Ком - Емине

[Inzagi]

А по какъв начин това, че някой е минал КЕ за 20 дни - било то за удовлствие, да докаже нещо на себе си, на другите, или просто за да измери средната височина на хвойновите храсти по билото на Стара Планина - омаловажава горното в твоите очи, хич не ми е ясно.

Знаете ли че: По българските планини се разхождат т.нар. велотуристи, които не носят хронометри, пулсомери, часовници и календари. Те просто са там, защото планината ги привлича. И за тях не би имало значение дори на 1км. преди прочутия н. Емине, след 20 дневен преход по маршрута, да спрат и да се обърнат, ако карането вече не им носи удоволствие, без да съжаляват, ни най-малко, че не са "покорили" каквото и да има там за покоряване.

За мен лично, това са най-големите победители - тези, които намират щастието в процеса, а не в резултата. И адмирирам luspa че е направил КЕ с кеф и желание, а не с клизма и настървение.

Това не е мое мнение на

Значение има.

Добре, щом ти казваш.

Райко извърши подвиг - това едва ли има кой да оспори.

А по какъв начин това, че някой е минал КЕ за 20 дни - било то за удовлствие, да докаже нещо на себе си, на другите, или просто за да измери средната височина на хвойновите храсти по билото на Стара Планина - омаловажава горното в твоите очи, хич не ми е ясно.

Знаете ли че: По българските планини се разхождат т.нар. велотуристи, които не носят хронометри, пулсомери, часовници и календари. Те просто са там, защото планината ги привлича. И за тях не би имало значение дори на 1км. преди прочутия н. Емине, след 20 дневен преход по маршрута, да спрат и да се обърнат, ако карането вече не им носи удоволствие, без да съжаляват, ни най-малко, че не са "покорили" каквото и да има там за покоряване.

За мен лично, това са най-големите победители - тези, които намират щастието в процеса, а не в резултата. И адмирирам luspa че е направил КЕ с кеф и желание, а не с клизма и настървение.

[boris_borisov]

Ето нещо интересно от местната преса за едни наши хора:
http://vestnik-region.com/post.php?postid=722

Знам, че Стефан обеща разказ и снимки по-нататък, но не смятам, че пускането на статията тук ще развали интереса ни към автентичния му разказ; видно е с просто око, че джурналягата хал хабер си няма от Ком-Емине и от туризъм изобщо, и е преразказал историята съвсем дилетантски. Така че чакаме си истинския разказ на Стефан и Стамен Ама през това време не е лошо да добавим и вестникарската версия към колекцията си от разкази за Ком-Емине, ей така, между другото

[lostrider@]

Пийпъл, снимките изчезнаха. Моля ви, направете нещо. Виждам, че след като е трета страница, разказът не е особено популярен, но аз обичам периодично да си чета от него . А пък без снимките не е същото.
Спосибки предварително

[Admin]

Проблемът със снимките е оправен.

[lostrider@]

Проблемът със снимките е оправен.

Охх, Любо, благодаря ти много.

[Admin]

Повечето от вас вероятно са чели и си спомнят добре разказа на Борис Борисов за опита му да премине Ком-Емине през 2010 г. Той е ценен не само заради самите преживявания на автора (които дори предизвикаха спорове във форума, тъй като за едни историята му звучеше като геройство, а за други като самонадеяност), а и с подробните описания на маршрута, местата и възможните проблеми и изпитания. Е, през 2011 г. Борката се завърна към легендарния маршрут с желанието да го премине целия, и то за 8 дни и половина. Стана така, че си намери дори и компания, като в крайна сметка от вр.Ком тръгнаха петима души, а трима от тях сега влизат и в ролята на разказвачи.

"Групата" на Борис Борисов е условно понятие, доколкото от самото начало правилата са били ясни: всеки е готов да се справя и сам за себе си, да гони целите си по маршрута, да си избира темпото и стратегията, но какво лошо пък, ако има и компания в начинанието? Иначе казано, Борис не е бил нито организатор, нито ръководител на групата, но доколкото всички участници в нея са се свързали именно с него, за да се присъединят, а и за да можем да отличаваме този разказ от останалите за Ком-Емине, които стават все повече, въведохме това понятие.

Последните уточнения засягат технологията за публикуване на пътеписа. По желание на авторите то ще стане отново тук, в голямата тема за Ком-Емине, в която започна всичко още преди няколко години. От друга страна, това никак не е удобен подход, ако трябва да намерите самия разказ в цялост или отделна негова част след, да речем, 3-4 години. Затова и този път като "вход" към пътеписа ще служи въведение в секция "По пътеките" на сайта, което можете да намерите лесно и по всяко време. Там ще са връзките към всички части от пътеписа.

А сега да започваме с предварителната информация и с ден първи:


Мотивът:
Б.: Миналата година не успях. Колкото и да ми говореха и да ме хвалеха приятели и познати, аз си знаех, че не съм успял. Неминаването на около 20% от маршрута по маркировката за мен бе равнозначно на неуспех. Разбира се, бях доволен, че въпреки получените травми тогава, все пак успях да надвия над себе си и болката, и да докретам до Емине. Но успехът не беше пълен и това не ми даваше мира. В началото, след като се върнах от похода, ближех рани, радвах се на положителните коментари за начинанието си и кротувах. За няколко седмици почивка болките в коляното и глезена, които ми саботираха пътешествието, отшумяха. Разбира се, ходих на доктор, пиех лекарства известно време, но понеже набедих лекарствата за това, че ми се приспиваше по никое време и на няколко пъти можех да катастрофирам с колата, не довърших курса. Почивката свърши своето и след около месец пак бях здрав и карах колело.
Работя в Монтана, а живея във Врачанско и всеки ден пътувам, за да ходя на работа. А от пътя при липса на мъгла връх Ком и целия масив около него, връх Зелена глава с телевизионната кула, Петрохан, Берковска планина с Тодорините кукли, всичко това се вижда прекрасно. И беше само въпрос на време отново да ме обземе желанието да тръгна ОТТАМ:) И то ме обзе, разбира се, още доста преди Коледа:)
С.: Ще бъда по-кратък и лаконичен, тъй като Борката описва пътешествието съвсем подробно, освен това много сладкодумно. Моята мечта е доста от отдавна. Като ученик в техникума 2-3 курс на шега изкачихме с мои приятели връх Ботев, без подготовка и почти без сносна екипировка през лятото. След като наша съученичка разказала на баща си за нас, а той е известен алпинист, Матей Матеев (дядо Матейко), и учител в техникума, той ни предложи да направим един по-сериозен преход Амбарица-Ботев. Тогава за пръв път видях бяло-червената маркировка и разбрах, че това е част от легендарния маршрут Ком-Емине. Естествено в мен се зароди идеята някой ден да премина целия Балкан, но тогава не предполагах, че ще бъде с колело.
После се занимавах с алпинизъм, спортно катерене и любовта ми към планините се задълбочи. След това доста години не спортувах нищо, освен ако не се броят ежеседмичните излети по поречието на Русенски Лом. Накрая дойде колелото.
М.: Аз пък не успях да мина по този маршрут през лятото на 2009 г. Ама не е кой знае какъв проблем, защото не само това не съм успял да направя:). И понеже почти никой не знаеше за това, за разлика от Борис – нито са ме хвалили, нито подигравали. Всъщност, малцината, на които споделях идея за „Ком-Емине” с велосипед – мои близки, ми казваха, че нещо ми „хлопа дъската”. Нормално, от тяхна гледна точка!
Обичам предизвикателствата! И още повече тези, които са свързани с някакво движение /в смисъл собствено телодвижение/! Работата ми е много стационарна – по цял ден стоя на едно бюро и чета или пиша разни работи. И за това не пропускам възможност да ходя до канцеларии, при колеги и въобще да ставам и да ходя до някъде, пък било то и до автомата за вода. Целта е да се поразходя. След работа или през почивните дни обичам да се разхождам и то най-вече из природата. Ако има възможност да поритам топка с някой – идеално! Ако сезонът е подходящ за гъби /пък дори и да знам, че вероятно няма/ - отивам. Но виж, да спортувам с някаква цел – не-е-е! То и без това след мач, ако дълго време не съм играл, имам мускулна треска:).
С колело се сдобих преди 5-6, или малко повече години. Имах преди това едно колело като малък, купено от родителите, но то се разби. В смисъл – спусках се по един баир с голяма скорост /да пробвам дали мога да сляза до долу, без да „удрям” контра/ и на един завой се треснах в едни шубраци. Помня, че изхвърчах и паднах върху едни „по-меки” и не толкова бодливи храстчета, а колелото остана забито. И като го взех установих, че рамката му е счупена на две. То беше юношеско някакво – „Чайка” /или нещо такова/ и дамско. Тогава, в онези години, да се намери колело беше голям проблем. Важното беше, че ми купиха велосипед, пък дамски или не – кой го е грижа! Оттогава, някъде 13-14-годишен да съм бил, колело не съм имал. От време на време карах на брат ми „Украйна”-та, преди да му я откраднат едни цигани, някъде 1988 г. да е било. След това не се бях качвал на колело. Допреди около 6 години, когато си купихме един лек автомобил „Форд”, внос от Германия, към който, нещо като бонус, се появи велосипед. Той бил изхвърлен там /в Германия/ на боклука и продавача ни го придобил срещу 1 бутилка водка /която му възстанових /. След смяна на гумите и седалката колелото си стана много хубаво даже и започнах с него да „джиткам” из околностите на гр. В. Търново. Беше /и е все още:)/ марка „Ниагара”, също дамско, но нали вече Ви казах – на кой му пука! Съдба или късмет! Разбира се, много хора ме гледаха странно, когато съм с това колело, но аз се правех, че не забелязвам. Както вече отбелязах, целта е да има движение, пък средството за придвижване е подробност някаква! Може и с циркаджийско колело /от онези с едно колело и педали на главините/, с тротинетка и т. н. Някъде към 2008 г. момчето, с което по-често излизахме да караме велосипеди, взе, че се ожени, роди му се дете и аз останах съвсем без компания. Взех да карам по-рядко и то почти винаги сам и често, често гледах към Балкана и си мислех: защо да не взема една раница и да отида за няколко дена в планината, хем на спокойствие, хем на разходка. И така ми се роди идеята да премина по най-дългия български планински маршрут: Ком-Емине.
През пролетта на 2009 г. прегледах „по въпроса” какво може да ми каже „Чичко Гугъл” и намерих един разказ на две момчета /може би военни бяха, или само единия от тях/. Мисля, че е един от първите разкази в този форум, в който Борко мисли да публикува настоящия си пътепис. Разказът на момчетата не можах да прочета целия, а го прегледах по „квадратно-гнездовия метод”, както казва един колега – сиреч отгоре-отгоре. Прочетеното, като цяло, ме наведе на следния извод: трябват карти, относително здраво колело и здрави нерви, а останалото са подробности! Колело си имах – толкова съм го блъскал по чукарите и още „държи”, карти си купих – и готово! Лятото на 2009 г. тръгнах от Ком и стигнах до преди Витиня. Колелото го „скрих” в едни пущинаци под вр. Мургаш, а аз слязох пеш в с. Врачеш. Отказах се, защото стана много мокро и хлъзгаво /че и тъмно, но за това вече сам съм си виновен/ и често казано се притесних. Викам си: сега, ако падна тука на тая пътека, по която очевидно никой не минава, и ако си тресна главата например – няма да има кой да ме намери. А тогава /до преди настоящето преминаване/ бях останал с впечатление, че пътеката „Ком-Емине” всъщност представлява широк път, по който преминават разни „АТВ”-та и моторетки, в по-голямата част даже и МПС-та на горски работници, цигани-берачи на гъби, малини и т. н. И като видях какво представлява тази пътека в района на Мургаш и си викам: „Тука има нещо гнило, объркал съм пътеката! Това може да е било пешеходна пътека през 1984 г. /когато са публикувани картите/, но сега е просто относително по-проходим горски участък. И понеже най-вероятно /освен другото/ нещо бъркам пътя – я да взема да си ходя, докато съм още цял:).“
За лятото на 2010 г. си поставих за цел изкачване на вр. Монблан. Ходих до Алпите. Не качих върха, но видях какво е напрежението по класическия маршрут. В сравнение с това по пътеката „Ком-Емине” /с колело/ си е просто разходка някаква /това е лично, субективно мое мнение!/. За по-високи и опасни планини, т. е. върхове, нямах финанси. Пък и Монблан мога да го кача /да сме живи и здрави, разбира се!/ и след 20 години. Виж, с колело по „Ком-Емине” е хубаво да минеш по-навреме:).
Поради това за лятото на 2011 г. реших пак да опитам по тази пътека. Към началото на годината, както Борката вече писа, пак „ровнах” в „нета” и случайно /поне за мен/ открих Борис Борисов, който даже и дата си беше определил човека и от коментарите /около това съобщение/ си личеше, че е „капацитет” по проблема. Идеално! Специално се регистрирах в този сайт, за да се свържа с Борката и когато това стана – много ми олекна. Това беше и моята цел – имам начална дата, имам компания, стягам колелото и раницата и готово! С това всъщност си остана и „намесата ми” в този сайт. Моята работа, а и останалите неща в живота, така са се сложили, че нямам много време да „ровя по сайтове”. И когато си намерих „специалист” ми премина въобще и мерака за подобни работи. Ако има нещо спорно около „Ком-Емине”, нещо което да ме хвърля в размисъл – има кого да попитам! Борко, не се сърди, ама така си беше!
И докато съм се сетил – хубаво Борката ми казваше: Виж ми разказа за еди-какво си, виж там еди-кой си какво е писал по въпроса и т. н. Аз му отговарях: добре, добре. Но задачките ме налитаха и така и не прочетох указаните неща. За което после съжалих! Но и до там ще стигнем.

Подготовката:
Б.: Този път знаех добре къде отивам и с какво ще се сблъскам. Или поне така си мислех:) Жената пак оказваше съпротива, но този път не бе толкова непреклонна, беше се убедила, че мога да се справям сам в това начинание, и то нелошо. Е, мрънкаше си, ама нали е жена, пък както е казал Чудомир: то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи, и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?:) Като се има предвид, че предния път половин година пусках по форумите покани за спътници и никой не откликна в крайна сметка, този път си бях решил да тръгна сам. Е, не стана така, но не по моя вина:)
За разлика от тогава, този път не правих диети за отслабване, даже напротив – качих няколко килца, за които ми се ще да мисля, че са били мускули /да бе, да!:)/. По примера на cholla сериозно бях решил да тренирам и тоя път да изкарам похода не само успешно, но и за по-малко от 10 дни, а програмата максимум беше за 8 дни и половина! Т.е., времето на cholla, което към оня момент беше рекордът с колело по това трасе. Добрите намерения са хубаво нещо, но мързелът е по-мощен от тях – до Нова година така и не започнах никакви тренировки. След това се взех в ръце и започнах да блъскам с тежести в мазето. Колело не карах заради зимата, която, в комбинация с повечкото сняг и стръмните, хлъзгави баири около наше село, надвиваше над желанието ми за каране. И така, всяка вечер по 40-45 мин блъскане преди лягане. Само за 3-4 седмици стигнах до ниво да мога да клекна общо над 540 пъти без тежест и до прав ъгъл, в рамките на три серии. Тогава, към края на януари, се разболях. Май грип беше, ама поне две седмици ме държа и ми уби ефекта от тренировките. Така и не можах да си наложа пак да почна. Това трая докъм края на март, когато времето навън стана поносимо за каране. Смених стратегията – вместо силови тренировки за цялото тяло, почнах само да карам, което ми беше и далеч по-приятно, между другото. Започнах да ставам всяка сутрин в 5 часа и докато семейството и целият свят спи, се спусках на челник по шосето от наше село долу до Люти брод, до моста на река Искър, което е около 6 км и половина. Долу стигах измръзнал като куче, защото е само спускане в ледения мартенски въздух. Със смяната на сезоните стана по-приятно. Изкачването обратно до вкъщи беше същността на тренировката. 6,5 км баир с около 300 м денивелация, всеки делничен ден, включително и в деня на сватбата ми. Ниска предавка, постоянно въртене, само нагоре. Вкъщи стигах вир-вода и директно в банята. Тая сутрешна порция свежест ми се отразяваше добре, имах въздух и самочувствие. По някое време се запалих по тичането и някои сутрини, вместо да карам, ходех да тичам до съседното село Паволче и обратно (4 км общо). С времето задобрях и в рамките на един час започнах с лекота да стигам два пъти до Паволче и да се връщам. Обаче се появи проблем. На едно от тия тичания ме заболя лявото коляно. Тъпа болка от външната страна, не като миналогодишната от Ком-Емине. Не знаех какво е това, но не беше добре работата. След няколко дни почивка ми мина и почнах пак да тичам. Не след дълго обаче болката пак се появи и реших да спра с тичането. При каране ми нямаше нищо, но се притеснявах, защото знам колко ходене има от Ком до Емине и ако тогава пак ме заболи...
Тази година, като част от подготовката за похода, взех участие и в някои организирани прояви. Първата беше на благотворителния веломаратон на България - 2500 км; аз се включих обаче само в отсечката Враца-Монтана и според мен не стоях зле физически на фона на останалите участници. После се пуснах и на велоралито във Врачанския Балкан, моето първо състезание. Не преследвах класиране, исках само да тествам себе си и колелото в реални условия, близки до тези на КЕ, но и не исках да съм последен, де:) Колелото се представи чудесно и определено не бях последен, но лявото коляно ме заболя доста и ме притесни много. Как ще тръгна с това коляно на 700 км поход, като за има-няма 50 км зор сдаде багажа?
По изпитаната вече схема с няколко дни почивка, ми мина. Обиколката на Витоша щеше да ми бъде генералната репетиция. Пак първо участие и целите отново не бяха високи – исках просто да завърша успешно, да е в рамките на контролното време, и да не съм последен. Точно така се и получи, като в този ден лоши новини липсваха – коляното не ме заболя и колелото отново беше на ниво, а спринта ми по баира към Чуйпетльово и задминаването на големи групи колоездачи по него ми даде надежда и самочувствие, че може би вече съм готов физически за Ком-Емине.
Предстоеше ми да разбера, че съм се лъгал:) Но за това – по-нататък.
С.: Миналата есен карах доста усилено с брат ми и един приятел, който беше опитвал да премине КЕ с колело преди години и бе стигнал до Шипка. Тогава ми се зароди идеята, че вече е време да пробвам и аз. Всъщност исках да го направим двамата с брат ми. Карахме много, за цяла зима имахме пропуснати само два уикенда и то заради метеорологичните условия. Изчетох всички разкази във форума по няколко пъти и въобще се подготвях теоретично. Пролетта карахме в района на Прохода на Републиката-Българка, после направихме обиколка на Мазалатите с габровци, което ни даде доста добра представа какво ни очаква на КЕ. След толкова подготовка дойде лошата новина откъм брат ми. Болките в кръста, които имаше, се увеличаваха и се спускаха към коляното. Той реши да не идва на КЕ. За мен това беше голямо разочарование. Знаех ,че мога да тръгна с някой друг (Борката), но вече се губеше елемента на приключението. Друго си е да тръгнеш към непознатото, да се позагубиш, да се понамериш, да откриваш пътя сам. По принцип съм свикнал аз да проправям пътеки, а не да вървя по утъпкани. Въпреки това продължих усилени тренировки, карах и започнах кросове два пъти седмично по 10 км. Междувременно се свързах с Борката и уточнихме някои подробности около похода. И така се нижеха дните, всичко за мен се въртеше около КЕ, а брат ми правеше лечение при различни доктори и с различни хапове и мехлеми. Може би се позакрепи, а и желанието му да тръгне беше много силно и един ден ми каза „ще ме вземете ли на КЕ“, „Добре, казвам, но ще попитам и Борис, все пак имам уговорка с него“. Той, естествено, отговори, че няма нищо против. Оттук нататък броях дните до тръгването, психически бях готов за „изпитанието“, а както се оказа по-нататък, и физически.
М.: Сега за тренировките. През 2011 г., допреди тръгването по маршрута хич, ама хич нямах време да карам колело. Да съм имал 10-15 кратки излета и 1-2 не по-дълги от 50-60 км, и то по асфалт. Всички излети са ми били около гр. В. Търново – например до с. Арбанаси и обратно. Всъщност, през пролетта ходих на едно състезание на о. Тасос. Дотогава въобще не бях качвал даже колелото от предното лято. А отидох, защото малко преди това си взех „Шокблейз R7 PRO”. Забравих да уточня, че чинно си бях събирал парички за нов велосипед, понеже предходният беше на жена ми /нищо, че само аз го карах/. И веднъж, като ходих в Пловдив, в заводския магазин на МАКСКОМ, видях „R7 pro” – малка рамка /каквато аз исках/, алуминиева, с дискови спирачки и т. н. и го взех. Само хидравликата ме притесняваше, но както по-късно се убедих, неоснователно. Та, „въоръжен” вече с по-нормален велосипед, с който нямаше да ме гледат много странно, реших, че може да отида до Тасос, да покарам с „майсторите” . Ходих до там и видях, че има и по-зле от мен -:), които даже се напъват и да се състезават. Това допълнително в никакъв случай не ме мотивира да се напрягам с някакви специални тренировки за „Ком-Емине”. Поддържах обща физическа форма. Седмица преди тръгването ходих в Пирин, за около 7-8 дни, пешеходен туризъм – с раници и т. н. Мислех преди началната дата на „Ком-Емине” да направя няколко тренировки с колелото. Но все си казвах: има време, има време…И то времето дойде. Всъщност тренировка направих точно предния ден, преди да тръгна. С едни познати велосипедисти ходих до един манастир в полите на Стара планина /Капиновския манастир – много красиво и живописно място/, на малко повече от 50 км отиване и връщане по асфалт. И понеже беше лято, а аз бях в отпуск - бях забравил точната дата. И докато си говорихме по пътя и споменах за намисленото начинание и началната дата, колегите ми викат: - „А, утре значи тръгваш”. И тогава ми „просветна” коя е всъщност датата. Пък аз си мислех, че имам още един ден, за стягане на багажа и т.н. подготовка! Добре, че имах късмет да заговорим за това, че можеше и да пропусна началната дата без да се усетя.

Екипировката:
Б.: Това колело исках да го продавам и да си взема твърдак. Ама не ми било писано явно. Липса на финанси, а новото, както го исках, щеше да излезе твърде скъпо. Пък и, рекох си в крайна сметка, хората луди пари дават за меки рамки и шокове, а аз това го имам почти за без пари, при това доказано яко, пък и марково; защо ми е да го сменям? През януари го закарах в магазина на Райко и му поставих задачата да смени всичко нечитаво по него и да го докара до състояние да издържи безпроблемно похода Ком-Емине. Той прекрасно знаеше на какви натоварвания щеше да бъде подложено и какви части щяха да ми свършат работа, имайки предвид ограничения ми бюджет. През март си го взех. Имах си изцяло нови капли, спирачки, верига, лапа и кормило. Последните две ги смених с цел да се вдигне малко предницата нагоре, че преди много залягах над колелото. Вместо старите кантарчета вече си имах V-brake спирачки с трикомпонентни накладки, които „ковяха” без значение от условията. Вече бях спокоен, че филма от миналата година с главен герой спирачките, този път няма да го гледам. Райко ми даде и две негови стари гуми с гаранцията, че ще свършат работа. Смених и старата си широка трекинг седалка с по-тясна Specialized-ка. Разделих се с една прилична сума за моите страндарти, но се сдобих с колело, на което можех да имам доверие. Доверие, което то оправда напълно. Отново голямо благодаря, приятелю Райко!:)
Много исках да си взема нова раница - Deuter, специално за колоезедене. Но не би, струваха твърде много пари. Така че си останах със старата Ташев-ка, тя поне се беше доказала вече, пък и си бях свикнал с нея.
Голям проблем ми беше какви маратонки да си взема за похода. Тия от миналата година си бяха напълно здрави, ама ми бяха с една идея по-малки от необходимото и лееекинко ми убиваха. То беше търсене, то беше чудо. Накрая жената ми купи едни Саломон-ки за планинско бягане за 170 лв – над три пъти повече от най-скъпите обувки, които някога съм носил! Ама тя тогава беше получила тлъсто обезщетение заради това, че я съкратиха от работа и беше щедра... Оказаха се подходящи за целта и не съм имал проблеми с тях.
Друг много важен елемент от екипировката, който ме издъни предното лято, беше осветлението. Пак голямо търсене, пак много чудене и сметки с калкулатора. Ама ако искаш нещо добро и надеждно, то обикновено е и скъпо, просто няма пълно щастие. Взех си един челник с презареждаеми батерии и зарядно за 130 лв. Оказа се много добро решение, освен в мъгла. Но и дотам ще стигна:)
Вместо „дисагите” от миналата година (две модифицирани войнишки сухарки) сега си имах ценен подарък от чужбина – компресната торба от похода на cholla миналото лято:) Дойде в комплект с мрежичката против насекоми, каквато тук ми беше трудно да си намеря. И така, оказа се, че ще нося със себе си част от нещата, които е носил Иван на Ком-Емине – рекордьор по трасето по това време; и ще карам колело, модифицирано от Райко – бъдещият рекордьор:) Тези факти имаха голямо символно значение за мен и, от една страна, ме подпомагаха в моето начинание, а от друга ме задължаваха и аз да успея – трябва да оправдаем гласуваното ни доверие и подкрепа:)
Другата екипировка беше почти същата като миналата година, с малки промени, за които може да споменавам по-нататък, ако се сетя.
С.: Това е малко болна тема, проблемът е в придобиването на екипировката. Забелязал съм, че всичко, що е свързано със спорт и хоби, е с много завишени цени, макар да съм се убедил, че не винаги скъпите неща си струват парите. Хубаво е, разбира се, да си олекотиш раницата с по-леки парцалки, които отвеждат потта и т.н., както и колелото с по леки и надеждни части, но каквото и да имаш, по-важна е целта. Колелото го правих постепенно на базата на RAM HT2 и SHIMANO LX и XT. Купих си нова рамка, прехвърлих части и от предишното си колело, постепенно, нови хидравлични спирачки и остана вилката Suntour XCM, която така и не ми стигнаха силите да сменя. Като цяло техниката по време на похода беше на ниво, с изключение на леките вътрешни гуми MAXXIS, които лепих поне 10 пъти, даже на моменти само припомпвах и карах. Откъм облекло си бях с два къси колоездачни клина, две фланелки, шушлеково долнище и един уиндстопер. С каска карам задължително, особено при спусканията. Обувките ми бяха шимански spd-та (карам закопчан) и чифт здрави сандали, с които преминах най-високите части на планината. Дъждобрана на „Ташев“ мога да похваля, тъй като е удобен за каране, недостатъка е цената му - 49 лв, имайки предвид простата му кройка и че една шивачка го ушива навярно за 15 минути. Общо взето, укривах доходи от съпругата, на която благодаря, че ме изтърпя, защото в един момент явно усещаше, че крия, но въпреки това си траеше. Та това е по темата, колелото + екипировката + разходите наближиха цената на една десетгодишна кола от нисък клас, но да не забравяме де, мечтата ми КЕ не беше материална.
М.: Вече споменах, че пролетта на 2011 г. си взех „Шокблейз R7 PRO”, на който веднага смених вътрешните гуми с такива, в които има някаква „боза”, пречеща им да се пукат от всякакви дребцънки горски и полски бодилчета, бодлички и бодилища /странно, но и трите последни думи ми се подчертаха като грешни, но аз не си намирам къде е грешката. Може би бодлите са си по принцип грешно нещо, във всичките му форми, особено за нормалния велосипедист, решил да цепи направо през някоя поляна или някой участък с храсталак /. С тези гуми карах по камънаците на о. Тасос и горите около гр. В. Търново и преди „старта” на „Ком-Емине” даже не ми се наложи да ги проверявам, защото си стояха с налягането, с каквото ги бях надул в началото. И другото, което веднага смених на велосипеда, бе седалката. Монтирах „Selle Royal Blast Gel Plus” – знам, че не е много спортна, ама на мен си ми е любима. Едно от най-важните неща, според мен, е Д-то да е наред - т. е. седлото да не протрива, че става много гадно и разваля кефа на пътешествието. Друго нещо по заводски комплектованото колело не съм променял. Всъщност, преди Ком този велосипед повече от мен го беше карал моят 10–годишен син. Момчето не даваше да му махам номера, който му бяха сложили на Тасос и така караше из махалата със „спортното” колело. Три дена преди да тръгна с „Борис и компания” установих, че скоростите са почнали да „стържат”, предния диск на спирачката е крив и заключващия механизъм на вилката е блокиран. Поради това екстрено го закарах на „доктор”, искрено ядосвайки се на децата /сина ми и неговия братовчед/, които уж даже не бяха и докосвали „спортното” колело предния ден . За 8 лв ми регулираха скоростите и стегнаха другите разскърцани джаджи и готово! Аз после си оправих вилката, като напънах механизма с едни клещи и той се оправи. Всъщност друго допълнително нещо по колелото бе едно диодно китайско фарче, купено за 10 лв. А, и багажник сложих – но за това по-късно. Друго, което мога да спомена за велосипеда е, че специално търсех да е по-дребен като рамка. Установих, че от дамското колело е много лесно да се скача в движение. Много често ми се е налагало да преминавам в движение през стръмни и обрасли места /и най-вече когато карам сам, защото тогава съм по-безразсъден/. И падането в такива моменти става по-лесно /за мен/ през скосената предна част на рамката. След такива случки, докато карам, съм си мислел: „добре, че рамката е дамска, че иначе как щях да се пребия…”. Та, по тази причина, си взех и Шокблейза с по-малка рамка – да скачам от него или падам относително по-безпроблемно .
Понеже през последните години чат-пат обикалям по планините, бях решил – никаква раница на гърба! Писнало ми е да нося тежка раница, а щом имам колело – направо си е гавра някаква да я мъкна на гръб, като мога да я сложа на багажника. Това ми беше и основната мисъл тогава. С тази цел си купих първо един багажник /пластмасов, с единично захващане на колчето на седалката, от „Практикер”/, а след това и друг, алуминиев, който се захваща в три точки – колчето на седлото и на двете рамена в задната част на рамката /не им знам техническите имена/. Първият го подсилих със захващане в още две точки, но продължаваше да бъде прекалено гъвкав. Поради това щом видях в магазина алуминиев – веднага го смених. Проблемът е, че на рамата на моето колело по принцип не е предвидено захващане на багажник. Купих две метални скоби за динамо, които монтирах възможно най-близо до задната главина и по този начин ги използвах за хващане на багажника. Стана относително здраво, с акцент върху относителното ! На този багажник сложих малка /до около 35 л./ раница, която всъщност беше старата раница на сина ми от училище. Доста оръфана, но здрава! В нея натъпках бельото /по 8 чифта гащи, блузи и чорапи/, два клина, две долнища на анцуг /едното тип шушлек/, по-дебело и по-леко горнище и аква-обувки, купени от „Метро”. Отделно имах две резервни гуми, тип „натъпкани с боза” и пълен комплект инструменти за велосипед, лепила, ключе за средното движение /всъщност него го взех във втората част от похода/, ключе за спици и миниатюрни клещи. Носех и резервни накладки, свирка, метално въженце за заключване на колелото, друго въженце 3-4 м. и може би други разни джаджи, които в момента не си спомням. Последните неща ги взех с цел, ако някой се загуби /например аз/ да свиря силно, а не да викам и ако остана сам да не се притеснявам по хижите и гарите някой да не ми открадне колелото. В отделна чантичка, закачена на предното кормило, бях натъпкал по 500 гр. бадеми и лешници, някакви сушени царевици, банани, орехи, стафиди, 300 гр. мед, сухари и 5бр. 100-грамови шоколада „Своге”, както и малко сушени ягоди. Май имаше и разни други неща за ядене, но не помня вече. Всъщност историята с тази храна е следната: преди да тръгна за Пирин нямах никакво време и не можах да взема много храна, само мед и сушени ягоди, стафиди и орехи. За това вечерта преди да тръгна с „Борис и компания” специално отидох до „Метро” и компенсирах „грешката” си от Пирин, в степен до презапасяване. Като, разбира се, от магазина бях купил много повече храна от гореизброената, но понеже не можах да я натъпча, нито в раницата, нито в чантичката, я оставих.
Раницата и спалния чувал /с отделно алуминиево фолио за постелка/ сложих на багажника. Отпред бяха чантата с храна, карти, очила, документи, челник и други дребни неща и отделно велосипедната чантичка с инструменти и едната от резервните гуми /другата стоеше в раницата/.
Това се оказа доста неудачен начин за разпределение на багажа!
Аз по-нататък ще имам повод да разкажа, но отсега да акцентирам – багажът бе нещото, което впоследствие много, изключително много ми попречи да премина по целия маршрут. Първо, багажът се окажа прекалено много, и второ – зле разположен. Борис се опита да ме разубеди да слагам раница на багажника, ама аз – не, та не! Е, това ми беше грешката, поне една от основните според мен. И другата ми грешка беше, че взех каква да е раница – нали предвиждах да стои на багажника, хич не обърнах внимание, че е тип „войнишка мешка” и не може дълго да се носи на гръб. Но това беше защото предполагах, че маршрута „Ком-Емине” е всъщност някакъв широкичък горски път, по който най-много да се наложи да бутам колелото по баира, но не и да се провирам из разни шубраци, а пък да нося колелото – абсурд, това даже не си го бях и помислял . Тук може за втори път да спомена и другата ми голяма грешка – не намерих време да попрочета, поне чат-пат, от писанията по въпроса из форумите. Та си останах с тези си заблуди, докато не се разубедих на място и лично не видях действителното състояние на пътеката /в някои участъци за която е силно казано „пътека”/.

Компанията:
Б.: Както вече казах, компания не съм си търсил. Обаче тя ме намери:) Още от януари ми се обади един човек от Търново. Така и така, искал да мине КЕ, имал един неуспешен опит досега, чел по форумите мои разкази, разбрал, че пак се каня да тръгвам и ме пита може ли да ме придружи. Ами, може, разбира се, с най-голямо удоволствие, ама аз ще го минавам за време и ако не можеш да издържиш на темпото... Окей, проблем никакъв, тръгваме заедно и никой никого не чака, пък кой докъдето стигне. Става. Даже е добре, че ще си имам компания. Човекът е на 40, т.е. келешки истории не могат да се очакват.
Последваха още разговори по телефона, доста разменени имейли, снимки... В Митака ме притесняваха няколко неща. Колелото му беше едно старо немско, с дамска рамка. Дотук нищо лошо, и аз съм фен на старите, качествени велосипеди. Ама едва ли е било много леко, а спирачките му – кантарчета като моите старите – ми навяваха лоши спомени. После, той беше ужасно зает човек и нямаше никакво време за трениране. А пък разбиранията му за начина на носене на багажа по КЕ ме ужасяваха – той искаше целият товар да е на колелото и да не носи раница! Викам му, човек, тренирай, че ще гоним време, вземи си накладки и забрави да нямаш раница – пробвано е вече, не става! За първото - оказах се в голяма заблуда относно неговите физически възможности, ама това го разбрах чак на похода. За колелото – той си купи ново, и то доста добро. Не за похода го взе, ами ей така, щото го видял и му харесало:) Дали за него, дали за сина му, не е много ясно, но така или иначе за похода беше добре обезпечен технически. А за багажа си пиша точката на мен; по-нататък ще стане ясно до какво доведе липсата на добра раница и наличието на много багаж по колелото...
В деня на велоралито във Врачанския Балкан, тъкмо се бях прибрал вкъщи, още несъбул се и целият подгизнал от излелия се напоителен дъжд, ми иззвъня телефона. Непознат номер. Добър ден, казвам се Станимир и съм от Русе, намерих ти номера от един форум. С брат ми тая година искахме да минаваме Ком-Емине, ама по здравословни причини той се отказа; имаш ли против да дойда с теб? Е, що пък да имам, заповядай, ама да знаеш, че има още един кандидат, та ще сме трима, и то напълно непознати. Дъра-бъра, дъра-бъра, над 20 минути разговор, Стампата е много приказлив:) Значи, тренирали цяла зима с брат му двамата, карали заедно с шосейните по Русенско и им издържали на темповете по баирите нагоре, демек, имат тренинг, ходили били по Мазалатите, т.е. Стара планина не им е съвсем непозната, колелетата им били добри (само вилката си май щял да я сменя) и т.н. Направи ми впечатление уважението, което влагаше Стампата в разговора ни, въпреки че е с по-голям житейски опит от мен (40 г.). Та, общо взето, разбрахме се да се чуваме отвреме-навреме занапред, да стиковаме нещата и... тръгваме, пък каквото стане.
Мина се, не мина, месец време, Стампата ми звъни с извънредна новина – можело ли брат му да дойде и той на похода, оправил се бил здравословно и иска. Е, може, защо не, където трима, там и четирима:)
Около 2 седмици преди фиксираната дата за тръгване 29.07, се появи нов желаещ за КЕ– Любчо (luspa). Писа момчето във форума, сподели мечтата си, каза си и с какво колело ще тръгне на похода /всеизвестната вече “бомба”:)/. Въпреки надигнатите гласове колко неподходящо е това колело за тази работа и как това може да ни бави, го поканих с нас. В крайна сметка, какво рискувах – уговорката си беше много ясна: не можеш да поддържаш темпото, отпадаш. Толкова. Имах си обаче и друга мисъл в главата: тъй като мислех, че Митака ще е „котвата” на групата (заради предполагаемата лоша физическа подготовка и неподходящия начин за носене на багажа) и е твърде вероятно да се разделим още в началото, щеше да е добре да има още един по-бавничък, та като се разделим, поне да останат двама души групичка и да продължат заедно, вместо да се отказват или да са сами. Така че, включването на Любчо си имаше положителна черта. Освен това само той щеше да носи GPS от всички ни, а това в даден момент можеше да се окаже от полза.
Сега, като четат тия редове, моите спътници сигурно се подсмихват, ама аз предавам нещата така, както си бяха според мен, а те също ще си кажат мнението и тяхната гледна точка:)
Това са всички – общо 5 човека от 4 различни града, които, с изключение на двамата братя, никой с никой не се познаваше. Всеизвестно е, че на този поход се тръгва само с хора, които много добре познаваш и на които можеш да разчиташ, но ситуацията беше такава, че ние подобен лукс не можехме да си позволим. Всеки беше екипиран като за напълно самостоятелно преминаване, което в други случаи не би било рационално, но в нашия бе просто една предпазна мярка и необходимо условие за успех.
М.: Борко вече описа как се събрахме. За мен важното беше, че ако нещо не ми е кеф с околните – отбивам си леко встрани и се понасям накъдето реша /към къщи или по пътеката, сам или с някой друг/. Определено, от самото начало, възприех Борко като водач. Първо изваждах картата – да видя къде сме, колко сме минали, колко остава и т. н., но бързо установих, че Борко знае наизуст местностите и другите подробности и престанах да вадя карти. Просто гледах да съм някъде около него и при нужда и възможност /ако не е много изморен например/ да го попитам къде сме, това отсреща какво е и прочее…А, и най-важното – за мен бе приключение, че съм по Пътеката, не съм сам и всички се придвижваме към някаква цел. Ама дали бъркаме пътя, дали изоставаме и т. н… това много не ме притесняваше. Радвах се, че и да се загубим - няма да съм сам:) - имаме си спални чували, вода, храна и можем да накладем огън. Преди това не се бях интересувал много-много и не знаех кой, кога и за какво време е минавал по маршрута. Преди тръгването и не предполагах, че момчетата имат краен срок за пристигане, който искат да спазят. От малкото ми „надничане” из интернет-пространството бях останал с впечатление, че като цяло е нормално трасето да бъде преминато за 10-тина дни. За това и предвид разговорите ми с Борис, си взех багаж за 8 нощувки. Притеснявах се за физическата си форма. Не съм висок на ръст и не съм тежък на килограми, забелязал съм, че мога да се вписвам в темпото на движение на разни велосипедисти или пешеходци, непрофесионалисти. Поради това се надявах, че все ще успея да се движа „в графика” на останалите по „Ком-Емине”. Имах нагласа обаче, че може и да се отделя от групата, ако установя, че съм много бавен. Лошо няма! Не сме тръгнали да се избиваме или да поставяме рекорди, а да си правим кефа с велосипеди из планината! Поне това беше моята гледна точка!

