Начало Пътеки По пътеките Осогово – любов от пръв поглед
Осогово – любов от пръв поглед
Написано от Любомир Ботушаров    Събота, 19 Януари 2008 13:43    Печат


Осогово се издига над гр.Кюстендил и е една от пограничните планини на България. Всъщност „издига” може би е малко пресилено, защото погледната отдолу, тя не загатва с нищо височината си от 2251м. Постижението принадлежи на вр.Руен, който е на самата граница между България и Македония. Той бе и целта на първото ми посещение в Осогово.

Чудя се дали изобщо да ви представям спътниците си, все добре познати „стари муцуни” като Мите Пасков (този път той бе човекът с предварителния план, тъй като веднъж бе пътешествал из този район), Борката (Alien) (той осигуряваше задължителната доза мрънкане, та да може всички да се чувстваме по-добре от него) и Наско (halcor), който някъде по пътя към Кюстендил разбра, че всъщност отиваме за целия уикенд, а не за един ден. Сериозна морална подкрепа, техническа помощ и приятна компания, макар и пеша, ни осигуряваха Лъчо, Тони и сетерът Фердо, който вероятно преоткри дисциплината планински маратон.

Първия ден ни очакваше само изкачване. Е, има и такива моменти. В опит да го направим по-поносимо избрахме обходен маршрут през Ново село, вместо шосето за Трите буки (хотелът, в който спахме и който служи за нарицателно на цялата местност около него), за което знаехме, че предлага само досадно драпане по асфалт. Пътят до Ново село определено бе по-разнообразен! Започна се с приличен баир и тъкмо се бяхме разсъблекли и затоплили от физическото усилие, когато започна леко спускане. Е, сигурно е до следващия завой. Добре де, до по-следващия. И така няколко километра, с прилична скорост и в приличен студ - един от редките случаи, когато съм изпитвал крайно недоволство от това, че наклонът е надолу и съм се молел да свърши по-скоро. Най-накрая се завърна и дългоочакваният баир и някъде около дванадесетия километър достигнахме Ново село. Не разбрах какво му е новото, нямаше и кого да питам, но един навес, служещ за автобусна спирка, се оказа чудесно място за първа почивка и хапване.

Продължихме още 2-3 километра докато достигнем разклона за Трите буки. Освен избледнелите табели, на мястото имаше и един спретнат параклис, току що построен или реставриран, и един приятен навес с маси и пейки, където човек не може да не седне, въпреки студа и липсата на признаци за умора. Хайде, де, само за по една ябълка!

Както и очаквахме, нагоре продължаваше черен път. Тук вече започнахме да се чувстваме късметлии, че сме избрали този заобиколен вариант. От картата си личеше, че това ще да е някакъв основен черен път, т.е. добре направен, и се виждаше ясно как обикаля насам-натам по деретата, само и само да не сече хоризонталите твърде напряко. На живо към приятния наклон добавихме и страхотните цветове на есента, които създаваха настроение дори в този студен и мрачен ден. С набирането на височина краските на околните склонове въздействаха все по-приятно на окото. Нямаше умора, нямаше потене (тук и студът имаше заслуга), а бутане имаше само поради мързел и за почивка от седалките, непосилни наклони не видях.

Около 4-5 часа следобед достигнахме хотела. Някога това е било пионерски лагер или нещо подобно, сградата е голяма, към нея има басейн, футболно и волейболно игрища, голям ресторант с чудесна панорама и няколко бунгала, където се настанихме ние (че даже и колелата успяхме да сбутаме в малката стаичка за трима души!). В района има още няколко почивни станции и когато е топло, кюстендилци вероятно прииждат на тълпи по чисто новото шосе, но в студената вечер на 13 октомври бе съвсем спокойно и тихо. Студена е много, много меко казано! За да стигнем от ресторанта до бунгалата (100-200м разстояние) „рискувахме живота си” и сериозно се обезпокоихме какво ли ни очаква на следващия ден, за който прогнозите бяха да дойде същинският студ и вятър, а трябваше да караме отсреща към един гол, гол връх.


Пасков в ролята на нинджа проучва изоставен тренировъчен лагер на противника.
(Всъщност става дума за изоставено военно поделение на гранични войски.)

Наспахме се добре. Закусихме още по-добре. И потеглихме към вр.Руен. Слънцето се бе разположило насред безоблачното небе още от сутринта, въздухът бе кристално чист и ледено студен, така че никой нямаше против да започнем с още няколко километра изкачване. Първите метри бяха стръмнички, но когато излязохме на основния черен път, наклонът стана съвсем лек и единствената причина да спираме бяха снимките. Земята бе замръзнала и понеже ние не искахме да ни сполети същото, стараехме се да не спираме задълго. Бързо-бързо достигнахме една къща, която помислихме за заслон – оказа се, че тя наистина изпълнява такива функции, но обслужва разни говеда (в буквалния смисъл), които добре бяха наторили първия етаж, така че ние направихме почивка отвън, използвайки завета на постройката. Продължавайки нагоре открихме, че заслонът всъщност е малко по-нататък и е нов новеничък, достоен за картичка. Лъчо, Тони и Фердо тъкмо бяха пристигнали и приготвяха на примуса обещания чай... можете да си представите каква юнашка почивка направихме!

Чаят сгрява добре, но вятърът действа точно по обратния начин и в това се убедихме веднага, щом излязохме от уютното местенце. Тук вече бяхме съвсем на открито, по главното и най-високо било, така че нямаше нищо, което да спре въздушната струя, блъскаща ни отдясно. Поехме по ясно очертания път, който можехме да проследим напред по склоновете на върховете. Скоро достигнахме и първите наистина стръмни участици, изискващи бутане. Не че не можеше да се кара, но нямаше особен смисъл при тези вледеняващи пориви на вятъра. За пресъздаване на панорамата, откриваща се във всички посоки, ще се доверя на снимките. И без туй мозъкът ми се смразява от спомена за това изкачване.

Стръмнините не бяха много и за щастие пътят по едно време мина от южната страна на билото, която в случая бе подветрената. Я, то не било толкова студено, бе! Значи може да хапнем по един сандвич!

Пътят продължи с плавен наклон нагоре, на места бе направо равен и така с голяма наслада достигнахме до следващия заслон, който според някои сведения е бил гранична застава, макар че на мен ми приличаше по-скоро на обор. Тук не се задържахме дълго, тъй като върхът вече бе близо и нямахме търпение да го достигнем, а и не се знаеше какво ни очаква при спускането, т.е. трябваше да си оставим време и за него.

Последните няколкостотин метра бяха наистина кошмарни – карахме по един заснежен склон, а пронизващият вятър блокираше всяка мисъл освен тази за спасителния заслон на вр.Руен. Той прилича повече на военно поделение (явно точно това е бил преди 10-15 години), отколкото на туристическо съоръжение и се превърна в нашето малко убежище. По дяволите, защо трябва да излизаме отново навън?! Сигурно това си мислеха и македонците, които заварихме вътре - оказа се, че те са там от 2-3 часа.

Първите няколкостотин метра след това са трудни за рисуване. Излязох от заслона и първият леден порив блокира поне половината от жизнените ми функции, сред които и любознателността, така че не обърнах никакво внимание на самия връх. Поехме надолу по граничната бразда, където бе нанесена маркировката. Склонът бе стръмен, ватърът насрещен и след 200-300м болката в пръстите ми стана нетърпима. Спряхме с Борис на първото по-равно място, за да изчакаме Митето и Наско, които тръгнаха малко по-късно. Който имаше джобове, мушна ръцете си там. Аз нямах, така че някак си успях да надяна още един чифт ръкавици и това донесе значително облекчение на мъките ми.

Вдясно от браздата имаше пограничен черен път, на който скоро излязохме. Заснеженият пояс остана зад нас и затоплянето веднага се усети, особено когато се наложи отново да поемем в посока нагоре. Вдясно от нас, долу в ниското, можехме да видим като на длан рудник „Руен” – не знам дали функционира в наши дни, по-скоро не. На македонска територия също е имало рудодобив и един цял склон бе прорязан от множество черни пътища, но за съжаление нямаше как да го снимам директно срещу слънцето. И в останалите посоки гледките продължаваха да ни впечатляват. Вляво се виждаше ГКПП „Гюешево”, вдясно билото, по което се бяхме изкачили сутринта. Самото спускане бе приятно и неангажиращо – бързи и приятни черни пътища, които дори даваха възможност да разглеждаме околността от време на време.

Разбира се, не се мина и без грешка в картата. На едно място трябваше да се отклоним по синя маркировка, но такава нямаше. За наша радост поне пътят си беше на мястото, така че поехме по него, но когато достигнахме подножието на вр.Кулата, картата бе категорична, че синята маркировка (която ние успешно си представяхме) продължава по билото, т.е. през самия връх. Поехме нагоре и направихме най-трудното бутане за деня, само за да установим, че на върха няма нищо, освен някакви съмнителни пътечки в храсталаците, по които никой не пожела да поеме. Затова изоставихме картата и продължихме по интуиция надолу, избирайки един или друг от многобройните черни пътища в гората, които бяха добре утъпкани и много скоростни. Финиширахме в някакво село, от което ни очакваха и десетина километра по международния път към Кюстендил, по-голямата част от които бяха в посока надолу.

Често ми е трудно да обясня защо някои неща ми харесват толкова много, но в случая с Осогово май съм наясно. Причината ще да е в чудесната комбинация от красива природа, спокойствие и караемост. Особено последното! За два дни преминахме над 70км в планина и въпреки това нито се уморих, нито се е налагало да бутам повече от няколкостотин метра. Карането в Осогово се оказа едно наистина достъпно удоволствие, от което смятам да си осигуря допълнителни дози в бъдеще!


Коментари във форума

Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Понеделник, 19 Януари 2009 15:24 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори