Начало Пътеки По пътеките Мусала, трети път
Мусала, трети път
Написано от Любомир Ботушаров    Понеделник, 26 Юли 2010 15:20    Печат

Не, най-високият връх на Балканите не се продава на търг. По-скоро съдбата, маскирана като надъхана група съфорумци, ме попита за трети път дали ще се поддам на изкушението да си кача там велосипеда. Аз отново приех. И се оказах в компанията на още 26 души...

Моля, не приемайте заглавието на статията като някакво самохвалство. Всъщност никак не съм убеден, че трикратното покоряване на върха с велосипед е нещо, с което трябва да се хваля, защото подобна щуротия не приляга на един улегнал човек на средна възраст, какъвто май се очаква (вече) да бъда. Да е един път, иди-дойди, предизвикателството си го бива. Да повторя - и това бива, когато на юг към Грънчар следва толкова хубава пътека. Но потретването вече загатва за някакви мазохистични наклонности, за които май ще трябва да потърся терапия. Докато я търся по склоновете на Рила обаче, едва ли ще се излекувам... И преди съм го казвал, а и един човек в темата ми го напомни - карането в Рила за мен е като наркотик и махне ли се снегът от пътеките й, започвам да търся дозата си.

Още по-обезпокояващо е, че тази наркомания се оказа заразна, а пристрастяването изглежда е твърде лесно. Част от хората, с които направихме това каране, а именно тази част, които подхванаха идеята, до този момент ми изглеждаха съвсем нормални, спокойни, уравновесени ХС колоездачи, на които дъските им са здраво заковани на мястото си. Признавам си, че в първия момент дори се постреснах от ентусиазма им, знаейки (или по-точно не-знаейки съвсем) що за терени ще срещнем и колко точно носене и пуфкане ще падне. А то какво излезе? Въпреки доволната доза гърч, за която ще ви разкажа, същите хора след това в рамките само на седмица се разходиха още два пъти из Рила - това е честота на "боцкането", която дори и аз не съм си позволявал. (Всъщност миналата година в опит да го направя, май поех свръхдоза, но това е друга тема).

Но да оставим настрана диагнозите и да ви кажа как стана така, че поставихме неофициален рекорд за най-голяма група, изкачила се на Мусала с велосипеди. (Според данните, до които някой се беше добрал, официалното постижение е от далечната 1922 г., когато 26 туристи, може би е редно да ги нарека дори планиски колоносачи, са покорили върха.)

Както обикновено, всичко започна с един невинен въпрос в една тема във форума. Чудел се Краси Великов къде да кара на 3-4 юли и се замислил на глас "Защо да не борнем връх Мусала с байк?". "Ама наистина, защо не!" - отговориха един, двама, трима, та до 27 (дори повече бяха желаещите, но за да не обърквам читателя, ще използвам броя на хората, достигнали заедно върха с велосипеди). Темата се разви с размах и по начин, на който могат да завидят дори топ-спамърите в раздел "Бла-бла", в резултат на което в един момент бяха ангажирани всички останали свободни места в заслона при Леденото езеро, а продължаваха да се "записват" хора, готови да спят дори на пейките в столовата или на палатка, само и само да се включат в приключението.

Първата идея бе и качването, и спускането да станат от северната страна, откъм Боровец - нещо, което бях правил, така че в началото не мислех да се включвам в това каране. Твърде бързо обаче се появи изкушението, след като някой (всъщност го знам точно кой е!) пусна мухата за пътеката през Маричините езера като по-караем вариант за спускането. Оказа се, че тази малка искрица (некарана още пътека в Рила, за която съм смятал, че е непроходима, а изведнъж изникват други данни) е достатъчна да запали фитила и не след дълго моя милост също се нареди в списъка за резервация в заслона.