[Admin]

Ком-Емине 2011 - Групата на Борис Борисов

Стартът. 29.07.2011
Б.: Датата на тръгването я бях определил аз още в началото на годината и си бях планирал отпуската съобразно нея – 29.07. Миналата година нямах търпение и тръгнах в началото на юли, по което време се случиха и най-големите дъждове. Който е чел предишния разказ, знае докъде я докарах. Сега, помъдрял, изчаках повечко и, както се оказа, не сгреших. Наистина денят е по-кратък през август в сравнение с юни и юли, но като цяло Балканът е много по-сух, което е ужасно важно, особено ако си с колело.
На същата дата, но няколко часа по-късно от нас, от Ком щеше да тръгне още една група, чиято цел също беше преминаване за 8-9 дни. Имахме идея да не позволим да ни застигнат и това ни стимулираше да не се размотаваме излишно. Райко по това време вече бе започнал атаката на абсолютния рекорд по трасето и се намираше някъде в Източния Балкан.
И така, настъпи дългоочакваният ден петък. Тоя път си го бях взел като отпуска, за да не разчитам на благоволението на началството да ме пусне по-рано от работа, както миналата година. Всъщност, първоначалният ми план бе точно такъв и затова бях избрал именно петъка, но впоследствие реших да не рискувам. Е, за другите от групата може да е било някакъв проблем, но това е положението, аз се водех шаман на племето и те не протестираха срещу решенията ми, поне на този етап.
След много предварителни планове и уговорки, претърпели промени впоследствие, окончателно се реши, че Стампата и Миро (двамата братя) ще ги докара баща им от Русе; Митака щеше да пътува в колата на негов колега от Търново; аз щях да ги чакам в Монтана, където ни беше общия сборен пункт и откъдето щяхме да тръгнем заедно за х.Ком. Любо трябваше да си намери начин да стигне до хижата и да ни чака там.
Пристигнах си аз в Монтана към 9 ч, както всеки работен ден. Срещата с моите хора бе определена за към 10-10.30. В уреченото време Стампата ми се обади, че ме чакат на бензиностанцията в началото на града и аз се метнах на колелото и поех нататък. По пътя ми звънна и Митака – били на Враца в момента и идвали, но закъснели малко, така че се извинява. Офф, Миткоооо, мисля си аз, отсега ли се започват ядовете...?! Айде, идвай, чакаме те на бензиностанцията на кръговото. Намерих моите хора седнали на една маса отвън. Развълнувани от предстоящия поход към сбъдването на общата ни мечта, се запознахме и заприказвахме за нещата около него – какво очакваме, докъде е стигнал Райко, такива работи. С нетърпение се втренчвахме във всяка идваща кола, с надеждата, че номерът й започва с ВТ. Нивото на адреналина ми се беше повишило и в нетърпението си да дойде Митко и да тръгваме най-после, така се спънах в една пейка, че си пуснах кръв от един пръст на крака, който ме боля после през целия поход.
Най-после, към 11 без нещо, Митака пристигна, запознахме се и с него, натоварихме моето колело в неговата кола, а пък аз се чучнах при русенлиите, и потеглихме. Пътят към хижата не мина безпроблемно – още преди Берковица се наложи да спираме, тъй като някакво маркуче от колата на Стампата се спукало и нафтата изтичаше. Измислиха те някакво решение, оправиха проблема и продължихме. След Берковица имаше гъста мъгла и всеки момент можеше да завали. Ама да вали сега пък, ние сме тръгнали вече и връщане назад няма. Аз като съм определял датата още януари месец, откъде съм могъл да знам дали ще вали на тоя ден? Така де.
Стигнахме до хижата, където ни чакаше Любо и се заехме да сваляме и сглобяваме колелетата и да приготвяме багажа.

Б.: Моят багаж беше готов предварително и колелото ми беше сглобено, така че, общо взето, чаках другите да се приготвят. През това време на Миро и Стампата баща им ме дръпна настрани и ме предупреди: Станимир има склонност да превръща всяко нещо в състезание; да не се увличам по него и да караме разумно и внимателно. Почувствах се значим от думите на тоя възрастен човек – той се обръщаше към мен като към водач с молба да контролирам страстите на сина му, един вид. После се оказа, че и на Митака е казал същото.
М.: Много ми беше спокойно, че датата беше заявена предварително от Борис. И въпреки, че си я знаех от рано – както винаги до последно не бях приготвил багажа. Предвиждах пробен тур с комплектован велосипед нейде из околните на Търново гори, но не ми остана време. Вече разказах, как останах изненадан предната вечер, че всъщност „Големият ден” е на другия ден . Вечерта преди старта наредих багажа, пристегнах го с три ластични въжета и бях готов. Като си легнах размишлявах, размишлявах и сутринта махнах някои неща, сложих други и един мой колега дойде с колата си да ме вземе от гр. В. Търново и откара до х. Ком. Малко се позабави, защото бях му казал по-късен час /мисля, че или погрешно преценихме нужното време за пътуване до гр. Монтана или първата уговорка – за която той знаеше, беше за по-късен час на срещата/. Както и да е, по пътя опитахме да наваксаме с времето. В крайна сметка обаче пристигнах последен и реакцията на Борко, Стампата и Миро бе в смисъл: Хайде бе, къде се замота, досега да бяхме тръгнали!
По пътя от гр. Монтана /където бе срещата/ до х. Ком ми направи впечатление, че Стампата прекалено бърза с „Рено”-то /в което бяха другите трима/. И още тогава се породиха едни съмнения, че предстоящото пътешествие всъщност може да се окаже надпревара с времето, а не „офроуд воаяж” из Балкана, както си мислех. Но няма как – щом съм се хванал на хорото няма да се пускам, я!
Борката е описал – в района на х. Ком времето бе гадно – мъгливо и преваляващо, с тенденция да завали много по-сериозно. Нагласихме си набързо багажа. Аз до последно се мотках, защото все не се получаваше сериозна стегнатост. Но понеже другите вече потропваха нервно: каквото бях вързал – вързал, метнах се на колелото и потеглихме. Даже и картата си „100 национални туристически обекта” не можах да подпечатам – дадох я на колегата, измрънквайки му да отиде да прасне един печат. Ама той не ме разбрал и си останах без такъв. Нищо, другия път!
Б.: Приготвихме се всички и точно в 12 ч се наредихме за снимка.

Заспалият най-отляво съм аз, следват Митко, Стампата, Миро и Любо. Тъкмо си казахме довиждане с хората, които ни докараха, и заваля дъждът. Айде пак, сваляме раниците, вадим и обличаме дъждобраните, и в 12:05 отново се нареждаме на стартовата решетка и поемаме по пътя нагоре към старата хижа. Началото на великия, мечтания поход към нос Емине, бе положено!

Оказа се, че дъждът няма сериозни намерения, но въпреки това не сваляхме дъждобраните, защото ту препръскваше, ту спираше, но духаше и студен вятър, от който дъждобраните ни пазеха. След старата хижа Ком забутахме нагоре по маркировката.

Бутаме си ние и си приказваме, без да гледаме маркировката и в един момент се озоваваме на едно място, което според мен трябва да е ски-писта и където беше паднало ей-това голямо дърво.

Взехме ние да прехвърляме колелетата, ама не си го спомнях това място отпреди, а два пъти вече съм се качвал до Ком по тая пътека, какво става бе, мамка му! Миро пое напред по пътеката в търсене на маркировката, а Любо се върна обратно. След много викане из гората в опит за комуникация, се разбра, че сме изтървали маркировката и трябва да се върнем малко назад. Оказа се, че маркираната пътека правела ляв завой нагоре, ама ние, увлечени в приказки и забили поглед напред, сме продължили направо. Самоуспокоявах се, че още не сме стигнали до Ком и официален старт на начинанието още не е даден, така че близо половинчасовото забавяне заради тази грешка не е фатално. Случката обаче беше сигнал за мен да си отварям очите, защото все пак се водех водач на групата, бях го минавал тоя маршрут само преди една година и ще е срамно да допускам групата да изпада в подобни глупави ситуации.
М.: Нагоре карахме и говорихме разни неща. По едно време направихме един допълнителен десен завой и навлязохме в район, който Борко с право е описал като някаква „ски писта”. Аз обаче през 2009 г. бях минал по същия път. Тогава пренесох колелото през падналите /още тогава/ дървета, избутах го през един къпинак и после право нагоре и излязох на пътеката. За това не се притесних въобще. Върхът е напред и нагоре! Няма начин да го пропуснем:). Все пак обаче, още в този район, почувствах духа на неувереността. Понеже пренасяхме велосипедите си през падналите дървета и ми се наложи да вдигам чуждите такива /за да ги подам на застаналите от другата страна на ствола техни собственици/ установих, че моето колело е най-тежко. И то не само малко по-тежко, а значително тежко! Дори и като „премахвах” наум вероятните килограми на носените от колегите раници, пак се получаваше значителна разлика в теглото. После, като се върнахме на вярната пътека, бутах и мислех: 1. какво толкова съм сложил в багажа /освен храната, която си знаех, че е много/; 2. ще мога ли да издържа на темпото на компанията с това „свръхтегло”, което даже не е окачено както трябва.
Б.: Бутахме си ние нагоре, излязохме над горския пояс и там видях, че Митко и Любо ги няма. Изостанали някъде назад. То се очакваше, предвид на това, че колелетата и на двамата бяха тежко натоварени и трудно се бутаха по стръмния баир. След малко Митака се зададе, ама Любчо все така си го нямаше. Бре, къде отиде тоя човек, отказа ли се, какво стана? Митко се върна да го търси и след малко пристигнаха двамата. Багажът на Любо се бил разпилял и си играл да го закрепва. Ама очевидно пак не е бил укрепен както трябва, защото на дървената пейка на премката между Мали и Среден Ком отново имаше проблем. Тук, на откритото, духаше силен и студен вятър, и от чакането вече ни ставаше хладно. Поизнервени от тоя факт, Миро и брат му се спуснаха към проблемния багаж и с общи усилия набързо завързаха здраво за колелото каквото имаше за връзване и вече можехме да поемаме нагоре към Ком.

М.: Появи се един вятър! После дъжд! Гадна работа! По едно време Любо взе да изостава. Неговият багаж беше даже по-зле закрепен и от моя. Аз го изчаквах, изчаквах….ама народа замина напред и реших да продължа и аз след тях до откритата част от билото, пък ако се наложи там ще оставя колелото и ще се върна да му помогна. Така и стана. Там другите ни изчакваха. Оставях колелото на няколко пъти и се връщах да помагам или по-скоро да давам кураж на Любо. А на откритото вятърът беше още по-ужасен… В района на първата указателна табела колелото ми падна - бях го подпрял на табелата, докато се връщах назад. И предната чантичка се съдра. Пристегнах я с подръчни средства – в случая с тиксо. Много неудачно решение! Но в дъжда и вятъра нямах друго под ръка. После се ядосвах – защо не оставих колелото на земята, така и така е видно, че ще се намокри цялото, пък вятърът бе толкова силен, че трябваше да се досетя, че няма начин да не го бутне, ако е изправено…Ама станалото – станало!
Б.: По Среден Ком се кара, както е известно, и пътеката си е доста добра. Последен напън по баира към Ком и сме горе, по ред на номерата – двамата братя, чиито предварителни приказки за добра физическа подготовка се оправдаха напълно, след тях аз и на опашката Митака и Любо. За съжаление обща снимка не се сетихме да си направим, а и условията горе не благоприятстваха да оставаме дълго там и да си правим снимки – студен и силен вятър, набиващ дъждовни капчици. Всеки снимал по нещо и това е.



Оправихме пак багажа, закрепих си част от моя на колелото, понеже оттук предстоеше вече каране и в 14.02 ч поведох колоната надолу, като даже забравих да си взема камъчета! Ама за това се сетих чак към края на похода... То май само Любо и Митко са се сетили за камъчетата, ако е така, те да си кажат:)
М.: До върха избутах криво-ляво велосипеда. Там направихме по някоя снимка и пристегнах пак багажа /под напора на дъжда и вятъра/, но така и така не се събрахме всички, да си кажем нещо оптимистично или надъхващо, като отбор преди важен мач. Мисля, че всички бяхме притеснени. Борката, Стампата и Миро тръгнаха припряно. После аз и Любо. Без малко да забравим да си вземем камъчета. Т. е. само аз се сетих – помня, че спрях и подсетих Любо и двамата си взехме по 4-5 дребни, черни, мокри камъчета. През това време другите „летяха” някъде по надолнището. По-късно разбрах, че те са забравили въобще за камъчетата….но, уви, нямаше как да им дам от моите, защото тогава морето се беше вече появило на хоризонта, а и камъчетата не бяха преминали по целия маршрут /за това после/.
С.: Първият ден беше опознавателен. Пъплейки към Ком, в мен изникваха спомени от доста отдавна, когато служех на сръбската граница. Заставата ни беше на половин час пеша от върха, 1820 м н.р., и се случваше, вместо наряд по границата, нелегално се качвах на върха и на два пъти съм слизал до старата хижа. Знаех, че гледките от Ком са невероятни, но за съжаление сега не случих. Все пак стихът на Вазов успя да ми напомни.
Б.: С новите ми спирачки спускането от Ком надолу за пръв път не беше мисия невъзможна, въпреки мокрото време и ужасното свирене на накладките. Свлякохме се до подножието на върха, врътнахме пак хоризонталата по Среден Ком и поехме надолу по заобикалящия Мали Ком черен път. Тук времето ни се поусмихна и свалихме дъждобраните. На мен пък от друсането ми се беше разхлабил един болт на рамката, та използвах спирането да го завия. Тоя болт в следващите дни все си се разхлабваше, докато от един момент нататък почнах да си нося шестограна за затягането му в джоба си.

М.: По пътя надолу, както казах, беше едно „летене” /поне за мен/…Мисля, че Миро падна доста ефектно. Караше пред мен и направи пълно предно завъртане, през глава. Като в някое рисувано филмче стана, само, че „на живо”. Добре, че падна в едни хвойни. Стана и продължи. Първо се притесних, но после видях, че нищо му няма. След Среден Ком времето почна да се оправя. Мина около час и се проясни, мъглата и облаците се разпръснаха и даже слънцето взе да се показва.
В района към Петроханския проход има чести участъци на спускане. През цялото време, постоянно, спирах и проверявах багажа. Установих, че раницата ми има склонност да се „изсулва” наляво. Поради това периодично спирах и я намествах. По едно време част от нея се понамести в дупките на багажника, но пък тогава взе да опира и трие в задната гума. Получаваше се едно гадно стържене, което обаче поне ме напомняше да спирам от време на време и да оправям багажа. По някое време си спомних, че резервните накладки бяха в относително твърда пластмасова опаковка, поставена на достъпно място в багажа. При поредното „сервизно спиране” извадих тази пластмасова опаковка и я подложих под раницата, с което значително удължих периодите за принудително наместване на багажа.
Б.: Телевизионната кула на връх Зелена глава ни очакваше...

...и ние се устремихме към нея.

По някое време излязохме на асфалта и скоростно се спуснахме към прохода Петрохан, където стигнахме в 15.30 ч.

Заобиколихме изкуственото езеро и се разположихме да обядваме на чешмата.

М.: Към Петроханския проход времето стана направо чудесно. Там спряхме за първи път, за да хапнем, в района на една чешма. Имам предвид истинско спиране – на всички от групата, а не спиране за изчакване или за оглеждане на района. Първата ми работа беше да извадя едно голямо парче пушен биволски бут, което бях взел по пътя към х. Ком от с. Български извор и да го оставя до един смърч. За животинките! Никой от компанията не искаше месо и сам си се чудих на акъла за какво го бях взел въобще. Всъщност помня, че го взех, защото продавачката нямаше пари да ми върне ресто /купих две кисели биволски млека и хляб/ и до 10 лв. с това месо нямаше нужда да ми връща ресто. Не мисля, че тогава – към времето на това първо спиране, някой от „вело-компанията” беше уморен. По-скоро бяхме притеснени – не се познавахме, не се знае ще се яде ли, ще се хленчи ли, кой какво ще иска и т. н….. Аз опитах да се разделя и с друга част от храната, но не успях – почти никой не искаше да си взема от стафидите и ядките ми и за мое съжаление трябваше да си ги прибера. Пристегнах багажа и потеглихме.
Б.: Миенето на зъбите, което принципно практикувам след всяко ядене, дойде малко в повечко на търпението на останалите и те поеха по пътя към х.Петрохан, оставяйки ме сам до чешмата, зает с хигиената на устната си кухина. След малко ги последвах, като за моя изненада наклонът на баирчето непосредствено след чешмата се оказа трудно постижим за каране на пълен стомах, така че си го избутах юнашки. Горе заравни и пак си яхнах кончето. Точно на разклона, където 2 или 3 табели указват верния път към х.Петрохан, срещнах Любо, който ме информира, че Митака тук поел надясно, вместо вляво. Брех, мама му стара, гледай к’ви ясни табели са сложили хората, къде гледате бе, да му се не види! То беше викане, то беше чудо, Митко се не обажда. Отказах се. Врътнах до хижата и седнах там да ги чакам. Скоро се зададоха всички. Братята се били подвели по Митко, който уверено тръгнал по грешния път, тъй като по него бил минал при предишния си опит и искрено вярвал, че е на прав път. След тая издънка инструктирах всички: да карат както си искат, но загубят ли ме от поглед, да спират и да чакат. Щото иначе те к’во става!
М.: В района на х. Петрохан /както Борко ме подсети в неговия разказ/ се бях откъснал напред и смело подминах хижата. Е, малко изчаках на разклона за х. Петрохан /който е леко наляво и нагоре по посока движението/, но понеже групата се беше замотала някъде, пък аз все си се притеснявах, че по някое време ще ми се разсипе багажа и ще трябва да спирам да го събирам /малко пресилено, но имах и такива опасения/ - продължих напред. Исках да имам преднина, че ако се наложи да спирам за по-дълго, за да оправям багажа, да нямам много изоставане. По едно време обаче изоставането на останалите взе да става подозрително и спрях. Всъщност Стампата и Миро се появиха в далечината и ме попитаха дали съм сигурен, че това е пътя. Аз им казах, че нищо не е сигурно и те изчезнаха на някъде – назад или към самата хижа, която бе близо до пътя. На мен въобще не ми се ходеше до х. Петрохан, предната /т. е. през 2009 г./ година я бях огледал, пък сега знаех, че нито супа ще мога да ям, нито безалкохолно да пия…. След 10-тина мин. Стампата се появи и извика: - „Давай към хижата!” Аз се позачудих, позачудих… ама, като са рекли хората към хижата – към хижата! Оказа се, че пътеката в този район извивала рязко и минавала над самата хижа - нагоре, нагоре, по билото. Аз път очаквам, а то пътечка някаква се появи! Тук беше първото място, на което осъзнах, че всъщност „Ком-Емине” не е широк, хубав път, какъвто очаквах, а всъщност в някои от участъците си е просто пътечка. Тук, в района на х. Петрохан, бе и мястото, на което през лятото на 2009 г. излязох от пътеката, продължавайки по широкия горски път. Тогава така и не разбрах къде бях изтървал пътеката, те се наложи да минавам през с. Зимевица /доста по на юг от трасето/ и гара Бов. Сега обаче имаше кой да ми покаже верния път – тикахме нагоре покрай едни смърчове и говорихме за разни неща. И с удоволствие си отбелязах наум, че нямаше сръдни или мърморене по мой адрес… А времето беше чудесно – нито много горещо, нито много хладно, нямаше дъжд… само готина и кокетна горска пътечка, по която дори и само да буташ колело си е удоволствие…
Б.: В х.Петрохан не се отбихме, тъй като току що бяхме обядвали и почивали. Надявах се по пътя дотук или на самата хижа да се засечем с Мечо Пух, възрастен юнак от Разград, с който се бях запознал през пролетта при премаркирането на участъка от река Елешница до Ришкия проход, и който трябваше същия този ден да стартира като пешеходец от Ком сутринта и да нощува в хижата. Обаче никъде не го видях. Впоследствие разбрах, че той е закъснял и е пристигнал на х.Ком след като ние сме тръгнали към върха, т.е. разминали сме се, докато той е заобикалял Комовете от изток, ние сме ги спускали от запад.
Изкатерихме, бутайки, височината към билото на Козница, и оттам пак се почна приятно въртене, което хладното, но слънчево време, благоприятстваше в най-висша степен, при това гарнирано с красиви гледки и от двете страни на планината.

За разлика от миналата година, когато тук цапах през студени локви до над глезените и се кьорех в мъглата да открия следващия кол, този път направо не усетих кога се озовахме до Тодорините кукли.

Не след дълго стигнахме и до Червената локва, а за моя изненада от Петрохан дотук измерих, че е само към 10-ина км (може и да се лъжа за разстоянията, защото този път не съм си поставял точното мерене като основна цел. Същото се отнася и за снимането – тази година снимките ми са доста по-малко на брой. Просто сега целта беше бързо преминаване и всичко друго оставаше на заден план).

Снимки на фона на локвата и се разпиляхме надолу към местността Врелото, или иначе казано – към изворите на река Пробойница.

Тук знаех, че трябва да достигнем до разклонение на коловата маркировка, като нашият път е десния. Миналата година нямах проблем с намирането му. Сега обаче нещо ми се загубиха верните колове и докато се оглеждах и ги търсих, се намърдах сред едни високи до гърдите треволяци, от които едвам издрапах да изляза.

Добре, че дисциплината в групата не беше на висота, та пострадах само аз; другите си намериха някакви пътечки и си спускаха по тях. Намърдахме се в началото на гората, ама нъцки – няма маркировка. Стоооп, машини! Митака се прежали, върна се малко назад и викна, че я е намерил. Поехме по нея и се нахакахме на вършините, останали от дървосекачите, за които още пролетта сигнализираха във форума Райко и още един младеж, по прякор Zuk.

Леле, колко надолу се слизаше, не е истина! А сега да излезем на пътя покрай реката, а после, а той не идва и не идва. С мен точно тук се случи онова, от което най се плашех – заболя ме лявото коляно и почнах да куцукам. Лошооо, ами сега? Дотук ли бях? Настроението ми се влоши рязко и ме завладяха тъжни мисли. Толкова подготовка, толкова надежди и мечти и изведнъж – не минал и 50 км, и... Такъв е животът, за съжаление. Може и никога да не успея да го мина това пусто Ком-Емине. Всеки път нещо става. Но това е положението, докъдето изкарам, дотам. Ще ходя по-бавно, няма да натоварвам много тоя крак и така. Ще разчитам на другия, пък дано той издържи. Болката се получаваше само при слизане, с карането и катеренето нагоре нямаше особен проблем.
На мястото на острия ляв завой на пътя, където трябваше да се завие вдясно през гората (Zuk беше го описал подробно, май и снимка имаше оттам), си поехме точно по маркировката, въпреки че Zuk-а беше казал, че и продължаването по пътя върши работа. Излязохме най-сетне при реката и след друсаво спускане се озовахме при х.Пробойница.

Понеже не беше сигурно дали в гара Лакатник ще намерим нещо отворено, за да си купим вечеря, решихме да хапнем тук, като моята предварителна информация беше, че хижата си работи постоянно. Отидохме до нея и се натъкнахме на заключена врата и лаещо куче. Очевидно нямахме късмет, а имаше и идея дори да преспим тук. Върнахме се обратно на пътя и се сурнахме към Губислав.
Само 3-4 км по-надолу се натъкнахме на хижаря на Пробойница, който с жена си и с колата отиваше към хижата. Ама късмет, а? Той най-любезно ни покани да се върнем обратно и да спим при него, като пробва да ни изкуши и с вкусна вечеря /нещо за кебапчета ми се върти в главата, ама дали точно така беше, не помня вече.../. Ние обаче, и най-вече аз, бяхме непреклонни. Никакво връщане, отиваме в Лакатник, пък все ще намерим къде да спим и какво да ядем. Питахме го дали би могъл да ни помогне в това отношение и той ни осведоми, че имал познат, който държал някакви бунгала близо до село Лакатник. Аз за такива бунгала не бях чувал изобщо, ама щом казва човекът... Даде ни телефонния му номер и се разделихме.
Минахме през махалите на Губислав, излязохме на шосето покрай оная мина ли е, какво ли е, и към осем часа акостирахме на моста над река Искър в гара Лакатник.

Преминахме през ж.п. гарата, а аз се отбих до чакалнята да проуча възможностите за спане в нея. Ресторантчето беше затворено, а в чакалнята – приятно топло и с много свободни пейки. Билетопродавачката ме осведоми, че чакалнята се заключва нощем и не може да ми каже дали е възможно да спим вътре, трябвало да си питам началника. Аз до него не ходих, ами се върнах при групата, с която стигнахме до площада. Магазините там бяха вече затворени. На една пейка седеше един, по мое мнение и спомен пиян, който каза, че имало някакво магазинче на някаква улица нагоре, което работело до късно. Във връзка със спането, се свързахме със сина на оня от Лакатник, дето държал бунгалата, и той ни каза, че в момента бунгалата не работят. Лошоо, отпадна един добър вариант. Аз нещо се бях объркал тогава и си мислех, че от село Лакатник до х.Тръстеная разстоянието е 14 км, по спомени от предни минавания, т.е. от гарата до хижата са над 20. Оня обаче твърдеше, че са само 7 км, или общо 13-14 до хижата. Накрая му повярвах и решихме да атакуваме Тръстеная още тая вечер. Така хем щяхме да спим в легла, вместо на пейките в чакалнята, хем да вечеряме нещо хубаво, хем да си съкратим утрешния преход, който по план беше достигане до Витиня и мен лично си ме плашеше малко. Обединени около това решение, завъртяхме педалите по стръмния асфалт към с.Лакатник.
Къде с каране, къде с бутане, малко преди да се стъмни съвсем, аз и братята достигнахме горе до оная спирка с чешмата.
014
Там ги накарах да спрем, за да изчакаме другите, защото имаше вероятност в тъмното да не могат да се оправят в селото и да не хванат верния път към хижата. След малко Митака се появи, ама Любчо никъде го нямаше. Чакахме, чакахме, минаха петнайсет, минаха двайсет минути, стана половин час, на мен почна да ми става студено, понеже бяхме мокри от пот, а горе на билото си е хладно вечер, и обстановката се поизнерви. Пробвах да му се обадя по телефона, за да го питам какво става, ама телефона му беше изключен (което си е нормално по принцип, и аз си държах моите изключени). Най-после, след може би четиридесет минути, Любо дойде. На мен лично ми кипна отвътре, като каза, че е спрял на пътя да яде, понеже изведнъж го бил обзел зверски глад и се извини за което, но за момента нищо лошо не му казах; вътрешно обаче вече си знаех, че при следващия подобен случай няма да го чакам. Всички бяхме гладни и изморени, ама ако всеки правеше така, кога щяхме да стигнем до Емине?
Изчакахме го още малко да се посъвземе от драпането по баира и продължихме към селото. Малко преди него се наложи да палнем фаровете – беше се стъмнило. Имах големи колебания дали да минем по маркировката покрай ония кучета, от които си имах спомени, или да заобиколим малко и да ги избегнем, но накрая реших да си карам по познатия път. Голяма група сме все пак, все ще се справим. Кучетата обаче ги нямаше и излязохме безпроблемно на каменистия път към Тръстеная. Миналата година в жегата не слязох от колелото чак до хижата, ама сега, не знам защо, нещо не ми спореше карането и на доста места си бутах. Братята водеха отпред, аз зад тях, а Митко и Любо бяха нейде назад. Колко сме минали и колко още остава, си нямах представа в тъмницата, а понеже тоя път не е маркиран в по-голямата си част (маркировката е по пътека, която сече завоите на пътя), по едно време се появиха и съмнения дали посоката ни е вярна. Особено когато стигнахме до едно разклонение вляво, което изобщо не си спомнях отпреди и се наложи дори да гледам компаса в опит да уцелим вярната посока. Беше вече близо десет и половина вечерта, хижата не се появяваше, маркировка нямаше и се готвеше да завали. Точно тогава стигнахме до един характерен ляв завой, който си спомнях и окуражих момчетата, че хижата е близо. Малко по-късно започнаха да пръскат едри капки и тъкмо се чудех дали да вадя дъждобрана, и видях светлините на хижата в мъглата.
Беше отворена и хижарят ни посрещна на вратата. Имаше свободни легла, топла вода и готвена манджа – какво повече да иска един комеминец в края на деня? Мен ме настаниха в една стая с братята, в която имаше две легла – единично и двойно. Аз окупирах единичното и ги оставих да се гушат двамата:)

По това време пристигна и Митко, сам. Любо го нямаше, бил останал някъде назад, Митака се връщал да го търси, но не го намерил и продължил за хижата. Не беше добре работата, къде па толкова се забърка тоя младеж? Честно казано, мен тоя въпрос малко ме вълнуваше след изпълнението с яденето насред път, но Митко беше загрижен и напълно сериозно каза, че отива да го търси, което ме накара да се почувствам неудобно пред добрината на тоя човек. Ясно, всички сме си непознати, имаме си договорка, че никой никого няма да чака, след като не са еднакви възможностите ни, че всеки е екипиран с всичко необходимо за самостоятелно оцеляване и отговаря сам за себе си, но въпреки това той се чувстваше длъжен да помогне. И докато аз се чудех как да оправдая собственото си нежелание да излизам пак навън в мъглата и дъжда, Любчо взе, че се появи. Не знам къде е ходил и какво е правил, но с помощта на GPS-а намерил хижата накрая (ако не е така, нека той да ме поправи).
Изкъпах се аз с гореща водичка и слязох долу в столовата при Стампата. Огромни пълнени чушки с хляб и една биричка – щях да се спукам от ядене! Дойде и Любо и седна срещу нас. Пак се извини за днешните случки и каза, че при тръгването не е мислил, че ще е така – бързане, напъване, юруш напред... Мислел, че ще си караме по байкърски - лежерно, ще спираме да си почиваме, ще пийваме биричка, ще се наслаждаваме на природни красоти:) Аз му викам, Любо, гледай сега, нещата са много прости: от едната страна имаме едни 700 км, а от другата страна са разписани едни осем дни и половина. Както и да го въртиш при това положение, без зор няма как да се мине. Той каза нещо в смисъл, че за него не е проблем да се разделим, няма да се сърди. Аз му отговорих, че това е решение, което той сам ще вземе; ние ще караме съобразно предварителния график, пък кой докъдето стигне, дотам.
Така приключи един ползотворен първи ден, в който имаше и дъжд, и слънце, и емоции... Най-важното беше, че преизпълнихме плана и вместо само до Лакатник, стигнахме до Тръстеная. Аз преди лягане си намазах обилно коляното с една паста за такива случаи (не помня името й, но е от тия, дето в началото държат хладно) и се надявах това да помогне, защото болката си я имаше и едвам слизах по стълбите на хижата.
За разлика от миналата година, когато бях сам и първите нощи почти не спях от напрежение и от не знам какво още, сега ми беше ужасно спокойно и си спах в кревата като бебе.
С.: Докато се движехме, се опитвах да отгатна възможностите на спътниците ми, но до Лакатник е почти надолу, а надолу почти всеки може. За пътя се уповавах на Борката (той го познава), но редовно му задавах въпроси накъде се движим, колко остава. Предполагам му е било доста досадно, но обичам да знам къде се намирам и накъде се движа. След изкачването в с.Лакатник включихме фарове (челници). Беше ми доста странно. Не ми се е налагало досега да карам на фар в планината, но след тази вечер това стана практика по-нататък, даже ми хареса - беше много приключенско. На хижа Тръстеная пристигнахме късничко. Хапване, пийване, тоалет и легнахме в 1 ч., предстоеше да станем в 5 ч. Притесняваше ме, че няма много време за възстановяване, все пак и същата сутрин бях станал рано.
М.: И за мен този ден си беше истинско приключение, в добрия смисъл на думата и не помня да съм се ядосвал за нещо или на някого. Просто си карахме по пътеката и това е. А, много бързахме през цялото време и това от време на време ме дразнеше! Признавам! Значи преминавахме покрай цели поляни с вкусни, едри боровинки, а аз имах време да си откъсна само 5-6. Това не е истина!
Това за дисциплината в групата си беше абсолютно вярно.
Какво друго да кажа? Борко много точно и подробно е описал пътя през този ден. Само мога да допълня, че напълно подкрепях идеята да опитаме да достигнем до х. Тръстеная, а не да оставаме да спим в онази смрадлива ж.п. гара. Още повече, че когато предния път минавах по маршрута пак бях стигнал до същата хижа. Е, тогава тръгнах с 4 часа по-рано, но пък през 2009г. пътят ми беше друг /вероятно по-дълъг/, а и постоянно спирах: 1. за да се любувам на природата; 2. за да ям боровинки и ягоди! Това този път го нямаше, за което съжалявах. Но пък имах компания …
Когато Любо се забави и го изчаквахме до онази спирка – в която съм снимал Борко, Стампата и брат му, аз също много се притесних. Даже си мислех, че може да се е отказал и да се е върнал нейде към селото. Когато дойде беше вече доста късно и напълно ясно, че ще караме на челници. След това продължихме нагоре и напред, но аз поизоставах, защото Любо беше видимо изморен. Вече с него се бяхме оформили, негласно, като тандем, и не исках да изоставям другарчето. Първо го изчаквах, изчаквах, а после само спирах и му подвиквах в тъмното и чаках да се появи неговата светлинка. По едно време осъзнах, че вероятно много сме изостанали от групата, а и той нещо споменаваше за палатки в гората и т. н. /той носеше палатка/ и реших да продължа напред сам и да настигна, ако мога, останалите. Любо нямаше нищо против и от дискретните ми наблюдения и разговори прецених, че въобще не се страхува да остане сам в тъмната гора. За това увеличих темпото и постоянно търсех да видя познат път или светлините на хижата. Помня, че познат път не видях, но понеже беше ясно, че пътя отива към хижата, въобще не се притесних. Само в един участък, малко преди самата хижа, спрях и се зачудих наляво ли да тръгна или надясно /пътя се разклоняваше на две/. Оставих колелото и се върнах да потърся Любо. Вървях пеша около 15-тина минути, виках, виках, но никой не се обади в тъмното. Притеснен се върнах и продължих по десния път, но след 50-тина метра спрях. Имаше пътека в ляво и нагоре през гората. Пак оставих колелото и поех по тази, перспективна според мен, пътечка. Малко по-нагоре видях и някаква маркировка, поради което се върнах на пътя и спрях за да поизчакам Любо. Даже пак се връщах, но него никакъв го нямаше. Идеята ми беше, че ако ще се губим, поне да сме двамата с него. Но понеже той не се появи и за пореден път заваля /този път малко по-силно/, реших да продължа напред и нагоре. След малко се показа и самата хижа. Като влязох разбрах, че има свободни стаи и храна. Супер! Но Любчо ме притесняваше. Споделих опасенията си с Борко и докато се чудехме какво точно да правим - той се появи. Казах му, че ние - двамата изтърсаци, сме в една стая и отидох да видя какво мога да хапна.
Една жена, помощничка на хижаря, любезно ми обясни, че като безмесно ястие може да ми предложи няколко прясно изпържени яйца, на което аз бях доволен и предоволен. Хапнах набързо и сам. Другите бяха по стаите. Постоянно оглеждах вратата на банята - някой от групата много упорито и дълго се плацикаше в нея. Когато се освободи бързо си взех чисти дрехи и изприпках до там. Установих, че даже има и топла вода! Много отпускащо и приятно!
Тази вечер поговорихме набързо с Любо и той сподели, че цялото това бързане не му харесва много и може да се отдели от групата. Отново ми каза за носената палатка и, че ще можем да се сместим в нея…но на мен не ми се изоставаше. Не ми се и бързаше толкова, но пък и не ми се искаше да се отделям в толкова начален етап, пък и не се чувствах чак толкова изморен. „Е, може да бързат момчетата, но виж – на хижите ги догонваме” – така казах на Любо. Както и да е, разбрахме се, че това с отделянето той сам ще си го решава на следващия ден и ако все пак реши да се отделя да каже на Борко. После легнахме и дълго време не можах да заспя. Въртях се, въртях се … може би от насъбралия се адреналин. Премислях колко и коя от храните да оставя, какво да облека на следващия ден и т. н. Имах чувството, че въобще няма да мога да заспя.
Като преглеждам разказа на Борко се сещам, че и аз си ударих коляното този ден. Точно на моста над р. Искър. Слязох от колелото и в бързината, от умората и дългото спускане, а може би и от заплеса по изключително живописния и красив каньон наоколо, стъпих накриво и паднах на колене. И това стана на стъпалото на самия мост. Абе като се замисля, може да съм паднал и от преклонение някакво – пред красивата природа!… . Обаче до вечерта натъртеното ми беше минало.

[cholla]

Първата ми работа беше да извадя едно голямо парче пушен биволски бут, което бях взел по пътя към х. Ком от с. Български извор и да го оставя до един смърч. За животинките!

Тука много ме разочарова Митко! Голяма грешка е това, какво джумбаре е щяло да стане с него горе на хижата, ех..

[taurus13]

Абе по-добре, че го е оставил тоя бут - кой го знае какво качество е бил, щом го е купил от сергиите на Български Извор - аз оттам нищо не хапвам вече.
Иначе, браво за първата част - започват да се оформят интригите и проблемите, чакаме развитието им

[lostrider@]

За много години, comrades! Даже да видя само снимка от вр. Ком и вече се вкарвам във филма. Какво остава за разкази. Новата година дойде и аз замечтах два пъти по- силно за още един опит по пътеката. Надявам се този път прехода да протече по- успешно и аз двама ни с Динко. Както си говорихме с Динкича и Райко преди няколко седмици, напливът за велопоход "по ръба на Балкана" нараства, за това желая успех на всички смелчаци (не само на мен и Динко ). Естествено, сега остана само да чакаме.
Разказът започва много обещаващо и завладяващо. Ама тука съм адски пристрастен, защото всеки разказ за Ком-Емине ми е любим.

[taurus13]

Ама ние продължаваме на чакаме развитие по темата...надявам се, да не се точи този разказ до пролетта. Секретни източници донесоха слухове, че и други участници чакат своя ред да споделят преживяванията си....кои ли пък ще са те???

[Чичка]

Ооох изчетох го на един дъх снощи до към 2 часа Страхотно начало и с голямо нетърпение очаквам продължението...даже ми се прииска и аз да тръгна по маршрута, нищо, че сега лежа вкъщи с шина на крака...само за това мисля

[lupo]

неусетно май почти целия ми вчерашен ден и голяма част от тази нощ минаха в четене на тази книга наречена от Ком до Емине с байк

Браво на всички преминали и на всички не докрай преминали!
Благодаря ви че споделяте своя ценен опит и know how и дописвате тази ценна книга

Замислям се дали е възможно да се премине маршрута КЕ на колело, но и заедно с две кучета отпред, говоря за байкджоринг

Въпреки че съм начинаещ ентусиазъм не ми липсва и поне някаква начална част от маршрута ще го мина така тази година.
А и вече имам свалени на навигацията ми точните GPS тракове от преминаването на cholla (специално благодаря!!!) и толкова ценните пътеписи на останалите комеминемци!

P.S. ако още някой е записвал тракове на трасето ще е изключително ценно за всички, ако ги сподели тук
P.S.2 Благодаря и за книгата на Петър Делирадев

[lostrider@]

Всичко е възможно. Според мен, да направиш Ком - Емине с велосипед, е достатъчно голямо предизвикателство. Обикновено, придържайки се към простотата, е само в твоя полза. Кучетата, си мисля, ще ти вгорчат живота. Поводи за това има достатъчно, но едно от нещата, за които трябва да помислиш сериозно - храната. Как ша ги раниш тия песове? Идеята страхотна, разбита се, но според мен - мисия невъзможна. Освен, разбира се, ако някой те съплайва често. Знам ли?

[lupo]

о да определено храната ..... и стадни кучета по трасето ...

факт, е че на големите състезания за шейни теглени с кучета в Аляска с дължина по 1500 км през около 150 - 200 км макс имат чекпойнтове, на които мъшърите се зареждат със храна, иначе винаги носят със себе си в шейната храна за целия впряг + за тях минимум за 1 ден (ако не беше и за 2 даже).
Факт, е че на онези преходи се пресичат макс 1-2 планини и не се кара основно по билото, кара се само на отирцателни температури, което е голяма плюс за кучетата, факт е и че шейната е нещо съвсем съвесм различно от байка ... но

Нещо ми се въртят такива еретични мисли и все повече започвам да си мисля, че с добра предварителна подготовка (тренировки на отделните участъци за по 2-3 дни тази година) може и да се подготвим за догодина живот и здраве.

С ятаци тук там вероятно ще стане

друга еретична мисъл е да се организираме с няколко приятели, които имат шейни и впрягове и да мислим за покоряване на маршрута с шейни и кучета ........

[taurus13]

Централната част, не мож а мина с шейни, но всичко останало, би било голямо приключение. Ако го направиш, ще си първия. Ето ти предизвикателство - първо преминавне на маршрута с кучешки впряг...не, не съм подстрекател

[Rayko]

Борка, айде бе садист, пускай разказа за другите дни, не ни мъчи повече.

[cholla]

Lupo, с байкджоринга по КЕ ще си изкарате незабравимо и в това няма съмнение. Тръпката ще е още по-голяма поради факта, че се яваваш като пионер за страната -задача с много неизвестни за решаване, с които вольо-невольо ще се преборваш и точно те ще подсилят "незабравимото" в твоята история.
За идеята си мисля, че едно Salsa Mukluk с подходящите чанти(дисаги) ще Ви осигури транспорта на необходимите продукти.

[sensation_blue]

Формата на разказа с честите прехвърляния между различните участници и тяхното преразказване на една и съща случка от различни гледни точки е много завладяваща. Истински трилър се заформя, да не говорим колко е интересно да се опиташ да се впишеш в някой от характерите и да си представиш, че си там. Много се замислям и аз за няколко опита самостоятелно по различните етапи. Евала момчета, че споделяте вашето приключение с нас, да ни вдъхне живец в студените зимни вечери и да ни накарате да помечтаем! Нямам търпение за продължението.
Поздрави на братята от Русе - един от габровските "мазалатци", с не толкова добра форма като вашата

п.с. Lupo ще трябва да помислиш и как да научиш кучетата да следват маркировката

[Admin]

Ком-Емине 2011 - групата на Борис Борисов

30.07.2011
Б.: Ставането го бях определил за 5.00 часа. Сега, като се замисля, в това отношение никога не е имало спорове. Или аз направо казвах в колко ще ставаме на другата сутрин, или някой ме питаше и аз тогава определях часа. Никой не спореше. На мен не ми е привична ролята на началник и не съм свикнал другите да изпълняват нещата така, както аз съм ги казал, но на тоя поход не мога да се оплача от голяма липса на послушание. Уважаваха ме хората, при това почти без да ме познават, което ми галеше егото. Естествено, и аз се стремях да им отвръщам със същото и да не прекалявам с ролята си на водач.
И така, в уречения час алармата ни събуди и се застягахме за тръгване. Уж трябваше в шест часа вече да сме на път, ама какво правихме, какво се мотахме, чак към 6.30 тръгнахме по калния път през малинажа.
С.: Утринта настъпи много бързо. Беше мъгливо и влажно, предната вечер прокапа дъжд, на човек не му се тръгваше чак. Трябваше да закусваме. Тук искам да отбележа една от грешките при храненето по време на прехода. Станеш рано, душичката ти спи, а ти трябва да ядеш, за да имаш енергия. Насила натъпкваш храната – не ти се яде. Според мен трябва да се храниш по-късно, след час или два. Спираш някъде и хапваш каквото носиш, а по време на движение би могло през половин-един час да си отхапваш от някое корни или фъстъковка, хем да не огладняваш зверски, хем да ти дава равномерно енергия. Лично аз имах две половин литрови шишета с мед, от които отпивах от време на време (оттогава не съм кусвал мед). Общо взето, до хижа „Ехо“ няма храна, оттам нататък на всяка срещната хижа, независимо по кое време, хапвах супи.
М.: Това ни беше първото преспиване на хижа и първото ставане в 5 часа. Ужас! Навява ми мисли за казарма, за сутрешен марш на скок и такива работи. Ама вярно е казал Борко – никой никога не е оспорвал предложенията му за тръгване, спиране и т. н. преходи по маршрута. Ако бях сам, щях да тръгна към 9 часа, но в случая въобще и не съм си помислял да се деля от групата или да предлагам да си поспиваме по-дълго. Сутринта обаче се замотахме нещо, не по моя вина, и тръгнахме по-късно.
Б.: Не валеше, но имаше неприятна мъгла и бе доста хладно. Минахме покрай горното езеро и тръгнахме... нанякъде. Два пъти преди това съм минавал оттук и не съм се бъркал, но тогава нямаше мъгла. Знаех, че трябва да минем покрай оная мандра, правена по САПАРД, но сега мандрата не се виждаше, а и мястото е голямо, открито и без маркировка. Минахме няколкостотин метра по някакъв път, стигнахме до едно кръстовище и там се спряхме. Очевидно нещо не беше наред. Пръснахме се, един насам, един натам, търсим маркировката, ама няма и няма. Любо пусна GPS-а, но той беше автомобилен и докато успее да се позиционира точно, данните от него бяха противоречиви. Виждаше се някаква пряка пътека, използвана от туристи, виждаше се и трака на cholla, по който уж тръгнахме в крайна сметка. Слава богу, след малко се появиха дървета с маркировка и стигнахме до мандрата, макар и не по пътя, по който бях минавал преди. И тук загубихме сигурно към половин час.
Хванахме стръмния път след нея, а няколко големи песа се опитаха да всеят смут в редиците ни. Братята бяха пак авангард напред, така че мощта на нападението се стовари върху нас, останалите трима. До стълкновение не се стигна, очевидно броят ни и камъните в ръцете ни ги разколебаваше, така че се разминахме без жертви и от двете страни.
М.: Бях сигурен, че от тук до Витиня пътят ми е познат и няма да се объркам. Въпреки това, след като преминахме през малиновите насаждения и гората, нещо объркахме верния път и бая се засуетихме. Борко вярно и подробно е описал положението, важното е обаче, че никой не се е притеснявал, не е обвинявал другите за сбъркания път и т. н.
Кучетата в близост до фермата с каменната кула като от Царевец не мисля, че ни притесниха кой знае колко. Като ги гледаш в очите и не им обръщаш гръб, с камък в ръка – не са много упорити в преследването! Аз поне така направих…е, малко повървях с гръб напред, но няма нищо.
Б.: Почнахме подсичането на Издремец, влязохме и в гората. Точно на разклонението на пътеката за манастира Седемте престола, Стампата и Миро за първи път спукаха и правиха гуми.

Това далеч не беше единствения им шанс да извършват това упражнение по време на похода, тъй като бяха с едни много леки и очевидно тънки и слаби вътрешни гуми, които се пукаха и от поглед. Това е една поука за всеки, който е тръгнал по тоя маршрут: гумите на колелото трябва да са дебели и устойчиви на пукане. Теренът е такъв, че е безсмислено да се преследва лесно въртене на колелата чрез ниско тегло. Просто ползата от леката гума се обезсмисля от честото спиране за смяна/лепене и от нервите, с които е свързано това упражнение.
Оставихме майсторите да се оправят с техниката, а ние поехме напред, те така или иначе щяха да ни настигнат. За съжаление мъглата не позволи да се насладим на цялата красота, разкриваща се от Баин камък, както и да видим манастира Седемте престола долу при реката.

Малко след това Любчо пак го изгубих от поглед, карахме заедно с Митака. Въпреки влажното време, черният път беше идеален за каране, само тук-там имаше плитки локви, които лесно се заобикаляха или пък си карахме през тях. Излязохме на седловината, където пътят се разклонява в няколко посоки (едната е за с.Брезов дол). Това беше четвъртото ми стъпване тук и въпреки това в тая мъгла не бях съвсем сигурен кой път е нашият, даже в началото подведох Митко в грешна посока, но за щастие бързо се поправихме. Ако си спомням правилно, пътят към горския дом Чукава беше подравнен с машина, т.е. подобрен, и може би тая промяна не ми е позволила в началото да се ориентирам съвсем правилно. Както и да е, разбрахме накъде да вървим, Митака „нарисува” с помощта на дървени клони една стрелка във вярната посока за идващите след нас и тръгнахме. Не бяхме минали и сто-двеста метра, и братята ни настигнаха и продължихме заедно. Знам, че се повтарям, но няма как отново да не отбележа – разликата в състоянието на пътя в сравнение с миналата година беше просто фрапираща: вместо калните и дълбоки локви, заемащи цялата ширина на пътя, покрай които се мъчех по всякакъв начин да минавам, бутайки колелото, сега си карахме по един сух и приятен път. Просто на Ком-Емине трябва да се тръгва по-късно.
Ето го и Брезов дол в ниското.

Тук мъглата се поразкара, слънчицето се показа и стана по-топло, а всичко това, комбинирано с приятните спомени от предните минавания и от удоволствието, че отново съм тук, на път към Емине, ме караше да се чувствам прекрасно.
М.: Времето беше приятно – нито много горещо, нито студено…само малко разкаляно, но се минаваше… Първо карах напред с Борко и даже имахме време да си поговорим за разни неща. После, когато братята ни настигнаха, карах напред с тях. Пътят, както казах, го бях минавал и ми беше познат. Вече бях разбрал, че пътеката, която преди мислех, че само е маркирана като „Ком-Емине”, всъщност наистина си е „Ком-Емине” и ми беше едно леко и волно на душата. Значи преди година все пак не съм минал по някаква фалшива пътека. Районът ми беше познат. Поради това си позволявах на определени места да карам смело напред и да спирам, за да хапвам малини, ягоди и каквото намеря край пътя. Много обичам да си бера разни горски плодове и през цялото време постоянно се изкушавах да отбивам встрани с тази цел, с риск да бъда нахокан от останалите. И поради това, когато карах напред или само леко отдалечен от другите, но преди Борко, смело си позволявах подобни волности. В района на отбивката на пътеката за „Седемте престола” /където някой от братята спука гума/ бая се пооглеждах за джанки, които помня от предния път, че растяха там и бяха много вкусни /тогава/. И през цялото време си мислех с тъга за моя фотоапарат – беше се счупил в Пирин и нямах време и най-вече пари да си купя нов. Бях взел стария фотоапарат на брат ми, който е със счупен дисплей и не можех да виждам какво точно снимам. Затова снимах рядко.
Б.: Минахме покрай изоставения горски дом Чукава, без да се спираме, и продължихме с подсичането на връх Чукава. Тук за пореден път се учудих на трудностите, които изпитвах да карам нагоре. При най-първото ми минаване пак беше сухо и уж си спомнях, че съм го карал цялото. Пък сега ми се виждаше тегав баира и си побутвах на доста места. Що така, не знам.
Подсякохме Чукава, минахме, без да спираме, през оброчището Свети дух и излязохме на голото било, водещо към х.Лескова. Митака май беше останал някъде назад, Миро и Стампата водеха парада, а аз карах нейде по средата. Любо си нямах идея къде е. Тук реализирах едно зрелищно и запомнящо се падане.

Бях решил, че да карам в тоя, най-левия коловоз, ще е по-добре, отколкото по пътя. Е, платих си за гяволията. Тук за пореден път, откакто бяхме тръгнали, си казах, че не трябва да експериментирам, а просто да следвам следите на братята (които и на снимката ясно си личат) - те очевидно имаха по-добра способност от мен да намират най-добрата крива и начин за преодоляване на препятствия по пресечен терен. Тук някой може и да ми се изсмее, ама аз никъде не съм казвал, че мога добре да карам колело.
Спуснах се до разклонението към Лескова и гледам, че авангарда бута нагоре срещу мен – пропуснали отбивката:) То това не е никак трудно на това място и при липсата да достатъчно знаци. Поехме заедно надясно към хижата, надявайки се да е отворена, тъй като преварителната ми информация беше, че през уикендите хижата работи, а тоя ден беше съботен.
Неприятно, но факт – хижата беше заключена. Имаше следи, които подсказваха, че хижарят скоро е напуснал обекта и едва ли ще се бави дълго, но нямахме намерение да го чакаме. Извадихме си кой каквото имаше и почнахме да презареждаме батериите, защото после чак до Витиня нямаше да има вода и съответно възможност за по-нормално хранене.

Митака и той се появи, но май каза, че не е гладен ли, какво ли, и изяви желание да продължи напред. Инстуктирах го да ни чака в края на спускането, в ниското, точно преди да влезе в гората, и той отпраши.
С.: Спускайки към хижа „Лескова“, си представяхме топла супа с биричка, бях изгладнял зверски и изненадата, че на хижата няма никой, беше много неприятна. Сладките неща в раницата не ми даваха представа за пълноценно хранене, но имах малка рибна консерва дълбок запас, която изядох на втория ден – това не беше много обнадеждаващо. Чудех се на Митака, който каза, че не е много гладен и отиде да похапва малини.
М.: В района над х. Лескова бях видял един „залеж” на диви ягоди, който въпреки старанието си и дивия ентусиазъм да обера изцяло и докрай, не успях. Затова предложението да отидем, т. е. слезем до хижата, а после да се върнем пак нагоре до билото, посрещнах с лека тъга и липса на ентусиазъм. Не знам защо, но имам спомен /за разлика от написаното от Борко/, че в района на х. Лескова се движех доста напред. И въобще този ден братята лепяха гуми или спираха по разни други причини, Любо все изоставаше и караше някъде много назад и само Борис, може би, поддържаше едно относително равномерно темпо. Та в района на х. Лескова оставих колелото подпряно на едно дърво и започнах да обикалям пеша наоколо. Знаех, че има ягоди и малини, а с другите, като дойдат, се бяхме уговорили да се видим на самата хижа. До там не ми се слизаше с велосипеда, за това го оставих нейде под билото, в началото на горичката. И както казах, обикалях. Слязох пеша до хижата и там намерих Борко и братята, които междувременно бяха дошли и се канеха да хапват. На мен обаче хич не ми беше до разни носени от нас манджи, поради което бързо ги изоставих с мисълта за „ягодовите залежи” в района. Първо се върнах до мястото с ягоди до дървото с велосипеда, а след това открих и други подобни местенца. Още си спомням с умиление за тези чудесни, едри, сочни, диви ягоди, растящи в сенките на дърветата, насред прекрасни полянки... Просто нямам думи! Хем красота, хем удоволствие /и не само за вкусовите ми рецептори!/.
Обиколих района така – спирайки и оставяйки колелото край пътя и излапвайки чинно всички диви ягоди /но без да се отдалечавам много от самия път/. Поради това нямаше начин другите да минат покрай мен, без да ги забележа. Но колкото и да се мотках, на уреченото с Борко място спрях, оставих колелото и легнах в тревата за да съзерцавам Балкана … и да проведа няколко телефонни разговора.



Б.: Хапнахме ние с Миро и Стампата, михме колелетата, поизмихме се и ние, и след около час почивка, тъкмо се приготвяхме за тръгваме, и Любчо акостира на хижата. Имал проблем със задната спирачка и това го забавило. Беше немислимо да го чакаме тепърва да почива, а и той не искаше това. Каза ни да тръгваме, пък довечера ще се видим на Витиня. Любчо е кротко и много свястно момче, но беше очевидно, че целите му се разминават с нашите и няма как да поддържаме еднакво темпо и да се движим заедно. Затова го оставихме тук и продължихме без него.
Повече с него не се видяхме и дълго време нямахме никаква информация как е и докъде е стигнал. Брат му дори беше пуснал едно тревожно запитване във форума дали някой знае какво става с него, защото няколко дни не се бил обаждал. Като разбрах за това, ми стана неловко, защото бяхме тръгнали заедно, и то по мое предложение, а после се получи така, че все едно сме го изоставили. Опитвах да се самоуспокоявам, че сме си имали ясна договорка за целите и начина за достигането им и не сме направили нищо извън нея. Пък и го бяхме оставили жив и здрав на х.Лескова. Ако е видял, че не може и му е труден тоя преход, могъл е да се откаже, ей я къде му е София, по-малко от ден и си е вкъщи.
Любчо обаче се е справил и въпреки всички трудности и проблеми с колелото, двайсетина дни по-късно също е стъпил на Емине. Как го е направил и какво е преживял, ще е интересно той да разкаже. Важното е, че е постигнал целта си, макар и сам, което всъщност прави постижението му още по-голямо.
С.: За този ден Борката казваше, че ще проличи кой ще отпадне и кой ще продължи. Така и стана. След първото пукане на гуми при разклона за „Седемте престола“ настъпихме педалите с брат ми да настигнем останалите. Скоро настигнахме Любо, имал проблем със спирачката, затова спускал полека. По-късно на хижа „Лескова“ стана ясно, че проблемът е елементарен, трябвало е да притисне с клещи (той е имал в раницата) пластинка на ви-брейка или да стегне със свинска опашка (също е имал) и да си кара без притеснения – работа за 5 минути. Вместо да разреши проблема, той се е движил така и на мен за втори път ми се стори, че не е много искрен с нас. Както се казва, купонът всеки го разбира по свой начин. И за себе си не виждам смисъл да мъкнеш желязо (колело) 700 км, след като то не ти е служело да преминеш разстоянието по-бързо от пешеходец. Въпреки това преходът на Любчо заслужава уважение, имал е куража да премине сам планината – малко са връстниците му, които биха дръзнали да го направят.
Б.: И така, след почивката, поехме към Мургаш. Излязохме обратно горе на билото и се сурнахме по изровения и каменист път надолу.

Тук се срещнахме с Митака, който вече беше изгубил търпение да ни чака. От това място Мургаш и пътят към него (пък и след него) се виждаха много добре и използвах това да блесна пред спътниците си с познания за всичко, което ни предстоеше.

М.: По някое време, което си беше бая време, групата се появи /от посоката, която се вижда на снимката, сложена след тази на хижата/ и продължихме. Разбрах, че Любчо е проявил желание да остане. Очаквах подобно нещо и за това въобще не се изненадах.
С.: Качвайки се обратно на билото, се позагледахме накъде се движим и след обясненията на Борката нещата изглеждаха много обезкуражаващи – многократни изкачвания и спускания, след което могъщото северно ребро на Мургаш, плюс двайсетина км до Витиня.
Б.: Навлязохме в гората и се почна катеренето. По тези места винаги губех представа за времето и пространството и не беше често явление да зная точно къде съм. Така беше и този път:) Е, връх Бигла е трудно да се сбърка.

Малко преди да започнем изкачването му, Миро нещо пострада. Май беше паднал лошо и от крака му течеше кръв. Заедно с брат му останаха малко назад да превързват раната, а ние с Митко продължихме; нямаше смисъл всички да спираме и да се вайкаме, без реално да можем да направим нещо повече. След малко пак се събрахме.
След върха, както обикновено, спомените ми се размиват, защото движението е по горски пътища (този път не кални, няма да ми омръзне да го повтарям), по които само буташ или спускаш и следиш маркировката.
След отпадането на Любо, за мой срам и въпреки няколкомесечните ми тренировки, аз се оказах най-бавен в групата. Не исках да се изсилвам на максимум, защото не желаех да се повтори историята от миналата година с травмите, а и трябваше много да внимавам за лявото си коляно, ако исках да имам все пак някакъв шанс за успех. Другите обаче ме изчакваха и поне пред мен не недоволстваха открито. Все пак не ги бавех фрапиращо много, пък и като цяло бяхме в график, дори и малко напред.
Направи ми впечатление, че след пресичането на шосето (то не е асфалтирано, ама така го водят) между Врачеш и Ябланица, в местността Дълбокия трап, някой беше премахнал високия насип по маркирания път, който миналата година ме позатрудни. Бях предупредил другите да внимават оттук насетне с маркировката, за да не се нахакат в онова сечище, в което аз попаднах при първото си минаване оттук, но Митака явно не е разбрал и точно това направи. Те всички бяха поели към сечището, ама Миро и Стампата успях да ги върна навреме в правия път, докато Митко никъде не се виждаше. Тук маркировката е по-рядка и са големи гъсталаци, през които не се вижда надалеч, а пътеката на места въобще не личи и трябва много да се внимава.
Както и да е, след много викове из гората и реализиране на стратегии против изгубване, успяхме да се намерим и да продължим в пакет напред, като се разминахме само с поредна загуба на ценно време.
М.: Не знам сечище ли беше, какво ли, но в един район пътеката се изгуби в малинака и треволяка. Аз се движех напред и въобще не съм чул предупрежденията на Борко за този район. Ориентирах се обаче по някакви червени знаци по дърветата /направени явно наскоро с червена боя/ и по пътечките, оставени от диви животни или хора. Знаех обаче, че другите са някъде след мен. Когато излязох на маркираната пътека спрях и започнах да викам, за да ориентирам останалите къде да дойдат. Очевидно и те преминаваха през същия пущинак и то с голямо затруднение. Когато се появиха, им снимах нахилените физиономии /за причината за липса на фокус на някои снимки вече обясних/ … Действително, в този район маркировката се губи, но ако се спазва общата посока на движението – т. е. на изток, макар и по тези относителни знаци /прясна червена боя по дърветата и пътечки на диви животни/ все пак се излиза на маркираното трасе. Поне при мен се получи.



Б.: Карахме, що карахме, накрая излязохме от гората, минахме през едни папрати и тръни в едно ниско място и се озовахме в началото на северното ребро на връх Мургаш.

Оттук по него, по него, през връх Чилек, излязохме на газопровода. Малко преди това Миро беше спрял заради болки и проблеми с крака и Стампата остана при него, което ми даде редкия шанс да ги изпреваря и заедно с Митко да поведа колоната.
М.: Тук в един район с много храсти и криволичеща пътека, по време на спускане, паднах за пръв и последен път. Миро караше напред. На един завой имаше дупка, трудно видима в тревата, в която той е попаднал и съответно паднал. След него брат му, а след тях и аз – блъскайки се в колелото на Миро. Прехвърчах през кормилото и си ударих хълбока /после видях, че имам голяма, гадна синина/. Но паднах на трева. Веднага си направих извод: когато сме в група и някой падне – трябва веднага да стане и да освободи пътеката, защото другите след него падат като домино. Понеже карахме относително близо един след друг, а и пътеката е криволичеща из разни храсталаци, пък и бяхме бързи - нямаше никакво време за реагиране. Значи и по-голяма дистанция трябваше да се спазва….
Тук показах на Борко къде се бях отказал предния път – къде бях скрил колелото и къде хванах пътя за с. Врачеш. Показвах му и ловните къщички, в които тогава се изкушавах да преспя...
Б.: На газопровода пак се събрахме четиримата и захапахме стръмния баир нагоре след него. Миро определено имаше проблем, защото се движеше най-отзад и спираше често. Душиците ни излезнаха по тая стръмнина, но все пак издрапахме до Белия камък, където се отдадохме на заслужена почивка.

С.: Движейки се по-нататък, брат ми при изкачванията се оплакваше от болки в коляното. За съжаление, при изкачването на Мургаш болките се засилиха, започна да изостава и, естествено, аз го изчаквах. Оказа се, че не опасенията му от кръста бяха причина, а стара травма от преди месец и половина. Издрапахме до Белия камък, но нещата не бяха розови. Опитвах да го окуражавам, но той си е знаел колко го боли. Все пак избутахме до Зла поляна и оттам нататък не бе проблем, защото при каране болежката не го мъчеше.
Б.: Беше към четири следобед. Въпреки първоначалните си намерения при това минаване да изкача Мургаш, впоследствие се бях отказал. Ще го подсечем направо към Зла поляна, и без това почти всички по тоя маршрут го правят. Бяхме поуморени, а и времето не обещаваше да е стабилно. Искахме да стигнем по-раничко на Витиня и дори, ако имаме сили, да нощуваме на Чавдар.
За да подсигурим поне вечерята на Витиня, звъннах оттук на леля Стефка да я питам какво ще е менюто довечера. Аз й бях оставил предварително няколко пакета халва, които да си вземем, като минем, но ни се хапваше нещо по-така. Успях да се свържа с нея и тя каза, че в спалнята няма нищо готвено, така че ако искаме нещо от магазина, тя ще ни го купи от Врачеш и ще ни го донесе. Поръчахме си хляб, кашкавал и бира, а Миро и кебапчета /ние, останалите, се направихме на вегетарианци /. После се надигнахме и продължихме напред през гората към Зла поляна.
Аз си кретах най-отзад, както обикновено. При едно поточе обаче другите бяха спрели, не помня по каква причина, което ми позволи да им дръпна малко и да изляза пръв горе на билото, където кротко в мъглата си пасеше стадо крави.

Както се вижда от снимката, по стария път скоро беше минавала машина, която го е подравнила и разширила. Това доста ни улесни по-нататък към Витиня.
Пътят до прохода няма какво да го описвам – 20-ина км, много скорост и липса на големи локви и неравности след минаването на булдозера. За пръв път не минах стриктно по маркировката, която малко преди магистралата сече някои завои и води по обрасли с къпинак пътеки. За колоездачи само по пътя е много по-добро решение.
М.: Преди Витиня пътят е готин – хем широк, хем на спускане /в голямата си част/, хем ми навяваше хубави спомени от предходното ми преминаване по него /тогава бях пеша и с баща ми/, поради което карах смело напред. По тази причина не съм и гледал за маркировка. Спрях на „Хайдушкото кладенче” и отидох да си налея вода, но всъщност исках да остана сам край него, за да се полюбувам на спокойствие на природата и да се отдам на кратък размисъл, лежейки на една пейка /нещо като пейка, направена от дървени колове/ и зяпайки в небето. Хубави мисли бяха, но малко тъжни!
Б.: Към седем и половина вечерта се събрахме на прохода Витиня.

Умората беше на ниво, така че идеята да спим на Чавдар вече не бе на дневен ред. Поизмихме се на чешмата с мечката, разположихме се в голямата стая в дъното на туристическата спалня и се събрахме на вечеря. Леля Стефка ни бе купила всичко, което й бяхме поръчали, дори на своя глава беше взела кюфтета и за „вегетарианците”, но изглежда, че никой нямаше нищо против – изядохме си ги с кеф:)
Добавихме и гъби от резервите на леля Стефка и се получи царска вечеря. Междувременно научихме и как Райко и Боян дошли да спят при нея в понеделник вечерта същата седмица и колко били измръзнали. Тия не са хора, Ком-Витиня за един ден и то през бури и градушки – направо ми е невъзможно да си го представя...
Бирата свърши бързо, като аз имах особено голяма заслуга за което и без много разтакаване се отправихме към леглата. Предупредих, че на другата сутрин ни предстои каране по асфалт, за което не ни трябва дневна светлина и заради това ще станем в 4.30, а час по-късно трябва да сме тръгнали. Намазах си пак обилно коляното с пастата, изпих два аспирина и потънах в царството на сънищата.
Така завърши вторият ни ден по КЕ. Инциденти липсваха (ако не броим проблемите на Миро) и се движехме стриктно по плана.
С.: Тук, в туристическата спалня, има запечатан с фотография важен за мен момент – ям кюфте. От двадесет години не съм ял. Не се причислявам към вегетарианците или някакви други подобни, но просто от 20 години не ям месо, освен пиле и риба, по свои си, комплексни причини. Затова може да се каже, че гладът е голям съветник. След като изядох кашкавала, който бе донесла леля Стефка, се чувствах още гладен. Брат ми похапваше кюфтета на скара и много ги хвалеше и тук наруших принципите си и се изкуших да ям кюфте – трябваше ми каквато и да е храна за енергия.

М.: Бараката, в която се настанихме на Витиня, бе леко мизерна, без възможност за баня и с една външна тоалетна, която трябваше да се търси из треволяка наоколо /беше и тъмно, когато почнах да я търся/. Поне се ориентирах за посоката, за да не губя време сутринта.
Този ден си бях взел поука и карах с велосипедистки клин и блузка с дълъг ръкав. Преди това бях с едни туристически панталони и шушлеков анорак. Оказа се, че клинът ме предпазва от студа /сутрин/ и от по-леките „заяждания” на бодлите по пътя. И понеже ги бях взел от едно „кило”, т. е. дрехи на килограм, въобще не ми пукаше дали ще се съдерат, късат и т. н. Вярно, малко педерастки вид имат тези гащи, но пък са страшно удобни за целта. И понеже другите бяха с подобни и аз се изкуших – добре, че въобще ги бях взел /и то няколко седмици преди тръгването, случайно ги видях и купих/. Та оттук насетне перманентно си бях с този клин. Имах и още един - резервен, но така и не се наложи да го слагам и него. А, и най-важното – нещата се оказаха доста качествени - хем не задържаха разни прилепващи бодилчета, хем не се късаха…пък и калта бързо падаше.
В бараката не помня да съм ял месо, но щом казва Борко, че всички сме яли – значи така е било. Помня само, че Стампата призна, че бил заклет вегетарианец, но по случай случката – големия зор по трасето и големия глад, му се полагало едно кюфте. И по негова молба запечатах на снимка зверската му захапка на мръвката /но честно казано, имайки предвид неясния произход на кюфтето и цената – може да не е имало кой знае колко месо в него/. Добре помня обаче, че гъбите на леля Стефка ми се видяха много ужасни и въобще даже не ги опитах. Не че не обичам горски гъби, дори напротив! Виж, идеята за бирата ми хареса – хем опияняващо и отпускащо /за по-бързо заспиване/, хем калорично. И за последно – месо не съм ял! Щом не помня – значи не съм ял.
Тук е време до споделя нещо, което убягна на останалите. Туристическият панталон от предния ден, заедно с още един „педерастки” къс клин /който само заемаше място в багажа/, мократа блузка от предния ден и чорапите увих в една торба, която скрих вечерта край асфалтовия път в корените на едно дърво. Имах идея да си прибера нещата по-късно, когато имам път към София. Така и стана – след няколко седмици минах оттам с колата и си прибрах торбата с дрехи. Когато ги изпрах установих, че даже не личеше какво са преживяли. С панталона впоследствие ходих и по планини /специално си спомням, че се катерих по Олимп, есента на 2011 г., с него/ – т. е. беше си здрав и запазен. Но все пак важното беше, като извод, че туристическите панталони, макар и здрави и леки, са за пешеходци. И не е никак случайно, че велосипедистите карат с разни клинчета, като балетисти – може да е смешно, но е удобно!
Всъщност голямата промяна този ден за мен беше и в това, че свалих раницата от багажника на велосипеда и започнах да я нося на гръб. Хич не ми се искаше, но просто нямаше друг начин. Окончателно и безвъзвратно се отказах от идеята да измислям начини да я крепя на багажника. Все пак не беше много лека и каквото и да правех постоянно се изсулваше нанякъде от багажника.
През този ден във връзка с раницата, носена на гръб, обаче ми се появи и един още по-голям, неразрешим проблем - ужасната неудобност на самата раница. Тя беше доста кръгла и след продължителното й носене започна да ме боли гърба. Особено след многочасовия вело-маратон през гори и води…
Останалият ми багаж – спален чувал и вело-чантичка, стоеше здраво прикрепен към багажника. Той беше по-лек и не толкова обемен. Всъщност чантичката взе да опира и да трие в задната гума. Бързо установих обаче, че това го прави само един спомагателен колан, който смело изрязах с нож /и прибрах в багажа, за да не замърсявам природата и да хвърля в първото подходящо кошче за боклук/.
И в заключение – това беше един от най-приятните и незабравими дни от 2011 г. за мен! Всичко беше чудесно, с изключение на гъбите на леля Стефка!

[taurus13]

Браво...давайте следващия епизод. Чак ме е яд на вас, че сте го минали тоя маршрут само за 10-ина дена. Засега абсолютния ми фаворит е Митака. - особено след разбрах за страста му към малинки, боровинки и ягодки - на моменти, все едно чета за себе си..... Освен това го раздава някак супер небрежен...
А гъбите на леля Стефка...ми и аз не бих ги ял.

[stampa01]

Право да ви кажа гъбите на леля Стефка си бяха супер, защото бяха полети със ситно нарязан магданоз и оцет.В този момент това беше деликатес.

[pavle]

започва да се сплотява групата. чакам следващия епизод

[YAX]

Пишете по - бързооо , Моля зависим съм. Нямам търпение да дойде и моя ред , за К-Е.

[lupo]

С нетърпение очаквам и разказа за пътуването на Любчо с Бомбата!

скоро съдържанието на тази тема може да се издаде спокойно като книга наръчник за КЕ

[taurus13]

Еййй кво стана с тия момчета...спряха на една хижа и там си останаха. Дали да не ходим да ги потърсим някъде около Витиня, където за последно са били видяни да ядат кюфтета с гъби...нещо май с тия гъбки на леля Стефка е станала издънка.
Айде бе...не забравихме вече какво стана дотук.

[Admin]

Ком-Емине 2011 - групата на Борис Борисов

31.07.2011 – от Витиня до х. Планински извори

Б.: Станахме в уреченото време. Навън бе такава тъмница, че Митака не успя да намери бараката-тоалетна. Беше студено, но сухо. По вече оформяща се традиция, сутрешното ни размотаване продължи над час и половина и тръгнахме чак в 6.05 ч.

Планът бе да преведа групата до Арабаконак по асфалта през Горно Камарци. Исках да си спестим мокренето от сутрешната роса по високите треволяци, през които минаваше пътеката покрай оградата на ловното стопанство. Отклонението от маркировката нямаше да е голямо и щяхме да спестим време, въпреки по-голямото разстояние.
И така, спуснахме се ние през студения планински въздух до Г.Камарци. Митака караше пред мен и по едно време нещо от багажа му падна на пътя и издрънча силно. Така и не разбрах какво е, а и той не прояви желание да се върне да си го търси:) Бързичко стигнахме до селото и без да спираме, се насочихме към Арабаконашкия проход. Тук подложих на обсъждане идеята да не ходим до паметника, а да цепим направо към Стъргел и оттам да се качим до билото по Етрополския проход. Плюсът на това беше, че щяхме да си спестим качването към Звездец, защото след него така или иначе имахме голямо слизане почти до Стъргел и оттам пак по етрополския. Минусът беше, че вече щяхме значително да се отдалечим от маркировката и се опорочаваше идеята за Ком-Емине по билото. Единодушно се съгласихме да си се качим до горе и пропуснахме асфалтовата отбивка към Стъргел. Тук Стампата почувства Силата и препусна самосиндикално по баира нагоре. Ние го последвахме с кротко каране на ниска предавка.

Това го е снимал Миро, преди и той да последва брат си. Ние с Митака си кретахме най-отзад. Митко беше видял още първия ден, че няма да стане тая колелото да му носи всичкия багаж и сега повечето му неща бяха натъпкани в раница, която носеше на гръб. Тя обаче поначало не беше удобна и подходяща за дълъг път и си го тормозеше и бавеше. След има-няма час време се събрахме всички до паметника.

М.:Какво да Ви кажа – този ден за мен е нещо като въплъщение на два от законите на Хегел: 1. борба и единство на противоположностите и 2. количествените натрупвания малко по малко водят до качествени изменения… .
Денят беше прекрасен – слънчев, спокоен, тих, без прежулващ летен зной и пек, с чудесни гледки и наслада за всякакви сетива… но завърши тъжно за мен - привечер слязох към една от хижите от южната страна на Балкана и се простих с идеята да мина по цялото трасе до морето…
Но всяко нещо по реда си!
Сутринта беше много хладна. В бунгалото на Витиня ми беше много студено, а сутринта облякох анорака от предния ден, който не беше съвсем изсъхнал. Идеята беше, че той така и така пак ще се намокри /от мъглата, от дъжд или от пот/, заедно с блузката, така че няма защо да обличам чисти и сухи дрехи. И понеже нямаше и баня /т. е. бях в „собствен сос” от предния ден/ облякох пак същите дрешки. Тоалетната вярно я поиздирвах малко и когато я намерих нямаше много време за ползване.
Борко показа пътя, по който ще тръгнем, който за мое голямо неудовлетворение беше в посока надолу и асфалтов. Щом има слизане, ще има и качване. Пък и, както бях мокър, въобще не ми се искаше да карам бързо в сутрешния хлад. Но нямаше как! Тръгнахме с голямо и относително продължително спускане, по което набрах бая студ. Вярно е казал Борко, въобще даже не ми се искаше да спирам и да се връщам, за да взема част от падналия си багаж, пък и то беше някаква храна, която животинчетата щяха да излапат, когато отминем.
Оттук насетне пътят ми беше абсолютно непознат, затова карах плътно до Борис, без волности.
Направи ми впечатление обаче, че можело, според водача, да скъсим маршрута, което не било съвсем по правилата на „Ком-Емине”. Проведе се своеобразно гласуване, при което с единодушен вот бе избран пътят по маркировката, без разни волности.
Б.: Оттук вече си поехме по маркировката. Или почти по нея, защото карахме и бутахме по пътя нагоре, без да сечем завоите по стръмните и обрасли пътечки, по които бяха нанесени червено-белите ленти. Няколко пъти бяхме задминавани или засрещани от допотопни лади, пълни с циганор-боровинкар. Братята препускаха напред, но ги инструктирах да не се откъсват много и видят ли разклон, да спират и да ме чакат. Беше ме страх да не тръгнат накъдето не трябва, което е често явление в тоя район, ако не го познаваш, и да загубим повече време после, отколкото ако просто ме изчакат. Така се изкачихме до билото, минахме покрай Стъргелската мандра, която, ако не знаеш, че е там, никога не би я забелязал заради израслите борчета, подминахме оная барака, при която се отклонява маркировката вляво през гората и почнахме да се спускаме надолу по изровения път към Стъргел.
М.: Добре, че Борис беше преминавал по този път преди и знаеше къде точно да спрем и къде да „хванем гората”, пък като навлезем в нея, знаеше по кой точно път да продължим. Това ни спести страшно много енергия – и физическа /евентуално/ и умствена. . Даже добре си спомням как с благодарност слушах разказа му как предната година еди-кой си изкачил съседния баир, пък как се мотал из района и колко време загубил, докато намери маркировката. Вярно, Борис беше просто незаменим /що се касае до Ком-Емине/! Ето тук една негова снимка – класическа, в този ред на мисли /макар и от предния ден/.

Б.: Отдолу хванахме стария етрополски проход и по него запълзяхме нагоре обратно към билото. Тук някъде си включих телефона и видях, че Райко ме е търсил няколко пъти. Звъннах му и тогава разбрахме радостната новина – Райко беше пристигнал на Емине предната вечер, подобрявайки рекорда с около час и половина! Каза, че много ни завиждал за това, че ние сме в Балкана сега и дори се размечта да можел и той да се присъедини и пак да мине пътя до морето, този път без да бърза, и да се наслади на планината. Не е човек Райко, определено! Ние с него като почнем да си говорим, край няма. По някое време на другите им омръзна да ме чакат да свърша с разговора си с него, оставиха ме и отпрашиха напред. С пускането на телефона получих и SMS от Любо, който той ми е бил изпратил още предната вечер. Пишеше, че се е отклонил много от трака на маршрута и тази нощ ще спи на палатка, да не го чакаме на Витиня.
С.: Катерейки по Етрополският проход бяхме спрели да отдъхнем и Борката включи телефона си. Денят беше започнал добре и с него дойде радостната новина - Райко беше постигнал мечтата си. В този момент може би ние бяхме хората, които най-реално можехме да оценим постижението му, просто защото вървяхме по стъпките му. Лично на мен ми даде нов прилив на енергия и желание на всяка цена да стигна до морето.
М.: Пак имаше голямо бързане и по време на изкачването по стария етрополски проход поизостанах. Хем търсех тоалетна, хем спирах за ягоди. Даже си спомням, че когато Борис говори по телефона и разбра, че Райко /за когото от началото на прехода често слушах/ бил поставил рекорд, много се зарадвах. Първо - защото човекът бил поставил рекорда вече /и вероятно няма да се бърза чак толкова/ и второ - защото нашата група малко поспря и намерих време да си взема малко въздух. Сигурен бях, че Райко е преминал през района като ракета. Никой не беше и докоснал ягодите край пътя, което си е голяма грехота, освен ако нямаш някаква по-важна цел. Така или иначе, в началото на този ден нещо нямах много сили и уморено тиках по каменистия и на места разкалян път, за който Борис разказа как след освобождението щял да бъде разширяван и уголемяван, ама как нищо не станало и т.н…
Б.: Лека-полека издрапахме горе до билото. Там пак се засякохме с мургавите боровинкари, на които им беше трудно да повярват накъде сме тръгнали и дори бяха настроени за продължителен лаф-моабет, ама ние им казахме, че бързаме, и се изнизахме по пътя към Чавдар. Никога досега тия четири километра до хижата не са ми се стрували толкова кратки. Споменът от предното лято беше свързан с много кал и огромни локви, та тогава си го избутах почти цялото, въпреки преобладаващия наклон надолу. Сега направо се изненадах колко бързо пристигнахме. Беше към 9.30 сутринта.
На Иво, хижарят тук, бях поръчал предварително да ни изнесе хляб, сирене, кашкавал, масло и халва, които щяхме да си платим, като минем и ги вземем. Човекът беше изпълнил всичко точно и се разположихме на сутрешен гуляй на масата пред хижата.

М.: Когато качихме билото и слънцето понапече, силата ми започна да се възвръща. Даже в района на х. Чавдар бях вече в отлично настроение. Имаше храна – доставена от хижаря, по безценната, обаче, инициатива на Борис. Имаше и вода. Само тоалетната нещо беше много порутена – обикалях я, обикалях с надежда да намеря някоя по-запазена кабинка.
Б.: За съжаление гуляят продължи повече от предвиденото време и докато се наканим да тръгнем, си мина час и половина. Стампата си беше загубил някъде бидончето за вода, та оттук се снабди с едно бирено шише вместо него.
Към 11 ч забутахме нагоре към Баба. Към края на гората Митака изостана – явно пак имаше някакъв проблем с багажа. Ние, останалите трима, използвахме времето, докато го чакаме, да си направим една снимка на паметника на загиналите воини в местността Хаджийца.

Снимаха ни двама туристи от Буново, мъж и жена, с които преди това се засякохме на Чавдар. Те ни казаха, че чули от прогнозата за времето, че вторник и сряда го давали да вали (тогава бяхме неделя), а от четвъртък нататък щяло да се оправи. Ако това беше вярно, през Вежен се очертаваше да минем сухи, а Ботев щеше да ни устрои посрещане с фойерверки. Ама колко можеше да се вярва на прогнозата на синоптиците от Канал 1, когато се касаеше за времето в Балкана?
Митко дойде, продължихме напред, изкачихме се на широкия път в подножието на връх Баба и тук вече можехме и да покараме колелетата към Говедарника отсреща.
М.: След като хапнахме и заредихме батериите, продължихме с нов ентусиазъм нагоре и все нагоре. В края на гората обаче аз спрях и казах на Борис да продължават и да не ме чакат, аз ще ги настигна. Само на него казах целта на спирането ми /която въобще не беше свързана с багажа/, но от настоящия му разказ установявам, че той не ме е разбрал. Няма нищо. В района на паметника на загиналите воини видях, че те ме изчакват и от тук-насетне продължихме пак в комплект по трасето. Само снимката с паметника пропуснах – голяма работа, пак ще мина от там и ще се снимам!

Б.: Аз пак си бях най-отзад, но пък другите решили да спрат горе при оная перка, дето уж измервали с нея силата на вятъра, та използвах намалението да поведа колоната. Още малко напред и Златица, родното място на майка ми, където си имам баба и дядо, се показа в цял ръст.

Тук някъде Стампата се изказа ласкаво за задния ми амортисьор, благодарение на който, според него, съм се спускал бързо по каменистия път. Ами, глупости, спускам бързо на моменти, щото не искам да изоставам и щото нямам акъл, т.е. не мисля какво ще ми се случи, ако се изтърся от колелото, а не е заради амортисьора.
М.: По пътя към, около и след вр. Баба имам само хубави спомени – чудесно време, прекрасни гледки… красота! Пътят е каменлив, на места стръмен /по нагорнището се бута, поне всички бутахме велосипедите, нямахме сили да въртим педали, а по надолнището – то е ясно, само избягвах високите скорости, че да не се пребия в някоя скала или върху някой камънак/.
Б.: Очертаваше се към 13.30 да сме на Кашана, което означаваше, че сме преминали цяла Западна Стара планина за по-малко от 48 часа – време, което не би впечатлило ни най-малко един Райко например, но също и време, което е просто немислимо за обикновения пешак, тръгнал по Ком-Емине. И все пак, заради забавянето на Чавдар бяхме леко назад с графика. Предното лято бях тръгнал от Кашана в два следобед и към девет вечерта стигнах до Планински извори, но тогава не бях с колело, което в тоя участък не е без значение. Сега целта отново беше Планински извори и заради мотаенето ни се очертаваше трудна втора половина на деня.

Спуснахме се до х.Кашана да заредим вода и да починем, като тук загубихме още време. Миро продължаваше да има проблем с крака, който очевидно се задълбочаваше. Можеше да кара, но с ходенето въобще го нямаше. А оттук насетне щеше да има много, ама много ходене!
М.: По пътя към х. Кашана вече си представях удоволствието, с което ще си хапна една пилешка супичка. Някъде по този каменист път спрях и докато изчаквах другите, реших, че може с крем против подсичане /за бебета един такъв/ да си смажа веригата и другите джаджи по велосипеда, които бяха целите в прах…От нещата, които бях прочел в някой форум, бях запомнил, че някой си бил ползвал крем Пенатен и с тази цел. За това и аз носех същия крем. Стампата носеше специална смазка и от време на време я ползваха с брат му. На мен ми беше неудобно да ползвам тяхната смазка и предвид ситуацията и за да запазя веригата реших да ползвам кремчето. Да ви призная, резултатът е спорен. Много спорен! Че веригата се смаза – смаза се! Но полепнаха всякакви боклуци и дребни камъчета, с което май не направих много добро на моя велосипед!



Стигнахме благополучно до хижата, даже Борис каза, че имало време за почивка /тоест с графика сме добре/, но храна, уви, нямаше. Само вода. Никаква супа! Помня, че с голям кеф свалих раницата от гърба си до хижата и легнах на зелената трева. Всъщност при всеки удобен повод – спирайки сам, за да изчаквам или спирайки групово /което нямам спомен да е ставало повече от 2-3 пъти/, свалях раницата, която направо ми беше „окривила” гърба. На няколко пъти признавах на Борката, че тази раница ми докара гръбначни изкривявания /е, не буквално/. Идваше ми да й бия някой шут от някоя по-висока канара.
Б.: Беше сигурно към 14.30 ч, когато почнахме да бутаме по черния път, заобикалящ връх Капалу. Предното лято го атакувахме с papi право нагоре по коловете, но същото нещо с колело щеше да е мазохизъм, който само Райко може да си причини. Неизминали и половин километър, стана ясно, че Миро е много зле. Той просто не можеше да ходи. Дотук стискаше зъби и куцукаше, но вече очевидно и това не помагаше. Попита ме какво да очакваме оттук насетне и аз откровено му казах, че ни предстоят поне 45 км само ходене до Беклемето (впоследствие, както ги измерих, се оказаха 66!), постоянно качване и слизане по разни върхове и катерене по камънаци, където е немислимо да се кара нито надолу, нито нагоре. Колкото и да не искаше, той се разплака – знаеше, че няма да издържи и че е безсмислено да се подлага на това мъчение. Беше му много мъчно заради цялата подготовка, за да стигне дотук, всички надежди и мечти... Брат му се мъчеше да го успокои, а аз прекрасно знаех как се чувства, защото миналата година се чувствах по абсолютно същия начин на х.Буковец, когато се наложи да сляза от билото заради контузия. Нямаше смисъл да се опитва да продължава, защото можеше да стане и много по-зле, а горе на 2000 м без достъп до външна помощ това можеше да е и опасно. Така че се разбрахме, че най-доброто решение ще бъде да се откаже тук и сега. Оттук можеше лесно да слезе в цивилизацията и да се прибере вкъщи, а ако се почувства по-добре идните дни, да се присъедини пак към нас. Дори се разбрахме, че ще се видим отново на Узана. Оттам насетне карането щеше драстично да преобладава и щяхме заедно да продължим към морето.
С.: След пиршеството на хижа „Чавдар“ изкачихме подножието на вр.Баба и поехме към Кашана. Въртях си педалите и се наслаждавах на гледките. В този момент в мен се надигна една вълна от щастие, че се намирам в планината, че съм част от това мероприятие КЕ, че въпреки трудните моменти, всичките усилия си струват. Но както винаги, в живота пълно щастие няма, на един живописен завой, на който се виждаха и Етрополските зъбери се снимахме и брат ми каза, че това е може би последната му снимка. Болките в крака му явно бяха станали нетърпими. Не ми се искаше да повярвам, но уви, когато на Кашана след кратката почивка потеглихме по стръмнината към Курдуня, това се случи. Виждах как при всяка крачка лицето му изразяваше гримаса на болка, чак очите му се пълнеха със сълзи. Усещах, че чака моето одобрение за избора си, че правилното решение е да се откаже. Не мога да опиша какво облекчение се изписа на лицето му, когато го подкрепих, че е правилно сега да се откаже, защото горе на 2000 м ще е доста по-трудно да се достигне до цивилизацията, за да му се окаже медицинска помощ. Жалко, много жалко за всичките усилия – мечтата КЕ, физически и финансови усилия отиваха на вятъра. С такова желание се подготвяхме за това, почти цялото ни свободно време, всичките ни разговори се въртяха около КЕ. Разделихме се и чак не ми се вярваше, че може да стане някакво чудо и той да се върне отново на хижа Партизанска песен.
Б.: Тъжен момент бе това за нашия поход, но нямаше друг начин. И аз самият имах болки в лявото коляно още от първия ден и не знаех докога ще издържа. Просто това е Ком-Емине, всичко се случва, дори и на най-подготвените. Затова може би се води и най-тежкият преход в България и на повечето хора им е трудно дори да си помислят да тръгнат по него. Но затова е и най-великият и толкова по-сладка е радостта на всеки, който е успял да го измине целия и да се добере до брега на морето, преминавайки цялата страна по билото на великата планина!
Разделихме се с Миро и продължихме да бутаме нагоре.
М.: На х. Кашана допуснах една сериозна грешка. Напих се здраво с вода и реших, че до следващия водоем ще изкарам само с 1 л. вода – в две шишета от „Кока-кола” по 500 мл. Понеже се очертаваше поредно сериозно изкачване до билото – не ми се мъкнеше и допълнителната вода. Въпреки че виждах какво е голо билото, все се надявах, че някъде по пътя ще има изворче…
После по пътя нагоре напече здраво, Миро се отказа /по обективни причини/ и по някое време изпих цялата вода. Но в никакъв случай не мислех да се отказвам, въпреки, че когато „жабясах”, едно дяволче започна леко да ми нашепва в ухото – „що не се върна с Миро, а!…ами драпаш с тези лудаци по голите чукари…:)”. Много е гадно да свършиш водата! Не помня друг път да ми се е случвало подобно нещо. Спомням си, че бутах колелото из разни треволяци и си представях какво ли са изпитвали хората в пустинята без вода … Оставаше и миражи с палмички да ми се появят…но до там чак не се стигна…

Б.: Излязохме на седловината преди връх Кордуна и тук аз допуснах една, наглед лека, навигационна грешка, но тя ни струваше доста. Исках да подсечем върха по пътеката, която опасва Кордуна почти по хоризонтал от юг и излиза на билото малко преди Свищи плаз. Дори имах разпечатана карта на района от интернет, на която беше нанесен трака от минаването на cholla миналото лято, той беше минал по нея и я препоръчваше. Грешката ми беше, че не успях да уцеля началото й. Точно там имаше и едни цигани-боровинкари, които попитахме за тая пътека и те уж ни обясниха къде е тя, но аз проявих твърдоглавие и не ги послушах. Просто им нямам доверие на такива, а и неведнъж се е случвало туристите да се объркат сериозно, подвеждайки се по съветите им. Поведох групата по една пътечка, слизаща вдясно и надолу, мислейки, че това е търсената такава. Оказа се, че е конска пътека, каквито очевидно изобилстваха по тоя склон. Свършва едната, прехвърляме се на друга, но като цяло те бяха сериозно обрасли и движението по тоя наклон в жегата и хвойната, бутайки натоварените колелета, си беше кошмар. И така поне час и половина.

Накрая стигнахме до някакви скали, след които не беше възможно да продължим - просто пътеките свършваха тук и следваше почти вертикален склон надолу. До този момент Стампата търпеше несгодите и дори водеше колоната, както обикновено. Тук обаче беше непреклонен – никакви обходни пътеки повече, качва колелото на гръб и право нагоре към Кордуна, не е чак толкова далече, макар и да е стръмно! Всъщност, той вече няколко пъти даваше подобно предложение, но аз все успявах да отбия „атаките” му. Казвах му, добре, явно не е тая търсената пътека, но оттук пак ще успеем, имаме пряка видимост към Свищи плаз и знаем къде трябва да излезем. Мястото със скалите обаче, до което стигнахме, не ни позволяваше да подсичаме повече по тия конски пътечки и нямаше как да не се съглася с него.
Запуфтях нагоре с натоварения байк, но беше трудно, много трудно! Голям наклон, покрит с хвойна, по който се пързалям надолу и напредвам съвсем, съвсем бавно. 10-20 метра денивелация ми отнемаха страшно много време и усилия. Стампата напредваше по-бързо, ама той е як и жилав и си носи колелото на гръб, а моето хем ми беше тежко, хем неудобно за носене. Скоро обаче се показа светлина в края на тунела – Митака беше открил търсената пътека! Драпал малко нагоре и я намерил или, с други думи, през цялото време ние сме се движили успоредно с нея, но отдолу и без да я виждаме. След малко вече и тримата бяхме на верния път и изтощени и изтормозени, заизкачвахме билото. Аз вървях най-отзад и по едно време гледам пред мен се въргаля една помпа. Оказа се на Стампата, паднала от раницата му и той не я усетил. Малко преди да достигнем билото, седнахме за почивка, защото силиците ни бяха доста сериозно изсмукани от тоя тежък терен /и най-вече от моята грешка /.

С.: Движех се машинално нагоре към Курдуня и мислите ми се въртяха покрай цялата ситуация, която се получи, когато подсичането на върха ме върна към реалноста. Това, че Борката искаше да слезем по-ниско за подсичането, още отначало не ми хареса. По принцип подсичащите пътеки държат приблизително хоризонтала. След като премката под Свищи плаз се показа, стана ясно колко по-надолу сме от нея. А следваха сипеи и скали. Крачехме с голяма мъка във високи треви и хвойни и в такъв момент на човек му идваха мисли от рода „Какво не бих дал, сега да не съм тук“.
М.: Както точно Борис е описал, под вр. Кордуна водачът предложи да подсечем върха по една пътечка, южно от билото. Маркировка нямаше, но пътеката оттам минавала. Нямахме нищо против – то и без това си е едно бутане. Слязохме леко вдясно /по посока движението/ и отначало беше добре, но постепенно взе да става все по-гадно и по-гадно. В един момент пътечката се разклони на множество пътечки, а след това и съвсем изчезна. Може да съм банален вече с тези ягоди, но поне да ви призная, че в този район ягодите са особени – едни продълговати такива и също толкова едри и вкусни. Започнах да поизоставам, да поизоставам… хем си почивах, хем си берях ягоди, хем гледах другите двама напред ще намерят ли тази прословута пътека или не. Но те не я намираха и по някое време прехода стана направо ужасен – преминаваше се през буйни треви, хвойни и големи камънаци. Отначало Борката водеше, после забелязах, че Стампата взе инициативата и поведе. Аз само отдалеч наблюдавах и чувах, че той дава някакви съвети на Борис от къде да премине. Оставих ги да се „шашкат” – т. е. те да търсят пътеката. Знаех само, че пътят излизал на премката – ниската част между две възвишения. Забелязах, че Стампата започна и да носи своя велосипед. Стана ми ясно, че нещата напред са даже по-лоши. Поради това помислих, помислих и колкото и да ми беше тежко, нарамих колелото на гръб и поех право нагоре - към върха. Стампата и Борко се движеха косо, по най-прекия път към премката, но аз пък тръгнах право нагоре. Не съм чул какво са си говорили, но ми писна да драпам из треви и камънак и реших, че на билото няма начин да няма пътечка.
И тук вече, някъде на второто или третото качване на гръб на велосипеда и целия останал багаж, усетих рязка и остра болка в гърба. Помня, че веднага седнах на земята с мисълта прецаках ли работата или не? Когато пак качих колелото установих, че всъщност не ме боли много, само по някое време болката се засилваше и като спра – намаляваше и изчезваше.
Пътеката беше на до 50-тина метра над нас. Съвсем случайно я открих, като даже и маркировка си имаше на нея. Извиках на останалите и те също се качиха напряко към нея. През цялото време сме се движили успоредно под самата пътека, но кой да я забележи… то и нямаше как.
Тук отново ми дойде силата. Тази пътека е ясна и проходима, но на места /и все по-често/ колелото трябваше да се носи на гръб. С избутване ставаше прекалено бавно и трудно. Съответно и по-често ме наболяваше кръста. През останалото време си мислех дали имам сериозна травма или не. Преди години ме беше болял кръстът и знаех, че истината за действителното положение ще се установи на сутринта /след събитието/, а не на момента.
Б.: Отморихме малко и отново напред. За щастие Свищи плаз не се изкачва, но и заобикалянето му не е много лесно, когато буташ колело. Абе, гаден терен си е този, който не го смята за такъв, не е нормален човек. Времето напредваше, а ние още не бяхме и над хижа Свищи плаз. Доста път ни чакаше до Планински извори, но трябваше да стигнем, ако искахме да си спазим графика. Митко пък не разбрал за коя хижа говоря и си помислил, че този ден планът ни е да стигнем до оная хижа, дето се вижда по-надолу, т.е. Свищи плаз. С други думи, живееше с мисълта, че сме на финалната права. За съжаление се наложи да му разбия илюзиите.
Продължихме да бутаме напред по тежкия терен – Стампата отпред, аз в средата, а Митака нейде назад. По едно време даже го изгубих от поглед. Явно багажът много му пречеше. Слънцето клонеше към хоризонта на запад, когато спряхме за почивка и за хапване. Сили вече не останаха, беше наложително да презаредим акумулаторите, защото Планински извори бе далеч и на гладен стомах трудният път се превръщаше в агония. Разпънахме софрата със Стампата, а след малко и Митака се появи с лоша новина – сецнал му се е кръстът и го боли. Не му беше за първи път, така че знаеше какво го очаква занапред. Обсъдихме варианта да слезе от билото сега, докато сме над хижите Свищи плаз и Паскал, защото по-нататък слизането ще е по-сложно, а с тия болки в гърба и тоя багаж така или иначе нямаше да стигне далеч. Той каза, че засега ще продължи, пък в зависимост от това как се чувства, ще вземе някакво решение. Продължихме. Тоя път аз най-отзад. На една седловинка ги гледам, че двамата са спрели и Митака върви към мен.

Искаше да ме пита дали догодина ще минавам пак Ком-Емине. Усетих накъде вървят нещата – Митко е разбрал, че не може да продължи и трябва да слезе, но искаше да си остави надежда поне за догодина. Фактът, че имаше желание да тръгне отново с мен, при положение, че в бързането досега не бяхме имали особено голяма възможност за разговори и взаимно опознаване, нямаше как да не ме поласкае. Митко е особен човек – на моменти разсеян и дори леко наивен (или поне така изглежда), но никога не се оплаква и не влиза в спорове, има си собствено мнение, но и винаги се съгласява без протести на решенията на групата. Определено е добър другар и спътник. Трудно ми е да забравя как на Тръстеная беше готов да излезе обратно в тъмницата и мъглата, за да търси Любо, докато на нас, останалите, и през ум не ни минаваше подобна мисъл. В случая обаче за всички ни щеше да е по-добре, ако той се откажеше, защото беше очевидно, че с тоя сецнат кръст щеше само да ни бави, а и себе си подлагаше на опасност. На въпроса му честно отговорих, че ако сега успея, догодина едва ли ще тръгна пак. Просто не допусках, че жена ми би ме пуснала отново из Балкана за 10 дни, докато тя гледа детето и се грижи сама за всичко вкъщи. Поне беше заявила, че правя, каквото правя, да знам, че това ми е за последно. Така че исках да успея сега. Едва ли от тоя отговор му е станало по-леко, но това беше истината.
Продължихме, а Митко пак изостана. Повече през този ден не го видях. По-късно разбрахме, че гледката на Косица отсреща е била последната капка, преляла чашата и тогава, въпреки огромното си нежелание, е взел окончателно решението да слезе към х.Паскал. Митко е разумен човек и взе разумно решение.
С.: Изкачихме билото и Митака даде първи признаци на отбой. Раницата му, която приличаше на торба с две презрамки, явно бе „разказала играта“ на гърба му. Усещаше се, че ще останем само двамата с Борката, това беше доста тягостно. Тягостно бе и разстоянието, което ни оставаше до Планински извори. “Виждаш ли онази пъпка на хоризонта – след поредица от множество върхове – след нея още половин, един час” – каза Борката. Това беше безкрайно далече, а беше към 18 часа. Все пак пред очите ми е още оня залез, който наблюдавах от Косица докато чаках Борис.
М.: Първо се движех в ритъм с останалите, даже с ентусиазъм, но по някое време пак започвах да изоставам. И то ужасно много. Хем силите ме напускаха, хем умирах от жажда, хем кръстът ме наболяваше и съответно притесняваше. Но упорито продължавах, с надежда или останалите да се позабавят, или след поредния връх да се появи хижата /макар и в далечината/, или да стане нещо друго – знам ли какво… но не ми се отказваше така…
По едно време реших, че може да сляза до х.„Свищи плаз”, да преспя и на сутринта, ако всичко е наред, да настигна останалите. Ама като ги гледах как бързат /макар и те с провесени езици/ реших, че това не е осъществима идея. А, мислех си и че може да поостана за ден, докато дойдат следващите – Борко и Стампата от време на време коментираха, че някакви момчета тръгнали след нас и ако продължаваме да се моткаме, току-виж ни настигнали. Та си представях ситуацията – да ги изчакам и ако съм добре, да им кажа: „Здрасти, от съм от групата луди отпреди вас, изпратиха ме да ви пошпионирам малко до морето и да им докладвам до къде сте стигнали, че да знаят колко зор да си дават”. Ама и това не ми се видя добра идея – де да ги знам от къде ще минат тези момчета, не ми се висеше да чакам нейде по чукарите някой, който може и въобще да не мине…
Тази вътрешна борба обаче бе прекратена с показването на вр. Паскал на преден план. Спрях и седнах в тревата, мислено си оплаках положението и прецених, че с този багаж и скапани раница и вероятно кръст няма нужда да продължавам да се инатя. Звъннах на останалите. Стампата си вдигна телефона и го попитах кое е това село с високите комини /южно от билото, защото от север се виждаха само планини и върхове/ и след като той ми каза името му, аз им се извиних за кофти-ситуацията, но слизам натам. Те си знаеха, т. е. очакваха. А нямах ентусиазъм даже карта да разгъвам – каквото и да е градчето, хич не ме интересуваше, нали е в България, има ж. п. линия /виждаше се от високото/ - все ще се прибера някак…
Не желаех да бавя групата или да я карам да се съобразява с мен. Не ми се искаше да рискувам с по-тежки травми или задълбочаване на получените.
Звъннах и на баща ми – с тайната надежда, че може да ми каже нещо ободряващо, което да ми налее нови силици. Той обаче ме попита какво изобщо правя по тези баири и аз му отговорих: „Споко, и без това се връщам с влака от Пирдоп.”
Та, това беше.
Така бях заразен от ентусиазма на Борис и на Стампата, че не исках да ги изоставям, но не стана.
Ето, това са снимките на велосипеда и скапания багаж и чантичка, които допринесоха за неуспеха. Основната вина обаче, разбира се, си е лично моя, защото тези неща бяха предвидими и отстраними преди начинанието.





Вижда се изкривеният багажник и скапания цип на чантичката с разни нещица, които трябваше постоянно да наблюдавам дали не са изпадали нейде по пътя. Реално обаче тази чантичка по време на движение беше здраво притисната и само при носене имаше някаква опасност да се разсипят нещата от нея. Бутилката „кока-кола” бе първото нещо, което си купих от първия магазин в цивилизацията.
По пътя от билото към града се обади брат ми и каза, че където и да съм щял да дойде да ме вземе с автомобил. Явно баща ми му е казал, че бедствам някъде и са решили да ми помогнат. На слизане от билото постоянно спирах за почивки, защото дисковете на спирачките много загряваха по наклона и се страхувах да не ги скапя. Може би тук е мястото да уточня мнението си за хидравличните спирачки. Първоначално, когато взех колелото, имах много съмнения към тях: дали ще се пробият някъде в планината, да не се смачкат маркучетата, дисковете дали ще издържат и т. н. Даже се чудех дали да не взема резервна спирачна течност, но бързо отхвърлих тази мисъл като практически безсмислена. По време на похода се убедих, че опасенията ми за хидравликата са били напълно неоснователни. Поне в моя случай. Никакъв проблем! А освен това спирачките си се държаха наистина като хидравлика. Ако бях с другото колело, с „кантарчетата”-спирачки, сигурно ръцете отдавна да ме бяха заболели от постоянното усилие да стискам спирачките. А то по „Ком-Емине” като цяло е така: бавно каране или бутане по нагорнището и после бурно или по-умерено слизане по надолнището. Нагоре – надолу. В голямата си част слизането не е много продължително. Но има и относително много дълги подобни отсечки и то по хубави, горски пътчета и пътечки /особено обичам пътечките/. В такива моменти с хидравликата спирачното усилие е съвсем малко, в смисъл няма нужда от много силен натиск с ръце. Даже боравих със спирачките и с един пръст. Нямах абсолютно никакви проблеми с тези спирачки, нито с мускулите, нито с техниката. Само гледах да не ги претоварвам много, за да мога да ги ползвам още дълго време. Щом усетя, че ми замирисва на пържени картофки – значи дискът е загрял. Спирам и почивам.
Когато стигнах града седнах на една пейка /виждаща се на снимките/ и установих, че ми е лошо, нямам каквито и да било сили и ми се вие свят /последното предполагах, че е от спускането, което беше бая продължително/. С благодарност си мислех за брат ми, който щеше да дойде да ме вземе и не ми се наложи да ходя да търся ж.п. гарата, да чакам влакове и после да се прикачвам някъде и т. н.
По пътя към гр. В. Търново повръщах няколко пъти, брат ми каза, че съм бил много блед, а и усещах, че треперя /освен това ми беше лошо и гадно, но аз си мислех, че е от провала и умората/.

Б.: Така за по-малко от половин ден останахме само двама. Стартирахме от Ком петима, над Паскал бяхме двама. Това е Ком-Емине, когато се минава за време. Жестоко е, а грешките струват скъпо. В случая с Митко грешката му беше единствено в багажа – много като обем и тегло, неподходящо разпределен, а и с неудобна за носене раница. Въпреки това съм сигурен, че той би успял и така, ако не беше се появила болката в гърба и не гонехме график. Бързането обаче променяше коренно нещата.

Слънцето застрашително се накланяше надолу, а ние още Паскал не бяхме стигнали. Стампата водеше парада, а аз се мъчех да не изоставам много от него.

Косица този път не ми се стори толкова страшна, въпреки че бях с колело. Имах спомен от миналата година за едни големи камънаци, по които се катерихме като кози с papi, но сега заобиколихме ли ги, какво направихме, не знам, но не беше толкова тегаво, колкото очаквах да бъде.

По баира нагоре прилагах техниката на cholla – оттласквам колелото със силата на ръцете и наклон на тялото напред и веднага законтрям и двете спирачки, след което „издърпвам” и себе си нагоре. Поне при мен движението се получава доста бавно, но не е уморително и не натоварва краката.
Вече по залез стигнахме до оня „път” по билото, за който се чудех дали не е шосето от Пирдоп до Тетевен през връх Паскал, за което споменава Павел Делирадев в книгата си „Отъ Комъ до Емине”, писана през 30-те години на миналия век.

По него на места можеше да се кара, въпреки голямата умора. Ставаше хладно и Стампата се облече, но на мен все още ми беше добре по къс ръкав; външно кожата ми студенееше, но от усилията и вървенето генерирах достатъчно вътрешна топлина, та хем да не ми е студено, хем да не се потя.

Беше ми второ минаване оттук и пак при ясно и хубаво време, но теренът е доста разнообразен и твърде малко си спомнях от миналата година. По мои сметки до два часа най-късно трябваше да стигнем до Планински извори. Почна да се стъмва, а от хижата нямаше и следа. Пък и теренът ми се виждаше непознат. То в тъмното всичко изглежда различно. Нямаше как да объркаме пътеката, тя там е ясно очертана и измита от дъждовете, пък и колове има. До някое време отказвах да слагам челника и се опитвах, подобно на Райко, да се движа като див звяр в тъмното, но нощта се очертаваше безлунна и беззвездна, и от един момент нататък всичко започна да ми се слива пред очите. Направо не виждах къде стъпвам и се принудих да запаля осветлението. Вече не се деляхме със Стампата и бутахме заедно. Тук хижа, там хижа, няма я. И не знам колко има до нея. Знам обаче, че трябва да стигнем и друг вариант няма. Бутаме, бутаме, бутаме...
По едно време в тъмното взеха да светят безброй светлинки. Малко си е страшничко, ако не си свикнал, а аз не съм. Бяха коне, много коне. Това, съчетано с факта, че започвахме да се спускаме, за мен означаваше само едно – хижата е близо. Обаче си замълчах, не казах на Стампата, исках най-после да се изненада приятно след тежкия ден. Стигнахме долу до равното. Тук усилих светлината на челника си на макс и я фокусирах в тънък и дълъг лъч, с който започнах бавно да изследвам терена пред нас. Белите стени на хижа Планински извори отразиха светлината и тази гледка беше наградата за усилията ни през този ден.
Приближихме се до хижата, обкръжена, разбира се, от всякакви говеда (в най-буквален смисъл), и някакъв глас отвътре взе да ни задава някакви въпроси. Ясноо, в хижата имаше пастири, които очевидно са заели оная, „по-нормалната” стая; ами сега къде ще спим? Точно това ги попитах, без да ги виждам (а вероятно и те не са ни виждали, освен светлината на челниците ни), а те отговориха да влезем в хижата от другата страна, на първия етаж имало стаи, където можем да се настаним. Повече не разговаряхме.
Влязохме в хижата и веднага ми направи впечатление колко е чисто вътре. Боклуците и кравешките л..а, които се валяха навсякъде миналото лято, бяха изчистени. Стаята, в която спах тогава, също бе по-чиста, но липсваха дюшекът от кревата и картата на стената над него.

В началото на коридора имаше две стаи, едната от които беше напълно празна. Там решихме да оставим колелетата си, въпреки леката тревога, че не сме сами в хижата и не знаем какво можем да очакваме от нашите „съквартиранти”. В другата стая, която беше толкова малка, че имаше място само за две пружини от легла (едната без крака), се настанихме ние.

Тази стаичка очевидно бе с такова изложение, че слънцето цял следобед я е напичало отвън, така че когато ние влязохме вътре, а беше 22.30 ч вече, беше неочаквано и приятно топла. Ние бяхме толкова уморени, че въобще не мислехме да вечеряме. Набързо оправихме що-годе леглата, застилайки ги с автомобилните сенници, които носехме вместо шалтета, аз си намазах пак коленете с вълшебната паста, пих два аспирина и се пъхнахме в спалните чували. Бях си избрал ниското, по-неудобно легло, един вид, за да компенсирам Стампата заради това, че днес ме изчакваше, въпреки че не му го казах. Лягайки на него, пружината увисна и гърбът ми се опря в пода. Много неудобно. Взех да се въртя ту на една страна, ту на друга, ту по гръб, ама само пружината скърца и сън не ме лови. Отделно взеха да ме измъчват и стомашни проблеми, изразяващи се в изпускане на отровен въздух, чиято миризма беше много далеч от тази на дамски парфюм. Много кофти, определено, в тази миниатюрна стаичка, с друг човек, когото слабо познаваш, абе не е си работа, ама айде спри го де? Стампата се беше сгушил в чувала си и като че ли спеше. Изобщо не се обади по „моя въпрос”. Ама нали е възпитан човек, може би просто си ме е търпял. На другия ден не изтраях и го попитах как е издържал да не умре от отровата, а той вика, че си е спал спокойно и не е усетил нищо. Абе, може и така да е, ама не ме убеди напълно...
Така си изтече тая нощ, а аз почти не мигнах.
С.: На хижата нищо особено – мизерия, но подслон. Отвън пръхтеше едър бик, който вардеше кравичките. Опитвахме се да спим.

[Rayko]

Ей, момчета, браво, епичен преход сте направили, а за разказа...
Скоро четох една от книгите на Местнер, естествено, че ми беше интересна, но вашият разказ ме впечатли повече, не се шегувам. То при Местнер е ясно - успехите му са очаквани, малкото неуспехи - трагедии.
Вашият разказ си играе с емоциите ми подобно на театър. Ту се усмихвам на трудностите, които сами си създавате, ту се възхищавам на волята ви да продължите, въпреки тях. Вашия отбор на моменти ми прилича на "Орел, рак и щука", на моменти работи като добре смазана военна машина.
От собствен опит знам, колко трудно се пресъздават миговете щастие, така че читателят да не си задава въпроса "Като е толкоз трудно и гадно тея кво правят там?" А тези моменти при вас ги има.

[abctractor]

Пичове, благодаря за готиния разказ !!! Искам само да ви питам, от Витиня като хванахте асфалта, след тва Камарци и по прохода, качихте се до билото и след това като хванахте маркировката от къде минахте точно за х. Чавдар?? Щото миналото лято и аз се мотах там в района и след паметника като тръгнахме по билото стигнахме до една гора (дето после Иво от Чавдар каза, че там бродела и мечка) и като излезнахме от гората тряаа ше да качим един доооста тегав връх, на който му забравих имато ,но като усещане беше почти като Мургаш.

[abctractor]

Райко, може и ти да споделиш за тази отсечка , ако имаш желание , за което предварително - благодаря !!