05.08.2011 – Чумерна – Върбишки проходВ 5.00 ч алармата ми иззвъня и започнахме да се надигаме един по един. Само Митака не споделяше с нас твърде ранното ставане и все оставаше за някоя минутка повече под завивките, но винаги, когато тръгнехме, той беше готов и на линия.
Изглежда през нощта беше валяло, защото навън всичко бе мокро. Тоя дъждец доста охлади ентусиазма ми да тръгнем рано. Не стига, че ме боли крак и съм толкова изморен и недоспал, ами да ме вали и дъжд... Мразя да ме вали дъжд! Ама на Стампата примерно не му пречеше толкова... Хижарят излезе точен, в 5.30 филийките, топли-топли, ни чакаха в столовата. Бях си поръчал 6 броя, с намерението 3 да изям за закуска и 3 да си взема в раницата за по-нататък. Ама те бяха толкова вкусни и мазни, че ги излапах всичките още там, пък и спестих на раницата си няколко блажни петънца.
Тъкмо се приготвихме за тръгване и пак заваля, лошооо... Да следваше примерно някой асфалт нататък, щеше да се ядва, ама то Темната гора... Не ми се тръгваше в дъжда и успях да убедя Стампата да поизчакаме малко, белким спре. Миро и Митака, общо взето, не взимаха участие в подобни разговори, каквото решахме двамата със Стампата, те ни следваха. Чакахме, чакахме, дъждът не спря. Повече не биваше да губим време, така че облякохме дъждобраните и към седем без десет бяхме на път.
М.: Филийките вярно бяха супер – защото бяхме гладни. И на никой не му се тръгваше в дъжда. На мен и не ми се ставаше даже! Още през нощта усетих като заваля и в просъница си мислех: ”Дано спре да вали, дано спре…”. Но магията не сработи. Ръмеше леко и упорито… спре за малко и пак почне да барабани по някакъв ламаринен покрив…фин, летен дъждец...
Облякох си вчерашните дрешки и сложих един фалшив, смотан дъждобран, найлонов. Бях сигурен, че въобще няма да ми помогне, но така и така го бях взел – защо да не го сложа. Винаги мога да го сваля и изхвърля на първото подходящо място. Носех, разбира се, и друг дъждобран, като на Борис – тип „пончо”, но него си го пазех за по-специални случаи. До края на пътуването такива обаче не се появиха.
И колкото и да се мърдосвахме, времето минаваше и щем, не щем, излязохме под ръмящия дъждец и по мократа трева и чакълестия път поехме към близкия връх. Право нагоре. Само че тук термина „нагоре” не е като в западната част на Балкана. Малко по-полегато е, макар и пак да има тикане и бутане.
То се знае: Борката напред, след него Стампата, а останалите – някъде назад. Поне така тръгнахме. С.: След събуждането някой спомена, че му се счувало през нощта да вали. Оказа се прав. Валеше, но слабо, веднага пред очите ми се появиха локви, кал, влага, мизерия, тъй като се знаеше, че един дъжд няма да ни спре да се движим – „защо трябва да е лесно, като може да е трудно?“. Последва приятна закуска, с не толкова приятна прогноза за времето по телевизията. Големи благодарности на хижаря, че си направи труда човека да стане преди нас и да ни опържи филии в 5:30 ч. Едва ли има много гости на хижата, които поръчват закуска в толкова ранен час. Поогледахме се, чудехме се, дъждът вали. Облаците скупчени, няма шансове да спре скоро. “Да тръгваме“ – казвам на Борката – „дали ще се намокрим след половин или един час, това е неизбежно“. Не ми пукаше особено, от заслон Орлово гнездо насам си бях все по сандали и мокрежът не ме плашеше.Б.: Знаех, че имало пряк път към върха, но не бил много лесен за намиране, и затова поведох групата по виещия се черен път нагоре, по който бях минал предната година в един от разузнавателните си походи. Бутахме, докато излязохме горе на по-равното, малко преди върха, където вече можехме да се качим на колелетата. До връх Чумерна не стигнахме. Времето така се беше начумерило, че никой нямаше желание да ходим до него сега.
М.: Докато тикахме велосипедите, Борис разказваше за Темната гора като за опасно и страшно място, решаващо съдбините на хората (поне аз в този смисъл чувствах неговия разказ, някакви преживелици имаше той в тази гора). Представях си някой тъмен, горски лес като от приказките – влизаш в него и почват разни странни работи, омагьосвания, появяват се феи, тролове и т. н.
Когато излязохме на високото, си припомних началото на пътешествието (т.е. вр. Ком): вятър и дъжд, а наоколо мокра трева и разкалян път, няма къде да се скрие човек на завет. Гадна работа! Само дето сега дъждът повече ръмеше, а не валеше силно. Слънцето беше нейде зад облаците, хем светло – хем мрачно... Поради гадното време никой не искаше да стъпва на самия вр. Чумерна, макар да бяхме на около 5 минути бутане от него. Бързахме да слезем от високото и голо място и да навлезем в гората. Б.: Свихме вляво по нещо като път през тревата и се насочихме към мястото, където маркировката влизаше в гората. В началото всички бутахме по стръмното надолнище. Мен обаче точно такива спускания ми мъчеха най-много коляното и затова си кретах бавничко най-отзад. Не след дълго Стампата и Митко се качиха на возилата си и се спуснаха бързо надолу. Миро, който в началото също имаше проблеми да ходи по тая стръмнина, скоро ги последва. Аз не смеех да се кача на колелото тук. Имах добри спирачки този път, но пътеката беше стръмна и кална, осеяна с много камъни, лъкатушеше със завои между дърветата и по нея се искаха по-добри умения за спускане от моите, а и дъждобранът ми пречеше и ограничаваше движенията ми. Е, след като загубих и Миро от погледа си и осъзнах колко назад съм, се престраших и се качих и аз, въпреки че не се чувствах никак комфортно на тоя терен.
С.: Поехме по калния път нагоре и когато наближихме вр.Чумерна, дъждът се засили значително. Набързо свихме към гората надолу, където продължаваше маркировката. Спускахме се, ходейки, и на доста пъти се подхлъзвах и си казвам: „Я се качвай на колелото, че може би е по-безопасно“. Оказа се добро решение, защото с внимателно каране не беше проблем. След малко и брат ми ме последва. Ясно беше, че ще дръпнем пред Борката, защото той не рискуваше по опасни наклони и ги вървеше, което е по-бавно. Така продължихме напред с брат ми и Митака, който в един момент изчезна. По едно време спряхме да ги изчакаме, но като постояхме ни стана хладно и решихме да продължим, маркировка имаше и с ориентацията нямаше проблем.М.: В тази Темна гора, която толкова беше впечатлила Борис, навлязох с изострени сетива. Карам и оглеждам подозрително, карам и оглеждам. Другите бяха след мен, затова си мислех, че и да падна някъде омагьосан, ще ме намерят… Така първите няколко километра.
Не можах да си изясня какво толкова беше притеснило Борис в тази гора и това е. Гора като гора! Много готина даже! Имаше си вековни дървета, закътани местенца и други интересни работи. Не разбрах какво й беше страшното. Маркировката се намираше относително добре, защото дърветата се бяха запазили през годините.
Докато карах, си мислех, че сега му е времето да намеря гъби. Ако тука няма – къде другаде ще има? Споделих надеждите си с останалите, или май само с Борис. Ядливи гъби обаче така и не можах да открия. Нямах намерение да ги вземам, за да ги ядем например. А просто така, интересно ми беше дали има познати ми гъби по това време на годината. Нямаше. Май само 1-2 стари млечки подминах. И други разни странни гъбоци, но в минимални количества – т. е. сезонът не беше подходящ за гъби.С.: Дълго време карахме в тази Темна гора и на моменти, не знам от дъждовните капки ли, от що ли, ми се счуваше някаква неопределена музика. Мислех, че си въобразявам, но след 15-20 мин брат ми ме пита: “Абе, не ти ли се чува някаква музика?“. Нямаше как да е вярно, сигурно в радиус от 20 км нямаше населено място. Тогава му разказах легендата от книгата на Павел Делирадев „От Комъ до Емине“, която пък Борката ми беше разказал, за загиналите деца в тази гора. Наистина мрачна и странна гора.Б.: От предишното си минаване оттук знаех, че на около половин километър след влизането в гората, от дясната страна има чешма. Това беше и причината да не заредим вода на хижата, още повече, че водата в нея не се слави с най-добри качества. Сега бях останал сам и се оглеждах непрекъснато за тая чешма, но не можах да я намеря. Напреднах доста, а чешмата я нямаше. Очевидно я бях пропуснал. Бря, и какво правим сега – в Темната гора без вода? Вярно, че времето не беше горещо, а дори по-скоро студено, но това са над 20 км по силно пресечен терен и без вода (или по-скоро с твърде малкото налична такава), работата не беше добре. Аз не съм Райко, за когото да изминеш десетки километри със залепнал за небцето език и да ти се вие свят от глад и жажда е просто начин да живееш по-интересно.
Опитах се с помощта на дъждобрана да събера дъждовна вода и да я излея в шишето, но и дъждът тук, между високите букаци, не беше особено силен и по-скоро представляваше едри капки, процедили се между клоните, които звучно капеха върху покривалото ми. Отделно от това самият дъждобран беше кален от пръските, които гумите хвърляха върху него, и дори малкото вода, която успях да събера, се смеси с калта и стана неприятна за гледане, нежели за пиене. Добреее, значи така няма да стане... Или по-скоро отложих събирането на вода по този начин за по-късно, когато ножът опре до кокала и вече няма накъде. Все пак на дъното на шишето се намираше някой грам, останал от вчера.
Продължих внимателно напред, следейки изкъсо маркировката, защото не бях забравил как предния път така се обърках на едно място, че без да забележа, бях тръгнал обратно на запад към Чумерна. Мисля, че сега на същото място Митко се е объркал по подобен начин.
Той е карал пръв, но се отбил леко встрани, за гъби ли каза, че видял, не помня точно, отклонил се от пътеката и братята го задминали, без да го забележат. Съответно нашият почнал да търси маркировката, като подвиквал от време на време. Аз, който бях най-отзад, го чух, отговорих му и след малко се събрахме на маркираната пътека, по която личаха следите от гумите на братята. Те явно бързаха, за да настигнат Митко, без да знаят, че той е зад тях. Абе, ситуация, ама все пак в Темната гора се намирахме, митично място, известно с какви ни не страшни истории. Решихме, или по-скоро помолих Митака оттук насетне да се движим двамата заедно. Добра душица е той, съгласи се. Вярно, че щях да го бавя, но пък и той не бързаше за никъде. Спаси ме човекът и от жажда, тъй като имаше едно половинлитрово шише с вода, което щедро ми предлагаше непрекъснато, но и аз гледах да не злоупотребявам – все пак и двамата трябваше да оцеляваме с тая вода.
М.: И така, както може да се предполага, когато човек е най-сигурен, тогава стават белите. Понеже имах много преднина и се мотах, и в един момент осъзнах, че маркировката, която иначе беше добре забележима, я няма. Тъкмо бях изкачил един хълм с много камънак, през който колелото се буташе и носеше. Оставих колелото и тръгнах назад към последното маркирано дърво. Да, ама и то далеч, далеч назад. Не ми се връщаше чак толкова, поради което предпочетох да пообиколя пеша из района. Имах време. С този прозрачен, смешен дъждобран се чувствах като някаква горска фея, т. е. горски фей. Реших, че може да намеря или маркировка, или нещо интересно (красиво горско местенце, дърво, камък, цветенца и т. н.), или пък можеше междувременно да се появи някой от групата. За това не бързах много, правих снимки с мобилния телефон (служещ ми за фотоапарат), оглеждах разни интересни дървета и други неща …Обиколката из района обаче стана много продължителна и неусетно се върнах пак до велосипеда. Седнах да чакам. Около час, а може би – два, преди това, докато карах, чувах как Борис подвиква. Поне аз си мислех, че неговият глас чувам. Сега и аз започнах да викам, но никой не отговаряше. В първата част от похода си носех свирка с тази цел, но сега я бях оставил.
Мина бая време и тъкмо се чудех дали да не почна да се притеснявам, когато в далечината се чу отговор на моите викове. След малко се появи Борис. Ходеше като робот. И предния ден изглеждаше уморен. Но сега беше още по-зле. И говореше като робот. Притесни ме, но не се издадох.
Оказа се, че пътеката е на около петдесетина метра в ляво, по посока на нашето движение. Моята мини-разходка бях направил точно в противоположната посока, назад и надолу, но не и в този район. Няма нищо, огледът на терена си заслужаваше, но по-добре стана като дойде Борис, че сам в тази Темна гора взе да ми омръзва.
Продължихме двамата. Борката нямаше никаква вода. Разбира се, че му предложих веднага от моята. В неговото шише подскачаха само няколко резенчета лимон. Това с лимона не мога да го разбера! Как може да е вкусна водата по този начин? Това да не е текила с червейче или украинска водка с люто чушле? Помня, че в деня, когато се отказах, една от косвените причини за това бяха тези лимончета. Тогава и аз реших да сложа лимон в моите шишета с вода, подражавайки на останалите. Малко след това обаче установих, че лимонената вода е голяма гадост. Това беше и една от причините да изоставя част от водните си запаси на Кашана /макар това тогава да не съм го съзнавал/. Пък после умрях от жажда. Та сега, като виждах Борис с това празно шише с подскачащи самотни резенчета лимон в него и самия Борис, ходещ като Трипио от Междузвездни войни, започнаха да ми се въртят нерадостни мисли в главата. В никакъв случай нямаше да оставя Борис да се гърчи, заради водата. Да не вземе да се откаже я! Аз вече бях „вън” от играта, останаха той и Стампата. Пък и на мен не ми се пиеше много. Бях заредил две шишета кока-кола от хижата (по 500 мл.) и имах още едно такова, но пълно с вода. Едното шишенце с малка кола го бях изпил, поради това предложих водата на Борис, или другото шише с кока-кола – по желание на клиента... . Той отначало не искаше, но по някое време прелях водата да прави компания на самотните лимончета в омачканото, зелено шише на колелото на Борис, вързано с канап (такъв ми е визуалният спомен от шишето, ползвано от Борис в този момент).Б.: Продължихме заедно през еднообразния горски терен – спускане, качване, спускане, качване, и пак, и пак... След едно каране по път, по който очевидно скоро бяха минавали машини на дървосекачи, усетих, че задната ми гума шляпа на капла. Спукана. Брех, мама му стара, точно тук ли намери да се спука, в гората, в калта, в дъжда и без вода за миене... Ама какво да правя, това е положението. Свалих задното колело, махнах вътрешната и затърсих причината за спукването. Оказа се едно мъничко, тъничко парченце тел. Ех, тия дървосекачииии... Мамата...
Сложих резервната, напомпах – всичко беше отново в ред. Докато се занимавах с тая не особено приятна дейност, Митака си правеше поредната фотосесия.
Обича да се снима човекът...
М.: Eй го на, не стига, че едвам-едвам ходи човекът, а и гума спука. Докато я сменяше в дъжда (който пак беше започнал да превалява леко и досадно), го снимах, но снимката стана ужасна. Нищо, поне дава обща визуална представа за района. Докато Борис сменяше гумата, аз снимах мъхове, папрати, гъби, скали, дървета, собствената си физиономия и каквото ми попадне. От 177-те снимки в района (образно казано), фокусираните бяха 6-7, другите изтрих. Опитах се да звънна на един мой колега от Елена по телефона, но нямаше обхват и затова си намирах друга работа, докато чакам Борис. Б.: След това забавяне вече не очаквах, че ще настигнем братята. Кой знае къде бяха вече. Следващата снимка е от някой от техните апарати, малко е размазана, ама то цялата ни работа в тая гора си беше такава...
М.: Братята бяха някъде далеч напред. И на мен ми мина мисълта, че тук може и да се разделим с тях, защото с Борис вероятно сме натрупали ужасно много закъснение, пък те бързаха.Б.: Продължихме си двамата с Митко, той ми дръпна напред и в един момент го изгубих от поглед. Малко след това стигнах до място, където маркировката рязко напускаше дърварския път, по който се движехме дотук, и се спускаше по една стръмнина вдясно. Сериозно се усъмних, че Митко, какъвто си е леко разсеяничък, може да не е видял отбивката и е продължил по пътя. Почнах да го викам с колкото глас имам, но отговор не чух. Включих си телефона, но нямаше обхват. Брех, мама му стара, къде ли отиде тоя човек? Ако е продължил по дърварския път и е слязъл от билото, кога ще си разбере грешката, ще се върне ли обратно? И колко време ще му коства на него това, пък и на групата като цяло? Е-ех, да му се не види, нали се разбрахме да караме заедно!... Постоях още малко, повиках, докато ми прегракна гърлото, и продължих по маркировката в лошо настроение. Изкачих следващия баир и там вече имаше обхват. Звъннах на Митака, но... греда, „в момента няма връзка с този номер”. Почнаха да пристигат есемеси за пропуснати повиквания. Няколко от тях бяха от Райко. Я да видим, за какво ли ме е търсил така упорито? Набрах го, той вдигна и се почна нашата.
Ние с Райко дълго можем да си говорим, когато става дума за Ком-Емине.
Нищо особено, искал да разбере как и къде сме, защото никой не ни знаел, пък и във форума нямало информация. Успокоих го, че сме добре, напредваме почти по план, Митко май току-що го изгубих и не знам къде е... и така. Той пък бил на море.
Казах му, че тая вечер сме си поставили за цел да стигнем до Върбишки проход и че ме притеснява отсечката след Котел, тъй като тя е традиционно трудна за ориентиране, а и не бях я минавал никога. Той взе да ми разказва подробно откъде е пътят, ама колко го разбрах и аз не знам.
Приключихме с говоренето най-накрая, бяха минали повече от 20 минути.
Всъщност, времето не ме притесняваше толкова сега, колкото отсъствието на Митко. Мислех си, кой знае колко ниско е слязъл, без да се усети, и като разбере какво е направил, сигурно ще се откаже и от похода. Накратко казано, почти го бях отписал вече.
М.: Карахме двамата с Борис, аз пред него. От време на време се увличах неусетно напред. Понякога спирах да го изчакам, а понякога – не, с идеята да намеря някое чудесно местенце и там да спра. Хем да си почина, хем да се порадвам на гледките. Б.: Поех отново по маркировката и след малко хоп – ето го Митака!
Притеснил се, че толкова време съм се забавил и решил да спре и да ме чака. Офф, камък ми падна от сърцето, значи всичко е наред, не се е объркал човекът!
С.: Не след дълго минахме през сечище и стигнахме Агликина поляна. Дъждът вече бе спрял и прибрахме дъждобраните, малко снимки и опитах да се свържа с останалите по телефона, но безуспешно. Пуснахме по пътя и скоро изведнъж се появи асфалта на прохода Вратник, а в дясно кръчме – „ох, кеф“, беше около обяд. Сега е моментът да вметна, че от час и разстояние много не се вълнувах, но Борката за това бе статистик на групата, все гледаше километри, часове, минути, които за него явно си бяха важни. Много съжаляваше, когато му се скъса кабела на километража на Купена. Тогава се чувствах виновен, че може и аз да съм го скъсал при тегленето нагоре, но следващия път ще внимаваме повече.Б.:Дъждът, който от доста време вече представляваше слаб ръможляк, бе спрял напълно. Излязохме заедно на една височинка, където дървосекачите се бяха вихрили сериозно, и оттам следваше скоростно спускане към Агликина поляна.
Тук Митко ми каза, че е говорил с братята. Те били на Вратник още отпреди час и сега тръгвали към Котел. Котел? А знаят ли пътя?!? Не знае дали го знаят, но са тръгнали. Хм, лоша работа, нищо чудно да се объркат някъде, а места за объркване дал Господ по тая отсечка, и тогава какво правим? Вместо да загубят един час да ме изчакват мен, ще загубят повече време, като се объркат и от това цялата група ще пострада. Ама щом са решили пък, нека вървят сами. Дори и да стигнат успешно до Котел, не вярвам да продължат нататък, ще останат там да ни изчакат. Лошото е, че времето наистина напредна и Върбишкият проход като цел взе нещо да избледнява като реална възможност.
М.: Пътят бе проходим, маркиран, леко разкалян, но теренът не беше тежък, с чести спускания. Установих, че важното в такива моменти е като се спускам по разкаляния път да си затварям устата, че иначе хвърчи кал и на няколко пъти, без да искам, си хапвах такава. Очилата ми бяха прекалено тъмни и не ставаха за ползване в гората, поради което присвивах очи (за да не се напълнят и те с кал). От време на време спирах да изчаквам Борис. Нямаше жарко слънце, но пък и дъждът спря. Багажът не ме притесняваше, велосипедът също. Абе, приятно пътешествийце. С.: И така, хапнахме, пихме по биричка и опитах да се свържа пак с останалите, но безуспешно. Бяхме тук от поне 30-40 мин , но те не се появиха. Полицаите, които клечаха пред заведението, се поинтересуваха от къде идваме, накъде отиваме и като им обясних, погледнаха с някакво недоверие, замълчаха и продължиха да си гледат работата. Потеглихме по асфалта, като внимавахме за маркировката, защото знаех, че трябва да хванем вляво от пътя. Тя се показа и отначало тръгнахме по черен път, който скоро премина в пътека. И се почна, едни нападали брези, клони, храсталаци, поредица от изкачвания и слизания и интересното беше, че от време на време се виждаше асфалтът по- ниско. Жалко за големите ни усилия, той водеше почти до Изворите на Камчия, където излязохме и ние.Б.: Бързичко се спуснахме с Митака до Вратник.
Часът беше към 12, 12 и нещо. Седнахме в заведението на прохода за обяд. Не мислех да бързам да гоня ония двете хали, исках да си почина, да се напия с вода, да се съвзема и да посъбера сили. Почти бях сигурен, че оттук насетне, заради това, че районът им е непознат, те ще следват плътно маркировката. Да, обаче малко след прохода маркираната пътека отбиваше вляво през гората към връх Вратник, а оттам вече бях минавал и знаех какви са баири и че не може да се кара. Ние пък с Митака щяхме да караме по асфалта и по него да излезем почти на Изворите на Камчия, което щеше да ни спести бутането през гората и да съкрати изоставането ни.
М.: На прохода имаше работещо заведение и двамата с Борис седнахме да се подкрепим с по някоя топла супа. Аз заредих и кока-кола (че я бях изпил по пътя). Ако щете вярвайте, но от това заведение си спомням, че за първи път можех спокойно да разговарям с Борис. Иначе все нямаше време. Или говорехме по време на преходите (докато караме или тикаме) или набързо споделяхме разни неща в рамките на кратките и редки почивки. Някак припряно се чувствах и вечер, когато бяхме по хижите. Тогава всички бяха уморени и народа се оглеждаше я за свободна баня, я за ремонт на колелото или за ровене из багажа, за лягане в креватчето и т. н. Та, в това заведение се намери време да споделим впечатления, положителни и отрицателни наблюдения по екипировката, времето, ситуацията, компанията и т. н. Аз си признах за разочарованието, че не успях да мина цялото трасе тази година и т. н. А, и успокоението, че късметът му с късмет – точно в деня, в който си бях в Търново, ми звъннаха от службата и ми казаха, че ще трябва да ми прекратят отпуската за един ден. И точно в деня, когато те със Стампата са били на Ботев, аз пък бях на работа. Така си бъбрихме разни неща, аз любопитно наблюдавах едни катаджии (които бяха спрели до самото заведение), а пък нас, от друга страна, с любопитство ни оглеждаха две хлапета на по около 10-12 години. Идваха и оглеждаха колелетата, натискаха спирачки и цъкаха с езици (изрично им бях разрешил да пипат каквото си поискат по моето колело, но да не се качват на него, че може някой да падне). Б.: Починахме тук около час и тръгнахме по начертания план. Шосето се изкачваше нагоре с почти постоянен наклон, но можеше да се кара. Митака пак дръпна напред (бе откъде тия сили в тоя човек, като въобще не беше тренирал?) и пропусна табелата, сочеща отбивка вляво за прохода Железни врата, та се наложи да се връща малко. На същия тоя разклон се виждаха следи от стъпки на хора, които тръгваха право нагоре през гората. Помислих си, че това трябва да е пряка пътека, по която минават пешеходците, тръгнали за Изворите. Напомням само, че Изворите на Камчия, заслон Вратник и проходът Железни врата са всъщност едно и също място. Сигурен бях, че ако тръгнем по отбивката, която сочеше табелата, ще стигнем където трябва. Но дали пък нямаше да е по-пряко и нямаше да спестим време, ако тръгнем по тази едва видима пътечка? На Митака му беше все едно, откъдето кажех, оттам щеше да мине. Избрах пътечката, като очаквах, че щом излезем горе, ще се озовем точно на заслона. Тръгнахме по нея, но малко по-нагоре тя се изгуби. Очевидно хората, вървели тук преди нас, са тръгвали от едно и също място и затова то е утъпкано, но нагоре всеки е поемал път по свой избор. Многото нападали клони ме накараха да съжалявам за избора си. Почувствах се виновен пред Митака, че заради мен и той трябваше да гази из шумата и да се препъва в клоните, вместо да си бутаме кротко по отбивката с черния път. Но както и да е, за 10-ина минути може би изкачихме тегавия баир. Вместо обаче да излезем на заслона, излязохме горе на един път. Ами сега, наляво ли са Изворите, или надясно? Погледнах картата на Митака, но тя е с такъв мащаб и толкова обща, че с нищо не ми помогна. Решихме дилемата, като се раделихме – аз поех наляво, а той надясно. Трябваше да изминем всеки около 200 м (не очаквах заслонът да е на повече) и който види търсената поляна, да свирка на другия да идва. Щастието се умихна на мен. Оказа се, че сме били излезли на пътя за Раково, по който Райко миналата година погрешно бе тръгнал и тая грешка тогава му струваше загуба на повече от половин ден време. Викнах на Митака да идва. Бяхме стигнали до историческия проход Железни врата, чието име е свързано с една бляскава победа над византийците в българската история.
М.: тикахме си кротко по баира или карахме лекичко. По едно време Борката спря и вика: „Какво ще кажеш, да минем ли напряко през тази гора, или не?”. Сочеше нагоре, встрани от удобния път. Тонът му беше по-особен, по-официален един такъв. Разбрах, че въпросът е наистина сериозен. За мен обаче нямаше значение, все донякъде щяхме да стигнем. И той знаеше, че ми е все едно и щом питаше, значи наистина имаше възможност за сериозно отклоняване от пътя. Както и да е, усетих, че на самия Борис му се искаше да минем напряко, през гората, по едва видима пътечка, право нагоре. Тръгнахме по нея и скоро тя се изгуби. Поне стигнахме височинката. Там имаше път, който беше перпендикулярен по посоката ни на движение. Затова решихме да се разделим. Аз тръгнах надясно, към предполагаемата, според мен, близка височинка (виждаща се на картата), а той – наляво, към предполагаемата, според него, посока на вярната пътека. Първо карах, после се набих в някакви храсталаци и започнах да тикам. Стана ми много съмнително и се върнах. По пътя чух Борис да вика – открил бил верния път. Да е жив и здрав! Всъщност тук, в този район, Борис беше живнал малко. Вече не беше толкова „роботизиран” в движенията и говора. Явно почивката на прохода му се беше отразила много добре. Б.: До Изворите на Камчия не ходихме, защото хем бяхме минали преди малко покрай тях (те всъщност представляват една чешма в едно деренце), хем си бяхме заредили вода от заведението на прохода, където обядвахме. Тръгнахме по маркировката и след малко попаднахме на един бус с цигани. Не знаех какво правят там, но не ме и интересуваше особено. Поздравихме се и те ни казаха, че преди 15-20 минути оттук са минали двама колоездачи. Ами да, ние тях гоним всъщност.
Абе, гоните ги, ама едва ли ще ги настигнете, те си имат специални облекла и карат доста бързо.
Малее, викам си, щом и циганите в гората от пръв поглед разбират колко по-бавен съм от останалите, работата верно ще да е много зле.
Но все пак предположенията ми, че братята ще минат по маркировката и това ще ги забави, се оказаха верни, защото за няма и 10 км им съкратихме едночасовата преднина само на 20 минути. Имаше вариант съвсем скоро да ги настигнем, ако те, увлечени от скоростта, изпуснеха една характерна отбивка и тръгнеха да слизат към Кипилово. До долу със сигурност нямаше да слязат, защото следяха маркировката и щом тя изчезнеше, се връщаха, без да ги мързи. Затова си мислех, че скоро може и да си видим с тях.
М.: Между тумбата цигани минах на зиг-заг (бяха насядали около пътеката и извадили разни манджи от бохчите), чудейки се доколко може да им се вярва на приказките, че преди по-малко от половин час от тук били минали други двама като нас, ама по-големи фурии. Дали това са нашите спътници и дали има грешка в часа?С.: Продължихме през гората по черен път и срещнахме дървари, които ни увериха, че това е пътят за Котел. След кратко спускане излязохме на открити места, където се караше почти по хоризонтал и беше много приятно. Лошото в случая беше, че маркировката бе много на рядко, сякаш на някой му бе досвидяла боята. Някъде в района на Околчеста поляна имаше леко объркване, защото пътят имаше разклонение на югоизток и тръгнахме по него, но след като не се появи маркировка, се върнахме обратно на горе. Седнахме да починем, и без това бяхме напред от Борката и Митака.Б.: Тук билото е интересно с това, че северният склон е много стръмен, а южният се спуска плавно надолу. Ако човек е с колело, не е уморен и няма много багаж, е приятно място за каране. Аз обаче не бях в такова положение, главно заради коляното и умората. Стигнахме до мястото, където се отделяше пътят за Кипилово и почти със съжаление видях, че някаква машина скоро е минавала по маркираната пътека, превръщайки я в път, който съвсем еднозначно си вървеше в правилната посока. Следите от гумите на братята се виждаха ясно и не тръгваха към Кипилово.
Е, нищо, нататък се сещах още за поне две места, където можеха да се объркат и да се забавят, което да ни даде шанс да ги настигнем.
Малко след това стигнахме до Делирадевата бука...
и до лобното място на Георги Обретенов.
После минахме и покрай това интересно дърво, до което Митака ужасно държеше да го снимам.
М.: Този район беше добре познат на Борис, защото той постоянно казваше: „Виж еди-кое си място, а това дърво там или камък са еди-какво си”… В един момент даже нямаше нужда да се оглеждам за маркировка – имаше само забележителности, за които Борис ме предупреждаваше още преди да се появят. За пореден път си помислих, че много добре стана, че тръгнах с него – безплатен гид и екскурзовод… Б.: Пътят напред започна да се спуска и имаше места, които си спомнях от предишното си минаване. Това ми повиши настроението, за което допринасяше и фактът, че тук теренът позволява доста каране и се придвижвахме бързичко напред. След доста спускане излязохме на оная поляна, на която предния път бях видял нещо като „футболни вратички”. Всъщност, вероятно са били скелети на колиби, в които циганите-дървари са живеели по време на дърводобива. Почти не можах да позная поляната, сега имаше висока трева, а от останките на колибите нямаше и следа. Това бе едно от местата, където братята можеха да се объркат, но и тук бяха уцелили правилната посока.
Оттук нататък започваше участък, който за мен имаше по-особено значение. Маркировката е по-разредена, а последната такава е на онова вековно дърво, след което се бях объркал на пробното си минаване оттук миналата пролет и след поредица от ужасяващи грешки в навигацията, се бях добрал полумъртъв от умора до Котел, в дъжд, който ме бе намокрил до костите.
Скоро стигнахме и до споменатото дърво.
Трудно ми е да опиша какво вълнение изпитвах в тоя момент! Бях минал преди оттук сам, бях се объркал и бях платил скъпо за грешката си. Десетки нощи после съм сънувал това място, стотици часове съм прекарал в мислене за него, в гледане на карти, сателитни снимки и GPS-тракове, чудейки се откъде минава маркираният път към Котел. Сега вече знаех откъде минава или по-скоро мислех, че знам, и щях да дам всичко от себе си, за да го намеря!
М.: Приятна разходка из горите с Борис. Това си спомням от този участък.
По едно време започна много често да споменава Вековното дърво, Онова дърво или Дървото /с голямо „Д”/, което даже бил сънувал. То било последното, на което имало маркировка, а след него - само гола поляна. И колкото по-наближавахме това дърво, толкова повече се покачваше и настроението на Борис. А когато спряхме под самото дърво, Борис беше вече на седмото небе! Аз самодиви търся, а той на дървета се кефи… Шегувам се, но в този момент разбрах, че притесненията ми са напразни и Борис ще успее да стигне до морето. Възвърна се неговата самоувереност и сила. Започна да се усмихва по-искрено. Иначе, в онази Тъмна гора след Чумерна, бая беше „глътнал бастуна”. Даже по едно време си мислех, че братята са го отписали, като прекалено бавен и с тенденция към отказване от прехода, поради което са отпрашили напред, в посока към морето.Б.: Сякаш нови сили се вляха в мен, стигайки дотук, и вече не усещах умората. Огромна радост и вълнение бушуваха в гърдите ми при вида на тази местност, която толкова време бях гледал „от птичи поглед” на монитора си! И сега аз бях отново тук, и отново имах шанса да потърся верния път! Благодаря на всички богове, които ми дадоха този шанс!
Някой би казал, че гледката не е нищо особено, но е факт, че при нейния вид очите ми се насълзяваха от радост и изпитвах такова вълнение, каквото не бях изпитал нито веднъж от началото на похода ни. Нито Ком, нито дори Ботев и Купена успяха да ме развълнуват така, както го направи ридът Гредата и обширното поле пред него!
Карахме си с Митко спокойно по пътя, въпреки липсата на маркировка (която тук е колова, но коловете отдавна са изрязани и бетонните пирамидки не се виждат в тревата), защото знаех точно къде отиваме. И ето, че след малко бяхме там, на разклона под жиците, и аз този път знаех накъде да тръгнем!
М.: Никаква маркировка, само горски пътища, т. е. земни пътища през поляни с налягали треви, които няма кой да окоси. Ако беше по-друга ситуация бих се притеснил, защото никакъв, ама никакъв ориентир не се виждаше. Но Борис беше толкова уверен, че на мен за миг не ми мина мисълта, че може и да объркаме вярната посока. И така – по наскоро отъпкани или по по-стари пътища напредвахме през полята в посока към някакво си било или връх (на които съм забравил имената, или даже и Борис не ги знаеше, а само посочваше). Ей го на, на долната снимка – уверен, ведър и усмихнат (вече), показва вярната посока. Б.: Не губихме време тук, можех да си се радвам и по пътя.
Минахме няколкостотин метра нататък под жиците и... какво да видим: Миро и Стампата!
Значи на последното място, където имаше голяма вероятност да се объркат (според мен), те наистина се бяха объркали и това ни даде шанс да ги настигнем!
Бяха дошли тук преди повече от половин час, бяха загубили маркировката, лутали се известно време, гледали картите и тъкмо накрая решили да слизат в Нейково и по шосето да продължат към Котел, ние сме пристигнали.
Стойте тук, никакво шосе! Оттам са почти 30 км, има качване на баири и, което е най-важното: оттам вече съм минавал и за нищо на света няма да пропусна възможността да потърся пътя покрай река Сухойка! Идеята ми беше: вървим само на север, с път или без път, няма значение, рано или късно ще стигнем Сухата река и по пътя, който върви покрай нея, ще слезем в Котел! А после продължаваме към Върбишкия проход!
М.: И изведнъж в далечината, в самия край на една от малкото окосени ливади, към която и ние се бяхме насочили: я, братята стоят и псуват! (отдалеч им личеше, че псуват… , поне на мен така ми изглеждаше). Ама как да не псуват! Аз си имам водач и съм добре. Ами те – няма маркировка, няма посока, нищо. Ливади, между тях тръни, слогове, треволяци и някакви временни пътчета. Върви се оправяй! Честно казано, макар Борис да сподели наличието на възможност да ги настигнем, не ми се вярваше. За това малко се изненадах, че ги виждам насред полята. Мисля обаче, че и те се изненадаха като ни видяха. Предполагах, че срещата (ако въобще станеше) щеше е някъде по хижите, а не на Пътеката.С.: Продължихме към Разбойна все по тия оголени места и маркировка напълно липсваше. В един момент пътят се разклони наляво и надясно. Десният изглеждаше по-отъпкан, но слизаше на юг, а левият се губеше в едни ливади. Чудехме се по кой да хванем и след преглеждане на картата решихме да тръгнем по левия. За съжаление след километър той завърши в една окосена ливада и никъде нямаше продължение. И пак извадих карта, компас и гледахме, и се чудехме, очевидно на изток от нас беше Разбойна, но там нямаше нито път, нито заченки на пътека, нито билни колове. В един момент помислих, че никой вече не минава през върха, а вероятно се обикаля през Нейково, което бе от юг. Бавихме се доста време, оставих брат ми на ливадата, аз тръгнах по обратния път да огледам по-подробно. Тъкмо бях тръгнал и гледам насреща Борката и Митака и им викам: “Тръгвайте обратно, няма път“, а Борис казва: “Не, това е нашата посока“. И отново карта, компас и т.н., след което продължихме на север през едни треви и храсти до над коляно. Аз си носех колелото на гръб, а брат ми тикаше и не след дълго спука гума. Той по принцип си е малко нервен и, естествено, започна да нажежава обстановката, но в този момент Митко видя пирамидка от билни колове, за съжаление тръбите навярно отдавна бяха заминали за скрап, а нямаше и наченка на пътека.Б.: Новината, че искам тази вечер да стигнем Върбишкия, повдигна духа на Стампата, който беше оклюмал заради загубата на маркировка и време. Аз най-искрено вярвах, че за по-малко от два часа ще стигнем до Котел (беше към 4 следобед) и ще имаме време после, макар и по тъмно, да си изпълним графика за деня. Миро нещо мрънкаше и си искаше асфалта, ама това не можех да го допусна.
Намирахме се сред една ливада, явно скоро косена, над която минаваха гореспоменатите жици. Посоката им съвпадаше с моите намерения и затова продължихме по тях. След ливадата обаче цивилизацията очевидно свършваше и се нахакахме сред ниски бодливи храсти, които моментално спукаха на Миро една от гумите, което го накара да избухне и да посипе със словесен огън и жупел всичко около себе си.
Стампата и Митко носеха колелетата си на гръб сред храстите, а аз си бутах през тях, наивно вярвайки, че не е възможно да спукам доказано здравите си гуми два пъти за един ден.
То и колелото ми с багажа беше толкова тежко, че не беше възможно да го нося дълго време, така че нямах голям избор.
М.: Точно след ливадата, на която настигнахме Миро и Стампата, проходимите пътища свършиха. Тук освен: „Здравей, здрасти” се заформи и някакъв дебат между тримата за посоката, в която да продължим. Аз обаче бях толкова уверен в своя водач (т. е. Борис), че въобще и не се спрях да ги слушам, ами направо нарамих колелото и продължих през бодлите (избягвайки най-големите от тях) в посоката, показана преди това от Борис. Не знам дали това повлия върху дебата, но скоро и другите тръгнаха след мен. Имах нагласа, като повървя малко, с колелото на гръб, да спра и да се огледам. Ако някой не ми извикаше, разбира се, преди това да се връщам. А ако другите евентуално тръгнеха в някоя друга посока – щях и аз да тръгна натам. Поне така си мислех. Но това не стана и скоро излязохме в почти индианска нишка на една височинка. Там случайно забелязах бетонна пирамидка с изрязан метален стълб, на чието място забих един дървен кол. После, оглеждайки преднамерено билото, открих и други две подобни пирамидки. Предположих, че ще тръгнем по тях.Ето още една преднамерена снимка, както би казал Борис – защото това е вече на билото, бях стигнал и едва ли не се примолих на някой да ме снима с велосипед на рамо. Явно още по пътя към билото беше започнал спор за бъдещата посока на движение и на никой не му беше до снимки и прочее глупости.
Б.: Стигнахме до мястото, където Митака забеляза две или три бетонни пирамидки от маркировката. Очевидно бяхме стигнали точно до нея. Оттук можехме по пирамидките да продължим към връх Разбойна и Котел. Райко две години поред е минавал през него и казваше, че не било трудно да се ориентира. Аз обаче си бях навил на пръста, че ще намеря Сухойка и по нея ще стигна до града. Стампата не беше напълно убеден в правилността на моите намерения и се опитваше по картата да намери къде точно се намираме, за да търси решение. Миро псуваше здраво, докато си сменяше спуканата гума и искаше да се връща обратно към Нейково. На Митака му беше все тая. Накратко, настъпиха разногласия в групата и за пръв път, откакто бяхме тръгнали, се появиха нервни настроения. Аз обаче този път не смятах да отстъпвам. Толкова много дни и нощи бях отделил в мислене за това място, че нищо не можеше да ме отклони от намерението ми да намеря тая прословута Сухойка. Дори бях готов да тръгна сам да я търся, ако другите не пожелаеха да ме последват.
М.: На билото спорът за посоката, по която да продължим, продължи да се изостря. Започнаха да „прехвърчат искри”. Аха-аха и да се скарат, поне аз имах такова чувство. За пръв път след нашето тръгване ситуацията бе толкова напечена, от психологическа гледна точка. Борис настояваше да продължим перпендикулярно, спрямо логичната според мен, посока на пирамидките от маркировката. Стампата имаше друга идея, а Миро и той искаше нещо различно, но не разбрах какво. Само разбрах, че той е най-изнервен, може би и защото пак трябваше да лепи спукана гума. Оставих спорещите и отидох да огледам близкото вековно дърво – хем далеч от тях, хем може и да намеря нещо интересно ...
Решението на Борис да цепим направо през треволяка и да навлезем в една горичка, а след това и в долчинка, без видими път или пътека, ме озадачи. Когато попаднах случайно на зимната маркировка, предположих, че ще продължим по нея, защото тя видимо следваше хребета и навлизаше в гората в правилната посока. Но щом е казал Борис друго, нямах основание да се съмнявам в неговите доводи, каквито и да бяха те (не че въобще си направих труда да ги запомня, важното е, че имаше такива). Още повече, че той спомена многократно, че първо лично се бил лутал из този пущинак, а след това изчел и изгледал много карти и описания на възможния маршрут. Пък и ми стана интересно да минем по „неговия” маршрут. По-приключенско изглеждаше да се провираме из разни гори и храсталаци, бутайки или тикайки велосипедите. И да търсим пътеката с подвиквания: „Ей, тук виждам пътечка! Насам! Не, не там е пътечката!” и т. н. В указаната от Борис посока вярно имаше пътечка, която според него била оставена от хора, а според мен – или от животни или от много заблудени или пък от прекалено много запознати с района хора…Все пак обаче (и сега) бих заложил на твърдението, че това беше пътечка оставена от някакви животни и най-много някой овчар. Б.: Загубихме немалко време тук в спорове за това накъде да тръгнем. Накрая успях да ги убедя да продължим по досегашния си път по електропровода. Голяма подкрепа на тезата ми оказа фактът, че точно под жиците тревата беше утъпкана като пътека, която слизаше надолу. Според мен голяма група хора скоро са минали оттук в индианска нишка и са утъпкали тревата, а това можеше да е само някоя от организираните групи по Ком-Емине. Лично за мен нямаше никакво съмнение, че е точно така.
Спуснахме се по тая „пътека”, която скоро навлезе в гората със стръмен наклон. В самата гора тя не представляваше точно пътека, а си беше по-скоро път. Всъщност, като се замисля, може пък да е било просека, направена заради електропровода, която с течение на времето е обрасла. Май няма голямо значение... Така или иначе, важното е, че щом слязохме в ниското, стигнахме до малка рекичка и път покрай нея. Ура! – помислих си аз, гледай колко лесно било, това е Сухойка, а тоя път ще ни отведе в Котел! Изобщо не очаквах да е толкова лесно! Оказа се обаче, че съм се лъгал...
Тръгнахме по пътя надясно. Беше сравнително равно, защото той следваше брега на рекичката, и карахме бързо по него. Минахме покрай няколко дървени къщурки, построени над земята. Май това бяха местата, където ловците се крият, докато чакат да дойде дивеча. Не съм на ти с ловната терминология и тематика и затова моля да ми бъде простено, ако се изказвам неправилно. След няколко завоя, все така покрай рекичката, стигнахме до разклонение на пътя вдясно. Аз карах последен и стигайки дотук, видях, че и тримата се бяха спрели и се чудеха накъде да тръгнат. Малко след разклона пътят пресичаше рекичката по дървен мост и продължаваше по другия бряг.
М.: Тук, по пътя, на който излязохме покрай рекичката, колоната я поведе Стампата. Борис се беше замотал някъде най-отзад. Уж нещо се бяха разбрали (двамата споменати), но докато бяхме спрели на един разклон (на горското пътче) и тъкмо се канехме да тръгнем на дясно, когато Борис ни настигна и подмина с висока скорост, продължавайки по пътя в ляво. Стампата му извика и го върна. Пак почна лек спор, но сега вече от самото начало стана ясно, че Борис не беше преценил добре посоката. Явно беше, че ще се лутаме, или поне ще караме с усещането, че се лутаме. Но защо трябва и нерви да има! За мен правилната посока беше на изток, защото натам е морето. В тази посока предлагаше да караме и Стампата. За това бях склонен по-скоро да се съглася с него, още повече, че пътят, по който Борис предлагаше да продължим, завиваше на запад и слизаше в ниското. Т.е. хем в обратна посока, хем още повече губим височина. Посоката на пирамидките, останали горе на хребета, бе същата, като предлаганата от Стампата. Поне аз имах такова чувство тогава. А и Борис беше видимо разколебан и не настояваше твърде ентусиазирано да продължим по левия път. Всъщност и по предлагания от Борис път вероятно щяхме да стигнем финала, само, че по по-друг маршрут. Както и да е, Борис остана малцинство и продължихме в посоката на Стампата. Б.: За мен нямаше никакво съмнение, че трябва да си продължим по пътя и че той ще ни отведе до Котел. Стампата обаче не беше убеден и не искаше да продължи напред. Отворихме картата и взехме да се пулим в нея.
М.: Установих, че моите карти, както преди това беше забелязал и ми споменал Борис, са прекалено общи и дребните детайли се губят. Направо не ми се вярваше, уж бях взел стандартните карти на трасето „Ком-Емине”, пък Стампата извади някаква по-подробна. Брей, пък аз си въобразявах, че имам подробни карти на маршрута и мислех по тях да го преминавам сам. До този момент не бях сравнявал носените от мен карти с нечии други. За пореден път се убедих, че до тук, за толкова кратко време, сам не бих могъл да стигна. Хвала на Борис и Стампата! Б.: Така или иначе нищо не можахме да разберем, но едно нещо беше неоспоримо и това бе фактът, че според компаса досегашния ни път продължаваше на запад, а разклонението тръгваше на север. Ето как заради голямата убеденост в правотата си бях пропуснал да забележа промяната в посоката и ако бях сам, вместо да напредвам на изток, щях да се върна на запад...
Стампата не беше уверен дали разклонението вдясно е правилния път, но бе твърдо убеден, че не иска да кара на запад. Аз пък бях почти сигурен, че трябва да продължим покрай реката, но компасът ме разколебаваше. В крайна сметка се разбрахме, че ще тръгнем по пътя вдясно, който се изкачваше някъде нагоре, пък където ни заведе, там...
Стръмният баир никак не се хареса на Миро, който си беше нервен днес, пък и коляното го болеше, а фактът, че никой не беше сигурен накъде точно се движим, усилваше раздразнението му. Пътят се виеше някъде нагоре и вече съвсем се обърках. Очевидно бяхме оплели конците и виновникът за това щях да бъда аз. Това объркване вероятно щеше да ни струва ходенето до Върбишкия проход тази вечер, но какво да направя, никой не е застрахован от грешки по Ком-Емине...
С.: Решихме по предложение на Борката да продължим на север и да търсим път, който да ни свърже с Кипилово-Котел, което щеше да ни увеличи разстоянието. Спуснахме по едно дере, по което си личеше, че е минавал някой и излязохме на път, който постепенно зави на северозапад-запад. Нямаше логика да се движим в тази посока, която навярно щеше да ни отведе към Кипилово, като накрая сигурно щеше да има яко изкачване към селото. Още щом стигнах първият разклон, който сочеше на север, спрях и изчаках Борис. Спорове, разисквания и настоях да тръгнем по него, щом се движим приблизително на север, все някога трябва да излезем на пътя Кипилово-Котел. И така, продължихме – Борката го е описал.Б.: Прехвърлихме някаква височина и последва спускане. На доста места имаше от тия, повдигнатите къщички, очевидно тук беше активен ловен район. Не след дълго минахме през ето тая барака,
която остана от лявата ни страна. След нея продължихме по път, до който течеше рекичка, а отстрани на пътя имаше купчини от нарязани дървета за огрев. Все по тоя път надолу стигнахме до едно място, което трябваше да пресечем и което приличаше на река от големи камъни. На мен тук взе да ми просветва... „Момчета, това е корито на река... пресъхнала река... Сухата река... Сухойка!!!” Бяхме стигнали до търсената и така жадувана от мен Сухойка, покрай която минаваше баластрирания път между Кипилово и Котел! УРА!!! След малко сме в Котел и после юруш към Върбишкия! Настроението се повиши и усмивката и радостта пак се върнаха на лицето ми.
М.: Карахме си първо по нагорнище (т.е. тикахме), после по надолнище, после пак нагоре, пак надолу и т.н. И по едно време при поредното по-продължително спускане Борис взе да вика: „Камънаци, камънаци, вижте сухите камънаци!”. Ами, камънаци като камънаци, си мислех аз. Лято е, реката е пресъхнала и само камънакът е останал. Голяма работа, какво е взел да им се прехласва толкова? Ако имах хубав фотоапарат, можеше да направя някоя добра снимка на многото обли, светлосиви камъни на зелен, горски фон. И като някакъв албански реотан, последен загрях, че Борис всъщност искаше да каже, че вероятно се намираме до река Сухойка, която се виждаше на картите. А-а-а, а-ха! Не е лесно да си тиква! - както обича да казва един приятел. Б.: Стампата не пропусна да спомене, че му дължа бира заради това, че той е намерил верния път, а аз щях да сгреша.
Вярно е, най-чистосърдечно му признавам, че той има много по-добро чувство за ориентация от мен.
И с най-голяма радост ще го черпя една бира заради това!
Но да не забравяме все пак и кой беше причината да тръгнем да търсим точно този път в началото, а не да заобикаляме по асфалта през Нейково и Жеравна...
А пътят си беше чудесен.
Лек наклон в наша полза, широк и удобен, този път беше нашата награда за загубеното време и нервите, свързани с търсенето му. Часът беше 6.10 вечерта, когато влязохме в Котел.
М.: Като гледам пътя от снимката, мога само да кажа, че тогава ми се струваше като магистрала – широк, равен, удобен, на слизане… Пък на тази снимка се виждат разни локви и бабуни… Това е пътят, разбира се, но от емоциите тогава съм забравил за локвите и дупките. Само приятни спомени имам от това трасе!Малко преди града се разговорихме с едни дядовци, от които се опитахме да почерпим информация за пътя до Върбишкия проход. Според един от тях, дотам има поне 40 км и и на пешеходците им трябва цял ден, за да стигнат, а ние нямаме никакъв шанс тази вечер. Оставих ги с тяхната убеденост, защото знаех, че почти половината от този път е спускане по долината на река Герила и нямаше да е проблем да го направим и на челници. Проблемът беше да стигнем по светло до началото на това спускане...
Влизайки в Котел, в групата пак настъпиха разногласия. Аз твърдо вярвах, че тази вечер ще спим на Върбишкия проход, на Стампата му се искаше същото, Миро беше твърдо против, а на Митака, както обикновено, му бе все тая. Тази нервност се отрази и на избора ни къде и какво да вечеряме. Аз имах намерение да си напазаруваме храна от някой хранителен магазин, да я изгълтаме набързо и без бавене да поемаме към Върбишкия. Стигнахме до един магазин недалеч от къщата за гости, в която бях нощувал миналата пролет, когато идвах насам. В него изборът не беше голям и другите взеха да се мръщят на идеята да ядем каквото и да е. Добре бе, мама му стара, кажете какво искате да ядете? Пици. Добре, пици. Извинете, къде тук има пицария? Ей тук, по тая улица и т.н... Бях поел юздите в свои ръце, защото докато търсехме пълен консенсус, вечерта така щеше да си мине и щяхме да си останем да спим тук. Намерихме пицарията и Миро остана доволен.
М.: Не бях много навит да спираме продължително в града за пици и т. н. Бях склонен да подкрепя Борис за хапването на крак. Според мен имаше доста път до Върбишкия проход, а и както чувах, пътят дотам не е съвсем ясен. Но мир да има! Щом народът иска готвени манджи – добре! Пък и малко почивка в някоя кръчма няма да ни се отрази зле! Само си отбелязах наум да не поръчвам нещо голямо, че като се натъпча и ще ме домързи.
Дотук беше добре. И гърбът не ме беше наболявал. И пътешествието си заслужаваше – имаше адреналин, имаше красиви гледки, въобще имаше приключение! Е, като влязохме в Котел, много ми се искаше някой да ми снима нахилената физиономия върху колелото, барабар с калта по лицето ми и по машината. Но ситуацията беше изнервена и само Борис, след кратко колебание, се нави да позира с мен за общо фото.Б.: Докато си чакахме пиците, първо се споразумяхме, че тази вечер ще се опитаме да стигнем до Върбишки проход и да спим на хижата там. Вярно, разстоянието не беше никак малко, а пътят ни бе напълно непознат, но имахме шанс да успеем въпреки това. Обадих се на Райко и го помолих пак, ама съвсем подробно, да ми опише пътя. С телефон в едната ръка и химикал в другата, „копирах” указанията му върху лист хартия.
Значи, трябваше да хванем шосето от Котел за Омуртаг. Ще минем покрай чешма, на която е изписано някакво турско име. Караме няколко километра и при едни изсечени скали ще намерим широка отбивка вдясно със стар асфалт. Тръгвайки по нея, ще се движим по склона на един баир. Отсреща, през дола, ще има друг баир и на него по някое време ще видим нещо като ферма за коне. Пътят после ще започне да се спуска и така ще е около километър, да не се притесняваме, да си продължим по него. След 5-6 км ще минем покрай „къшла” с крави и овце. Тя е на средата на пътя горе-долу, т.е. след нея имаме още толкова движение все по асфалта. Пътят ще прави остри завои и ще набира височина. Понякога ще се движим и на запад заради серпентините, това да не ни притеснява. На мястото, където шосето прехвърля билото, поемаме по черен път вляво. Там имало редки дървета, после ставало гора. Караме по тоя билен път около 2 км. Тук Райко уточни, че той няма километраж и тия километри, дето ми ги казва, са доста относителни. Просто „на око”, той на толкова ги определял, но не можел да бъде напълно сигурен. По тоя път имало маркировка. Стигаме до място, където маркировката напуска пътя, но ние трябва да продължим по пътя. След около километър тя пак се появявала. Стигаме до табела и поемаме по черен път вляво, като табелата е поставена на дърво непосредствено СЛЕД отклонението. Комбинацията табела+път вляво = Върбишки проход.
Това бяха на Райко обясненията, така, както ги разбрах и записах.
Обадих се и на телефона на х.Върбишки проход, за да предупредя да ни очакват тази вечер. Жената каза, че няма проблем, хижата си работи и може да преспим в нея, когато и да пристигнем. Бяхме почерпили сведения за пътя и бяхме подсигурили спането, така че можехме вече да се нахраним спокойно.
С.: Пристигнахме в Котел, както очаквах, от страната на природонаучния музей. Малко след него брат ми си хареса една чешма и държеше да си напълни вода, но на подвикванията да спрем някой отговори “По-нататък!“ и това много го издразни. Въпреки това ги последвахме, за да не се търсим по телефоните. Идеята за пицарията дойде съвсем спонтанно, явно на никой не му се ядеше суха храна от магазин. Намерихме пицарията и „ох, благодат“. Естествено, ни излъгаха, че пиците ще са готови за половин час, но им простихме, те бяха огромни и много вкусни. През това време Борката получи инструкции за пътя от Райко и доволни и с пълни стомаси тръгнахме да катерим Котленска планина. На подробности за това няма да се спирам.Б.: Около 19.30 бяхме готови за път. Адреналинът се беше вдигнал, защото сега имахме трудна и конкретна цел – да стигнем долината на Герила преди да се стъмни. Оттам насетне трябваше да е лесно.
Натоварихме се на колелетата и излязохме от града в посока към Омуртаг. Бях минавал вече оттук и ми беше познато. В стегнато темпо поехме по шосето, което има лек наклон нагоре. След 2-3 км стигнахме до споменатата чешма, където слязох да пия вода и да се разхладя, защото вече бях целия мокър от пот. Продължихме нагоре и не след дълго достигнахме до отбивката вдясно. Преди нея имаше и други отбивки, но ги подминавахме. Тази беше широка и отговаряше на описанието. Поехме по нея не напълно уверени, че се движим в правилна посока, но скоро минахме покрай една къща, намираща се на отсрещния склон, около която имаше крави и коне и отговаряше на описания от Райко ориентир. Спокойно, значи сме на прав път. Стигнахме и до очакваното спускане. След него и още нататък, отляво се появи стара къща с обори до нея. Но най-важният ориентир беше москвичът, паркиран отпред. Същият москвич, зад който Райко беше карал миналата година. В тоя момент с пълна сила добих усещането, че се движа по стъпките на рекордьора.
М.: След Котел бях в плен на слабостта и мързела (понякога едновременно, а понякога двете неща се редуваха последователно едно след друго). Първо по асфалтовия път се мъкнех последен, едвам-едвам. А после и по баира. Ужас! Ами като нямах никакви сили, какво да направя! Гледах тримата юнаци пред мен и ентусиазмът ми се стопяваше, също както техните силуети в далечината.
Тримата спираха и ме изчакваха на няколко пъти. Поне за веднъж си спомням със сигурност, на отбивката от хубавия асфалтов път. В този район ми звънна телефона, беше един приятел, който предлагаше да ходим да играем футбол на следващия ден. Аз му казах, че няма да стане. И след като затворих веднага си представих, че съм си в нас… И пак изостанах и продължих с мотаенето. А то беше едно изкачване…е, не много стръмно, но на мен ми се видя много, защото ме мързеше. Че и кръста почна от време на време да ме наболява. Б.: Спряхме със Стампата при тази „къшла” и аз пробвах да извикам някой отвътре да ни даде указания за пътя. Вярно, Райко подробно ни го беше обяснил, но и мнението на един местен нямаше да ни е излишно. Показа се една жена. Питах я за пътя, тя каза, че не знае и ще викне мъжа си, който бил в обора при овцете. Наложи се да го чакаме поне 10 минути, докато дойде. Беше същия човек, с който Райко беше разговарял лани, собственикът на москвича.
В общи линии, той повтори указанията на Райко, като уточни, че след отклонението вляво от асфалтовия път, трябва да минем около 5 км (а не два) по билото и щом видим някъде отсреща някаква телевизионна кула, да свием вляво по черен път. Доволни от обясненията, продължихме напред, а часът вече беше към девет.
М.: Бях много доволен, че спряха до някаква къща с много кошари около нея. Настигнах групата и без да спирам продължих напред. Другите скоро ме настигнаха и подминаха.Б.: Натискахме здраво педалите, а аз този път не изоставах. Мотивацията да стигнем навреме и да успеем в тази трудна мисия ни поддържаше нащрек и ни караше да забравим за умората. Появи се и маркировка, която съкращаваше серпентините на асфалтовия път, но Райко ме бе предупредил да не се подвеждаме по нея, защото пътеките са изоставени и силно обрасли. Така, лека-полека, накрая вече с помощта на малко бутане, достигнахме до мястото, откъдето насетне асфалтовия път почваше да се спуска. Очевидно това беше билото. Точно както Райко бе казал, тук тръгваше черен път вляво, като наоколо имаше тънки и нагъсто израсли млади дървета, които по-нататък по пътя ставаха гора. За съжаление времето беше напреднало, тъмнината ни обви и се наложи да запалим светлините по-рано от предвиденото. Нищо, поне по дърветата имаше маркировка. Движехме се много внимателно и се вглеждахме във всяко дърво по пътя за наличието на червено-белите знаци. По-точно аз и Митко гледахме дърветата, защото фаровете на Стампата и Миро бяха закрепени за колелетата им и вършеха работа да осветяват пътя, но не и дърветата около него. Подробностите от този билен път вече ми се губят, но си спомням, че не беше лош и на доста места карахме. Маркировката изчезваше в някои участъци и после се появяваше отново. Движехме се хоризонтално по склон, обрасъл с дървета, но това ли беше долината на река Герила, която търсехме, нямах си идея... На едно място, вдясно от пътя, върху камък, имаше лентова маркировка.Запомнил съм я, понеже ми се стори, че не е правена с боя върху камъка, а по-скоро е ламаринена табелка, каквито има веднага след х.Петрохан. Другата причина да я запомня беше, че след нея друга маркировка вече не видях. Минахме 5-те км, които човекът от къшлата ни бе „определил”, но не стигахме нито до разклон вляво, нито до табела, нито пък виждахме някаква телевизионна кула. Малко след това пътят започна да вие серпентини и да се спуска някъде надолу. Тия въртележки така ме объркаха, че съвсем изгубих представа в каква посока се движим. Малко след шестия километър от напускането на асфалтовия път (Стампата мереше разстоянието), стигнахме до една полянка, където пътят се разклоняваше в почти всички възможни посоки. Основният път правеше ляв завой, освен него имаше път направо, който от своя страна по-нататък също се разклоняваше, а имаше и два пътя надясно. Изобщо, пълна обърквация! Маркировка – никаква. Или поне никой не видя такава. Точно на това място имаше някаква бяла едноетажна постройка, една беседка, и, ако си спомням вярно, 2-3 пчелни кошера. Ами сега? Никой не ни беше предупредил, че ще стигнем до такова място, а то е толкова характерно... Изпуснали ли сме някъде правилния път или трябва да продължим още напред? Аз бях на мнение, че трябваше да караме още по досегашния път. Мотивът ми беше само и единствено това, което Райко ни беше описал, а именно, че трябва да стигнем до някаква табела и път вляво. Табела до този момент не бяхме видели, значи трябваше да продължим още. Проблемът беше, че продължението на нашия път бе в западна посока, компасът бе неумолим. Тръгнах по него сам и изминах около 200 метра, а другите ме чакаха на полянката-кръстопът. Видях, че пътят по-нататък слиза надолу и променя посоката си в югозапад-юг. Върнах се при другите, а те бяха отворили картата. На гърба й пишеше за някаква седловина Цигански гроб, от която се отклонявал път на югозапад за село Медвен, а на североизток тръгвал пътят за долината на Герила - очевидно оня, който ние търсехме. Не пишеше нищо нито за бялата къщичка, нито за останалите пътища. Разходих се малко из тая полянка да я изследвам подробно за някакви знаци или табели. Такива не открих, но в тревата намерих малък каменен кръст, изписан с някакви инициали, А.Г. или Г.А., не помня точно. Хм, май това е Цигански гроб, както изглежда. И наистина на североизток тръгваше един каменист път. Всичко съвпадаше, с изключение на едно – Райко бе казал, че трябва да стигнем до табела и да завием наляво; тук табела нямаше, а североизточния път ни се падаше вдясно по посока на движението ни. А всичко, което ни бе казал Райко за пътя дотук, си бе точно така; нямах основание да не му вярвам и за останалото. Това бе единствената причина да опонирам на Стампата, който искаше да тръгнем, както пишеше на картата, на североизток, и да искам да продължим по досегашния си път. Какво рискувахме? Пътят беше добър, ако наистина отива до с.Медвен...е, какво толкова, от това село също можем да стигнем до Върбишкия проход. Друг е въпросът колко път трябваше да бием, за да поправим тая грешка...
Сигурно половин час стояхме на тоя кръстопът и се чудехме накъде да хванем. Вече ми ставаше студено и исках просто да тръгнем нанякъде, накъдето и да е. Миро мълчаливо изразяваше позиция „Аз ви казвах да си останем в Котел, ама вие... На ви сега Върбишки проход!”, Митака си мълчеше, а Стампата затвърждаваше убеждението си, че трябва да тръгнем по североизточния път. Добре, тръгваме натам, дано това наистина да е нашия път, само и само да се махнем оттук, защото вече ми писна!
М.: Стана тъмно, навлязохме в типично горска местност и маркировката започна все по-трудно да се забелязва. Челникът ми светеше силно, но само на близко разстояние. Пуснах и фара, закрепен на колелото отпред. Пътят взе да се вие насам-натам и все по често на спускане. Челникът на Борис беше мощен и можеше да се превключва: къси-дълги, къси-дълги. . Е, за следващия път и аз такъв челник ще си взема. На кръстопътя, нарочен от нас за м. Цигански гроб, спряхме и започна едно чудене, маене и суетене. Точно до пътя имаше някакъв пчелин и Миро предложи на няколко пъти да спим в беседката – да накладем огън, да хапнем и да разпънем спалните чували. Но никой, освен мен, не беше ентусиазиран от това му предложение. Борис предлагаше да продължим в едната посока (споменавайки и някакви указания от Райко и местни хора), а Стампата – в другата посока. Ха сега де! Компасът подкрепяше предложението на Стампата. Аз първо се преоблякох, защото забавянето стана доста продължително и както бях целия мокър ми стана много студено. Това беше първият и единствен случай, когато по време на пътешествие, а не в хижа, си съблякох мокрите дрехи от гърба и облякох чисти и сухи такива. Сега е лесно да кажа коя е била правилната посока. Но тогава си мислех – важен е компасът. Т.е., щом няма да оставаме, както на мен ми се искаше, бях склонен да се съглася с предложението на Стампата. В тази тъмница е много лесно да се обърка пътят и да се пропуснат ориентирите, за които говореше Борис. Табели, разклонения в ляво и дясно и т.н. – кой знае къде сме ги подминали в тъмното. А и може още да не сме стигнали до тях или въобще да се движим по грешен път от доста километри насам. Но като цяло си мълчах. Казах веднъж, че компасът ми изглежда по-точен ориентир и това е. Няма какво да повтарям и обяснявам. Всъщност случката ми беше по-скоро забавна, с дух на авантюризъм и приключение. Както казах и преди – важното беше, че сме заедно и няма пострадали. И да сме загубили пътя – голяма работа! А за посоката, определено решението трябваше да се вземе от Борис или от Стампата. Ние с Миро бяхме от съпровождащата група и според мен нямахме морално право да се намесваме… Б.: Спуснахме се надолу, а пътят взе да прави завои, които отново тотално ме дезориетираха. Честичко поглеждах компаса, но основната посока си оставаше север-североизток. Хм, дали пък все пак не сме уцелили джакпота в тъмницата? Малко след тръгването ни видяхме някъде горе пред нас в далечината някаква светлина. Какво ли е това? Дали е луната, която се показва зад баира? Ако беше луната, след няколко минути трябваше да се помести оттам и да я видим цялата. Останахме да проверим. Минаха няколко минути, а светлината не се местеше. Значи не е луната. А дали пък не е оная телевизионна кула, за която ни каза човекът с москвича? Може би, дори е твърде вероятно. И ако е така, сме на прав път? Продължаваме напред, пък ще видим...
М.: Аз, понеже светех най-силно, карах напред. След мен беше Борис. Той беше с по-концентрирана светлина и по-често се оглеждаше в страни, за да търси маркировка. Пък аз, като най-отпред, предупреждавах за локви, камъни и опасни места. Така карахме по надолнището и равното (повечето път беше така) и търсехме светлината на някаква телевизионна кула. В някои участъци се движихме на върха на възможностите на светлините, като скорост, т.е. прекалено бързо даже. По едно време спряхме и гледахме около минута в една светеща точка, за да разберем това луната ли е, кулата ли е, какво ли? Беше луната. Настроението в групата взе да се подобрява, защото компасът показваше, че се движим в правилната посока. Докато се оглеждах напред и встрани, забелязах много очички на диви животни. Споменах това и на останалите, но май никой, освен мен, не забеляза животинчетата. Даже един комплект очички ни следва известно време на почтително разстояние в гората, движейки се паралелно с нас.
И изведнъж, най-случайно, гледам – я, маркировка! Супер! Даже се изненадах. Очаквах да налучкваме пътя чак до хижата. Само дето не запях на глас (но може и да съм си затананикал нещо)…Борис и Стампата не ми се видяха, тоест не ми се счуха, толкова изненадани от появата на маркировка, колкото аз самият бях изненадан. Б.: Съмненията ни изчезнаха твърде скоро – видяхме маркировка.
Уф, Стампата отново се оказа прав, да е жив и здрав и все такъв инатлив, особено когато има право.
Лошото бе, че аз отново, за втори път днес, щях да поведа групата в грешна посока, което щеше да ни струва скъпо. Добре, че съм по-малко инат от Стампата и в крайна сметка го оставям той да води, иначе...
Вярно, че грешах заради лоша ориентация, но пък аз бях основната причина днес да не спим в Котел, а да продължим. В крайна сметка, въпреки споровете и забавянията заради тях, уцелвахме вярната посока и напредвахме по план. Оказахме се нелош тандем, щом крайният резултат бе благоприятен за групата.
Почнахме да виждаме маркировката по-начесто и вече нямахме никакви съмнения – този път ще ни отведе до Върбишкия проход. Просто трябваше да оцелеем и да не се пребием в тъмницата, защото пътят бе осеян с много камъни, посоката бе само надолу и при високата скорост можеше да стане беля.
С.: Докато стигнем билото, примрача. Малко след отбивката от асфалта включихме фарове и челници. Повечето карахме и постоянно оглеждахме за маркировка. Дилемата накъде да тръгнем се заформи, когато след многократни промени на посоката на движение спуснахме надолу и слязохме на едно широко голо дере. Пътят завиваше наляво, като надясно си личеше, че не е много използваем. Табелата наляво, за която споменаваше Райко, не я срещнахме и Борката реши, че това е лявото. Обаче лявото бе на запад, т.е. посоката, от която идвахме. Извадихме карта, по наши предположения бяхме в местността Цигански гроб. И действително след като Борис се върна от оглед наоколо каза, че видял камък с изсечени инициали. Между другото, всичко това, което описвам, беше в абсолютен мрак, така че ориентацията доста бе затруднена. Вариантите да продължим бяха няколко. Да спим тук на открито, на което Борката категорично отказваше. Да тръгнем на запад, което аз отказвах. Да тръгнем към някакво село Медвен и оттам по път към Върбица с възможност да осъмнем. И последния на североизток, на който аз държах, т.е. десният завой на пътя. Междувременно, както бяхме потни, така измръзнахме, че бе повече от наложително да тръгнем на някъде. За да не изпадне някой в заблуждение, искам да уточня, че нито тук, нито където и да е по време на прехода КЕ, не сме се карали или повишавали тон по време на споровете – общо взето, конструктивен, приятелски диалог. И така, поехме по десния път. Отначало не се виждаше да има река в ниското и не бяхме сигурни дали това е Герила, но скоро щастието ни се усмихна – видяхме маркировка. Последва дълго друскаво спускане до Върбишки. Сега като се замисля, имам чувство, че съм го проспал, виждах главно светлината на моя фар, на приятелите ми и нищо друго.Б.: Скучно, друсаво и дълго возене, ама много дълго и много друсаво! Не си спомням почти нищо от него, освен че по едно време спряхме заради съмнения за повреда в колелото на Митко. Така и не разбрах какво точно му имаше, бързо продължихме напред.
М.: От продължителното друсане или от някакъв удар в камък, нещо стана и скоростите ми запецнаха, задните не искаха да се превключват. За това спрях за малко и в тъмното поразбутах частите с ръце и крака. Всичко се оправи и продължихме надолу по камънака. Така и не разбрах какво беше станало. Клон в механизъмчетата не забелязах, но може някое камъче да е било заседнало някъде. Повече подобен проблем не ми се е появявал. Но тогава, в първия момент, се притесних. Б.: Не знам колко километра се друсахме надолу, ама сигурно са били повече от десет. Минахме покрай една голяма беседка, която ми бе позната от снимки на туристи в тоя район. После минахме и покрай останките от детски лагери, за които пишеше на гърба на картата. Беше към полунощ, когато стигнахме до една сграда отляво, която набедихме за х.Върбишки проход. От нея ни залаяха кучета, които събудиха един човек, вероятно пазач тук. Той ни каза, че това не е хижата и ни обясни как да стигнем до нея. След малко излязохме на прохода. В едно заведение там имаше хора, които също попитахме за хижата, т.нар.”второ мнение”.
И те ни упътиха в същата посока, нагоре и вдясно. Поехме натам и попаднахме на табели, които окончателно разсеяха съмненията ни за посоката. Оставаше само да стигнем. Бойният дух по това време, след като успешно стигнахме прохода, беше вече на съвсем ниско ниво и бе останала само огромната умора. А пък тия два километра и половина до хижата си бяха един баир, не ти е работа... Мъчех се да карам, ама и доста си побутах. Последен завой наляво и ето я хижата. Тройката вече бе там преди мен. Часът бе 12.30 през нощта.
М.: Последните метри до хижата ги взех едва ли не на спринт. Така ми беше дошло вдъхновението… Пък и не исках да спирам, че да не ме заболи пак кръстът. Когато в баир по асфалт карах бавно, обикновено спирах и тиках. Бях забелязал, че в такива моменти, когато вървя и тикам колелото по нагорнището, се движа почти със същата скорост, както на останалите, които въртят педалите. В случая обаче се опасявах да не ми се появят споменатите болежки и затова, виждайки финала, се изстрелях напред по нагорнището колкото мога. Пред хижата си заплюх една пейка, свалих раницата и почнах да ровя за останали сухи дрехи, за да се преоблека докато дойдат останалите и да се настаним по стаите. Б.: Дотук добре, ама защо вратата е заключена? Нали предупредихме, че ще дойдем и най-вероятно ще закъснеем? Имаше звънец, на който настоятелно позвъних. Доста си почакахме, преди да светне една лампа отвътре. Дойде една жена и ни отвори. Най-после!
Попитах жената за някаква вечеря, ама нъцки - няма вечеря. Даде ни ключовете от стаята и каза, че отива да си ляга. Питахме я сутринта рано, към 6 часа, можем ли да разчитаме на закуска, а отговорът беше, че не може, защото това е твърде рано за нея.
Абе, и това ако е хижа... Ама каква хижа, то си е хотел! Хижа е например Чумерна, и човекът там е хижар. А тая тук е по-скоро рецепционистка...
Прибрахме колелетата във фоайето на хотела и се замъкнахме на горния етаж, където ни бе стаята. Всъщност две стаи, с общ коридор и баня. Хотелско, почти луксозно обзавеждане. Докато другите минаваха през банята, аз използвах времето да хапна от моите запаси – халва, орехи, индийско кашу... все неща, които ми бяха омръзнали до болка, но нямах други. Последен се замъкнах до банята, а там горещата вода струеше като от рог на изобилието! Слава тебе, Боже, това се казва топла баня! Имах нужда от нея, определено. Тази силна струя гореща вода ме накара да забравя за голямото число километри, които изминахме днес и да се почувствам Човек. След банята си намазах коленете с пастата, глътнах си дозата аспирин и се трупясах на леглото.
Тежък ден беше, но и славен, и незабравим!
С.: Хижа Върбишки проход се оказа „хотел“ –„човешки“ удобства и приятно спане. Ако трябва да степенувам дните от прехода КЕ, това бе най-интересният ден.М.: Хижата бе голяма, просторна, по-скоро хотел. Беше късно и не очаквах да има някаква топла храна. Зарадвах се, че ни позволиха да вкараме изтормозените велосипеди във фоайето – т.е. зад заключената врата. А колелетата вярно бяха ужасни – кал и мръсотия. Пък хижата бе чистичка и спретната, относително добре поддържана. И имаше топла вода, която не свършваше. Истинско блаженство! Докато заспивах, чух някакъв креват да скърца по горните етажи, придружен от стонове. Помислих си в просъница: „Ей, вярно сме се върнали в цивилизацията”… .