Тъй като предмет на настоящата статия е карането, а не уговорките във форума, преминавам направо към датата 3 юли, когато колите ни започнаха да пристигат на един от паркингите в курорта, избран като място за среща. Още преди това бе станало ясно, че ще се разделим на няколко групи. Едната, предвождана от Краси, щеше да се изкачи на собствен ход от курорта през вр. Ястребец и хижа "Мусала", та до заслона при Леденото езеро. На мен подобна идея не ми се нравеше (чак такъв мазохист не съм!), затова с ловко лобиране бях успял да привлека няколко "отцепници" с план през деня да покараме в байкпарка и следобед да се качим с лифта до Ястребец и само оттам да се бъхтим до заслона. В уречения ден обаче, изцяло по моя вина, тази група се разпадна на две подгрупи. Причината бе в апокалиптичната прогноза за времето, която вещаеше повече от 50% вероятност да дъжд и още по-голяма за гръмотевици - явления, които никак не исках да изпитам насред каменния склон на Мусала. Затова моят план се промени по следния начин - качване сутринта с лифта, максимално бързо достигане до заслона и следобедна почивка. Другите не бяха толкова обезпокоени от прогнозата и покараха доста добре по пътеките на курорта. А имаше и четвърта група, габровците, които поради различни ангажименти пристигнаха чак следобед, минути преди спирането на лифта. Някои успяха да се качат, други не, и се наложи да се катерят до заслона по тъмно...

За моя радост, когато слязохме от кабинките на лифта, атмосферата над Ястребец изглеждаше стабилна. Мусала бе в облаци, но достатъчно светли, че да имаме време да се доберем до заслона. Компания ми правеше само Радо - двамата достигнахме Леденото езеро малко след обяд, точно навреме, за да смаем една голяма група "туристи", дошли по тези места за тийм-билдинг, на които това нагоре им се бе сторило  кошмарно и когато разбраха, че утре ще се качваме натам с колелата, съвсем се изумиха. В тяхна защита е редно да кажа, че те всъщност бяха минали по зимната маркировка, следваща с въже едно скалисто ребро, където носенето на велосипед наистина би било крайно неуместно занимание. Лошото дойде, когато погледнах към него - цветна върволица от хора се бе хванала за въжето и сновеше нагоре или надолу по него, а вляво, където бе лятната пътека, нямаше никой. И с право, тъй като един снежен език се бе плъзнал по една урва и пътеката минаваше точно през него. Докато бях заковал погледа си на проблемното място, групичка от 4-5 души мина оттам. "Мина" е силно казано, защото им отне може би 10-15 минути за 10 метра разстояние, едва ли не с лазене. На мен от тази гледка направо ми потънаха гемиите. Ако пешеходците минаваха толкова трудно през този участък, къде бяхме тръгнали ние? Поразпитах някои от слизащите туристи, както и хижарката - отговорите не ми харесаха, защото изглеждаше, че ще трябва някак да атакуваме върха по въжето. В този момент направо си завидях, че си спестих каквото и да е сериозно натоварване в съботния ден и за да затвърдим постигнатия резултат, с Радо решихме да ударим една следобедна дрямка.

Малко след това започнаха да прииждат спортните натури от групата на самоход. Първо бе Тодор Ангелов (да, същият, дето печели повечето състезания у нас), заедно с Иван и Жоро (от Кюстендил). Тъй като Иван трябваше да се прибере в София същата вечер, а бе решил твърдо да атакува върха, тримата поеха натам, като Тошко и Жоро тръгнаха без велосипеди, за да помагат на Иван в преодоляването на скалите. Как са стигнали до върха по зимната маркировка само те си знаят. Оттам Иван продължил на юг с идеята да се спусне през Маричините езера, но за негово добро е пропуснал пътеката и по едно време привечер се обади, че е в хижа "Грънчар". Е, явно нямаше да успее да се прибере, но поне щеше да нощува на сигурно място, а не на открито, както би могло да бъде, ако беше минал през езерата (по-надолу ще разберете защо).

Към 16:00 ч времето не само не беше се развалило, ами дори се бе показало малко слънце. При това положение аз и Радо поехме пеша към хижа "Мусала", където имаше бобена чорба, но най-вече телевизор, на който да гледаме четвърт-финала от Световното по футбол между Аржентина и Германия. По пътя се разминахме с почти всички от групата за изкачване на самоход, която се бе разпокъсала малко. Гледайки усилията, които полагаха в преодоляването на каменистата пътека, оценихме още по-високо моментната лекота от ходенето пеш с лека раница на гърба. Да се чуди човек защо някакви луди са тръгнали с колела по тия места! Само Жоро (Зографов)липсваше - както разбрах впоследствие, той бил подведен от туристи и драснал в горната част по пътеката покрай Мусаленска река, забил се в някакви клекове и изобщо... поизпоти се малко повече от необходимото.

Едва към 19:00 ч, когато с Радо напуснахме ТВ-салона (пардон, хижата), започнаха да пристигат Владо и компания, които бяха карали в байкпарка, заедно с част от габровците. Другата част, както вече споменах, бе обречена да прави късно изкачване на самоход. Ако не ги знаех какви здрави карачи са, бих се притеснил доста, но за Ники и компания съм сигурен, че са способни и на по-големи подвизи. Няколко часа по-късно, по тъмна доба, те се добраха до заслона и като им се отвори една глътка и приказка от тоя зор, май откараха докъм 3-4 ч сутринта!

Тук трябва да направя лирическо отклонение за нещо, което впоследствие се оказа важно. Много от хората в групата пристигнаха в хижата с викове "Сидере, куче, анатема!" и продължиха да споменават този израз през цялата вечер. Едва по-късно от снимките видях, че на няколко канари около пътеката е имало големи надписи с черен спрей с това съдържателно проклятие. Как не съм забелязал тая вандалска украса не знам, но от нея тръгна майтапът, който по-късно доведе до създаването на неформалния велоклуб "С.К.А." - процес, който може да проследите във форума, ако ви е интересно.

Преди да си легна се заформиха и други екстремни планове. Още няколко души се бяха качили пеша до върха и на връщане бяха минали по снежния език и дори се бяха опитали да оформят стъпала в него, за да е по-лесно преминаването в неделя. Така че по този въпрос камък ми падна от сърцето до момента, в който една стройна групичка от седем (ако не ме лъже паметта) човека решиха посред нощ да изкачват върха с колелата и да спят в заслона горе. В този момент подобна щуротия ми изглеждаше абсолютно излишна и рискована, но в крайна сметка всички бяхме пълнолетни, така че никой на никого не се е месил. Едва на следващия ден, когато минахме по пътеката, видях, че не е било чак толкова страшно - не че бих го направил, освен ако някакви извънредни обстоятелства не го налагат... Хората във въпросната дружина са имали възможността да посрещнат изгрева на върха, а пък ние пробвахме спане в шумна обстановка. Както се оказа (по-точно потвърди за пореден път), планинските колоездачи са едно гласовито племе, което обича да се забавлява до късно. Добре, че в заслона нямаше много други туристи!

Утрото ни посрещна точно така, както ни се искаше - вр. Мусала се бе изправил на една ръка разстояние, целият облян в слънчеви лъчи. За има-няма час го изкачихме, като минаването през снежния език се оказа съвсем лесно (не че това намалява риска в случай на грешка, но все пак се стъпваше съвсем уверено в замръзналия сняг, за разлика от предишния ден, когато преспата е била мека), след което поне още толкова време премина в снимане и увековечаване на масовия подвиг. И в настройване за спускането, за което вече нямах търпение.

Началото на спускането бе впечатляващо. Групата ни налази южния склон като стадо скакалци - едни следваха обиколната пътека, други спускаха право надолу по склона (макар да е по-стръмно, това всъщност е по-лесният начин), трети решиха да играят на сигурно и заложиха на пешеходния туризъм в тази част. Тези първи метри се оказаха добро предястие за блюдото, което ни очакваше след тях.

Пътеката за Маричините езера е със зелена маркировка и се отклонява вляво (изток) когато се спускате от южната страна на Мусала, на около 300 м след върха, точно при първото заравняване на склона. Най-лесно е първо да я видите отгоре - в нашия случай преди нея все още си стоеше една голяма преспа сняг, покрай която минаваше пътеката.

Отгоре пътеката не изглеждаше никак стръмна и трудна, но в момента, в който поехме по нея, аз дълбоко съжалих, че съм дошъл тук с автомати, вместо с платформи. В превод това означава, че пътеката бе тясна, с множество завои, много от които почти 180-градусови, със солиден наклон почти навсякъде и множество камъни, туфи и дупки по повърхността. Извънредно техничен терен, изискващ отличен баланс, максимално изнасяне назад в много от случаите, почти постоянно стискане на спирачките. На много места бе по-лесно и разумно да се кара право надолу по склона, вместо да се следва стриктно пътеката - по този начин се избягваха най-трудните завои. Аз лично ту влизах в пътеката, ту излизах (волно или не съвсем) от нея. Първите няколкостотин метра ме умориха повече, отколкото самото изкачване до върха, затова почивките бяха доста чести.

Преди влизането в първия клеков пояс, наклонът се успокои. Теренът бе все така "накъдрен", но вече можеше да се кара по-бързо и препятствията да се преодоляват по-лесно, без да съм изтеглен докрай зад седалката. За мен точно тук кефът бе максимален, но по старо и изпитано правило, това не продължи много дълго.

Настъпи неизбежният момент с минаването през клека. Някои хора ни бяха наплашили, че това ще е невъзможно и е по-добре да търсим спасение в съседните улеи. За щастие не беше толкова страшно. Пътеката си беше там - вярно, че на повечето места клекът пречеше да се кара, но бутането и носенето не бяха проблем, а и този участък бе дълъг едва 300-400 м, така че на мен ми се стори съвсем кратък. За тези, които не се бяха натъквали до момента на този "чудесен" високопланински храст, първият сблъсък с него може и да е изглеждал по-драматичен, но щом се движехме с повече от 10 метра в минута, значи всичко бе наред.

Излизайки от клека, се озовахме на равното дъно на долината на р. Марица, съвсем близо до езерата. Единственото по-добро място за почивка, което успяхме да намерим, бе на брега на едното езеро. Отиде и тук един час!

На някои мястото толкова им хареса, че останаха в рая през целия следобед, но повечето от нас трябваше да се прибират навреме, а и небето малко се заоблачи, така че основната група продължи по пътеката в долината. А какво друго можехме да срещнем там, освен клек - едър, напращял и гъст!

За моя радост пътека все пак имаше, при това достатъчно широка, че да може не само да се бута, но дори и да се кара на половината места. Това каране обаче си бе доста измъчено - клекът пречеше, непрекъснато имаше по някой клон, който да ни закачи, особено като се има предвид, че по земята имаше и доста камъни и корени за заобикаляне, които ни тласкаха към зелените ръчички на храстите. Другата неприятна особеност бе калта - водите от съседните склонове на много места бяха избрали именно пътеката за свое корито, а ние джвакахме в него. "Хубавото" беше, че още при второто пресичане на р. Марица нагазването над глезените бе неизбежно, така че от този момент нататък не се налагаше да избягваме локвите по пътеката. Накрая достигнахме някакво водохващане, откъдето надолу продължихме по черен път, "вляхме" се в пътя за х. "Заврачица" и по него надолу достигнахме хижа "Марица".

Пътеката от Маричините езера наистина бе проходима с велосипед, но караема е силно казано. За съжаление й трябва по-голям туристопоток, за да бъдат извоювани допълнителни сантиметри широчина от стройните редици на клека и да може да се кара спокойно по нея. Ако някога това стане, пътеката има всички дадености да бъде една от най-добрите в Рила, тъй като препятствията са разнообразни и интересни, но не прекалено трудни. Към настоящия момент обаче не бих я препоръчал като маршрут, освен на заклети почитатели на храсталясването, за които съм приложил GPS следа от върха до хижа "Марица".

Противно на твърденията в една реклама обаче, най-лошото тепърва предстоеше. Това бе участъкът от хижа "Марица" през Черната скала до Боровец. Аз тоя черен път го помнех много добре и само с лошо, тъй че първоначално се опитах да спазя обещанието си да не минавам повторно по него. Основната група бързащи да се приберат или просто наситени от рилски подвизи членове на дружината продължиха без колебание по него, въпреки старанието ми да го очерня като крайно досаден и еднообразен. Аз и още 4 души решихме, че ще търсим частта от Кайзеровия път между хижите "Марица" и "Чакър войвода".

Първоначално някой наоколо хижата ни каза, че пътят се отделя малко над хижата и по този начин ще избегнем стръмната пътека, тръгваща до нея. И на картата нещата изглеждаха по този начин. Върнахме се нагоре по каменистия път, чудейки се къде ли сме изпуснали да видим цял черен път. А и Светльо си спомни, че е видял някъде табела за хижа "Чакър войвода". Разузнавателната ни мисия обаче удари на камък - никакъв път не забелязахме нагоре и отново се спуснахме към хижа "Марица". Малко преди нея действително имаше табела към търсения от нас обект, но точно там не видяхме дори пътека, камо ли черен път (какъвто очаквахме). Затова се примирихме с по-трудния вариант и опънахме гърбове да бутаме и носим по стръмния склон над хижата, където ни увериха, че пътеката след десетина минути излиза на хоризонтала, т.е. на Кайзеровия път. Пъшкахме ние, даже повече от 10 минути, а пътеката си бе все така стръмна и когато на едно място се изпречи паднало дърво, сигналната лампа в главата ми грейна на червено и аз отсякох, че в тоя пущинак нямаме повече работа.

Така се наложи и ние да "гризнем дървото", наречено черен път от хижа "Марица" до Боровец през Черната скала. Спомнях си го като скучен и уморителен заради постоянната чакълеста настилка, но сега той се бе превърнал в нещо още по-страшно. В първите няколко километра, заради лесният достъп на МПС-та, особено джипове и ATV-та, каквито имахме неудоволствието да срещнем, трошено-каменната настилка бе толкова изровена и нестабилна, че бе не просто досадно, а направо опасно и крайно неприятно да се друсаме по нея. Дори и за велосипеди със 150 мм ход на окачването. Повечето камъни бяха поне с големината на юмрук и никой от тях не си стоеше на мястото - особено при спиране и завиване. Когато тоя ад най-сетне свърши някъде около средата на пътя, се оказа, че оттам към Боровец наклонът не е съвсем надолу. Да не кажа, че си беше преобладаващо нагоре! Тази подробност я бях забравил, но след този поправителен изпит вече съм абсолютно убеден, че няма да потретя карането по тоя друм. По-добре да избутам обратно през Мусала, ако трябва!

В крайна сметка заварихме по-голямата част от групата на паркинга, обменихме "благи" думи за финала на маршрута, отчетохме всеобщото задоволство от преживяното в двата дни и дори бяха начертани някои бъдещи планове. Всеки си бе начесал крастата - кой да покори вр. Мусала с колело, кой да проучи поредния маршрут. Както вече казах, описаният тук вариант не е най-добрият за каране (в това отношение препоръчвам най-вече пътеката от Мусала към хижа "Грънчар"), но пък бе доста разнообразен откъм предизвикателства и запомнящи се моменти. А беше и доста забавно да участвам в подобна "масовка" не къде да е, а точно през най-високия български връх. Сега въпросът е само кога ще е четвъртият път...

GPS следа за пътеката от вр. Мусала през Маричините езера до хижа "Марица":
формат gdb
формат gpx

Забележка: Ако се качите с кабинковия лифт рано сутринта до Ястребец, маршрутът може да се направи и за един ден, особено ако не се правят големи почивки.

И накрая нещо много важно: Ако правилно тълкувам разпоредбите в Плана за управление на Национален парк "Рила", за съжаление излиза, че във всички райони на височина над 2000 м е забранено карането на велосипеди, освен ако няма обозначени за целта пътеки/трасета. Това означава, че карането по този маршрут, както и по останалите високопланински пътеки в Рила, може да ви навлече глоба. Колкото и абсурдна да ми изглежда тази забрана лично на мен, длъжен съм да ви предупредя за нея и изцяло Ваша отговорност е да прецените дали искате да нарушите забраната с риск да си понесете последиците от това.


Add this to your website

Коментари

avatar kvelikov
0
 
 
"Сега въпросът е само кога ще е четвъртият път..."

Драги ми Любо, ти си го написал:

"...в това отношение препоръчвам най-вече пътеката от Мусала към хижа "Грънчар"...
Бих качил и спуснал с най-голямо удоволствие още един път тоя балкански мишок...:---)

avatar ivo jordanov
0
 
 
Страхотно, Любо!
След като се видяхме на OMV-то оня ден, ние направихме същото нещо, ама наобратно и...пеша. Обещал съм си, че веднага след като "прокарам" отново, ще го повторя на две колела, а когато падне сняг и с борда :) Обаче изкачването определено ще бъде по северната стена, както вие сте го направили :)
Нашия маршрут малко се различава от вашия и мисля, че могат да се избегнат някои от неприятните моменти. Например вместо да се слиза към Маричини езера от близнаците, може да се продължи през вр. Маришки, после покрай вр. Манчо и х. Заврачица (ние от там дойдохме). Така се избягва клекинга в долината.
Наистина пътеката над х. Марица трудно се намира и ако не идвахме от нея, сигурно бая щяхме да се лутаме, а по-вероятно и ние да тръгнем по пътя.
Поздрави!
avatar инoπлaнeтянин
0
 
 
Страхотна статия, както винаги :) !
avatar spoiler
0
 
 
Баси красотата...завиждам!
Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Сряда, 24 Август 2011 10:40 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори