекъснато влизат и излизат от голямата постройка. За наша радост хижарят прояви пълно разбиране и се съгласи веднага да си качим колелата в стаята където ги заключихме едно за друго и се заехме да възстановим енергийний си баланс. Въпреки, че умората ни не бе намаляла, тъкмо напротив, нещо не ни свърташе на едно място, затова се разходихме из района, колкото да се убедим, че той изобилства от предизвикателни места за каране, заради които се зарекохме да се върнем някой ден за по-дълъг престой. Останалата част от вечерта бе стандартна – обилна вечеря, зяпане на филм в забавачницата и спане в стая за 13 души. Изгледът от леглото ми през прозореца си заслужаваше, но Митето улучи истинския джакпот за събуждане, да разкаже ако иска...


И така, отново е ранна утрин и сме готови за тръгване. В хижата се предлага прилична храна, така че не пропуснахме да закусим обилно. Малко ни притесняваше разкъсаната облачност над върховете, която със сигурност щеше да се увеличи до обяд, но се надявахме тогава вече да сме горе.

Изкачването между езерата до местността Раздела, едно от главните кръстовища на пътеки в Рила, преодоляваше около 500м височина – нищо, в сравнение с изкачените до момента 2500м в предишните два дни. Въпреки това, силите ни вече бяха доста поизчерпани, пътеката на повечето места стръмна, а и гледките непрекъснато ни изкушаваха да спираме за снимки. Затова придвижването ни бе бавно, но в никой случай неприятно. През този трети ден Митето заключи, че това са най-красивите места, на които е бил досега. И наистина, накъдето и да погледнехме, пейзажите бяха зашеметяващи – острите зъбери на Мальовишкия дял, долината на р.Черни Искър и покривите на Говедарци, да не забравяме и Седемте езера!


Тук ще оставя снимките да говорят вместо мен, защото думите ми се губят. Така беше и по време на изкачването, когато всяка втора фраза беше „Колко е якооо!” или „Егати кефа!”. На някои места дори имахме възможност да покараме, тъй като минахме по билото над долните езера и излязохме на брега на Бъбрека, откъдето вече за кране и дума не можеше да става. През цялото време оглеждахме линиите в обратна посока, сякаш още утре ще дойдем да се спуснем по пътеката. Бавно но славно стигнахме последното езеро - Сълзата, но въпреки очакванията ми от него имаше още път нагоре. Издрапахме и по него и теренът постепенно започна да се изравнява. Направихме поредната почивка, отправяйки последни погледи към езерата и яхнахме байковете. Все още бе леко нанагорно или в най-добрия случай равно, но вече предвкусвахме дългоочакваното второ спускане, планирано по пътеката през Дълги рид и вр. Баучер. Според новите карти това всъщност е Черни рид, (за разлика от един съседен, който е Дълги) но някои по-възрастни планинари и по-стари карти отбелязват именно билото с вр.Баучер като Дълги рид, което е лгично, защото то наистина е едно от най-дългите в района.

Най-сетне достигнахме Раздела и извадихме картата. За наше щастие едни туристки, които през цялото време се движеха пред или зад нас, ни светнаха навреме коя е правилната пътека, защото картата, разбира се, бе крайно неточна и ако я бяхме последвали, щяхме залудо да слизаме до х.Иван Вазов, която бе наблизо. Вместо това хванахме пътеката, която подсича Вазов връх и оттук започна да се сбъдва една от мечтите ми, свързани с каране на маунтин байк...

В началото пътеката бе тясна, на места като улей, но ключовата дума е високопланинска. Карахме по характерната за такива места леко песъчлива почва, като редовно имаше и по някой стабилен камък, забит в средата за по-интересно. Чувствах се в друг свят, ограден отвсякъде от върхове, половината от които голи и покрити с жълтеникава вече трева, а вдясно, отвъд падината, скалистият масив на вр.Калин пронизваше облачното небе. Самата падина, в която се намира и х.Иван Вазов, бе като накъдрена, а между миниатюрните възвишения се виеше малък планински поток. На фона на всичко това ние карахме по чудесна технична пътека, на която не липсваха изпитания.

Неусетно се озовахме при потока, който доскоро бяхме наблюдавали отгоре. Пресякохме го и продължихме леко нагоре по дължина на склона. Скоро изкачването свърши и станахме свидетели на една твърде интересна гледка. Точно пред нас имаше нещо като миниатюрен връх, част от по-дълго било, по което трябваше да минем. От двете му страни – стръмни склонове, като огромни дерета. Любопитното беше, че облаците, които все по-плътно обгръщаха планината и тук бяха под формата на мъгла отдясно на нашето било, се спираха в него и отляво видимостта към стръмната урва и съседната гънка на планината бе съвсем нормална, само леко замъглена. Затова пък там, където водеше нашата пътека, не се виждаше почти нищо!

Навлязохме смело в мъглата. За щастие пътеката тук се разшири, така че бе ясна и лесна за следване, дори при тези условия. Теренът също бе по-различен – по-малко трева и повече камъни, както и първите ниски храсти. Караше се по-бързо, а след малко и наклонът се увеличи, когато пътеката тръгна право надолу по склона. Щом излязохме от най-гъстата мъгла, се озовахме на заравнена част с една схлупена колиба и нейния колоритен обитател – слаб, суховат и обрулен от вятъра човечец, облечен така, както вероятно е бил и дядо му, подпрян на своята тояжка. Разговорихме се, разбрахме, че през лятото се качва тук да гледа животни (за което свидетелстваха и многобройните лепкави „мини” навсякъде около нас). Показа ни накъде продължава пътеката към „нашия свят” и ние го оставихме в неговия. Появиха се първите дървета, но само за кратко, после склонът отново се оголи. Карахме в земен улей, при това достатъчно тесен, та да не знаем кога някой от педалите ни ще се закачи в стените му. Особено интересно ставаше, когато насред пътеката имаше някое по-голямо препятствие. Напредвахме бавно по непознатия терен, то и без туй наклонът не беше голям.

След малко обаче нещата се промениха – пътеката стана по-плитка, но и по-стръмна, тръгвайки надолу по склона. Излязохме от мъглата и казахме здрасти на слънчевите лъчи. Дърветата, макар и малобройни, бяха широколистни, а тревата доста по-висока. Дойде време и за най-екстремния участък, който на картата бе показан като права линия надолу, пресичаща няколко хоризонтали в рамките на 1-2см. Какво означава това на практика? Стръмен склон с дължина няколкостотин метра, в който пътеката се движеше на зиг-заг (а това никак не ни улесняваше), вкопана като тесен улей в почвата. На два пъти имах неблагоразумието да извия малко повече кормилото, при което гумата ми закачаше в ръба на пътеката и „човките” ми се разминаваха по чудо. Наклонът почти не позволяваше отпускане на спирачките, дори и в завоите. За капак имаше и няколко особено трудни участъка под формата на високи прагове или неприятно разположени камъни, където аз предпочетох да не рискувам насред нищото и упражних слизане от байка няколко пъти.

Когато и това изпитание премина, пътеката свърна и продължи надлъжно по склона. Широка между 20 и 40см, тя продължи да ни предлага силни усещания, тъй като в много случаи отдясно зееше почти отвесна урва, или поне достатъчно стръмна, за да се търкаляме дълго в случай на грешка. Постепенно навлязохме в красива широколистна гора, а пътеката започна да става все по-широка и по-бърза. В сравнение с техничното дълго спускане до този момент, сега сякаш летяхме! След 2-3 минути скоростно каране изведнъж се изтресохме пред главната порта на Рилския манастир, събирайки погледите на многобройните туристи на паркинга. Това беше краят на страхотното ни пътуване. Е, очакваха ни още седем досадни километра нагоре по асфалта до Кирилова поляна, където ни чакаше колата, които си бяха жива мъка за изтормозените ни тела, но те просто бяха записани в протокола, без да имат някакво съществено значение...

Но спускането от Раздела до Рилския манастир ще го помня цял живот! Или поне така се надявам... 13 километра, в които сякаш минахме през няколко различни планини (всъщност просто през няколко височинни пояса, всеки със своя растителност, почви и т.н.), по няколко различни трасета. Имахме чувството, че сме се спускали цял ден, колената и мускулите на краката ни пареха, но въпреки това ако имаше начин да го повторим на момента, нямаше да се замислим нито за миг! Това бе чудесен завършек на три дни, които от раз се превърнаха в най-приятното ми каране за сезон 2005!


Данни за прехода:

Ден 1
- Разстояние: 27 км
- Денивелация (изкачване): 1100 м
- Денивелация (спускане): 1500 м
- Дължина на спускането: над 15 км
- Начална точка: Кирилова поляна (1465 м)
- Най-висока точка: вр.Голям мечит (2568 м)
- Крайна точка: с.Говедарци (около 1000 м н.в.)
- Време на чистото каране/бутане: 4 ч и 20 мин
- Време, за което преминахме етапа: 8 ч и 30 мин

Ден 2
- Разстояние: 17 км
- Денивелация (изкачване): 1150 м
- Дължина на спускането: почти няма
- Начална точка: с.Говедарци (около 1000 м н.в.)
- Най-висока точка: х.Рилски езера (2150 м)
- Крайна точка: х.Рилски езера (2150 м)
- Време на чистото каране/бутане: 3 ч
- Време, за което преминахме етапа: 6 ч

Ден 3
- Разстояние: 18/25 км
- Денивелация (изкачване): 530/850 м
- Денивелация (спускане): 1500 м
- Дължина на спускането: 13 км
- Начална точка: х.Рилски езера (2150 м)
- Най-висока точка: м.Раздела (около 2600 м)
- Крайна точка: Рилски манастир (1147 м) / Кирилова поляна (1465 м)
- Време на чистото каране/бутане: 3 ч / 4 ч
- Време, за което преминахме етапа: 7 ч и 30 мин / 8 ч и 30 мин

Снимките в тази статия са заснети от Арсени Ботушаров, Любомир Ботушаров и Димитър Пасков

И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк "Рила", за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Сряда, 24 Август 2011 10:37 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори