Ком - Емине

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Вто Яну 31, 2012 2:13 pm

04.08.2011 – от Бузлуджа до Чумерна

Б.: Алармата на телефона ми ни събуди в 5 часа. Традиционно си се мотахме час и половина, така че реалното ни тръгване от хижата стана към 6.30.
Изображение
М.: Разбрах, че това да се става рано и да се мотаем около час преди да тръгнем е някакъв закон. Поради това бях решил да ставам последен, за да спя колкото се може повече, а като стана – скачам в дрехите, мия зъбите, натъпквам раницата и готово. Още повече, че вече раницата ми нямаше нужда от натъпкване.
Тази сутрин със завист забелязах как пред хижата Стампата и брат му си смазваха веригите. Тогава се сетих какво съм забравил да взема след връщането ми в групата - смазка. Няма нищо. Частите са нови и ще издържат – мислех си аз.

Б.: Миро и Митака тръгнаха първи, ама не накъдето трябваше, та се наложи още рано-рано да ги връщам. :)
Изображение
М.: Въобще даже не сме тръгвали по трасето с Миро, а се моткахме из района, докато другите се наканят да тръгнат. Аз даже бях тръгнал да оглеждам ски-влека – беше ми интересно може ли да се каже, че това пред хижата е ски-писта или е нещо като наклонена поляна, пригодена за ски-писта. Установих, че е второто и няма смисъл да идвам тук през зимата, за да караме ски с моя син. Влекът е от най-примитивните, при които скиорите се хващат за една пластмасова ръкохватка. Поради което е уморителен за децата и по-слаби в ръцете големи хора.
Б.: Поехме напряко от хижата към шосето, водещо до ”летящата чиния” на върха. Тоя път, за разлика от лани, нямаше мъгла, а и аз добре знаех къде да се отбием от шосето и после къде да търся маркировката през гората към ветропарка на Бедеците.
Изображение
В добро настроение стигнахме до чешмата в началото на ветропарка, която, според хижарката на Бузлуджа, даваше началото на река... абе, не помня коя река беше. :)
Изображение
После си продължихме по пътя към перките.
Изображение
М.: Пътят е на изкачване, но е много приятен. Борис го познаваше добре и това правеше пътешествието още по-приятно. Видях, че отиваме право към ветрогенераторите и се зарадвах, че ще мога да ги видя отблизо и вероятно да ги преброя. Когато минаваме през Шипка със сина ми, все спорим колко перки виждаме. И винаги са различен брой. Сега щях да изследвам въпроса на място.
С.: Традиционно след ставането в 5 ч. не ми се ядеше, но се насилих. Отправихме се към Бедеците и наближавайки ветрогенераторите, в мен се прокрадваха смесени чувства. Хем възхищение към огромните съоръжения, построени от човешка ръка, хем съжаление към планината, чиято плът бе съдрана, за да се прокарат пътища до местата на перките. До „летящата чиния“ не бях ходил никога, а сега я видях отдалеч. Въобще, пейзажът наоколо лъхаше на цивилизация и след като навлязохме в гората, се почувствах по-комфортно.
Изображение
Б.: Тук не е много трудно да се подведе човек по прокараните пътища за перките и по коловата маркировка, която обаче не е ком-еминската, така че внимавах да не сбъркаме и да не хабим излишни сили после да се връщаме. Следях си „нашата” маркировка и карах останалите да следваме нея, въпреки че на едно място май се оказа, че излишно сме се бъхтили по един баир. След като преминахме през перките и изкачихме няколко хълмчета, се започна едно стръмно слизане по каменисти черни пътища през гора. Тук имах възможност да оценя каква добра работа е свършил Ники със спирачките ми. :) По някое време се озовахме до Бабиния Райкин кладенец, където поспряхме за кратка почивка.
Изображение
Малко преди тая чешма пътят се разклоняваше и Митака, който водеше групата, не бе видял маркировката и бе поел по грешния десен, та се наложи да го изчакам малко да се върне. После обаче се оказа, че пътищата пак се събират и маркировката просто е нанесена по по-краткия и стръмен такъв.
Продължихме да си караме през гората, от която, честно казано, нямам никакъв спомен, и в един момент се оказа, че сме подминали горски дом Българка. Аз лично, който си карах последен, се спрях до хижата, но като видях, че другите вече са отпрашили, също продължих дори без да я снимам. Бяха се спрели да ме изчакат пред Големия бук. Упрекнах ги, че въпреки бързането ни, все пак правим Ком-Емине и поне на по-важните места, между които са и хижите, е редно да имаме по някоя снимка. Не знам дали заради това, ама на Големия бук си направихме цяла фотосесия. :) От нея обаче ще приложа само една снимка, която е по-читава, макар и аз да съм заспал на нея. :)
Изображение
М.: Дом Българка не ми направи някакво впечатление, че чак да спирам до него. Къщичка в гората, нищо особено! Борис обаче, когато направи забележка, че сме го подминали като малка гара, реших, че сигурно има нещо историческо там, или той самия има романтични спомени. Затова до вековното дърво поспряхме по-задълго. Аз лично го прегръщах много пъти (дървото де). И малко се обнадеждих, че може и да не се шашкаме и да бързаме толкова по останалия път до морето, както досега. Да, ама – не! По-късно, и то много скоро, разбрах, че надеждите ми са били напразни.
Б.: После си хванахме асфалта към Кръстец. По-надолу се разминахме с групичка от трима колоездачи, каращи в обратната на нашата посока. Единият от тях беше българин, който организираше велоразходки из тукашния балкан и се занимаваше със селски туризъм. Другите двама май бяха чужденци, мъж и жена. Поприказвахме с тях и се разделихме. Стигнахме до място, където се подвоумихме накъде да продължим. Според Стампата тук се отклоняваше маркираната пътека през гората и наистина се оказа прав.
Изображение
М.: Стампата беше прав, граничарят му неден! Аз вече не бързах, и без това съм само придружаваща група. Така, че каквото кажат Борис и Стампата. Ако кажат наляво – наляво, надясно – надясно, спираме – спираме. Въобще не ми пука! Времето е топло, компанията е приятна, има храна и вода. Спални чували също…
А онзи пич, който водеше двамата французи с велосипеди по нагорнището, не ми направи добро впечатление. Хората тръгнали от Западна Европа за Истанбул. Велосипедите им оборудвани с разни торби, раници, самари или както там се казва, ама от горе до долу и отпред-назад и от всички страни. Е, все маркови и качествени. Ама все пак пълни с нещо и в този им вид пича ги мъкне по планините. Ами не е честно! Хората са си оборудвани за шосе, минали през района, спали в някакъв Дом за гости, защо трябва да им показваш красотите на планината като ги караш да бутат из нагорнището по камънака с техните шосейки. Пък те нали са любезни западняци – как да му откажат…така си мислех аз. Може и да съм бил пристрастен /малко/, защото мацката беше много готина… :) /французойката/.

С.: След вековния бук стигнахме мястото, където маркировката излиза от пътя и продължава по пътека в гората. Бях минавал по нея с брат ми по Великден и знаех, че по нея има много прагове, едни ручеи течаха и накрая минава през една изоставена мина, където имаше табели, че е частен имот и минаването е забранено. Изборът по царския път си беше много добър и спускането към гара Кръстец си беше като почивка.
Б.: Видяхме маркираната пътека, но не беше много подходяща за каране и решихме да си продължим по досегашния път. По него бях минал и предното лято, така че знаех, че и той води до Кръстец. Скоро стигнахме и до онова място, където лани се бях заблудил и вместо по асфалтираното и хубаво шосе към гарата, се бях забил в калните черни пътища на някакъв местен маркиран веломаршрут. Склонен съм да не се обвинявам много за тази грешка тогава, защото сега пък Митко щеше да тръгне по моите стъпки, ако трябваше сам да решава. Спуснахме си се по царския път и за нула време акостирахме на гара Кръстец.
Изображение
Наснимахме се и тук, особено Митака, в чийто „домашен” район се намирахме :) , пресякохме линията и тръгнахме да търсим началото на Ивановия път. Другите пак ме бяха изпреварили и бяха тръгнали отляво на дерето, покрай което върви споменатия път. Маркировката обаче бе нанесена отдясно на дерето и въпреки протестите на Миро, ги накарах да се върнат и да тръгнем по маркировката. Това беше третото ми минаване оттук в рамките на малко повече от година и бях сигурен за пътя. В крайна сметка може би не беше грешно да се върви и от другата страна на дерето, може би горе двете пътеки се събираха, но за по-сигурно исках да си следваме маркировката. Многократно доказана истина по Ком–Емине е, че е по-добре да се придвижваш по-бавно, но да следиш внимателно маркировката, отколкото да бързаш, да грешиш и после да се връщаш. При втория начин се губи повече и време, и сили, и нерви.
М.: И определено, за пореден път, Борис показа вярната пътека. Кой да се сети, че тя минавала през прелеза край гара Кръстец, покрай линията и после в ляво, през една голяма камара с баластра, навлизайки в безлична, леко разкаляна горска пътечка, по която следва изкачване. И то с бутане, а друго си е да продължиш спокойно по равното! Как няма да се обърка човек? :)
Б.: Избутахме Ивановия път, който накрая завършваше със страхотна кал, после надясно по един асфалт и стигнахме до поляната с къщата, където коловата маркировка слиза надолу в дерето, а лятната прави остър завой и заобикаля по билото. Ние, разбира се, си хванахме лятната. По-нататък по нея имаше локви на места, една от които Митака се опита да преплува. :)
Изображение
Изображение
Това, разбира се, беше опит за манипулация на близките му, за които е предназначена тази снимка /вижте ме какъв съм герой, през какви дълбоки локви съм карал колелото:)/, защото суха пътечка заобикаляше въпросната локва. :)
М.: Ами така де, толкова локви преплувахме предните дни и нямаше кой да ни снима. Всъщност имаше кой да снима, но време нямаше. Защо тогава сега да не снимам нахилената си физиономия до някоя локва? Ама Борис веднага: манипулация, та манипулация. :). Хм, манипулация! Ами аз пък може, ей така, за кеф, да съм искал да мина напряко през локвата. Ако беше първите дни подобно нещо (напряко през локвата) въобще нямаше и впечатление да ми направи, че даже и да бях паднал в нея и седнал по средата. Толкова бяхме мокри, кални и претръпнали към подобни препятствия! Но сега, в хубавото време, тези неща правят впечатление.
А този велокомпютър, който се вижда на втората снимка (Велоспорт), от мен да знаете, че за нищо не става. Показанията (които се виждат на снимката) не са верни. Първо, самият уред не е удобен за боравене. И второ – магнитчето (което се слага на спицата) постоянно падаше. След 17-тото спиране за ремонт (за да му натегна гайката) престанах да му обръщам внимание.

Б.: И така, бутайки сред папратите, напредвахме към х.Грамадлива.
Изображение
За мен тази отсечка беше по-специална. Точно тук миналото лято бях получил контузиите, заради които ден по-късно се наложи да сляза от пътеката и да си проваля похода. Сега също имах болка в лявото коляно, макар и доста по-слаба и не на същото място. Аз имам склонност да изпадам във фатализъм и затова за мен бе много важно да премина оттук без допълнителни проблеми. Така че гледах да не се напрягам много и напредвах внимателно, без да се интересувам, че другите вече бяха далеч напред. Сто пъти предпочитах да забавя цялата група, пред това да се контузя отново и пак да си проваля похода.
Тук има някакви баирчета със звучните имена Клъшка чукара, Граматливия рът и други подобни, ама кой кой е, и досега не знам. Знам, че се изненадах колко много бутахме, докато стигнем до отбивката от пътя през гората, покрай указателната табела преди ски-пистата. Нямах спомен от предните две минавания да е толкова дълго, ама то пък и не може човек да запомни всеки метър от тия 700 км... Какво ще запомниш от пътя, по който вървиш, зависи от много неща – и от времето, и от вниманието, което обръщаш на нещата около теб, и от мислите ти в момента, от настроението... Вероятно онова бутане ми е направило впечатление заради това, че Миро се оплакваше от болки в крака там. Той с карането проблеми нямаше, но ходенето го тормозеше.
М.: Точно по тези пътеки не бях минавал преди. Но ги чувствах близки. Самата растителност ми беше много позната. В тази част от Балкана много съм обикалял и за това сега ми беше толкова приятно. Разказвах на Борко разни истории. И да не ме е слушал, на мен си ми беше приятно и сам да си говоря (под предлог, че някой ме слуша, инак ще излезе, че съм нещо изперкал).
Б.: Отбихме през гората вляво и братята отново изчезнаха напред. Аз си спусках последен, като не можех да се отърва от спомена за болките в коляното, които изпитвах тук предното лято. Сега се справих успешно със задачата и след малко всички се събрахме в беседката над заключената в тоя момент х.Грамадлива.
Изображение
Тук братята се отдадоха за пореден път на страстта си да лепят спуканите си гуми :), а аз отидох до чешмата да си напълня шишето с вода. Там срещнах един човек, в когото разпознах хижаря на ски-базата, покрай която бяхме минали преди малко. Човекът ни покани на обяд при него, но нямаше как да се връщаме обратно, пък и така или иначе бяхме решили, че ще обядваме на Хаинбоаз. Стампата от сутринта говореше за някаква тлъста пилешка пържола, която го чакала на прохода. :)
С.: Бутането по Ивановия път си беше приятно под хладните сенки и след изкачването на билото останах приятно изненадан, че вело-пътеката минава по билото вместо слизането в дълбокото дере на Радова река, откъдето бяхме минали през пролетта. След множество къпини и храсти спряхме на Грамадлива, където се забавлявахме да лепим гуми. Оттук мечтаната пилешка пържола бе само на 20 мин.
Б.: Свършиха те с лепенето и докато успея да ги „светна”, че пътеката към х.Химик е надолу, всички вече бяха тръгнали по продължението на пътя, по който бяхме дошли. Абе, хора, къде тръгнахте, маркировката не е оттам?! Спокойно, вика ми Стампата отдалеч, знам къде отиваме. Абе ти хубаво знаеш, ама защо трябва да изкачваме тоя баир, като Химик се намира на пет минути надолу по пътеката? Ама кой ли ми те чува... След изкачването излязохме на друсав черен път, който тръгна с остри завои да се вие надолу. В крайна сметка и този път ни отведе до х.Химик, ама за чий трябваше толкова да обикаляме?
М.: Това пък, че е имало пряк път до х. Химик сега го чувам. Явно пак съм препускал на зиг-заг из района, като куче, пуснато временно от нашийника (докато пак не са го вързали). Защото като спрем – братята, вярно, лепят гуми, а Борката поглежда нещо важно в района, за което ни обяснява какво е и кой какво направил, когато минал оттук преди нас. Подвижна енциклопедия. Мен ме интересува, разбира се, но не мога да издържа на изкушението и да не разгледам околността и някои от поясненията може и да не съм ги чул.
Б.: Подминахме хижата, без да спираме, устремени към прохода, където бързичко пристигнахме, защото е все надолу.
Изображение
Тук Миро пак се зае с някакви ремонтни дейности, а останалите се настанихме около масичка пред едно от заведенията. Докато се усетя, Стампата против волята ми вече беше поръчал бира и за мен. :) А-а, щом ще пия бира, да не ме съдите после, че съм бавен, вие сте си виновни! :) Аз до тоя момент пиех биричка само вечер преди лягане, през деня и по време на движение не си позволявах. Ама какво пък, бирата вече е поръчана, няма да я връщаме я, пък и виж с какво добро темпо се движим, стига да няма форсмажори, 100% ще стигнем до морето в рамките на 10 дни. :) А, наздраве! :)
Така се бях отпуснал по време на тая почивка, че хич не ми се тръгваше. Пътят напред ми беше познат, изненади не очаквах, а и време имахме, беше едва обяд. Моето отпуснато настроение рязко контрастираше с това на Миро, който нервно оглеждаше стръмното баирче веднага след шосето и се притесняваше как ще го качва с това коляно. Затова и тръгна преди всички. Стампата и той не издържа дълго на гледката на отдалечаващия му се брат, и захапа баира след него. Ние с Митака тръгнахме последни, като не пропуснахме да се щракнем за спомен на паметника на прохода.
М.: От х. Грамадлива до Прохода на Републиката пътят е на спускане (преимуществено) и за това е много приятен. Очертаващият се баир след кръчмата действаше много изнервящо. Затова изядох две пилешки супи, изпих една кола и още една взех за из път, хапнах и един сладолед и, колкото и да не ми се искаше, продължих напред и нагоре. Само за миг ми мина през ума, че ако се спусна на север по пътя и съм си право в нас (по надолнището). Ама само за миг!
Изображение
С.: И така, най-после Проходът на Републиката, скара, бира, гарнитура, сладолед, въобще пълно блаженство, то и на Шипка трябваше да се получи нещо подобно, но много закъсняхме. Напълних си шишетата с вода и захапах по стръмния път отсреща, където брат ми се беше вече изгубил от поглед. Бях минавал оттук сам през май и ми бе познато до разклона за Бутора, където 300-метровия силен наклон ми взе душичката, предполагам и на останалите. Въобще участъкът до Караиваново хорище ми се стори много продължителен и тегав, може би и заради натрупаната умора.
Б.: После и Митака дръпна нагоре и пак си останах сам. Бутах си бавничко, къде заради бирата, къде заради това, че си щадях силите. Нещо и настроението не беше на ниво. Изглежда имах доста натрупана умора от тоя поход - и физическа, и психическа. Пък и знаех, че тоя ден по-далеч от Чумерна няма как да стигнем.
Колкото и да се бавех, другите все някъде се спираха и ме изчакваха.
Изображение
Бяхме на етап, на който вече не беше възможно да се делим. Щяхме да стигнем до Емине в пакет.
М.: Миро тръгна по баира след прохода пръв. Ние още се моткахме, даже аз сърбах супичка (доколкото помня, а може и сладолед да си бях взел … във всеки случай нещо лапах и си мислех – брей, този човек отпраши напред, пък аз още не съм се наял…). За това малко припряно се постегнах и двамата с Борис тръгнахме последни. Баирът е кофти и става само за бутане (съобразно нашите сили и възможности). Когато все пак „хванах” пътеката, малко по малко излязох напред и поизоставих Борис и неговите мисли. Не съм се обръщал назад – първо от там напичаше слънцето и второ – не исках Борис да си мисли, че му правя знаци за подканяне или нещо такова. Спирах няколко пъти за почивка, но по някое време човека зад мен поизостана доста, а пък другите бяха отишли далеч, далеч някъде напред…
Б.: Така се намерихме и до разклона за горския дом Бутора. Най-после схемата на местността, нарисувана на табелата, закачена на едно дърво на самия разклон, ми стана ясна. Както всички разказваха, имаше вариант да си продължим по пътя, по който сме дошли и малко по-надолу да завием вляво към Бутора. Нямах съмнение, че ще стигнем безпроблемно до разрушения заслон. Притесняваше ме това, дали ще намерим пътеката след него. Светлин и Зарко през 2006-та много са се лутали тук, а ние нямахме право на подобни грешки. Затова, след известно чудене с групата какво да правим, решихме да тръгнем по маркировката през баира право нагоре, който път познавах добре. Вярно, че беше много стръмно, но пък е само 300 метра, ще го преживеем... Така, след три минавания оттук, все още познавам само маркирания път и Бутора не съм го виждал... Може би трябва да дойда някой път тук специално заради това, да видя откъде минава алтернативния път. Ама не трябва да бързам, защото бързам ли, имам склонност да минавам само по познати пътища. :)
Тройката пак отцепи напред и пак си останах последен с мислите и спомените си. А точно от това място спомените ми не бяха добри. Точно тук, в средата на тоя баир, миналата година се чудех дали ще оцелея. Коляното ме болеше при всеки опит за сгъване и освен за подпиране, левият ми крак не ставаше за нищо друго. Беше страшно тогава. И сега в същото коляно имах проблем, но не толкова голям, както тогава, и се търпеше. Бавничко, с техниката „бутай-дърпай”, почти не се уморих, докато издрапах догоре, където бандата ме очакваше, почивайки си. Без да спирам при тях, поведох колоната, за да изпреваря всеки опит за грешка, която е напълно възможна само 200 метра по-нататък, където маркировката почти незабележимо кривва в гората надясно, напускайки пътя. Тая попара я бях ял първия път, когато минах оттук, и знаех какъв вкус има. Абе, друго си е да си разузнал предварително маршрута, спор няма...
Минахме потенциално проблемното място и пак захапахме баира нагоре през гората. Групата ме задмина и стигайки до „бременното дърво”, вече ги бях изгубил от поглед. Тук страничният наклон на терена ме измъчваше много, има и камъни за преодоляване, а аз бях изморен и си пазех крака. Бавничко изкачих баира след едно дере и намерих групата да почива горе, изчаквайки ме. „Момчета, вие с тия почивки до Емине нЕма да стигнете!”, им викам аз, а освен да се усмихнат безпомощно, изумени от моето нахалство, друго не им оставаше. :) Ами, какво да направя, не мога да ходя и да карам толкова бързо като тях, правя, каквото мога, но толкова са ми силите, пък и крак ме боли! Тъпо ми е, че ги бавя, но повече от това не мога! Не искам и да се претоварвам, защото миналата година го направих и резултатът беше провал! Сега просто нямах право да се проваля отново! Не спрях при тях за почивка, с което може би ги изненадах, но това беше моят начин поне отчасти да ги компенсирам – един вид, добре, бавен съм, ама поне не спирам за почивка, пък вие си починете малко. :)
Прехвърлихме и тоя чукар и се отвори поле за каране горе по билото. Там е приятно - гора, ясна пътека, нагоре-надолу, някой по-як в краката може изобщо да не слиза да бута. На мен ми се налагаше от време на време, защото никога не съм предпочитал да бъхтя на педалите по баира, ако мога кротко да си го избутам. Тук се появи някакво пукане в колелото ми. При определена сила на натиск върху педалите, нещо там долу силно пукаше, ама средно ли беше, курбели ли, педали ли, така и не можех да определя. Попритесних се, защото ако имах сериозен проблем с някой от изброените чарколяци, това можеше да значи и провал на похода... или поне на възможността да го мина за под 10 дни, което е горе-долу същото. И това се случваше точно в участъка, който миналата година се оказа фатален за мен! Лошите мисли отново ме завладяха. Това място определено не ми носеше късмет. Но колелото все пак си вървеше без проблем, само дето странно пукаше. Нищо не можех да направя, така или иначе, пък и знаех, че тоя проблем и друг път го е имало, но както се е появявал, така е и изчезвал. Дори бях молил преди време и Райко да го види и той не откриваше нищо. Еми, карай си тогава, пък каквото стане...
Изображение
М.: И ето го тук, на тази снимка, Борис. Измъчен, гладен, уморен! Без отдих бил се (със съдбата) ден и нощ! По този наклон всички минахме с пълна скорост, а той – тика ли, тика (по надолнището!) спокойно… Спрях да го изчакам, до някакво малко блато, с жаби. Според мен хората трябва да се движат в комплект, освен ако нямат друга причина. За това логично беше, ако не четиримата, поне да се движим двама по двама. Двамата братя са си комплект, за това аз се мотках около Борис. Поне това ми беше желанието. Често обаче го и изоставях. Не винаги желанията съвпадат с възможностите. Понякога заради диви сливи, понякога за да мога да почина някъде на някое живописно място, по възможност с мъх. Много обичам да сядам на мъх, под старо дърво и да ми мирише на гора! Търсих и самодиви, но не открих. :)
Б.: Така, напредвайки бавничко върху пукащото колело, стигнах до Караиваново хорище, където групата се беше разположила за почивка.
Изображение
М.: Когато стигнах Караиваново хорище нямаше начин да не спра. Гербът на В. Търново бе най-високо разположен и просто задължаваше да спра и да надникна в колибката на земляците. Както се вижда на долната снимка – тя, „колибката”, е почти запазена. Има дървени нарове вътре и огнище. Поносимо е за преспиване. Има и някакви тематични рисунки по стените – хайдути, воеводи, царе и т. н. Чешмата не работи, чак ми стана чудно от къде са вземали водата (има голяма, бетонна чешма, от която не тече вода). Обиколих района, до около 500 м. в диаметър, но не открих източника. Което за мен бе много интересно или по-скоро загадъчно.
Б.: Тук накарах Стампата, като технически грамотно лице, да види откъде идва това пукане, ама и той не можа да открие какъв точно е проблемът. Очевидно нещо имаше, но какво... Смазах обилно навсякъде, където се сетих, и дори където не трябва, но пукането не изчезна. Всички налични възможности бяха вече изчерпани, ще карам така, пък докъдето стигна.
След време, и аз не помня точно кога, може да е било още същия ден, колелото престана да пука. Както и друг път е правило... Каквото и да е било, освен излишни притеснения, други последици нямаше.
Продължихме след почивката на хорището по познатия начин – другите напред, аз най-отзад. Нямаше къде да сбъркат пътя, мотористите са очертали ясно пътеката, пък и маркировката по дърветата е безпроблемна. Нека бързат, на х.Буковец така или иначе ще спрат да ме изчакат.
С.: Следващите 10 км се характеризираха с приятно каране, като на много места се налагаше да обикаляме огромните локви през храсталаците. Пристигайки на х.Буковец, вече бях гладен, но храна нямаше. Хапнахме каквото имаме и Чумерна вече не бе далеч, като последните 2 км бяха като десерт за деня. Брат ми отново го наболяваше крака, но усетеше ли по-силна болка, веднага пиеше темпалгин, нямам си идея колко изпи до морето.
Б.: Карах си по пътя през гората и се наслаждавах на усещането да имаш добри спирачки. Тия 10-ина км от хорището до Буковец миналата година ми взеха здравето. Почти всичките си ги изходих тогава с половин здрав крак, заради калта и липсата на читави накладки. Не че сега се движех много по-бързо, защото умората ми тежеше, но и дума не можеше да става за сравнение с тогава. Изненадах се от факта, че колкото повече наближавах Твърдишкия проход, вместо да се спускам (нали проходите са ниски места обикновено), трябваше да се изкачвам. Не го помнех това отпреди. Нагоре, нагоре и някак изведнъж и неочаквано, при едно кратко и скоростно спускане, се озовах на х.Буковец.
Изображение
Благополучното ми пристигане тук бе за мен една лична победа. Точно на х.Буковец миналото лято свърши моят поход. Коляното не можех изобщо да го сгъвам, а глезенът ми се беше подул и ходенето ми бе мисия полуневъзможна. Колелото също беше без спирачки. Вярно, че тогава намерих физически и морални сили да заобиколя един по-тежък и опасен участък и да стигна до Емине, но за мен онова не бе успех в смисъла, в който аз го разбирах. И ето, че сега, една година по-късно, отново бях тук, на това фатално място, и бях здрав (е, не напълно, но се търпеше), колелото ми беше здраво и всеки метър оттук насетне, изминат по билото до Ришкия проход, щеше да бъде един малък триумф за мен! При всички положения щях да постигна повече, отколкото миналата година, и това ме изпълваше с радост и задоволство!
Изображение
Беше към седем, седем и нещо вечерта, когато се събрахме на масата пред една къща със стара и впечатляваща архитектура, отсреща до хижата. Преди май е била сграда на лесничейство, ако не ме лъжат спомените.
Изображение
Там хапнахме в компанията на един, изглежда, горски. Принципно вечерята беше предвидена за х.Чумерна, ама нали сме гладни, толкова път минахме, кой може да трае чак дотам... Турихме по нещо в стомасите, починахме около час и се заприготвяхме за последното изпитание днес – 12-те км до х.Чумерна. Тук едва не се хванах на бас със Стампата, според който щяхме да стигнем за 40-50 минути. Аз обаче го бях минавал вече, за разлика от него, и знаех какъв баир ни чака в последните 2 км, а и знаех собственото си състояние в момента, така че си държах на 2 часа. :) Ама нали не вървеше някак си да се хващам на бас за това колко ще бъда бавен и... споразумяхме се за час, час и половина. :)
Снимахме се четиримата за спомен и подкарахме към Чумерна.
Изображение
М.: Точно преди Буковец без малко да се блъсна в кон. Така се бях засилил по едно надолнище - пътят беше горски, земен и заравнен, в смисъл без камъни. Бях накъде напред и изведнъж на един завой – кон! Стои и ме гледа. Успях да спра и леко да го заобиколя. Тогава се сетих за разказа на Борис и за дивите коне в района към вр. Ботев. Само че този си стоеше кротко и наоколо не се виждаха негови роднини. Щеше да е интересно, ако се бях блъснал в него. Как ли щях да обясня: карам си аз през гората и изведнъж „прас” в коня! Никой нямаше да ми повярва. :)
Според мен пътят преди х. Буковец беше по-скоро на спускане, приятен, горски, широк, равен и неразкалян. Точно до хижата има чудесно кладенче, с готина беседка, прекрасен изглед (малко по-нагоре, до каптажа на изворчето) и въобще там е прекрасно място за почивка. Самата хижа ми се видя запусната, въпреки че хижарят изглеждаше приятен човек. Той ни прави компания, докато хапнахме набързо. Останах с впечатление, че този човек, който Борис е взел за горски, бе хижарят, защото когато пристигнах, кучето се разлая и той излезе да попита ще оставаме ли и т. н. След това излезе да си побъбри с нас, докато хапвахме. Аз хапнах нещо дребно, което не помня какво беше (май мед и сухари) и станах да се разтъпча и да поогледам. Джипът пред хижата ми се видя странен - беше с някакъв жълт, вероятно английски, регистрационен номер. Седнах на една люлка до сградата и си мислех как ли щеше да се кефи моя син, ако сега беше тук с мен…

Б.: Ясно беше, че тази вечер, по изключение :) ще стигнем в по-нормално време и затова не си давахме много зор. Тук използвах шанса и аз да се кача и да покарам колело за над 2000 лв – рамчето на Стампата. :) Еми, к’во да кажа... колело. :) Вози стегнато и твърдо, срам-ните скорости се превклюват обратно на моите шимански, та ми беше малко странно, и ... толкоз. :) Стампата пък караше моето (купено за 280 лв. втора ръка) и таман ми беше погалил слуха с изказването, че вози като мерцедес :), и аз, нали съм чешит и все трябва да съм контра, го укорих, че предната му спирачка не „кове”. :) Според него си спираше нормално, била с метални накладки и те така спирали, ама аз /нали мойто си е най-хубаво и евтино, пък виж ти колко пари си дал, и не ще да спира :) / все очаквах нещо повече от тия дискови спирачки. :) Както и да е, Стампата не е човек, който да се разсърди на шеговитата ми и дребнава заядливост. :) Твърде скоро си разменихме пак колелетата, защото и за секунда повече не можех да понасям твърдата му като от желязо седалка, която заплашваше да ми насини кокалите на задника. :) Като си седнах на моята, се почувствах като на седмото небе. :) Оох, че кеф... :)
М.: Борис много не бързаше. Въобще даже. В един район, докато го чаках, имах време да се кача на едно паднало дърво с велосипеда. Ей така – заради снимката.
Изображение
Б.: Миро и Митака бяха отпрашили напред, а ние със Стампата ги следвахме, като не пропуснахме да се щракнем на Хайдушкото сборище. Така де, важно място си е, историческо...
Изображение
Минахме десетината километра по асфалта, на който баирите не са страшни и се карат, като има и бая спускане, и свихме наляво по отбивката за хижата. Ей тук вече беше зор. В края на деня, падащ мрак, уморени, някои с болки в колената, с измамното очакване, че ей сега, след мъничко пристигаме, по стръмния изровен асфалт нагоре – въобще, неприятен завършек на деня. Аз поне тук се опитах да държа мъжки фронта и да не изоставам. Не говорех, за да не се уморявам още повече, и бутах запъхтян нагоре. Помогна ми и фактът, че заради коляното си и Миро едвам ходеше и спираше отвреме-навреме да му дава почивка. Кретайки така, към 21.30 успешно достигнахме до х.Чумерна.
М.: По пътя за Чумерна гърбът пак почна да ме боли. И въобще забелязах, че след 12-тия час колоездене, при тикане по нагорнище, когато велосипедът е от дясната ми страна, гърбът започва да ме наболява. Това малко ми поохлади ентусиазма. Но само малко. Все още бяхме в „моята част” от Балкана. Почти като да съм си на село.
Моето си колело не съм го сменял с ничие чуждо по време на прехода. Но то няма и как да стане, защото съм по-дребен на ръст от останалите и трябва да се местят седалки, да се разместват багажи … дълга работа.

Б.: Вече вътре в хижата, едва си влачех краката. Цяло изпитание си беше разстоянието от спалнята до банята, а няколкото стълби към столовата ми се струваха истинско препятствие. Вечеряхме богато, с кебапчета и бира. Заслужавахме го, все пак малко хора по Ком-Емине в тая държава на седмия ден са нощували в х.Чумерна.
Хижарят ме бе уверил, че в банята има гореща вода и тая мисъл ми крепеше духа. Влизайки под душа обаче, останах горко разочарован – водата беше хладка, а за изтощеното ми тяло си бе почти студена. Пуснах я да тече на съвсем тънка струйка, колкото да отмия потта и да махна мръсотията от краката. И днес цял ден карах със сандалите на бос крак, та си бяха бая мръснички. Набързо се изтрих с мократа си хавлиена кърпа, която си стоя мокра през целия поход и не можа да изсъхне, и се изнизах от хладната баня. Навън на чешмите Стампата и Митко също се бяха заели с хигиенни процедури. Ами, момчета, много съжалявам, ама топлата вода в бойлера свърши... Неприятно ми стана, че това се случи при мен, един вид, аз съм източил водата, пък за тях не е останала, ама се кълна, че нямам вина – просто топла вода нямаше и това е! Те обаче не го направиха на въпрос, поизмиха се със студена вода на чешмата и толкоз. После се напъхахме всички в леглата, защото на другата сутрин си бяхме поръчали на хижаря пържени филии за закуска в 5.30 ч, и трябваше да се става рано...
С.: На х.Чумерна ни посрещнаха чудесно, приготвиха ни ядене, пийнахме бира, поприказвахме си и се приготвихме за лягане, когато Борката съобщи неприятната новина, че топлата вода е свършила, а хижаря каза, че има достатъчно. Той се оказа прав, но това го разбрахме на другата сутрин – в една от тоалетните имаше проточен бойлер. Голяма екстра бе, че на другата сутрин щеше да ни чака топла закуска.
М.: А, то се знаеше, че в хижата не Борис е свършил топлата вода. Важното беше, че въобще имаше легла, чаршафи и хладка вода за зъби и крака. И храна за сутринта. Столовата беше затоплена и имаше и други хора наоколо. А велосипедите ги нагъчкахме в едно предверие. Хижарят се чудеше какво сме се загрижили за тях, няма кой да ни ги открадне. Стампата, след като за N-ти път си залепи гумата или се канеше да я лепи, му намекна, че стойността на някои от велосипедите е сравнима с тази на някои от колите пред хижата... :).
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Сря Фев 01, 2012 11:17 am

Борис написа: Вечеряхме богато, с кебапчета и бира.

Стампата написа:На х.Чумерна ни посрещнаха чудесно, приготвиха ни ядене, пийнахме бира...

Стампата май за пореден път е ял кебапчета, ама не си го признава... :evil:
Браво на вас. Пак го изчетох за 10 мин и сега какво да чета до следващия епизод - темата за Кратки въпроси, никак не ми е интересна.
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот sensation_blue » Сря Фев 01, 2012 11:07 pm

М.: Дом Българка не ми направи някакво впечатление, че чак да спирам до него. Къщичка в гората, нищо особено! Борис обаче, когато направи забележка, че сме го подминали като малка гара, реших, че сигурно има нещо историческо там, или той самия има романтични спомени. Затова до вековното дърво поспряхме по-задълго. Аз лично го прегръщах много пъти (дървото де). И малко се обнадеждих, че може и да не се шашкаме и да бързаме толкова по останалия път до морето, както досега. Да, ама – не! По-късно, и то много скоро, разбрах, че надеждите ми са били напразни.

Ами така е - подминали сте Виканата скала :)
В района на природната забележителност, няколко месеца преди кончината си, народния поет Иван Вазов се е възхищавал на дивната природа на Стара планина и омайващата панорамна гледка, която се открива от Виканата скала към Предбалкана и Дунавската равнина.

Намира се на 50 метра от Горски Дом Българка - почти обратно наляво, точно срещу хижата ако идвате от Бедеците. Има и удобна беседка на сянка за... например - лепене на гумите на Миро и Стампата :D
Нищо - другия път, а и ти е в района, колко му е да се разходиш и да се спуснеш по пътеката към х.Ивайло и Плачковци, много е живописна и дива :eyebrow: Между другото за тази местност научих от този форум от Емзо, който за съжаление явно си е закрил сайта и не мога да ти пратя зарибяващата му историйка.

Между другото
С.: .... Отправихме се към Бедеците и наближавайки ветрогенераторите, в мен се прокрадваха смесени чувства. Хем възхищение към огромните съоръжения, построени от човешка ръка, хем съжаление към планината, чиято плът бе съдрана, за да се прокарат пътища до местата на перките.

:agree: - много точно казано - мислел съм си точно същото посещавайки тези места.
Аватар
sensation_blue
 
Мнения: 529
Рейтинг: 1794
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:34 pm
Местоположение: Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Съб Фев 04, 2012 3:11 am

05.08.2011 – Чумерна – Върбишки проход

В 5.00 ч алармата ми иззвъня и започнахме да се надигаме един по един. Само Митака не споделяше с нас твърде ранното ставане и все оставаше за някоя минутка повече под завивките, но винаги, когато тръгнехме, той беше готов и на линия.
Изглежда през нощта беше валяло, защото навън всичко бе мокро. Тоя дъждец доста охлади ентусиазма ми да тръгнем рано. Не стига, че ме боли крак и съм толкова изморен и недоспал, ами да ме вали и дъжд... Мразя да ме вали дъжд! Ама на Стампата примерно не му пречеше толкова... Хижарят излезе точен, в 5.30 филийките, топли-топли, ни чакаха в столовата. Бях си поръчал 6 броя, с намерението 3 да изям за закуска и 3 да си взема в раницата за по-нататък. Ама те бяха толкова вкусни и мазни, че ги излапах всичките още там, пък и спестих на раницата си няколко блажни петънца. :)
Тъкмо се приготвихме за тръгване и пак заваля, лошооо... Да следваше примерно някой асфалт нататък, щеше да се ядва, ама то Темната гора... Не ми се тръгваше в дъжда и успях да убедя Стампата да поизчакаме малко, белким спре. Миро и Митака, общо взето, не взимаха участие в подобни разговори, каквото решахме двамата със Стампата, те ни следваха. Чакахме, чакахме, дъждът не спря. Повече не биваше да губим време, така че облякохме дъждобраните и към седем без десет бяхме на път.
Изображение
М.: Филийките вярно бяха супер – защото бяхме гладни. И на никой не му се тръгваше в дъжда. На мен и не ми се ставаше даже! Още през нощта усетих като заваля и в просъница си мислех: ”Дано спре да вали, дано спре…”. Но магията не сработи. Ръмеше леко и упорито… спре за малко и пак почне да барабани по някакъв ламаринен покрив…фин, летен дъждец...
Облякох си вчерашните дрешки и сложих един фалшив, смотан дъждобран, найлонов. Бях сигурен, че въобще няма да ми помогне, но така и така го бях взел – защо да не го сложа. Винаги мога да го сваля и изхвърля на първото подходящо място. Носех, разбира се, и друг дъждобран, като на Борис – тип „пончо”, но него си го пазех за по-специални случаи. До края на пътуването такива обаче не се появиха.
И колкото и да се мърдосвахме, времето минаваше и щем, не щем, излязохме под ръмящия дъждец и по мократа трева и чакълестия път поехме към близкия връх. Право нагоре. Само че тук термина „нагоре” не е като в западната част на Балкана. Малко по-полегато е, макар и пак да има тикане и бутане.
То се знае: Борката напред, след него Стампата, а останалите – някъде назад. Поне така тръгнахме.

С.: След събуждането някой спомена, че му се счувало през нощта да вали. Оказа се прав. Валеше, но слабо, веднага пред очите ми се появиха локви, кал, влага, мизерия, тъй като се знаеше, че един дъжд няма да ни спре да се движим – „защо трябва да е лесно, като може да е трудно?“. Последва приятна закуска, с не толкова приятна прогноза за времето по телевизията. Големи благодарности на хижаря, че си направи труда човека да стане преди нас и да ни опържи филии в 5:30 ч. Едва ли има много гости на хижата, които поръчват закуска в толкова ранен час. Поогледахме се, чудехме се, дъждът вали. Облаците скупчени, няма шансове да спре скоро. “Да тръгваме“ – казвам на Борката – „дали ще се намокрим след половин или един час, това е неизбежно“. Не ми пукаше особено, от заслон Орлово гнездо насам си бях все по сандали и мокрежът не ме плашеше.
Б.: Знаех, че имало пряк път към върха, но не бил много лесен за намиране, и затова поведох групата по виещия се черен път нагоре, по който бях минал предната година в един от разузнавателните си походи. Бутахме, докато излязохме горе на по-равното, малко преди върха, където вече можехме да се качим на колелетата. До връх Чумерна не стигнахме. Времето така се беше начумерило, че никой нямаше желание да ходим до него сега.
М.: Докато тикахме велосипедите, Борис разказваше за Темната гора като за опасно и страшно място, решаващо съдбините на хората (поне аз в този смисъл чувствах неговия разказ, някакви преживелици имаше той в тази гора). Представях си някой тъмен, горски лес като от приказките – влизаш в него и почват разни странни работи, омагьосвания, появяват се феи, тролове и т. н.
Когато излязохме на високото, си припомних началото на пътешествието (т.е. вр. Ком): вятър и дъжд, а наоколо мокра трева и разкалян път, няма къде да се скрие човек на завет. Гадна работа! Само дето сега дъждът повече ръмеше, а не валеше силно. Слънцето беше нейде зад облаците, хем светло – хем мрачно... Поради гадното време никой не искаше да стъпва на самия вр. Чумерна, макар да бяхме на около 5 минути бутане от него. Бързахме да слезем от високото и голо място и да навлезем в гората.

Б.: Свихме вляво по нещо като път през тревата и се насочихме към мястото, където маркировката влизаше в гората. В началото всички бутахме по стръмното надолнище. Мен обаче точно такива спускания ми мъчеха най-много коляното и затова си кретах бавничко най-отзад. Не след дълго Стампата и Митко се качиха на возилата си и се спуснаха бързо надолу. Миро, който в началото също имаше проблеми да ходи по тая стръмнина, скоро ги последва. Аз не смеех да се кача на колелото тук. Имах добри спирачки този път, но пътеката беше стръмна и кална, осеяна с много камъни, лъкатушеше със завои между дърветата и по нея се искаха по-добри умения за спускане от моите, а и дъждобранът ми пречеше и ограничаваше движенията ми. Е, след като загубих и Миро от погледа си и осъзнах колко назад съм, се престраших и се качих и аз, въпреки че не се чувствах никак комфортно на тоя терен.
С.: Поехме по калния път нагоре и когато наближихме вр.Чумерна, дъждът се засили значително. Набързо свихме към гората надолу, където продължаваше маркировката. Спускахме се, ходейки, и на доста пъти се подхлъзвах и си казвам: „Я се качвай на колелото, че може би е по-безопасно“. Оказа се добро решение, защото с внимателно каране не беше проблем. След малко и брат ми ме последва. Ясно беше, че ще дръпнем пред Борката, защото той не рискуваше по опасни наклони и ги вървеше, което е по-бавно. Така продължихме напред с брат ми и Митака, който в един момент изчезна. По едно време спряхме да ги изчакаме, но като постояхме ни стана хладно и решихме да продължим, маркировка имаше и с ориентацията нямаше проблем.
М.: В тази Темна гора, която толкова беше впечатлила Борис, навлязох с изострени сетива. Карам и оглеждам подозрително, карам и оглеждам. Другите бяха след мен, затова си мислех, че и да падна някъде омагьосан, ще ме намерят… Така първите няколко километра.
Не можах да си изясня какво толкова беше притеснило Борис в тази гора и това е. Гора като гора! Много готина даже! Имаше си вековни дървета, закътани местенца и други интересни работи. Не разбрах какво й беше страшното. Маркировката се намираше относително добре, защото дърветата се бяха запазили през годините.
Докато карах, си мислех, че сега му е времето да намеря гъби. Ако тука няма – къде другаде ще има? Споделих надеждите си с останалите, или май само с Борис. Ядливи гъби обаче така и не можах да открия. Нямах намерение да ги вземам, за да ги ядем например. А просто така, интересно ми беше дали има познати ми гъби по това време на годината. Нямаше. Май само 1-2 стари млечки подминах. И други разни странни гъбоци, но в минимални количества – т. е. сезонът не беше подходящ за гъби.

С.: Дълго време карахме в тази Темна гора и на моменти, не знам от дъждовните капки ли, от що ли, ми се счуваше някаква неопределена музика. Мислех, че си въобразявам, но след 15-20 мин брат ми ме пита: “Абе, не ти ли се чува някаква музика?“. Нямаше как да е вярно, сигурно в радиус от 20 км нямаше населено място. Тогава му разказах легендата от книгата на Павел Делирадев „От Комъ до Емине“, която пък Борката ми беше разказал, за загиналите деца в тази гора. Наистина мрачна и странна гора.
Б.: От предишното си минаване оттук знаех, че на около половин километър след влизането в гората, от дясната страна има чешма. Това беше и причината да не заредим вода на хижата, още повече, че водата в нея не се слави с най-добри качества. Сега бях останал сам и се оглеждах непрекъснато за тая чешма, но не можах да я намеря. Напреднах доста, а чешмата я нямаше. Очевидно я бях пропуснал. Бря, и какво правим сега – в Темната гора без вода? Вярно, че времето не беше горещо, а дори по-скоро студено, но това са над 20 км по силно пресечен терен и без вода (или по-скоро с твърде малкото налична такава), работата не беше добре. Аз не съм Райко, за когото да изминеш десетки километри със залепнал за небцето език и да ти се вие свят от глад и жажда е просто начин да живееш по-интересно. :) Опитах се с помощта на дъждобрана да събера дъждовна вода и да я излея в шишето, но и дъждът тук, между високите букаци, не беше особено силен и по-скоро представляваше едри капки, процедили се между клоните, които звучно капеха върху покривалото ми. Отделно от това самият дъждобран беше кален от пръските, които гумите хвърляха върху него, и дори малкото вода, която успях да събера, се смеси с калта и стана неприятна за гледане, нежели за пиене. Добреее, значи така няма да стане... Или по-скоро отложих събирането на вода по този начин за по-късно, когато ножът опре до кокала и вече няма накъде. Все пак на дъното на шишето се намираше някой грам, останал от вчера.
Продължих внимателно напред, следейки изкъсо маркировката, защото не бях забравил как предния път така се обърках на едно място, че без да забележа, бях тръгнал обратно на запад към Чумерна. Мисля, че сега на същото място Митко се е объркал по подобен начин.
Изображение
Той е карал пръв, но се отбил леко встрани, за гъби ли каза, че видял, не помня точно, отклонил се от пътеката и братята го задминали, без да го забележат. Съответно нашият почнал да търси маркировката, като подвиквал от време на време. Аз, който бях най-отзад, го чух, отговорих му и след малко се събрахме на маркираната пътека, по която личаха следите от гумите на братята. Те явно бързаха, за да настигнат Митко, без да знаят, че той е зад тях. Абе, ситуация, ама все пак в Темната гора се намирахме, митично място, известно с какви ни не страшни истории. Решихме, или по-скоро помолих Митака оттук насетне да се движим двамата заедно. Добра душица е той, съгласи се. Вярно, че щях да го бавя, но пък и той не бързаше за никъде. Спаси ме човекът и от жажда, тъй като имаше едно половинлитрово шише с вода, което щедро ми предлагаше непрекъснато, но и аз гледах да не злоупотребявам – все пак и двамата трябваше да оцеляваме с тая вода.
М.: И така, както може да се предполага, когато човек е най-сигурен, тогава стават белите. Понеже имах много преднина и се мотах, и в един момент осъзнах, че маркировката, която иначе беше добре забележима, я няма. Тъкмо бях изкачил един хълм с много камънак, през който колелото се буташе и носеше. Оставих колелото и тръгнах назад към последното маркирано дърво. Да, ама и то далеч, далеч назад. Не ми се връщаше чак толкова, поради което предпочетох да пообиколя пеша из района. Имах време. С този прозрачен, смешен дъждобран се чувствах като някаква горска фея, т. е. горски фей. Реших, че може да намеря или маркировка, или нещо интересно (красиво горско местенце, дърво, камък, цветенца и т. н.), или пък можеше междувременно да се появи някой от групата. За това не бързах много, правих снимки с мобилния телефон (служещ ми за фотоапарат), оглеждах разни интересни дървета и други неща …
Изображение
Обиколката из района обаче стана много продължителна и неусетно се върнах пак до велосипеда. Седнах да чакам. Около час, а може би – два, преди това, докато карах, чувах как Борис подвиква. Поне аз си мислех, че неговият глас чувам. Сега и аз започнах да викам, но никой не отговаряше. В първата част от похода си носех свирка с тази цел, но сега я бях оставил.
Мина бая време и тъкмо се чудех дали да не почна да се притеснявам, когато в далечината се чу отговор на моите викове. След малко се появи Борис. Ходеше като робот. И предния ден изглеждаше уморен. Но сега беше още по-зле. И говореше като робот. Притесни ме, но не се издадох.
Оказа се, че пътеката е на около петдесетина метра в ляво, по посока на нашето движение. Моята мини-разходка бях направил точно в противоположната посока, назад и надолу, но не и в този район. Няма нищо, огледът на терена си заслужаваше, но по-добре стана като дойде Борис, че сам в тази Темна гора взе да ми омръзва.
Продължихме двамата. Борката нямаше никаква вода. Разбира се, че му предложих веднага от моята. В неговото шише подскачаха само няколко резенчета лимон. Това с лимона не мога да го разбера! Как може да е вкусна водата по този начин? Това да не е текила с червейче или украинска водка с люто чушле? Помня, че в деня, когато се отказах, една от косвените причини за това бяха тези лимончета. Тогава и аз реших да сложа лимон в моите шишета с вода, подражавайки на останалите. Малко след това обаче установих, че лимонената вода е голяма гадост. Това беше и една от причините да изоставя част от водните си запаси на Кашана /макар това тогава да не съм го съзнавал/. Пък после умрях от жажда. Та сега, като виждах Борис с това празно шише с подскачащи самотни резенчета лимон в него и самия Борис, ходещ като Трипио от Междузвездни войни, започнаха да ми се въртят нерадостни мисли в главата. В никакъв случай нямаше да оставя Борис да се гърчи, заради водата. Да не вземе да се откаже я! Аз вече бях „вън” от играта, останаха той и Стампата. Пък и на мен не ми се пиеше много. Бях заредил две шишета кока-кола от хижата (по 500 мл.) и имах още едно такова, но пълно с вода. Едното шишенце с малка кола го бях изпил, поради това предложих водата на Борис, или другото шише с кока-кола – по желание на клиента... :). Той отначало не искаше, но по някое време прелях водата да прави компания на самотните лимончета в омачканото, зелено шише на колелото на Борис, вързано с канап (такъв ми е визуалният спомен от шишето, ползвано от Борис в този момент).

Б.: Продължихме заедно през еднообразния горски терен – спускане, качване, спускане, качване, и пак, и пак... След едно каране по път, по който очевидно скоро бяха минавали машини на дървосекачи, усетих, че задната ми гума шляпа на капла. Спукана. Брех, мама му стара, точно тук ли намери да се спука, в гората, в калта, в дъжда и без вода за миене... Ама какво да правя, това е положението. Свалих задното колело, махнах вътрешната и затърсих причината за спукването. Оказа се едно мъничко, тъничко парченце тел. Ех, тия дървосекачииии... Мамата... :) Сложих резервната, напомпах – всичко беше отново в ред. Докато се занимавах с тая не особено приятна дейност, Митака си правеше поредната фотосесия. :) Обича да се снима човекът... :)
М.: Eй го на, не стига, че едвам-едвам ходи човекът, а и гума спука. Докато я сменяше в дъжда (който пак беше започнал да превалява леко и досадно), го снимах, но снимката стана ужасна. Нищо, поне дава обща визуална представа за района. Докато Борис сменяше гумата, аз снимах мъхове, папрати, гъби, скали, дървета, собствената си физиономия и каквото ми попадне. От 177-те снимки в района (образно казано), фокусираните бяха 6-7, другите изтрих. Опитах се да звънна на един мой колега от Елена по телефона, но нямаше обхват и затова си намирах друга работа, докато чакам Борис.
Изображение
Б.: След това забавяне вече не очаквах, че ще настигнем братята. Кой знае къде бяха вече. Следващата снимка е от някой от техните апарати, малко е размазана, ама то цялата ни работа в тая гора си беше такава...
Изображение
М.: Братята бяха някъде далеч напред. И на мен ми мина мисълта, че тук може и да се разделим с тях, защото с Борис вероятно сме натрупали ужасно много закъснение, пък те бързаха.
Б.: Продължихме си двамата с Митко, той ми дръпна напред и в един момент го изгубих от поглед. Малко след това стигнах до място, където маркировката рязко напускаше дърварския път, по който се движехме дотук, и се спускаше по една стръмнина вдясно. Сериозно се усъмних, че Митко, какъвто си е леко разсеяничък, може да не е видял отбивката и е продължил по пътя. Почнах да го викам с колкото глас имам, но отговор не чух. Включих си телефона, но нямаше обхват. Брех, мама му стара, къде ли отиде тоя човек? Ако е продължил по дърварския път и е слязъл от билото, кога ще си разбере грешката, ще се върне ли обратно? И колко време ще му коства на него това, пък и на групата като цяло? Е-ех, да му се не види, нали се разбрахме да караме заедно!... Постоях още малко, повиках, докато ми прегракна гърлото, и продължих по маркировката в лошо настроение. Изкачих следващия баир и там вече имаше обхват. Звъннах на Митака, но... греда, „в момента няма връзка с този номер”. Почнаха да пристигат есемеси за пропуснати повиквания. Няколко от тях бяха от Райко. Я да видим, за какво ли ме е търсил така упорито? Набрах го, той вдигна и се почна нашата. :) Ние с Райко дълго можем да си говорим, когато става дума за Ком-Емине. :) Нищо особено, искал да разбере как и къде сме, защото никой не ни знаел, пък и във форума нямало информация. Успокоих го, че сме добре, напредваме почти по план, Митко май току-що го изгубих и не знам къде е... и така. Той пък бил на море. :) Казах му, че тая вечер сме си поставили за цел да стигнем до Върбишки проход и че ме притеснява отсечката след Котел, тъй като тя е традиционно трудна за ориентиране, а и не бях я минавал никога. Той взе да ми разказва подробно откъде е пътят, ама колко го разбрах и аз не знам. :) Приключихме с говоренето най-накрая, бяха минали повече от 20 минути. :) Всъщност, времето не ме притесняваше толкова сега, колкото отсъствието на Митко. Мислех си, кой знае колко ниско е слязъл, без да се усети, и като разбере какво е направил, сигурно ще се откаже и от похода. Накратко казано, почти го бях отписал вече.
М.: Карахме двамата с Борис, аз пред него. От време на време се увличах неусетно напред. Понякога спирах да го изчакам, а понякога – не, с идеята да намеря някое чудесно местенце и там да спра. Хем да си почина, хем да се порадвам на гледките.
Б.: Поех отново по маркировката и след малко хоп – ето го Митака! :) Притеснил се, че толкова време съм се забавил и решил да спре и да ме чака. Офф, камък ми падна от сърцето, значи всичко е наред, не се е объркал човекът!
С.: Не след дълго минахме през сечище и стигнахме Агликина поляна. Дъждът вече бе спрял и прибрахме дъждобраните, малко снимки и опитах да се свържа с останалите по телефона, но безуспешно. Пуснахме по пътя и скоро изведнъж се появи асфалта на прохода Вратник, а в дясно кръчме – „ох, кеф“, беше около обяд. Сега е моментът да вметна, че от час и разстояние много не се вълнувах, но Борката за това бе статистик на групата, все гледаше километри, часове, минути, които за него явно си бяха важни. Много съжаляваше, когато му се скъса кабела на километража на Купена. Тогава се чувствах виновен, че може и аз да съм го скъсал при тегленето нагоре, но следващия път ще внимаваме повече.
Б.:Дъждът, който от доста време вече представляваше слаб ръможляк, бе спрял напълно. Излязохме заедно на една височинка, където дървосекачите се бяха вихрили сериозно, и оттам следваше скоростно спускане към Агликина поляна.
Изображение
Тук Митко ми каза, че е говорил с братята. Те били на Вратник още отпреди час и сега тръгвали към Котел. Котел? А знаят ли пътя?!? Не знае дали го знаят, но са тръгнали. Хм, лоша работа, нищо чудно да се объркат някъде, а места за объркване дал Господ по тая отсечка, и тогава какво правим? Вместо да загубят един час да ме изчакват мен, ще загубят повече време, като се объркат и от това цялата група ще пострада. Ама щом са решили пък, нека вървят сами. Дори и да стигнат успешно до Котел, не вярвам да продължат нататък, ще останат там да ни изчакат. Лошото е, че времето наистина напредна и Върбишкият проход като цел взе нещо да избледнява като реална възможност.
М.: Пътят бе проходим, маркиран, леко разкалян, но теренът не беше тежък, с чести спускания. Установих, че важното в такива моменти е като се спускам по разкаляния път да си затварям устата, че иначе хвърчи кал и на няколко пъти, без да искам, си хапвах такава. Очилата ми бяха прекалено тъмни и не ставаха за ползване в гората, поради което присвивах очи (за да не се напълнят и те с кал). От време на време спирах да изчаквам Борис. Нямаше жарко слънце, но пък и дъждът спря. Багажът не ме притесняваше, велосипедът също. Абе, приятно пътешествийце.
С.: И така, хапнахме, пихме по биричка и опитах да се свържа пак с останалите, но безуспешно. Бяхме тук от поне 30-40 мин , но те не се появиха. Полицаите, които клечаха пред заведението, се поинтересуваха от къде идваме, накъде отиваме и като им обясних, погледнаха с някакво недоверие, замълчаха и продължиха да си гледат работата. Потеглихме по асфалта, като внимавахме за маркировката, защото знаех, че трябва да хванем вляво от пътя. Тя се показа и отначало тръгнахме по черен път, който скоро премина в пътека. И се почна, едни нападали брези, клони, храсталаци, поредица от изкачвания и слизания и интересното беше, че от време на време се виждаше асфалтът по- ниско. Жалко за големите ни усилия, той водеше почти до Изворите на Камчия, където излязохме и ние.
Б.: Бързичко се спуснахме с Митака до Вратник.
Изображение

Изображение
Часът беше към 12, 12 и нещо. Седнахме в заведението на прохода за обяд. Не мислех да бързам да гоня ония двете хали, исках да си почина, да се напия с вода, да се съвзема и да посъбера сили. Почти бях сигурен, че оттук насетне, заради това, че районът им е непознат, те ще следват плътно маркировката. Да, обаче малко след прохода маркираната пътека отбиваше вляво през гората към връх Вратник, а оттам вече бях минавал и знаех какви са баири и че не може да се кара. Ние пък с Митака щяхме да караме по асфалта и по него да излезем почти на Изворите на Камчия, което щеше да ни спести бутането през гората и да съкрати изоставането ни.
М.: На прохода имаше работещо заведение и двамата с Борис седнахме да се подкрепим с по някоя топла супа. Аз заредих и кока-кола (че я бях изпил по пътя). Ако щете вярвайте, но от това заведение си спомням, че за първи път можех спокойно да разговарям с Борис. Иначе все нямаше време. Или говорехме по време на преходите (докато караме или тикаме) или набързо споделяхме разни неща в рамките на кратките и редки почивки. Някак припряно се чувствах и вечер, когато бяхме по хижите. Тогава всички бяха уморени и народа се оглеждаше я за свободна баня, я за ремонт на колелото или за ровене из багажа, за лягане в креватчето и т. н. Та, в това заведение се намери време да споделим впечатления, положителни и отрицателни наблюдения по екипировката, времето, ситуацията, компанията и т. н. Аз си признах за разочарованието, че не успях да мина цялото трасе тази година и т. н. А, и успокоението, че късметът му с късмет – точно в деня, в който си бях в Търново, ми звъннаха от службата и ми казаха, че ще трябва да ми прекратят отпуската за един ден. И точно в деня, когато те със Стампата са били на Ботев, аз пък бях на работа. :) Така си бъбрихме разни неща, аз любопитно наблюдавах едни катаджии (които бяха спрели до самото заведение), а пък нас, от друга страна, с любопитство ни оглеждаха две хлапета на по около 10-12 години. Идваха и оглеждаха колелетата, натискаха спирачки и цъкаха с езици (изрично им бях разрешил да пипат каквото си поискат по моето колело, но да не се качват на него, че може някой да падне).
Б.: Починахме тук около час и тръгнахме по начертания план. Шосето се изкачваше нагоре с почти постоянен наклон, но можеше да се кара. Митака пак дръпна напред (бе откъде тия сили в тоя човек, като въобще не беше тренирал?) и пропусна табелата, сочеща отбивка вляво за прохода Железни врата, та се наложи да се връща малко. На същия тоя разклон се виждаха следи от стъпки на хора, които тръгваха право нагоре през гората. Помислих си, че това трябва да е пряка пътека, по която минават пешеходците, тръгнали за Изворите. Напомням само, че Изворите на Камчия, заслон Вратник и проходът Железни врата са всъщност едно и също място. Сигурен бях, че ако тръгнем по отбивката, която сочеше табелата, ще стигнем където трябва. Но дали пък нямаше да е по-пряко и нямаше да спестим време, ако тръгнем по тази едва видима пътечка? На Митака му беше все едно, откъдето кажех, оттам щеше да мине. Избрах пътечката, като очаквах, че щом излезем горе, ще се озовем точно на заслона. Тръгнахме по нея, но малко по-нагоре тя се изгуби. Очевидно хората, вървели тук преди нас, са тръгвали от едно и също място и затова то е утъпкано, но нагоре всеки е поемал път по свой избор. Многото нападали клони ме накараха да съжалявам за избора си. Почувствах се виновен пред Митака, че заради мен и той трябваше да гази из шумата и да се препъва в клоните, вместо да си бутаме кротко по отбивката с черния път. Но както и да е, за 10-ина минути може би изкачихме тегавия баир. Вместо обаче да излезем на заслона, излязохме горе на един път. Ами сега, наляво ли са Изворите, или надясно? Погледнах картата на Митака, но тя е с такъв мащаб и толкова обща, че с нищо не ми помогна. Решихме дилемата, като се раделихме – аз поех наляво, а той надясно. Трябваше да изминем всеки около 200 м (не очаквах заслонът да е на повече) и който види търсената поляна, да свирка на другия да идва. Щастието се умихна на мен. Оказа се, че сме били излезли на пътя за Раково, по който Райко миналата година погрешно бе тръгнал и тая грешка тогава му струваше загуба на повече от половин ден време. Викнах на Митака да идва. Бяхме стигнали до историческия проход Железни врата, чието име е свързано с една бляскава победа над византийците в българската история.
Изображение
М.: тикахме си кротко по баира или карахме лекичко. По едно време Борката спря и вика: „Какво ще кажеш, да минем ли напряко през тази гора, или не?”. Сочеше нагоре, встрани от удобния път. Тонът му беше по-особен, по-официален един такъв. Разбрах, че въпросът е наистина сериозен. За мен обаче нямаше значение, все донякъде щяхме да стигнем. И той знаеше, че ми е все едно и щом питаше, значи наистина имаше възможност за сериозно отклоняване от пътя. Както и да е, усетих, че на самия Борис му се искаше да минем напряко, през гората, по едва видима пътечка, право нагоре. Тръгнахме по нея и скоро тя се изгуби. Поне стигнахме височинката. Там имаше път, който беше перпендикулярен по посоката ни на движение. Затова решихме да се разделим. Аз тръгнах надясно, към предполагаемата, според мен, близка височинка (виждаща се на картата), а той – наляво, към предполагаемата, според него, посока на вярната пътека. Първо карах, после се набих в някакви храсталаци и започнах да тикам. Стана ми много съмнително и се върнах. По пътя чух Борис да вика – открил бил верния път. Да е жив и здрав! Всъщност тук, в този район, Борис беше живнал малко. Вече не беше толкова „роботизиран” в движенията и говора. Явно почивката на прохода му се беше отразила много добре.
Б.: До Изворите на Камчия не ходихме, защото хем бяхме минали преди малко покрай тях (те всъщност представляват една чешма в едно деренце), хем си бяхме заредили вода от заведението на прохода, където обядвахме. Тръгнахме по маркировката и след малко попаднахме на един бус с цигани. Не знаех какво правят там, но не ме и интересуваше особено. Поздравихме се и те ни казаха, че преди 15-20 минути оттук са минали двама колоездачи. Ами да, ние тях гоним всъщност. :) Абе, гоните ги, ама едва ли ще ги настигнете, те си имат специални облекла и карат доста бързо. :) Малее, викам си, щом и циганите в гората от пръв поглед разбират колко по-бавен съм от останалите, работата верно ще да е много зле. :) Но все пак предположенията ми, че братята ще минат по маркировката и това ще ги забави, се оказаха верни, защото за няма и 10 км им съкратихме едночасовата преднина само на 20 минути. Имаше вариант съвсем скоро да ги настигнем, ако те, увлечени от скоростта, изпуснеха една характерна отбивка и тръгнеха да слизат към Кипилово. До долу със сигурност нямаше да слязат, защото следяха маркировката и щом тя изчезнеше, се връщаха, без да ги мързи. Затова си мислех, че скоро може и да си видим с тях. :)
М.: Между тумбата цигани минах на зиг-заг (бяха насядали около пътеката и извадили разни манджи от бохчите), чудейки се доколко може да им се вярва на приказките, че преди по-малко от половин час от тук били минали други двама като нас, ама по-големи фурии. Дали това са нашите спътници и дали има грешка в часа?
С.: Продължихме през гората по черен път и срещнахме дървари, които ни увериха, че това е пътят за Котел. След кратко спускане излязохме на открити места, където се караше почти по хоризонтал и беше много приятно. Лошото в случая беше, че маркировката бе много на рядко, сякаш на някой му бе досвидяла боята. Някъде в района на Околчеста поляна имаше леко объркване, защото пътят имаше разклонение на югоизток и тръгнахме по него, но след като не се появи маркировка, се върнахме обратно на горе. Седнахме да починем, и без това бяхме напред от Борката и Митака.
Б.: Тук билото е интересно с това, че северният склон е много стръмен, а южният се спуска плавно надолу. Ако човек е с колело, не е уморен и няма много багаж, е приятно място за каране. Аз обаче не бях в такова положение, главно заради коляното и умората. Стигнахме до мястото, където се отделяше пътят за Кипилово и почти със съжаление видях, че някаква машина скоро е минавала по маркираната пътека, превръщайки я в път, който съвсем еднозначно си вървеше в правилната посока. Следите от гумите на братята се виждаха ясно и не тръгваха към Кипилово. :) Е, нищо, нататък се сещах още за поне две места, където можеха да се объркат и да се забавят, което да ни даде шанс да ги настигнем.
Малко след това стигнахме до Делирадевата бука...
Изображение

Изображение
и до лобното място на Георги Обретенов.

Изображение
После минахме и покрай това интересно дърво, до което Митака ужасно държеше да го снимам. :)

Изображение
М.: Този район беше добре познат на Борис, защото той постоянно казваше: „Виж еди-кое си място, а това дърво там или камък са еди-какво си”… В един момент даже нямаше нужда да се оглеждам за маркировка – имаше само забележителности, за които Борис ме предупреждаваше още преди да се появят. За пореден път си помислих, че много добре стана, че тръгнах с него – безплатен гид и екскурзовод… :)
Б.: Пътят напред започна да се спуска и имаше места, които си спомнях от предишното си минаване. Това ми повиши настроението, за което допринасяше и фактът, че тук теренът позволява доста каране и се придвижвахме бързичко напред. След доста спускане излязохме на оная поляна, на която предния път бях видял нещо като „футболни вратички”. Всъщност, вероятно са били скелети на колиби, в които циганите-дървари са живеели по време на дърводобива. Почти не можах да позная поляната, сега имаше висока трева, а от останките на колибите нямаше и следа. Това бе едно от местата, където братята можеха да се объркат, но и тук бяха уцелили правилната посока.
Оттук нататък започваше участък, който за мен имаше по-особено значение. Маркировката е по-разредена, а последната такава е на онова вековно дърво, след което се бях объркал на пробното си минаване оттук миналата пролет и след поредица от ужасяващи грешки в навигацията, се бях добрал полумъртъв от умора до Котел, в дъжд, който ме бе намокрил до костите.
Скоро стигнахме и до споменатото дърво.
Изображение
Трудно ми е да опиша какво вълнение изпитвах в тоя момент! Бях минал преди оттук сам, бях се объркал и бях платил скъпо за грешката си. Десетки нощи после съм сънувал това място, стотици часове съм прекарал в мислене за него, в гледане на карти, сателитни снимки и GPS-тракове, чудейки се откъде минава маркираният път към Котел. Сега вече знаех откъде минава или по-скоро мислех, че знам, и щях да дам всичко от себе си, за да го намеря!
М.: Приятна разходка из горите с Борис. Това си спомням от този участък.
По едно време започна много често да споменава Вековното дърво, Онова дърво или Дървото /с голямо „Д”/, което даже бил сънувал. То било последното, на което имало маркировка, а след него - само гола поляна. И колкото по-наближавахме това дърво, толкова повече се покачваше и настроението на Борис. А когато спряхме под самото дърво, Борис беше вече на седмото небе! Аз самодиви търся, а той на дървета се кефи… :) Шегувам се, но в този момент разбрах, че притесненията ми са напразни и Борис ще успее да стигне до морето. Възвърна се неговата самоувереност и сила. Започна да се усмихва по-искрено. Иначе, в онази Тъмна гора след Чумерна, бая беше „глътнал бастуна”. Даже по едно време си мислех, че братята са го отписали, като прекалено бавен и с тенденция към отказване от прехода, поради което са отпрашили напред, в посока към морето.

Б.: Сякаш нови сили се вляха в мен, стигайки дотук, и вече не усещах умората. Огромна радост и вълнение бушуваха в гърдите ми при вида на тази местност, която толкова време бях гледал „от птичи поглед” на монитора си! И сега аз бях отново тук, и отново имах шанса да потърся верния път! Благодаря на всички богове, които ми дадоха този шанс!
Изображение
Някой би казал, че гледката не е нищо особено, но е факт, че при нейния вид очите ми се насълзяваха от радост и изпитвах такова вълнение, каквото не бях изпитал нито веднъж от началото на похода ни. Нито Ком, нито дори Ботев и Купена успяха да ме развълнуват така, както го направи ридът Гредата и обширното поле пред него!
Карахме си с Митко спокойно по пътя, въпреки липсата на маркировка (която тук е колова, но коловете отдавна са изрязани и бетонните пирамидки не се виждат в тревата), защото знаех точно къде отиваме. И ето, че след малко бяхме там, на разклона под жиците, и аз този път знаех накъде да тръгнем!
М.: Никаква маркировка, само горски пътища, т. е. земни пътища през поляни с налягали треви, които няма кой да окоси. Ако беше по-друга ситуация бих се притеснил, защото никакъв, ама никакъв ориентир не се виждаше. Но Борис беше толкова уверен, че на мен за миг не ми мина мисълта, че може и да объркаме вярната посока. И така – по наскоро отъпкани или по по-стари пътища напредвахме през полята в посока към някакво си било или връх (на които съм забравил имената, или даже и Борис не ги знаеше, а само посочваше). Ей го на, на долната снимка – уверен, ведър и усмихнат (вече), показва вярната посока.
Изображение
Б.: Не губихме време тук, можех да си се радвам и по пътя. :) Минахме няколкостотин метра нататък под жиците и... какво да видим: Миро и Стампата! :) Значи на последното място, където имаше голяма вероятност да се объркат (според мен), те наистина се бяха объркали и това ни даде шанс да ги настигнем! :) Бяха дошли тук преди повече от половин час, бяха загубили маркировката, лутали се известно време, гледали картите и тъкмо накрая решили да слизат в Нейково и по шосето да продължат към Котел, ние сме пристигнали. :) Стойте тук, никакво шосе! Оттам са почти 30 км, има качване на баири и, което е най-важното: оттам вече съм минавал и за нищо на света няма да пропусна възможността да потърся пътя покрай река Сухойка! Идеята ми беше: вървим само на север, с път или без път, няма значение, рано или късно ще стигнем Сухата река и по пътя, който върви покрай нея, ще слезем в Котел! А после продължаваме към Върбишкия проход!
М.: И изведнъж в далечината, в самия край на една от малкото окосени ливади, към която и ние се бяхме насочили: я, братята стоят и псуват! (отдалеч им личеше, че псуват… :), поне на мен така ми изглеждаше). Ама как да не псуват! Аз си имам водач и съм добре. Ами те – няма маркировка, няма посока, нищо. Ливади, между тях тръни, слогове, треволяци и някакви временни пътчета. Върви се оправяй! Честно казано, макар Борис да сподели наличието на възможност да ги настигнем, не ми се вярваше. За това малко се изненадах, че ги виждам насред полята. Мисля обаче, че и те се изненадаха като ни видяха. Предполагах, че срещата (ако въобще станеше) щеше е някъде по хижите, а не на Пътеката.
С.: Продължихме към Разбойна все по тия оголени места и маркировка напълно липсваше. В един момент пътят се разклони наляво и надясно. Десният изглеждаше по-отъпкан, но слизаше на юг, а левият се губеше в едни ливади. Чудехме се по кой да хванем и след преглеждане на картата решихме да тръгнем по левия. За съжаление след километър той завърши в една окосена ливада и никъде нямаше продължение. И пак извадих карта, компас и гледахме, и се чудехме, очевидно на изток от нас беше Разбойна, но там нямаше нито път, нито заченки на пътека, нито билни колове. В един момент помислих, че никой вече не минава през върха, а вероятно се обикаля през Нейково, което бе от юг. Бавихме се доста време, оставих брат ми на ливадата, аз тръгнах по обратния път да огледам по-подробно. Тъкмо бях тръгнал и гледам насреща Борката и Митака и им викам: “Тръгвайте обратно, няма път“, а Борис казва: “Не, това е нашата посока“. И отново карта, компас и т.н., след което продължихме на север през едни треви и храсти до над коляно. Аз си носех колелото на гръб, а брат ми тикаше и не след дълго спука гума. Той по принцип си е малко нервен и, естествено, започна да нажежава обстановката, но в този момент Митко видя пирамидка от билни колове, за съжаление тръбите навярно отдавна бяха заминали за скрап, а нямаше и наченка на пътека.
Б.: Новината, че искам тази вечер да стигнем Върбишкия, повдигна духа на Стампата, който беше оклюмал заради загубата на маркировка и време. Аз най-искрено вярвах, че за по-малко от два часа ще стигнем до Котел (беше към 4 следобед) и ще имаме време после, макар и по тъмно, да си изпълним графика за деня. Миро нещо мрънкаше и си искаше асфалта, ама това не можех да го допусна. :)
Намирахме се сред една ливада, явно скоро косена, над която минаваха гореспоменатите жици. Посоката им съвпадаше с моите намерения и затова продължихме по тях. След ливадата обаче цивилизацията очевидно свършваше и се нахакахме сред ниски бодливи храсти, които моментално спукаха на Миро една от гумите, което го накара да избухне и да посипе със словесен огън и жупел всичко около себе си. :)
Изображение
Стампата и Митко носеха колелетата си на гръб сред храстите, а аз си бутах през тях, наивно вярвайки, че не е възможно да спукам доказано здравите си гуми два пъти за един ден. :) То и колелото ми с багажа беше толкова тежко, че не беше възможно да го нося дълго време, така че нямах голям избор.
М.: Точно след ливадата, на която настигнахме Миро и Стампата, проходимите пътища свършиха. Тук освен: „Здравей, здрасти” се заформи и някакъв дебат между тримата за посоката, в която да продължим. Аз обаче бях толкова уверен в своя водач (т. е. Борис), че въобще и не се спрях да ги слушам, ами направо нарамих колелото и продължих през бодлите (избягвайки най-големите от тях) в посоката, показана преди това от Борис. Не знам дали това повлия върху дебата, но скоро и другите тръгнаха след мен. Имах нагласа, като повървя малко, с колелото на гръб, да спра и да се огледам. Ако някой не ми извикаше, разбира се, преди това да се връщам. А ако другите евентуално тръгнеха в някоя друга посока – щях и аз да тръгна натам. Поне така си мислех. Но това не стана и скоро излязохме в почти индианска нишка на една височинка. Там случайно забелязах бетонна пирамидка с изрязан метален стълб, на чието място забих един дървен кол. После, оглеждайки преднамерено билото, открих и други две подобни пирамидки. Предположих, че ще тръгнем по тях.
Изображение
Ето още една преднамерена снимка, както би казал Борис – защото това е вече на билото, бях стигнал и едва ли не се примолих на някой да ме снима с велосипед на рамо. Явно още по пътя към билото беше започнал спор за бъдещата посока на движение и на никой не му беше до снимки и прочее глупости.
Б.: Стигнахме до мястото, където Митака забеляза две или три бетонни пирамидки от маркировката. Очевидно бяхме стигнали точно до нея. Оттук можехме по пирамидките да продължим към връх Разбойна и Котел. Райко две години поред е минавал през него и казваше, че не било трудно да се ориентира. Аз обаче си бях навил на пръста, че ще намеря Сухойка и по нея ще стигна до града. Стампата не беше напълно убеден в правилността на моите намерения и се опитваше по картата да намери къде точно се намираме, за да търси решение. Миро псуваше здраво, докато си сменяше спуканата гума и искаше да се връща обратно към Нейково. На Митака му беше все тая. Накратко, настъпиха разногласия в групата и за пръв път, откакто бяхме тръгнали, се появиха нервни настроения. Аз обаче този път не смятах да отстъпвам. Толкова много дни и нощи бях отделил в мислене за това място, че нищо не можеше да ме отклони от намерението ми да намеря тая прословута Сухойка. Дори бях готов да тръгна сам да я търся, ако другите не пожелаеха да ме последват.
М.: На билото спорът за посоката, по която да продължим, продължи да се изостря. Започнаха да „прехвърчат искри”. Аха-аха и да се скарат, поне аз имах такова чувство. За пръв път след нашето тръгване ситуацията бе толкова напечена, от психологическа гледна точка. Борис настояваше да продължим перпендикулярно, спрямо логичната според мен, посока на пирамидките от маркировката. Стампата имаше друга идея, а Миро и той искаше нещо различно, но не разбрах какво. Само разбрах, че той е най-изнервен, може би и защото пак трябваше да лепи спукана гума. Оставих спорещите и отидох да огледам близкото вековно дърво – хем далеч от тях, хем може и да намеря нещо интересно ... :)
Решението на Борис да цепим направо през треволяка и да навлезем в една горичка, а след това и в долчинка, без видими път или пътека, ме озадачи. Когато попаднах случайно на зимната маркировка, предположих, че ще продължим по нея, защото тя видимо следваше хребета и навлизаше в гората в правилната посока. Но щом е казал Борис друго, нямах основание да се съмнявам в неговите доводи, каквито и да бяха те (не че въобще си направих труда да ги запомня, важното е, че имаше такива). Още повече, че той спомена многократно, че първо лично се бил лутал из този пущинак, а след това изчел и изгледал много карти и описания на възможния маршрут. Пък и ми стана интересно да минем по „неговия” маршрут. По-приключенско изглеждаше да се провираме из разни гори и храсталаци, бутайки или тикайки велосипедите. И да търсим пътеката с подвиквания: „Ей, тук виждам пътечка! Насам! Не, не там е пътечката!” и т. н. В указаната от Борис посока вярно имаше пътечка, която според него била оставена от хора, а според мен – или от животни или от много заблудени или пък от прекалено много запознати с района хора…Все пак обаче (и сега) бих заложил на твърдението, че това беше пътечка оставена от някакви животни и най-много някой овчар.

Б.: Загубихме немалко време тук в спорове за това накъде да тръгнем. Накрая успях да ги убедя да продължим по досегашния си път по електропровода. Голяма подкрепа на тезата ми оказа фактът, че точно под жиците тревата беше утъпкана като пътека, която слизаше надолу. Според мен голяма група хора скоро са минали оттук в индианска нишка и са утъпкали тревата, а това можеше да е само някоя от организираните групи по Ком-Емине. Лично за мен нямаше никакво съмнение, че е точно така.
Спуснахме се по тая „пътека”, която скоро навлезе в гората със стръмен наклон. В самата гора тя не представляваше точно пътека, а си беше по-скоро път. Всъщност, като се замисля, може пък да е било просека, направена заради електропровода, която с течение на времето е обрасла. Май няма голямо значение... Така или иначе, важното е, че щом слязохме в ниското, стигнахме до малка рекичка и път покрай нея. Ура! – помислих си аз, гледай колко лесно било, това е Сухойка, а тоя път ще ни отведе в Котел! Изобщо не очаквах да е толкова лесно! Оказа се обаче, че съм се лъгал...
Тръгнахме по пътя надясно. Беше сравнително равно, защото той следваше брега на рекичката, и карахме бързо по него. Минахме покрай няколко дървени къщурки, построени над земята. Май това бяха местата, където ловците се крият, докато чакат да дойде дивеча. Не съм на ти с ловната терминология и тематика и затова моля да ми бъде простено, ако се изказвам неправилно. След няколко завоя, все така покрай рекичката, стигнахме до разклонение на пътя вдясно. Аз карах последен и стигайки дотук, видях, че и тримата се бяха спрели и се чудеха накъде да тръгнат. Малко след разклона пътят пресичаше рекичката по дървен мост и продължаваше по другия бряг.
М.: Тук, по пътя, на който излязохме покрай рекичката, колоната я поведе Стампата. Борис се беше замотал някъде най-отзад. Уж нещо се бяха разбрали (двамата споменати), но докато бяхме спрели на един разклон (на горското пътче) и тъкмо се канехме да тръгнем на дясно, когато Борис ни настигна и подмина с висока скорост, продължавайки по пътя в ляво. Стампата му извика и го върна. Пак почна лек спор, но сега вече от самото начало стана ясно, че Борис не беше преценил добре посоката. Явно беше, че ще се лутаме, или поне ще караме с усещането, че се лутаме. Но защо трябва и нерви да има! За мен правилната посока беше на изток, защото натам е морето. В тази посока предлагаше да караме и Стампата. За това бях склонен по-скоро да се съглася с него, още повече, че пътят, по който Борис предлагаше да продължим, завиваше на запад и слизаше в ниското. Т.е. хем в обратна посока, хем още повече губим височина. Посоката на пирамидките, останали горе на хребета, бе същата, като предлаганата от Стампата. Поне аз имах такова чувство тогава. А и Борис беше видимо разколебан и не настояваше твърде ентусиазирано да продължим по левия път. Всъщност и по предлагания от Борис път вероятно щяхме да стигнем финала, само, че по по-друг маршрут. Както и да е, Борис остана малцинство и продължихме в посоката на Стампата.
Б.: За мен нямаше никакво съмнение, че трябва да си продължим по пътя и че той ще ни отведе до Котел. Стампата обаче не беше убеден и не искаше да продължи напред. Отворихме картата и взехме да се пулим в нея.
Изображение
М.: Установих, че моите карти, както преди това беше забелязал и ми споменал Борис, са прекалено общи и дребните детайли се губят. Направо не ми се вярваше, уж бях взел стандартните карти на трасето „Ком-Емине”, пък Стампата извади някаква по-подробна. Брей, пък аз си въобразявах, че имам подробни карти на маршрута и мислех по тях да го преминавам сам. До този момент не бях сравнявал носените от мен карти с нечии други. За пореден път се убедих, че до тук, за толкова кратко време, сам не бих могъл да стигна. Хвала на Борис и Стампата!
Б.: Така или иначе нищо не можахме да разберем, но едно нещо беше неоспоримо и това бе фактът, че според компаса досегашния ни път продължаваше на запад, а разклонението тръгваше на север. Ето как заради голямата убеденост в правотата си бях пропуснал да забележа промяната в посоката и ако бях сам, вместо да напредвам на изток, щях да се върна на запад...
Стампата не беше уверен дали разклонението вдясно е правилния път, но бе твърдо убеден, че не иска да кара на запад. Аз пък бях почти сигурен, че трябва да продължим покрай реката, но компасът ме разколебаваше. В крайна сметка се разбрахме, че ще тръгнем по пътя вдясно, който се изкачваше някъде нагоре, пък където ни заведе, там...
Стръмният баир никак не се хареса на Миро, който си беше нервен днес, пък и коляното го болеше, а фактът, че никой не беше сигурен накъде точно се движим, усилваше раздразнението му. Пътят се виеше някъде нагоре и вече съвсем се обърках. Очевидно бяхме оплели конците и виновникът за това щях да бъда аз. Това объркване вероятно щеше да ни струва ходенето до Върбишкия проход тази вечер, но какво да направя, никой не е застрахован от грешки по Ком-Емине...
С.: Решихме по предложение на Борката да продължим на север и да търсим път, който да ни свърже с Кипилово-Котел, което щеше да ни увеличи разстоянието. Спуснахме по едно дере, по което си личеше, че е минавал някой и излязохме на път, който постепенно зави на северозапад-запад. Нямаше логика да се движим в тази посока, която навярно щеше да ни отведе към Кипилово, като накрая сигурно щеше да има яко изкачване към селото. Още щом стигнах първият разклон, който сочеше на север, спрях и изчаках Борис. Спорове, разисквания и настоях да тръгнем по него, щом се движим приблизително на север, все някога трябва да излезем на пътя Кипилово-Котел. И така, продължихме – Борката го е описал.
Б.: Прехвърлихме някаква височина и последва спускане. На доста места имаше от тия, повдигнатите къщички, очевидно тук беше активен ловен район. Не след дълго минахме през ето тая барака,
Изображение
която остана от лявата ни страна. След нея продължихме по път, до който течеше рекичка, а отстрани на пътя имаше купчини от нарязани дървета за огрев. Все по тоя път надолу стигнахме до едно място, което трябваше да пресечем и което приличаше на река от големи камъни. На мен тук взе да ми просветва... „Момчета, това е корито на река... пресъхнала река... Сухата река... Сухойка!!!” Бяхме стигнали до търсената и така жадувана от мен Сухойка, покрай която минаваше баластрирания път между Кипилово и Котел! УРА!!! След малко сме в Котел и после юруш към Върбишкия! Настроението се повиши и усмивката и радостта пак се върнаха на лицето ми. :)
М.: Карахме си първо по нагорнище (т.е. тикахме), после по надолнище, после пак нагоре, пак надолу и т.н. И по едно време при поредното по-продължително спускане Борис взе да вика: „Камънаци, камънаци, вижте сухите камънаци!”. Ами, камънаци като камънаци, си мислех аз. Лято е, реката е пресъхнала и само камънакът е останал. Голяма работа, какво е взел да им се прехласва толкова? Ако имах хубав фотоапарат, можеше да направя някоя добра снимка на многото обли, светлосиви камъни на зелен, горски фон. И като някакъв албански реотан, последен загрях, че Борис всъщност искаше да каже, че вероятно се намираме до река Сухойка, която се виждаше на картите. А-а-а, а-ха! Не е лесно да си тиква! - както обича да казва един приятел.
Б.: Стампата не пропусна да спомене, че му дължа бира заради това, че той е намерил верния път, а аз щях да сгреша. :) Вярно е, най-чистосърдечно му признавам, че той има много по-добро чувство за ориентация от мен. :) И с най-голяма радост ще го черпя една бира заради това! :) Но да не забравяме все пак и кой беше причината да тръгнем да търсим точно този път в началото, а не да заобикаляме по асфалта през Нейково и Жеравна... :)
А пътят си беше чудесен. :)
Изображение
Лек наклон в наша полза, широк и удобен, този път беше нашата награда за загубеното време и нервите, свързани с търсенето му. Часът беше 6.10 вечерта, когато влязохме в Котел.
М.: Като гледам пътя от снимката, мога само да кажа, че тогава ми се струваше като магистрала – широк, равен, удобен, на слизане… Пък на тази снимка се виждат разни локви и бабуни… :) Това е пътят, разбира се, но от емоциите тогава съм забравил за локвите и дупките. Само приятни спомени имам от това трасе!
Изображение
Малко преди града се разговорихме с едни дядовци, от които се опитахме да почерпим информация за пътя до Върбишкия проход. Според един от тях, дотам има поне 40 км и и на пешеходците им трябва цял ден, за да стигнат, а ние нямаме никакъв шанс тази вечер. Оставих ги с тяхната убеденост, защото знаех, че почти половината от този път е спускане по долината на река Герила и нямаше да е проблем да го направим и на челници. Проблемът беше да стигнем по светло до началото на това спускане...
Влизайки в Котел, в групата пак настъпиха разногласия. Аз твърдо вярвах, че тази вечер ще спим на Върбишкия проход, на Стампата му се искаше същото, Миро беше твърдо против, а на Митака, както обикновено, му бе все тая. Тази нервност се отрази и на избора ни къде и какво да вечеряме. Аз имах намерение да си напазаруваме храна от някой хранителен магазин, да я изгълтаме набързо и без бавене да поемаме към Върбишкия. Стигнахме до един магазин недалеч от къщата за гости, в която бях нощувал миналата пролет, когато идвах насам. В него изборът не беше голям и другите взеха да се мръщят на идеята да ядем каквото и да е. Добре бе, мама му стара, кажете какво искате да ядете? Пици. Добре, пици. Извинете, къде тук има пицария? Ей тук, по тая улица и т.н... Бях поел юздите в свои ръце, защото докато търсехме пълен консенсус, вечерта така щеше да си мине и щяхме да си останем да спим тук. Намерихме пицарията и Миро остана доволен. :)
Изображение
М.: Не бях много навит да спираме продължително в града за пици и т. н. Бях склонен да подкрепя Борис за хапването на крак. Според мен имаше доста път до Върбишкия проход, а и както чувах, пътят дотам не е съвсем ясен. Но мир да има! Щом народът иска готвени манджи – добре! Пък и малко почивка в някоя кръчма няма да ни се отрази зле! Само си отбелязах наум да не поръчвам нещо голямо, че като се натъпча и ще ме домързи.
Дотук беше добре. И гърбът не ме беше наболявал. И пътешествието си заслужаваше – имаше адреналин, имаше красиви гледки, въобще имаше приключение! Е, като влязохме в Котел, много ми се искаше някой да ми снима нахилената физиономия върху колелото, барабар с калта по лицето ми и по машината. Но ситуацията беше изнервена и само Борис, след кратко колебание, се нави да позира с мен за общо фото.

Б.: Докато си чакахме пиците, първо се споразумяхме, че тази вечер ще се опитаме да стигнем до Върбишки проход и да спим на хижата там. Вярно, разстоянието не беше никак малко, а пътят ни бе напълно непознат, но имахме шанс да успеем въпреки това. Обадих се на Райко и го помолих пак, ама съвсем подробно, да ми опише пътя. С телефон в едната ръка и химикал в другата, „копирах” указанията му върху лист хартия. :) Значи, трябваше да хванем шосето от Котел за Омуртаг. Ще минем покрай чешма, на която е изписано някакво турско име. Караме няколко километра и при едни изсечени скали ще намерим широка отбивка вдясно със стар асфалт. Тръгвайки по нея, ще се движим по склона на един баир. Отсреща, през дола, ще има друг баир и на него по някое време ще видим нещо като ферма за коне. Пътят после ще започне да се спуска и така ще е около километър, да не се притесняваме, да си продължим по него. След 5-6 км ще минем покрай „къшла” с крави и овце. Тя е на средата на пътя горе-долу, т.е. след нея имаме още толкова движение все по асфалта. Пътят ще прави остри завои и ще набира височина. Понякога ще се движим и на запад заради серпентините, това да не ни притеснява. На мястото, където шосето прехвърля билото, поемаме по черен път вляво. Там имало редки дървета, после ставало гора. Караме по тоя билен път около 2 км. Тук Райко уточни, че той няма километраж и тия километри, дето ми ги казва, са доста относителни. Просто „на око”, той на толкова ги определял, но не можел да бъде напълно сигурен. По тоя път имало маркировка. Стигаме до място, където маркировката напуска пътя, но ние трябва да продължим по пътя. След около километър тя пак се появявала. Стигаме до табела и поемаме по черен път вляво, като табелата е поставена на дърво непосредствено СЛЕД отклонението. Комбинацията табела+път вляво = Върбишки проход.
Това бяха на Райко обясненията, така, както ги разбрах и записах.
Обадих се и на телефона на х.Върбишки проход, за да предупредя да ни очакват тази вечер. Жената каза, че няма проблем, хижата си работи и може да преспим в нея, когато и да пристигнем. Бяхме почерпили сведения за пътя и бяхме подсигурили спането, така че можехме вече да се нахраним спокойно.
С.: Пристигнахме в Котел, както очаквах, от страната на природонаучния музей. Малко след него брат ми си хареса една чешма и държеше да си напълни вода, но на подвикванията да спрем някой отговори “По-нататък!“ и това много го издразни. Въпреки това ги последвахме, за да не се търсим по телефоните. Идеята за пицарията дойде съвсем спонтанно, явно на никой не му се ядеше суха храна от магазин. Намерихме пицарията и „ох, благодат“. Естествено, ни излъгаха, че пиците ще са готови за половин час, но им простихме, те бяха огромни и много вкусни. През това време Борката получи инструкции за пътя от Райко и доволни и с пълни стомаси тръгнахме да катерим Котленска планина. На подробности за това няма да се спирам.
Б.: Около 19.30 бяхме готови за път. Адреналинът се беше вдигнал, защото сега имахме трудна и конкретна цел – да стигнем долината на Герила преди да се стъмни. Оттам насетне трябваше да е лесно.
Натоварихме се на колелетата и излязохме от града в посока към Омуртаг. Бях минавал вече оттук и ми беше познато. В стегнато темпо поехме по шосето, което има лек наклон нагоре. След 2-3 км стигнахме до споменатата чешма, където слязох да пия вода и да се разхладя, защото вече бях целия мокър от пот. Продължихме нагоре и не след дълго достигнахме до отбивката вдясно. Преди нея имаше и други отбивки, но ги подминавахме. Тази беше широка и отговаряше на описанието. Поехме по нея не напълно уверени, че се движим в правилна посока, но скоро минахме покрай една къща, намираща се на отсрещния склон, около която имаше крави и коне и отговаряше на описания от Райко ориентир. Спокойно, значи сме на прав път. Стигнахме и до очакваното спускане. След него и още нататък, отляво се появи стара къща с обори до нея. Но най-важният ориентир беше москвичът, паркиран отпред. Същият москвич, зад който Райко беше карал миналата година. В тоя момент с пълна сила добих усещането, че се движа по стъпките на рекордьора. :)
Изображение
М.: След Котел бях в плен на слабостта и мързела (понякога едновременно, а понякога двете неща се редуваха последователно едно след друго). Първо по асфалтовия път се мъкнех последен, едвам-едвам. А после и по баира. Ужас! Ами като нямах никакви сили, какво да направя! Гледах тримата юнаци пред мен и ентусиазмът ми се стопяваше, също както техните силуети в далечината.
Тримата спираха и ме изчакваха на няколко пъти. Поне за веднъж си спомням със сигурност, на отбивката от хубавия асфалтов път. В този район ми звънна телефона, беше един приятел, който предлагаше да ходим да играем футбол на следващия ден. Аз му казах, че няма да стане. И след като затворих веднага си представих, че съм си в нас… И пак изостанах и продължих с мотаенето. А то беше едно изкачване…е, не много стръмно, но на мен ми се видя много, защото ме мързеше. Че и кръста почна от време на време да ме наболява.

Б.: Спряхме със Стампата при тази „къшла” и аз пробвах да извикам някой отвътре да ни даде указания за пътя. Вярно, Райко подробно ни го беше обяснил, но и мнението на един местен нямаше да ни е излишно. Показа се една жена. Питах я за пътя, тя каза, че не знае и ще викне мъжа си, който бил в обора при овцете. Наложи се да го чакаме поне 10 минути, докато дойде. Беше същия човек, с който Райко беше разговарял лани, собственикът на москвича. :) В общи линии, той повтори указанията на Райко, като уточни, че след отклонението вляво от асфалтовия път, трябва да минем около 5 км (а не два) по билото и щом видим някъде отсреща някаква телевизионна кула, да свием вляво по черен път. Доволни от обясненията, продължихме напред, а часът вече беше към девет.
М.: Бях много доволен, че спряха до някаква къща с много кошари около нея. Настигнах групата и без да спирам продължих напред. Другите скоро ме настигнаха и подминаха.
Б.: Натискахме здраво педалите, а аз този път не изоставах. Мотивацията да стигнем навреме и да успеем в тази трудна мисия ни поддържаше нащрек и ни караше да забравим за умората. Появи се и маркировка, която съкращаваше серпентините на асфалтовия път, но Райко ме бе предупредил да не се подвеждаме по нея, защото пътеките са изоставени и силно обрасли. Така, лека-полека, накрая вече с помощта на малко бутане, достигнахме до мястото, откъдето насетне асфалтовия път почваше да се спуска. Очевидно това беше билото. Точно както Райко бе казал, тук тръгваше черен път вляво, като наоколо имаше тънки и нагъсто израсли млади дървета, които по-нататък по пътя ставаха гора. За съжаление времето беше напреднало, тъмнината ни обви и се наложи да запалим светлините по-рано от предвиденото. Нищо, поне по дърветата имаше маркировка. Движехме се много внимателно и се вглеждахме във всяко дърво по пътя за наличието на червено-белите знаци. По-точно аз и Митко гледахме дърветата, защото фаровете на Стампата и Миро бяха закрепени за колелетата им и вършеха работа да осветяват пътя, но не и дърветата около него. Подробностите от този билен път вече ми се губят, но си спомням, че не беше лош и на доста места карахме. Маркировката изчезваше в някои участъци и после се появяваше отново. Движехме се хоризонтално по склон, обрасъл с дървета, но това ли беше долината на река Герила, която търсехме, нямах си идея... На едно място, вдясно от пътя, върху камък, имаше лентова маркировка.Запомнил съм я, понеже ми се стори, че не е правена с боя върху камъка, а по-скоро е ламаринена табелка, каквито има веднага след х.Петрохан. Другата причина да я запомня беше, че след нея друга маркировка вече не видях. Минахме 5-те км, които човекът от къшлата ни бе „определил”, но не стигахме нито до разклон вляво, нито до табела, нито пък виждахме някаква телевизионна кула. Малко след това пътят започна да вие серпентини и да се спуска някъде надолу. Тия въртележки така ме объркаха, че съвсем изгубих представа в каква посока се движим. Малко след шестия километър от напускането на асфалтовия път (Стампата мереше разстоянието), стигнахме до една полянка, където пътят се разклоняваше в почти всички възможни посоки. Основният път правеше ляв завой, освен него имаше път направо, който от своя страна по-нататък също се разклоняваше, а имаше и два пътя надясно. Изобщо, пълна обърквация! Маркировка – никаква. Или поне никой не видя такава. Точно на това място имаше някаква бяла едноетажна постройка, една беседка, и, ако си спомням вярно, 2-3 пчелни кошера. Ами сега? Никой не ни беше предупредил, че ще стигнем до такова място, а то е толкова характерно... Изпуснали ли сме някъде правилния път или трябва да продължим още напред? Аз бях на мнение, че трябваше да караме още по досегашния път. Мотивът ми беше само и единствено това, което Райко ни беше описал, а именно, че трябва да стигнем до някаква табела и път вляво. Табела до този момент не бяхме видели, значи трябваше да продължим още. Проблемът беше, че продължението на нашия път бе в западна посока, компасът бе неумолим. Тръгнах по него сам и изминах около 200 метра, а другите ме чакаха на полянката-кръстопът. Видях, че пътят по-нататък слиза надолу и променя посоката си в югозапад-юг. Върнах се при другите, а те бяха отворили картата. На гърба й пишеше за някаква седловина Цигански гроб, от която се отклонявал път на югозапад за село Медвен, а на североизток тръгвал пътят за долината на Герила - очевидно оня, който ние търсехме. Не пишеше нищо нито за бялата къщичка, нито за останалите пътища. Разходих се малко из тая полянка да я изследвам подробно за някакви знаци или табели. Такива не открих, но в тревата намерих малък каменен кръст, изписан с някакви инициали, А.Г. или Г.А., не помня точно. Хм, май това е Цигански гроб, както изглежда. И наистина на североизток тръгваше един каменист път. Всичко съвпадаше, с изключение на едно – Райко бе казал, че трябва да стигнем до табела и да завием наляво; тук табела нямаше, а североизточния път ни се падаше вдясно по посока на движението ни. А всичко, което ни бе казал Райко за пътя дотук, си бе точно така; нямах основание да не му вярвам и за останалото. Това бе единствената причина да опонирам на Стампата, който искаше да тръгнем, както пишеше на картата, на североизток, и да искам да продължим по досегашния си път. Какво рискувахме? Пътят беше добър, ако наистина отива до с.Медвен...е, какво толкова, от това село също можем да стигнем до Върбишкия проход. Друг е въпросът колко път трябваше да бием, за да поправим тая грешка...
Сигурно половин час стояхме на тоя кръстопът и се чудехме накъде да хванем. Вече ми ставаше студено и исках просто да тръгнем нанякъде, накъдето и да е. Миро мълчаливо изразяваше позиция „Аз ви казвах да си останем в Котел, ама вие... На ви сега Върбишки проход!”, Митака си мълчеше, а Стампата затвърждаваше убеждението си, че трябва да тръгнем по североизточния път. Добре, тръгваме натам, дано това наистина да е нашия път, само и само да се махнем оттук, защото вече ми писна!
М.: Стана тъмно, навлязохме в типично горска местност и маркировката започна все по-трудно да се забелязва. Челникът ми светеше силно, но само на близко разстояние. Пуснах и фара, закрепен на колелото отпред. Пътят взе да се вие насам-натам и все по често на спускане. Челникът на Борис беше мощен и можеше да се превключва: къси-дълги, къси-дълги. :). Е, за следващия път и аз такъв челник ще си взема. На кръстопътя, нарочен от нас за м. Цигански гроб, спряхме и започна едно чудене, маене и суетене. Точно до пътя имаше някакъв пчелин и Миро предложи на няколко пъти да спим в беседката – да накладем огън, да хапнем и да разпънем спалните чували. Но никой, освен мен, не беше ентусиазиран от това му предложение. Борис предлагаше да продължим в едната посока (споменавайки и някакви указания от Райко и местни хора), а Стампата – в другата посока. Ха сега де! Компасът подкрепяше предложението на Стампата. Аз първо се преоблякох, защото забавянето стана доста продължително и както бях целия мокър ми стана много студено. Това беше първият и единствен случай, когато по време на пътешествие, а не в хижа, си съблякох мокрите дрехи от гърба и облякох чисти и сухи такива. Сега е лесно да кажа коя е била правилната посока. Но тогава си мислех – важен е компасът. Т.е., щом няма да оставаме, както на мен ми се искаше, бях склонен да се съглася с предложението на Стампата. В тази тъмница е много лесно да се обърка пътят и да се пропуснат ориентирите, за които говореше Борис. Табели, разклонения в ляво и дясно и т.н. – кой знае къде сме ги подминали в тъмното. А и може още да не сме стигнали до тях или въобще да се движим по грешен път от доста километри насам. Но като цяло си мълчах. Казах веднъж, че компасът ми изглежда по-точен ориентир и това е. Няма какво да повтарям и обяснявам. Всъщност случката ми беше по-скоро забавна, с дух на авантюризъм и приключение. Както казах и преди – важното беше, че сме заедно и няма пострадали. И да сме загубили пътя – голяма работа! А за посоката, определено решението трябваше да се вземе от Борис или от Стампата. Ние с Миро бяхме от съпровождащата група и според мен нямахме морално право да се намесваме…
Б.: Спуснахме се надолу, а пътят взе да прави завои, които отново тотално ме дезориетираха. Честичко поглеждах компаса, но основната посока си оставаше север-североизток. Хм, дали пък все пак не сме уцелили джакпота в тъмницата? Малко след тръгването ни видяхме някъде горе пред нас в далечината някаква светлина. Какво ли е това? Дали е луната, която се показва зад баира? Ако беше луната, след няколко минути трябваше да се помести оттам и да я видим цялата. Останахме да проверим. Минаха няколко минути, а светлината не се местеше. Значи не е луната. А дали пък не е оная телевизионна кула, за която ни каза човекът с москвича? Може би, дори е твърде вероятно. И ако е така, сме на прав път? Продължаваме напред, пък ще видим...
М.: Аз, понеже светех най-силно, карах напред. След мен беше Борис. Той беше с по-концентрирана светлина и по-често се оглеждаше в страни, за да търси маркировка. Пък аз, като най-отпред, предупреждавах за локви, камъни и опасни места. Така карахме по надолнището и равното (повечето път беше така) и търсехме светлината на някаква телевизионна кула. В някои участъци се движихме на върха на възможностите на светлините, като скорост, т.е. прекалено бързо даже. По едно време спряхме и гледахме около минута в една светеща точка, за да разберем това луната ли е, кулата ли е, какво ли? Беше луната. Настроението в групата взе да се подобрява, защото компасът показваше, че се движим в правилната посока. Докато се оглеждах напред и встрани, забелязах много очички на диви животни. Споменах това и на останалите, но май никой, освен мен, не забеляза животинчетата. Даже един комплект очички ни следва известно време на почтително разстояние в гората, движейки се паралелно с нас.
И изведнъж, най-случайно, гледам – я, маркировка! Супер! Даже се изненадах. Очаквах да налучкваме пътя чак до хижата. Само дето не запях на глас (но може и да съм си затананикал нещо)…Борис и Стампата не ми се видяха, тоест не ми се счуха, толкова изненадани от появата на маркировка, колкото аз самият бях изненадан.

Б.: Съмненията ни изчезнаха твърде скоро – видяхме маркировка. :) Уф, Стампата отново се оказа прав, да е жив и здрав и все такъв инатлив, особено когато има право.:) Лошото бе, че аз отново, за втори път днес, щях да поведа групата в грешна посока, което щеше да ни струва скъпо. Добре, че съм по-малко инат от Стампата и в крайна сметка го оставям той да води, иначе... :) Вярно, че грешах заради лоша ориентация, но пък аз бях основната причина днес да не спим в Котел, а да продължим. В крайна сметка, въпреки споровете и забавянията заради тях, уцелвахме вярната посока и напредвахме по план. Оказахме се нелош тандем, щом крайният резултат бе благоприятен за групата. :)
Почнахме да виждаме маркировката по-начесто и вече нямахме никакви съмнения – този път ще ни отведе до Върбишкия проход. Просто трябваше да оцелеем и да не се пребием в тъмницата, защото пътят бе осеян с много камъни, посоката бе само надолу и при високата скорост можеше да стане беля.
С.: Докато стигнем билото, примрача. Малко след отбивката от асфалта включихме фарове и челници. Повечето карахме и постоянно оглеждахме за маркировка. Дилемата накъде да тръгнем се заформи, когато след многократни промени на посоката на движение спуснахме надолу и слязохме на едно широко голо дере. Пътят завиваше наляво, като надясно си личеше, че не е много използваем. Табелата наляво, за която споменаваше Райко, не я срещнахме и Борката реши, че това е лявото. Обаче лявото бе на запад, т.е. посоката, от която идвахме. Извадихме карта, по наши предположения бяхме в местността Цигански гроб. И действително след като Борис се върна от оглед наоколо каза, че видял камък с изсечени инициали. Между другото, всичко това, което описвам, беше в абсолютен мрак, така че ориентацията доста бе затруднена. Вариантите да продължим бяха няколко. Да спим тук на открито, на което Борката категорично отказваше. Да тръгнем на запад, което аз отказвах. Да тръгнем към някакво село Медвен и оттам по път към Върбица с възможност да осъмнем. И последния на североизток, на който аз държах, т.е. десният завой на пътя. Междувременно, както бяхме потни, така измръзнахме, че бе повече от наложително да тръгнем на някъде. За да не изпадне някой в заблуждение, искам да уточня, че нито тук, нито където и да е по време на прехода КЕ, не сме се карали или повишавали тон по време на споровете – общо взето, конструктивен, приятелски диалог. И така, поехме по десния път. Отначало не се виждаше да има река в ниското и не бяхме сигурни дали това е Герила, но скоро щастието ни се усмихна – видяхме маркировка. Последва дълго друскаво спускане до Върбишки. Сега като се замисля, имам чувство, че съм го проспал, виждах главно светлината на моя фар, на приятелите ми и нищо друго.
Б.: Скучно, друсаво и дълго возене, ама много дълго и много друсаво! Не си спомням почти нищо от него, освен че по едно време спряхме заради съмнения за повреда в колелото на Митко. Така и не разбрах какво точно му имаше, бързо продължихме напред.
М.: От продължителното друсане или от някакъв удар в камък, нещо стана и скоростите ми запецнаха, задните не искаха да се превключват. За това спрях за малко и в тъмното поразбутах частите с ръце и крака. Всичко се оправи и продължихме надолу по камънака. Така и не разбрах какво беше станало. Клон в механизъмчетата не забелязах, но може някое камъче да е било заседнало някъде. Повече подобен проблем не ми се е появявал. Но тогава, в първия момент, се притесних.
Б.: Не знам колко километра се друсахме надолу, ама сигурно са били повече от десет. Минахме покрай една голяма беседка, която ми бе позната от снимки на туристи в тоя район. После минахме и покрай останките от детски лагери, за които пишеше на гърба на картата. Беше към полунощ, когато стигнахме до една сграда отляво, която набедихме за х.Върбишки проход. От нея ни залаяха кучета, които събудиха един човек, вероятно пазач тук. Той ни каза, че това не е хижата и ни обясни как да стигнем до нея. След малко излязохме на прохода. В едно заведение там имаше хора, които също попитахме за хижата, т.нар.”второ мнение”. :) И те ни упътиха в същата посока, нагоре и вдясно. Поехме натам и попаднахме на табели, които окончателно разсеяха съмненията ни за посоката. Оставаше само да стигнем. Бойният дух по това време, след като успешно стигнахме прохода, беше вече на съвсем ниско ниво и бе останала само огромната умора. А пък тия два километра и половина до хижата си бяха един баир, не ти е работа... Мъчех се да карам, ама и доста си побутах. Последен завой наляво и ето я хижата. Тройката вече бе там преди мен. Часът бе 12.30 през нощта.
М.: Последните метри до хижата ги взех едва ли не на спринт. Така ми беше дошло вдъхновението… Пък и не исках да спирам, че да не ме заболи пак кръстът. Когато в баир по асфалт карах бавно, обикновено спирах и тиках. Бях забелязал, че в такива моменти, когато вървя и тикам колелото по нагорнището, се движа почти със същата скорост, както на останалите, които въртят педалите. В случая обаче се опасявах да не ми се появят споменатите болежки и затова, виждайки финала, се изстрелях напред по нагорнището колкото мога. Пред хижата си заплюх една пейка, свалих раницата и почнах да ровя за останали сухи дрехи, за да се преоблека докато дойдат останалите и да се настаним по стаите.
Б.: Дотук добре, ама защо вратата е заключена? Нали предупредихме, че ще дойдем и най-вероятно ще закъснеем? Имаше звънец, на който настоятелно позвъних. Доста си почакахме, преди да светне една лампа отвътре. Дойде една жена и ни отвори. Най-после!
Попитах жената за някаква вечеря, ама нъцки - няма вечеря. Даде ни ключовете от стаята и каза, че отива да си ляга. Питахме я сутринта рано, към 6 часа, можем ли да разчитаме на закуска, а отговорът беше, че не може, защото това е твърде рано за нея. :) Абе, и това ако е хижа... Ама каква хижа, то си е хотел! Хижа е например Чумерна, и човекът там е хижар. А тая тук е по-скоро рецепционистка...
Прибрахме колелетата във фоайето на хотела и се замъкнахме на горния етаж, където ни бе стаята. Всъщност две стаи, с общ коридор и баня. Хотелско, почти луксозно обзавеждане. Докато другите минаваха през банята, аз използвах времето да хапна от моите запаси – халва, орехи, индийско кашу... все неща, които ми бяха омръзнали до болка, но нямах други. Последен се замъкнах до банята, а там горещата вода струеше като от рог на изобилието! Слава тебе, Боже, това се казва топла баня! Имах нужда от нея, определено. Тази силна струя гореща вода ме накара да забравя за голямото число километри, които изминахме днес и да се почувствам Човек. След банята си намазах коленете с пастата, глътнах си дозата аспирин и се трупясах на леглото.
Тежък ден беше, но и славен, и незабравим!
С.: Хижа Върбишки проход се оказа „хотел“ –„човешки“ удобства и приятно спане. Ако трябва да степенувам дните от прехода КЕ, това бе най-интересният ден.
М.: Хижата бе голяма, просторна, по-скоро хотел. Беше късно и не очаквах да има някаква топла храна. Зарадвах се, че ни позволиха да вкараме изтормозените велосипеди във фоайето – т.е. зад заключената врата. А колелетата вярно бяха ужасни – кал и мръсотия. Пък хижата бе чистичка и спретната, относително добре поддържана. И имаше топла вода, която не свършваше. Истинско блаженство! Докато заспивах, чух някакъв креват да скърца по горните етажи, придружен от стонове. Помислих си в просъница: „Ей, вярно сме се върнали в цивилизацията”… :).
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Съб Фев 04, 2012 12:40 pm

Борка, грях ти на душата, ако не разкажеш легендата за "Темната гора".
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот azoic » Съб Фев 04, 2012 1:17 pm

Браво момци,
Запълнихте ми приятно съботната сутрин :)

п.п. Райко - Ей, тук http://mountain.bajhui.org/pictures/Ot_Kom_do_Emine_PAVEL_DELIRADEV.pdf може всеки да я прочете( на 110-та страница ;) )
Изображение Изображение
Аватар
azoic
 
Мнения: 375
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Авг 20, 2008 12:32 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Нед Фев 05, 2012 6:14 am

Брей, загубихте ме и мен някъде след Темната гора и нема оправяне. Като минавах от там не ми беше никак трудно да намеря пътя от поляните до сухата река. В разказа до момента на достигането при жиците бях по следите Ви, обаче с носенето през храстите и качвания се забутах някъде и компаса ми отказва да помага :boggled:
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Bero » Вто Фев 07, 2012 2:44 pm

Rayko написа:Борка, грях ти на душата, ако не разкажеш легендата за "Темната гора".


azoic написа:п.п. Райко - Ей, тук http://mountain.bajhui.org/pictures/Ot_Kom_do_Emine_PAVEL_DELIRADEV.pdf може всеки да я прочете( на 110-та страница ;) )


На 98-99стр. от книгата е (номерацията на страниците на файла се разминава)
Като четях тази история, някъде от спомените ми изникна да съм чувал като малък подобна приказка - за деца, които се подлъгват след горски ягоди, обаче не мога да се сетя за подробности. Интересно дали този инцидент с децата не е влязъл във фолклора след години. Дали някой не си спомня подобна приказка, че аз за нищо друго от нея не си спомням :crazy:
"You are not stuck in traffic. You are traffic."
Аватар
Bero
 
Мнения: 75
Рейтинг: 1390
Регистриран на: Пон Мар 23, 2009 12:32 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот dob111 » Вто Фев 07, 2012 10:21 pm

За всеки който няма възможност да ползва GPS или не желае да ползва такъв(като stampata) - идея за помощно средство при ориентирането:
С Google Earth си генерира изображения по маршрута- кеф му с релеф, кеф му с отбелязани GPS тракове , кеф му с означения и коментари. Кеф му с различен мащаб. Принтира си тия изображения и си прави един тефтер. И отгоре с молив може да си остави бележка. Според мен в много отношения по-добро от разни стари БТС карти. Е, нищо не пречи човек да си вземе и една карта, ако се загуби съвсем от предвиденото да види къде се намира.
Аватар
dob111
 
Мнения: 695
Рейтинг: 1900
Регистриран на: Нед Юни 20, 2010 3:32 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Yavkata » Сря Фев 08, 2012 7:22 am

Тествал съм го това, но не е много удачно. За маршрут като Ком-Емине, ако искаш подобен тефтер с наистина полезна информация, размера му ще е близък до телефонен указател. Ще ти е необходим качествен принтер, силно препоръчително цветен, най -добре чужд и служебен, защото ако ползваш личен цената на разходвадното мастило ще доближи половин ГПС на старо. При леко навлажняване върху листа става мазано. Естествено идеята си има и положителни качества - не ти се налага да носиш отделно тоалетна хартия (стига да нямаш алергия към съставките на мастилото :D )
Аз ползвам разпечатки от руските военни карти.Става въпрос за по -кратки маршрути. Вършат работа поне в 60 % от случайте. Сравнявам предварително с Гугъл ърта. Разпечатвам си необходимото парче в необходимия формат. Залепвам го в прозрачно джобче и го ръхам в раницата. Накрая се оказва ,че карането ми пак е излязло извън картата :rofl: . Иначе в планината загубиш ли се в мъгла, никаква карта няма да ти помгне.
ИзображениеИзображениеЖивотът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аватар
Yavkata
 
Мнения: 2386
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Яну 06, 2007 1:33 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Сря Фев 08, 2012 3:08 pm

Помага, помага. На старите карти Ком-Емине,(онези 7 на брой) на гърба има описание на маршрута и азимут от дадена точка до следващата. Лично на мен тези азимути са ми спестявали доста време и мръзнене.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот lostrider@ » Сря Фев 08, 2012 3:19 pm

Като е тръгнала темата в тази посока, нека и аз да споделя нещо интересно, на което попаднах тези дни: http://javaapps.hit.bg/mgnBG/index.htm
Не е навигация, но е доста практично, имайки предвид, че спестява доста място, т.е. не се мъкнат карти. Не съм го тествал и не знам до колко върши работа, но може да помогне на някой, чийто телефон поддържа Java. :)

П.С.
Айде деее, чакаме следващата част! :popcorn:
Последна промяна lostrider@ на Сря Фев 08, 2012 3:49 pm, променена общо 1 път
Аватар
lostrider@
 
Мнения: 425
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Май 16, 2007 3:24 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Yavkata » Сря Фев 08, 2012 3:27 pm

Rayko написа:Помага, помага. На старите карти Ком-Емине,(онези 7 на брой) на гърба има описание на маршрута и азимут от дадена точка до следващата. Лично на мен тези азимути са ми спестявали доста време и мръзнене.

Помага да не се загубиш при мъгла, ама ако вече сисе загубил :eyebrow:
ИзображениеИзображениеЖивотът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аватар
Yavkata
 
Мнения: 2386
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Яну 06, 2007 1:33 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Сря Фев 08, 2012 3:43 pm

Е, на всеки се случва да се загуби. Дори на ползвателите на гпс. Това е основната част от приключението.
Явка, стягате ли се за лятото?

П.П. Борисе, Стампа, защо се мотате? Навън е сняг, слагам дърво в печката и се оглеждам да чета пътепис, пък то няма.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот dobber » Сря Фев 08, 2012 3:56 pm

Rayko написа:П.П. Борисе, Стампа, защо се мотате? Навън е сняг, слагам дърво в печката и се оглеждам да чета пътепис, пък то няма.


Райко, четох в разказа ти от 2010, че не можех да подържаш скоростта на светлината достатъчно дълго. Е сега вече можеш, а още няма разказ как го постигна :)
Аватар
dobber
 
Мнения: 86
Рейтинг: 1525
Регистриран на: Пет Юни 02, 2006 11:25 am
Местоположение: Bulgaria

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Сря Фев 08, 2012 4:02 pm

Той е готов бе, само да финишират Борис и приятели.

То много трудно се пише. Ако трябва да се сравни с нещо - карането е като секса, писанията - като чикия (трябва си вдъхновение и концентрация, понякога ти чезне образът).
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот Yavkata » Сря Фев 08, 2012 4:14 pm

Ама потенето е по -малко...и не се притесняваш от спукани гуми.
@Aдмин, моля пускай ни следващата порция, че взехме да пълним темата с простотиЙ!!!
ИзображениеИзображениеЖивотът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аватар
Yavkata
 
Мнения: 2386
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Яну 06, 2007 1:33 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Сря Фев 08, 2012 10:19 pm

Малии още не мога да го прочета бе...тоя път много дълго дойде.
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Пет Фев 10, 2012 8:06 pm

06.08.2011 – от Върбишки до Ришки проход

Б.: Планът за този ден не беше съвсем ясен. Очевидно не беше възможно да стигнем от Върбишкия проход до Емине за един ден; значи някъде трябваше да има междинна нощувка. Реалните варианти на първо четене бяха два: х.Луда Камчия и хижа Топчийско. Спряхме се на втория вариант, мислейки че след като Анелия от Шумен заедно с двама нейни приятели от Търговище и Сливен по-рано през годината бяха стигнали за един ден от Върбишки проход до Топчийско, то и ние трябва да можем. Е, реалността при нас се оказа доста по-различна...
Станахме към седем. Предния ден бяхме изразходили доста голям запас от физически и психически сили, както и немалко нерви, така че сега си позволихме малко по-късно ставане. До Елешница изненади не се очакваха, а оттам нататък пътят го бях минавал, така че навигацията оттук до края не се очертаваше като проблем. Затова си позволихме малко повече разтакаване от обикновено. Използвах момента, че разполагам с време и нормални условия, за да си залепя спуканата от вчера вътрешна гума. За мен лепенето на гума си е цяло събитие, докато за братята си беше нормално ежедневие. :) Митко нито лепеше, нито пукаше. Не помня точно в кой момент той издаде „тайната” си – в гумите му, още откакто е купил колелото, са сложили „боза”, и оттогава просто не мисли за тях, а спокойно си минава през всякакви тръни. :)
Трябва да е било към 8.30 ч, когато слязохме долу с колелетата.
Изображение

Изображение
Снощи в тъмницата изглежда сме минавали и през по-кални места. :)
Изображение
М.: Този ден станахме в малко по-нормален час за мен, защото слънцето навън вече напичаше. Очертаваше се един приятен летен ден, не много горещ, без дъжд и без вятър. Излежавах се до последно с оправданието, че единствената ни баня е заета. Някой постоянно бълбукаше и шумулкаше в нея.
Не помня дали обяснихме, но бяхме настанени в две съседни стаи – чистички и спретнати, с обща баня и тоалетна. Та тази баня още от вечерта бе най-посещаваното място. Спомням си, че предната вечер се притеснявах да си сваля дрехите и събуя маратонките, защото от тях щяха да се разхвърчат парченца кал, клечки, листа и други дребни нещица, насъбрани в гората. Част от процедурата извърших в коридора. И влизайки в банята, когато дойде моят ред, за да се доразопаковам, с успокоение установих, че притесненията ми са били напразни. Станалото – станало! По пода на банята, въпреки старанието на колегите, беше пълно с „горските нещица”. Част от гората се беше пренесла в банята и упорито не искаше да се спаси в канализацията.
Времето тази сутрин обаче взе да напредва и колкото и да не ми се искаше, станах и без много обяснения си взех четката за зъби и малко тоалетна хартия и излязох в коридора на хижата да търся друго WC (шумулкането в банята продължаваше). Тогава попаднах на цветето. Още от вечерта бях забелязал едно разкошно цвете, високо към 2-3 метра във фоайето на етажа. Но не му обърнах внимание. Сега обаче, сутринта, установих колко всъщност беше разкошно, цялото в цветове, нещо като китайска роза. Обикалях, цъках с език и се чудех дали мога да си откъсна някое клонче от него или не…Така 1-2 минути – прехласване и чудене. Накрая реших, че така или иначе клончето няма да оцелее в багажа, и се отказах. А тоалетна намерих някъде в приземния етаж, до някакво кафене или ресторантче, в което се суетяха разни хора.
Пред хижата си направихме няколко снимки, попристегнах багажа /вече нямаше нужда от наместване :) /, наритах по-големите буци кал, за да паднат от колелото, и когато групата се събра, тръгнахме по надолнището. На никой не му се закусваше в местното хижарско кафене.

Б.: Тръгнах да търся „рецепционистката”, за да си платим нощувката. Поне цените на „хотела” бяха нормални, като на хижа... Намерих я долу в кафето. Закуската, която предлагаха тук, не задоволи кулинарните интереси на Стампата и решихме, че ще закусваме в курорта, т.е. в някое от ония заведения, покрай които минахме снощи.
Отиването дотам стана бързо, тъй като е все надолу. Оказа се, че работещо заведение в момента е само онова, от което ни бяха упътили снощи. То се отличаваше с впечатляващ екстериор... :)
Изображение
За съжаление обаче не ни впечатли с възможностите си да ни нахрани, или с други думи – в него нямаше почти нищо за ядене. Лошооо, май се прецакахме, трябваше да си закусваме в хижата... Взех си няколко вафли, ама вкусът им не беше нищо особено, нито пък хранителните им свойства. Пак се наложи да използвам собствени запаси, от които вкусните неща отдавна бяха свършили...
С.: Станахме късно. Моткахме се, полека си приготвяхме багажа, даже си прострях кърпата и разни важни дрехи да съхнат. SPD-тата бяха изсъхнали и вече ги обух. Един по един се измъквахме от хижата, Борката отиде да плати нощувките и да пита може ли да ни приготвят някаква закуска. Мен лично ми се ядеше нещо от рода на баничка, кифла или подобно, а както се забавихме тук, по-добре беше изпътно да хапнем. Спуснахме до курорта и в „готиното“ заведение се оказа, че има само шкембе чорба – гадост. Взехме с Борис по кола и наизвадихме до болка омръзналите ни хранителни запаси – халва, ядки и др.
М.: Заведението, пред което спряхме, беше много интересно украсено, но не предлагаше нищо вкусно (за мен) за закуска. Стампата обаче се беше заинатил да си поръча нещо за хапване и дълго разпитва момата-сервитьорка за това-онова, от което или нямаше, или тъкмо се правеше. Така и не разбрах какво си поръча, но и Борис остана с него. Аз влизах и излизах през това време. Оглеждах едни надписи с мъдри мисли, окачени по дърветата пред заведението. Накрая седнах до двамата на една маса и хапнах няколко шепи от носените от мен ядки. Ето ги двамата герои, делово закусвайки на път към морето:
Изображение
След това ми дойде „вдъхновение” да взема да си измия колелото на близката чешма. Бях забелязал Миро да прави подобна процедура и идеята му ми допадна. Хем губене на време, докато другите закусват, хем да покажа и аз малко грижа към машината! На чешмичката, пълнейки едно от 500 мл. шишета от Кока-кола, пръсках здраво по калта, докато тя падне. Докато пиша това се сещам да уточня, че от самото начало, а и въобще, не ползвах велосипедни бутилки или бидончета с вода. През този поход постоянно носех от 2 до 4 пластмасови шишета от „Кока-кола”, по 500 мл. Едното стоеше на рамката, а другите в раницата. Обикновено 2 бр. бяха пълни с истинска кока-кола (ако намерех къде да заредя такава по хижите) и 1 бр. (понякога и още 1 бр.) – с вода. Та сега нарочих едно от шишенцата за излишно и с него си измих колелото.
Скоро групата се събра до чешмата и питайки някакъв местен за пътя (Борис го знаеше, но за всеки случай го питахме и него) потеглихме първо надолу, а след това вдясно (т.е. на изток) по един приятен, широк, чакълест горски път, по който били минали и пешеходните туристи. За тях се сетих, защото някой спомена, че те били скоро тук, тръгнали по същия път и предполагахме, че може да ги настигнем преди н.Емине.

Б.: Часът гонеше десет сутринта, когато най-после се надръндихме да тръгваме. Почерпихме информация за маркировката от ей тоя човечец с метлата.
Изображение
М.: Я, пък аз си мислех, че Борис знае пътя и пита само за свое (и на групата) успокоение … :).
Б.: Той ни каза, че една от групите, тръгнала за Емине, преди 2-3 дни е нощувала тук на палатки, на равното зад чешмата. Помислих си, че ако не още днес, то утре задължително ще ги догоним.
Поехме в указаната посока по асфалтиран път, който после премина в чакълен такъв. Слънцето взе да напича, а на мен нещо не ми беше наред. Другите дръпнаха напред и пак си останах последен. Нямах сили и леко ми се виеше свят. Мамка му, какво ми стана пък сега? До момента нямах такива проблеми, дали от натрупаната умора вече давах багажа? Едва се добрах до първата чешма, където другите ме чакаха. Наплисках се със студена вода, разтворих две хапчета с витамини в чашата си и ги изпих. Поседях малко на сянка и като че ли ми премина. Дали пък ония вафли, дето ги ядох одеве, не са били нещо нечитави?
С.: От минералната вода не си налях, че миришеше, и настъпихме педалите към Елешница, полека, без да бързаме, под приятни сенки и неголеми наклони. На първата чешма още в началото Борката се оплака от стомах и неразположение, това сериозно ме притесни, но как можех да му помогна? Забърка си той някакви витамини, пийна вода и поседна да почине. Много скоро след това каза, че е по-добре и потеглихме. Не ми се вярваше, че е така, но той е човек, който не се оплаква, даже по-късно от разказа разбрах, че на моменти е имал много силни болки в крака, но аз по нищо не съм разбирал за това – абе, волеви човек.
Б.: Освестих се и можехме да продължаваме. Определено обаче темпото не беше високо. Днес просто се движехме бавно. Аз, естествено, бях най-бавен от всички. :) Не че е за хвалене... :(
Изображение
Карахме, що карахме, след малко намерих аверите да почиват на следващата чешма. :)
Взехме да се майтапим, че вече сме го обърнали на байкърски купон – минем два километра, стоооп, почивка! Минем още два – стооой, чешмичка! :)
Същото се повтори и на третата чешма. :) Брей, много чешмички имало по този път, бе...
М.: Или бяхме влезли в ритъм, или понеже беше предпоследния ден, колоезденето беше равномерно и много приятно. Пък и пътищата бяха по-хубави, засега. Вярно, в началото на Борис му беше станало нещо лошо – за първи път някой от групата помоли да спрем, защото му било лошо. Спряхме до първата крайпътна чешма и починахме. Всъщност май ние си бяхме спрели преди това, а когато Борис дойде не тръгнахме веднага, а го изчакахме. През това време помня, че и аз изпих едни разтворими витамини. Сетих се, защото си помислих, че сега Борката няма енергия и му е лошо, но аз може да съм следващия. И въпреки че ми беше много приятно и комфортно, реших да пия едни витамини като него, за всеки случай. А после лежерно потеглихме по склона. По някои от нагорнищата, които преди бяха яростно атакувани с натиск върху педалите, сега спирахме и кротко побутвахме колелетата, разговаряйки. Така беше в началото. По някое време групата се разцепи, после пак се събира и т. н.
Б.: Наближаваше обяд, когато стигнах до разклон на маркировката по стръмен път нагоре вдясно. Досегашният ни път пък продължаваше леко вляво и надолу. Почудих се накъде ли са хванали моите хора, които пак ме бяха откъснали, видели ли са табелите за отклонението? Аз лично бях изкушен да си продължа по досегашния път, защото знаех, че и той ще ме свали в долината на река Елешница, само че от северната страна на горското стопанство. Cholla миналото лято беше минал по него, както се убедих от трака на маршрута му. В крайна сметка реших да карам по маркировката. Беше стръмен, ама много стръмен баир, който прехвърляше билото, за щастие – не много дълъг. Криво-ляво го избутах и горе настигнах Митака, който ме чакаше. Оттук следваше пак стръмен и много каменист път надолу, по който на доста места предпочитах да бутам, отколкото да рискувам да се пребия. Не минахме много и гледам, братята се задават срещу нас, бутайки нагоре. „Връщайте се, няма маркировка!”, викат. Спокойно, разколебавам ги аз, няма маркировка, щото няма как да сбъркаме, пътят е само този и той слиза в долината на Елешница. Вярвайте ми, убеден съм, че е така, макар и да не съм минавал досега оттук. Сурнахме се заедно надолу и не след дълго се озовахме на брега на реката. Чешмичката беше пресъхнала (за което и Райко ме бе предупредил по телефона), а количеството вода в реката бе по-скоро символично. Миро реши да ни покаже как се минава река при такива случаи. :)
Изображение
След него и Митака пробва ефектно минаване, но не му се отвори парашута и се приводни, преди да достигне заветния бряг. :)
Аз си минах по камъните. :)
М.: Като видях как Миро премина през деренцето, реших и аз, но му дадох мобилния си телефон, за да ме снима за спомен. И докато той викаше да тръгвам, аз се позасуетих и не можах да набера скорост. Поради това заседнах във водата (в тинята) почти до отсрещния бряг и нагазих с двата крака. Тъкмо ми бяха изсъхнали маратонките от предния ден и бях обул чистички сухи чорапи! Жалко, пак ще трябва цял ден да карам с мокри крака. Поне времето е слънчево и може да изсъхна в движение след няколко часа – си помислих. Сетих се за поговорката, че власите се давели в края на Дунава. И аз бях като тях, само дето се отървах с два мокри крака, за шоу на останалите... :)
С.: Карахме си под сенките, спирахме на чешмичките и по едно време взе да ми става тъжно. Не бях се наситил на планината, а всичко това утре щеше да приключи и после обратно в сивото ежедневие. Нямаше да го има аромата на Балкана, широките гледки, хвойните, конете, тъмните лесове, щеше да свърши приключението. С такива мисли в главата приближихме река Елешница, ами то сега като се замисля и самото име на реката ми звучи много красиво (нещо се разчувствах). Преплувахме реката, което беше документирано със снимки и видеоклипове - общо взето се забавлявахме и като че ли ни беше все едно докъде ще стигнем днес.
Б.: Стигнахме сградите на горското стопанство и хванахме черния маркиран път след него. Тук се чувствах в свои води, защото само преди два месеца го бях минавал тоя участък пеша, по време на мероприятието за почистване и маркиране на отсечката Елешница-Ришки проход. Сега ми беше интересно какъв ще е резултатът от премаркирането, защото него го направи друга група, в която не участвах. За съжаление още на първия разклон новата маркировка се оказа почти невидима (лентите, които връзвахме преди два месеца, също вече ги нямаше) и ако не бях с тях, аверите щяха да поемат в погрешната посока вдясно. Предполагам, че точно тук са се объркали и Анелия и Zappa миналото лято, когато имахме уговорка да караме заедно в тоя район, но аз слязох заради контузиите в Южна България, а те решили все пак да дойдат насам, за да не им пропадне напълно карането. Приключенията им бяха цветисто описани и от двамата, така че няма да преразказвам. :)
Малко след въпросния разклон стигнахме до друга рекичка, която е десен приток на Елешница, пак почти безводна. Тук Стампата подложи ценната си „техника” на разкрасителни процедури, като за целта си носеше в раницата специално комплектче с почистващи инструменти. :)
Изображение
Абе, губехме си времето, а Топчийско беше на майната си далече...
М.: За това второ деренце вече бях подготвен. Пак помолих Миро да ме снима, но този път се засилих яко и въобще не гледах към фотоапарата. Преминах през водата като малка моторница и въобще не се намокрих. Но…нали си бях вече мокър. :). Стампата пък нарочно заседна в средата на рекичката и усърдно изми калта от своя велосипед. През това време починахме малко, преди да продължим. Слънцето взе да напича много силно - толкова, че започнах да се притеснявам дали няма да стане прекалено голяма жегата през този ден.
Б.: Главно с бутане и твърде малко каране достигнахме до местността Голямата нива, където се разположихме на пейките за подкрепа на силите.
С.: До Голяма нива преобладаваше бутането под увереното водачество на Борката. Нещо беше разочарован, че лентичките, които са връзвали през пролетта, ги нямаше и участъкът оставаше проблемен за незапознатите с него, тъй като маркировка липсваше. На „нивата“ се разположихме под дебела сянка, където имаше останки от пейки, и Митака положи огромни усилия да ни фотографира четиримата. Поставяше телефона си на един чатал и докато седне при нас, и той падне, или ако снимаше, не ни хващаше всичките. И така, след многократни опити, успя да запечата тази снимка.
Изображение
М.: Приятни горски пътища. И слънчеви, и сенчести. Нямахме много време за почивки, даже въобще не сме спирали за каквото и да било, след споменатите водни препятствия. Но като цяло се движехме много добре.
В един момент стигнахме до едно дърво с изгнили пейки и масичка, в местността Голямата нива. Там спряхме за почивка, а и за да хапнем нещо. Видях голям зор докато закрепя мобилния си телефон на дървото, точно срещу групата, за да направя обща снимка край софрата. В крайна сметка се получи. От всичкото това бързане така и не можахме да направим хубави снимки от пътешествието! Поне според мен.
На снимката зад групата се вижда дърво с маркировка. Това е посоката на маркираната пътека - вляво (по посока на движението) и нагоре. Тази пътека, поне в началната си видима част, бе ужасно обрасла с къпини. Въобще може да се каже, че отдавна бяхме излезли от „царството на малините” в западната част от билото на Балкана и навлезли в „царството на къпините” в източната част. Обожавам да хапвам всякакви горски плодове, но къпините са много досадни с дългите си бодливи клончета. Затова никой не се възпротиви на предложението на Борис да минем по алтернативен и видимо много по-чист път. Той беше вдясно и надолу, след полянката с дървото, наречена Голяма нива (самата нива или беше някъде наоколо и не се виждаше, или беше здраво обрасла с растителност и не приличаше на голяма нива). Не обичам да губя височина и да слизам надолу, когато знам, че пак ще се качвам нагоре. Но в случая целият този къпинак предвещаваше сериозно забавяне. Т.е. предложението на Борис за алтернативен маршрут изглеждаше много разумно.

Б.: Оттук насетне следваше едно малко навигационно изпитание за мен, тъй като имах намерение да прекарам групата по път, по който не бях минавал досега. Маркираната пътека тръгва да катери нагоре и излиза на път, който е сериозно обрасъл с къпини. По него бяхме минали пролетта и го знаех. Райко по телефона ми бе казал, че той го е минал предната седмица и къпинаците не са толкова страшни /т.е. не са успели да му съдерат изцяло дрехите и да му пуснат твърде много кръв :) /. Но на мен ми се искаше, от една страна, да намеря и алтернативния вариант, който широко и подробно бяхме обсъждали в планинарския форум; и от друга страна, като знаех какви нежни гуми имаха братята, въобще не ми се искаше да ги карам да газят сред къпинаците горе и да псуват юнашки бодлите им, маршрута и мен. :)
Затова, след почивката, която си дадохме на Голямата нива, се спуснахме по някога асфалтов път на юг, с цел да заобиколим бодливия участък и да излезем направо на връх Байряка. Още в началото на пътя вдясно има чешма, достъпът до която е ограничен от къпините. Самата чешма няма чучурка и човек трябва да изпитва доста сериозна жажда, за да има желанието да потърси начин как да пие от нея.
Характерно за тоя асфалтов път е, че е доста тесен и много обрасъл. На места клоните на околните дървета и къпинаците образуват нещо като тунел, през който трябва да се мине, а това не е лесна задача. На местата, където в дерето, покрай което върви този път, се вливат странични потоци, някога са били изградени мостове, но повечето сега са пропаднали и трябва да се внимава. Имах нагласата, че за десетина минути ще се спуснем до мястото, откъдето трябва да завием обратно към билото, но реално „спускането”, при наличието на тия условия, продължи доста повече.
М.: Скоро излязохме и продължихме спускането по едно от най-странните горски пътчета, по което съм минавал. Борис обясни, че преди време тук БКП е построила път, за да идват хората да се прекланят пред нещо си (което не съм запомнил). Това е било преди много години, по пътя никой не е минавал и асфалтът постепенно е бил завладян от треви, храсти и дръвчета. И какво се оказва в момента – тясна асфалтова и равна пътечка, по която може да мине само един човек. Странна работа! А наоколо, около самата пътечка, ако хванеш някое по-здраво дръвче, може да се повдигне с корените от над асфалта цяла популация с горски цветенца, тревички, дървенца и т.н. Много интересно! Ей, това природата е голяма работа! Карах надолу (защото странната асфалтова пътечка е на спускане) и си представях, че съм изследовател на свят, който хората са напуснали отдавна и растенията и животните, оставени сами на спокойствие, пак завладяват. Май имаше такъв филм, който не съм гледал …
И изворчето, за което Борис спомена, бе изоставено. Личеше, че някога това е било хубава чешма, но сега мястото бе обрасло с мъх и водата не течеше от чучура, а се просмукваше между стария бетон и камънак. Вода все пак можеше да се напълни, но от коритото и внимателно, за да не се безпокоят жабите и дъждовниците. :)

Б.: Имах опасения за това колко трябва да се спуснем, които обаче се оказаха напразни – долу има обширно „обръщало на камиони”, което няма как да се сбърка или подмине. Оттам тръгва път вляво, в северна посока, който също не може да се сбърка и поехме по него.
М.: На това обръщало за камиони за пореден път „признах” на Борката, че е голяма работа. Мислено. Карахме си ние по горския път и Борис вика: „Оглеждайте се за обръщало на камиони, някъде в ниското трябва да е!”. Хм, ако и сега познае, този пич вярно ще излезе голяма енциклопедия – пък си мислех аз, карайки. Никога не бил минавал тук, прочел в някакъв форум, че го и запомнил даже. И вярно, пътят слезе в ниското и стигна до едно широко и разкаляно място, настина обръщало за големи камиони. :)
Изображение
Пътят се оказа доста стръмен и изровен от дъждовете, а очевидно скоро беше прокарван или подновяван от големи машини, тъй като по него липсваше всякаква растителност. След бутането по стръмния баир стигнахме до тая беседка и чешма, които бяха безспорното доказателство, че сме на прав път.
Изображение
С.: Последва спускане по изоставен асфалтов път, който къпинака и храсталаците почти бяха превзели. Карахме в нещо като тунели от къпини и на места се налагаше да слизаме от колелата и да надигаме клони. На следващата чешма пак имаше пауза и не след дълго, когато се появи първата маркировка, можеше да се счита, че проблемният участък приключи.
М.: След гладката, асфалтирана горска пътечка тип магистрала (но с едно платно), следваше ужасен, изровен от дъжда път, с големи ръбести камънаци по него, а тук-таме и с още по-големи такива. Този път, приличащ на лунен пейзаж, водеше нагоре – т.е. здраво бутане. Но май беше добре, че бутахме, а не се спускахме. По тъмно този ужасен едрокаменен път вероятно беше много опасен за бързащите велосипедисти.
Когато стигнахме беседката с някакви арабски драсканици по нея, Борис се успокои и каза, че вървим по правилния път. Не че се бях нещо притеснил, но щом на него и на Стампата им олекна, и на мен ми стана по-добре. :)

Изображение
М.: Приятна горска чешмичка, построена в памет на някой си Мюмюн, Сабри или друг техен авер (да са живи и здрави хората, които са я направили, не ме разбирайте в смисъл, че искам нещо да се заяждам с тях). Тази чешма се намира малко на север от беседката от горната снимка. На това място направих една моя снимка, която макар да е малко нарцистична, много си я харесвам. И понеже Борис ме подсети в неговия разказ, ще взема да я публикувам, защото според мен е много показателна за ситуацията. На снимката се виждат: велосипедист - видимо доволен, с къс клин, защото вече е по-топло; колело на планински велосипед - видимо експлоатиран, с малко кал и очуквания, но здрав и очевидно издържал на напъна по чукарите; чакълест горски път – относително равен, широк и спокойно проходим; а на заден план се вижда успокояващо зелена гора, с приятна сянка и красиви горски цветя. Един чудесен летен ден! Който успя да разбере какво имах предвид с това описание – пожелавам му много подобни приятни мигове и изживявания! Заради такива моменти животът си заслужава! Дано да са повече за всеки от нас!
Изображение

Изображение
А това малко змийче не знам кой го е снимал. Вероятно е от близкото поточе, до чешмичката. Това показва, че и в най-красивото място може да дебне някаква опасност. Е, в случая това безобидно смоче не е кой знае каква опасност. Но всъщност някой може и да се уплаши от него, да стъпи накриво, да се подхлъзне и падне и т. н. :)
Б.: Починахме и тук малко, напълнихме вода от чешмата и продължихме нагоре. Аз имах натрапчивото усещане, че се връщаме обратно и се движим на запад, но компасът беше непреклонен – движим се на север и дори североизток. Поредното доказателство, че не бива да разчитам особено на чувството си за ориентация... :(
Указанията от форума за този участък гласяха, че при поява на разклонения, се държи винаги ляво. Така и направихме при първото разклонение, което се появи вдясно от нашия път. Бях напрегнат и много внимавах да не сбъркаме, защото тук хем нямаше маркировка, хем видимост надалеч и съответно – ориентири. При второто разклонение вдясно обаче, до което стигнахме, никак не бях уверен, че не трябва да го последваме. Просто нашият път, който продължаваше наляво, нещо не ми се хареса и реших да рискувам. Продължихме вдясно нагоре. Посоката продължаваше да е север-североизток и се изкачвахме, значи трябваше да сме на прав път. Целта бе да стигнем до едно дере с много нападала шума по него, защото оттам минаваше червената маркировка към Байряка. Аз дерето щях да го позная, поне така си мислех, ама дали този път водеше до него, нямаше как да съм напълно убеден...
Не липсваха и препятствия. :)
Изображение
По-нататък широкият горски път се стесни, а къпинаците бяха на път да го превземат напълно. Взех да се питам колко голям е смисълът на това да заобикаляш толкова, като и тук има къпини, които пукат гуми и разраняват краката...
Изображение
М.: Досега ползите от калците на Миро и Стампата ми се виждаха много съмнителни. В този район обаче, всред всичката тази къпинова напаст, разбрах, че идеята им да си ги сложат сутринта е била много добра. Аз стъпвах много внимателно, за да не се изподера, а на моменти носенето на велосипеда на рамо беше най-доброто, според мен (и Стампата), решение.
Б.: Тук някъде изпитахме, или поне аз, защото аз бях едноличния водач в момента и отговорността беше изцяло моя, огромната радост от намирането на закована за едно дърво ламаринена табела с червено-бялата маркировка. :) Ура, значи всичко е наред, не сме сбъркали никъде! Очевидно някой от маркиращата група през пролетта я е заковал, не защото оттук е оригиналната пътека, а само за подсказка, че се намираме на правилно място, ако сме решили да заобикаляме. Чудесно, сега остава само да намерим дерето и заобикалянето ни щеше да се увенчае с пълен успех!
Тук дере, там дере, няма го... Взех да се притеснявам вече. И в един момент гледам същото това дере, което търсим, само че вместо да се намира от дясната ми страна и ние да сме в долния му край, то беше от лявата ми страна и ние бяхме в горния му край! Какво се бе случило? Вероятно лявата отбивка, която пропуснахме, щеше да ни заведе в долния край на дерето. Ние бяхме избрали десния път, който направо е изкачил билото и сме се озовали в горния край на дерето. Така или иначе, важното бе, че излязохме на червената маркировка и едновременно с това си спестихме движението през гадното дере – ами, чудесна работа! :)
Оттам нататък вече си следвахме червените знаци и не след дълго се озовахме горе на самото било, където и телефоните дадоха признаци на живот. :)
Изображение
М.: На самата височина, а и след нея, гората стана чиста, а пътеките свободни от къпини и по-лесно проходими, на места обрасли, но най-вече само с трева.
Б.: Оттук предстоеше дълго слизане през гора с много препятствия – камъни и дръвье. Някои „пасажи” ми бяха познати отпреди два месеца, но повечето време се чувствах така, все едно за пръв път стъпвам тук. Особено ме изненада едно дълго и предълго качване, защото не ми се струваше възможно за толкова кратко време да съм забравил, че го има. Вероятно е било някъде около скалите Топалкая, ама кое точно са тия скали, да ме убиеш, не знам. Сега и треволяците по пътеките бяха големи, а преди два месеца изобщо липсваха. Все пак личаха пътеки – очевидно скоро по тях бяха минавали хора. Мислех си, че това трябва да са следите на някоя голяма група по Ком-Емине. Тук-там, на по-влажните места, виждахме и следи от гуми на колело – вероятно гумите на рекордьора. :)
Какво правих и струвах и колко пъти падах, аз си знам, но по някое време благополучно се добрах до оня хубав черен път, който добре си спомнях отпреди два месеца, и който водеше към връх Голям Дебелец. В началото, на мястото, на което се излиза на този път, има табела, указваща наличието на вода. Аз и братята си имахме вода и тук предпочетохме да починем малко, вместо да я търсим. Митко обаче е голям почитател на планинската вода и не го домързя да намери и тая чешма. :)
М.: Чешмата е под пътя, на около 100-тина метра, между дърветата. Има си и пейки и масичка. Водата е супер. Въобще всяко нещо, дар от природата, е в пъти по-добро от купеното от магазина или дори от това, откъснато от градината. А и без това спряхме за кратка почивка. Опитах се да снимам тази красива чешмичка, намираща се в началото на едно горско деренце, разклоняващо се на две. От снимката обаче нищо не излезе, защото сянката беше много здрава. Въобще слънцето беше силно, а гората – гъста. При навлизане в гората едва ли не трябваше да се спирам за миг, за да могат очите ми да привикнат с тъмното.
В този район имаше един пасаж с продължително спускане по изровен горски път с ужасно дълбоки коловози. Толкова дълбоки, че ако велосипедът попаднеше в тях, най-вероятно следваше падане, т.е. претъркулване. А от двете страни и по самия път – високи треви и шибащи клони. Пък нали е на спускане и в средата между коловозите е равно, как да караш бавно? За това се спуснахме внимателно и на голяма дистанция един след друг, подлагайки на изпитание нерви и умения. А дистанцията бе толкова голяма, че в един момент, както бях първи, установих, че съм се престарал и съм слязъл много по-надолу. А спрях, защото на пътя имаше паднало голямо дърво, под и около което не се виждаха човешки следи. Стана ми много съмнително и се развиках. Скоро Миро ми отвърна: „Давай назад, тук е пътят!”. Супер! – знаех си аз, че съм пропуснал някое отклонение. Бързо обърнах и забутах нагоре по баира, между треви и клонаци, с благодарност, че не съм сам. А и с благодарност за това, че имах късмет да намеря и други откачалници, с които да си правим компания в подобно начинание.

Б.: Да описвам пътя нататък до Голям Дебелец ми е трудно, защото е разнообразен, въпреки че от него имам конкретни спомени. Който мине оттам, ще се справи и без описанията ми, просто трябва да се следи изкъсо маркировката.
Голям Дебелец започва с едно много стръмно изкачване, което в кално време сигурно би представлявало проблем. При нас обаче бе съвсем сухо и ни трябваха само сили, за да го изкачим.
М.: Тук, по време на тикането към вр. Дебелец, ме заболя пак кръстът. Този път стана малко по-рано от предните дни, си мислех аз тикайки. Вътрешно обаче бях уверен, че ситуацията не е опасна и няма да ми провали оставащата част от прехода.
Другото леко притеснително нещо, което установих, беше, че усещах покачващата се нервност в Стампата и особено в Миро. Не можех да си обясня причините за това. Нали се движим в график? Или пък закъснявахме? Май все пак закъснявахме, защото никой не искаше да си направим общи снимки на вр.Дебелец. Пък аз имах голямо желание, тъй като съм израснал в град със същото име. И понеже никой не обърна внимание на моето предложение за обща снимка, аз се спрях и останах на върха бая време. Много, много дълго се мотах, докато опитвах да закрепя мобилния телефон на някое дърво или храстче, пък после да заема геройска поза пред него с велосипед…и т.н. Ужасно пипкава работа. Мобилният ми телефон пада поне три-четири пъти от клонаците. Добре, че по земята имаше много нападала шума, в която той тупваше меко, без някакви последствия. А през това време групата изчезна далеч напред. В този момент се сетих за идентична ситуация от началото, още от първия ден, някъде преди пр. Петрохан. Тогава спрях до едно изворче, близо до билото, за да си напълня водя. И докато напълня шишето, за има-няма 5 минути, групата отпраши зад девет планини, та чак на десетата… :). Брей, голямо бързане!

Б.: Прехвърлихме върха, което е по-лесно и бързо да се каже, отколкото да се направи :), и при спускането от другата му страна излязохме на едно от малкото места в тоя участък, където се открива панорамна гледка. В нашия случай – към Северна България и Ришкия проход.
Изображение
Тук предупредих спътниците си много да внимават за маркировката и да напредват бавно, защото е възможно наклонът да ги увлече и да изпуснат една отбивка надясно, както аз и двете момчета от Шумен направихме през пролетта, та после се наложи да се връщаме. Сега нямахме проблеми и бързо стигнахме до една седловинка между Голям и Малък Дебелец. Спомнях си я отлично отпреди, защото точно тук оплетохме тотално конците с шуменците преди два месеца, което после ни струваше скъпо. За моя неприятна изненада точно на тая седловинка маркиращата група бе допуснала груба грешка. Бяха сложили много ясна марка на едно голямо дърво, което обаче се намираше на 20-ина метра встрани от истинската пътека и можеше спокойно да отклони от верния път всеки, който пропуснеше да се огледа внимателно тук, и да го подлъже да хване нелоша пътека вляво, която обаче слиза доста надолу и северно от Малък Дебелец. Бях сигурен в това, защото ние с шуменците точно същото бяхме направили през пролетта. Може би нямаше да обърна особено внимание на тая подвеждаща маркировка, ако в тоя момент не бяхме установили липсата на Митака. Той се спускаше първи, и то доста бързо. Представях си как е летял надолу по склона на Голям Дебелец, минал е оттук, видял е за секунда грешната марка встрани и е отпрашил далеч надолу в ниското. Почнахме да го викаме с братята, ама напразно – не се обаждаше отникъде. Пробвах да го набера по телефона, ама на, обхват няма... Ей, Миткооо, сега ли точно намери да се загубиш, не стига, че толкова сме закъснели, ами сега и това!... Нали предупредих, карайте бавно, има отбивки!... Изобщо не допускахме, че може да е продължил по правилната пътека, защото тя тук се изкачваше и по баира нагоре не можеше да се кара; значи, ако е бутал, не е имал време да се отдалечи толкова, че да не ни чуе, ние бяхме съвсем близо зад него!...
М.: Беше ме хванало яд, че не можах една свястна снимка да си направя на вр.Дебелец. Затова впоследствие полетях по надолнището, а после по нагорнището и т. н., подминавайки другите някъде по трасето. Маркировката беше добре видима. Пътеката – супер! Горска пътечка, виеща се като змия по билото на Балкана. Нещо като слалом с колело между дърветата. И като сложим в допълнение и удоволствието от ориентиране в непозната местност, това беше най-запомнящата се и приятна част от прехода, за мен лично. Спусканията се редуваха с изкачвания. Пътеката криволичеше из гъстата гора, но на места се откриваха интересни гледки, които спокойно можеше да съзерцавам. И така: надолу – нагоре и на зиг-заг между дърветата.
Б.: Полутахме се 15-ина минути тук с братята, викахме, свиркахме – няма го и това си е. Накрая решихме да продължаваме напред, пък белким той се оправи и ни настигне...
Хванахме пътеката нагоре, а тя после взе да лъкатуши между дърветата и се изгуби. Тук маркиращата група се бе справила добре със задачата си и ако човек внимава за маркировката, няма да сбърка, въпреки че пътека липсва. Единственият кусур им беше оная грешна марка, която не е трябвало да слагат там... (После, след като обсъдихме въпроса, разбрах, че те тук са се лутали доста време и са намерили две маркирани трасета. Премаркирали са само едното, ама явно в чуденето си са сложили и оная подвеждаща марка... Дано не създаде проблем на някого...).
Както си ходехме из гората без пътека, дочухме гласа на Митака. Я, той бил тук, не се е объркал! :) Как е успял толкова бързо да дръпне по баира нагоре и да не чуе, че го викаме, така и не стана ясно... Не човек, а машина! :)
С.: Подсякохме Байряка, последваха Голям Дебелец, Малък Дебелец и на спускане от него загубихме Митака. На една характерна седловина, изразената пътека слизаше леко наляво, като имаше и два пътя. Спрях там и знаех, че Митко е пред нас и се провикнах. Сигурен съм, че чух гласа му, но не можах да определя от коя посока и той повече не отговаряше на виковете. Борката дойде и предположи, че е хванал надолу към ниското, това беше лош вариант. Пробвахме да се намерим по телефоните и като не се получи, продължихме по вярната пътека, т.е. 30 м вдясно.Определено маркировката заблуждаваше. По-нататък, за голяма радост, намерихме Митака, продължил по вярната пътека и ни чакаше на мястото, където се излиза от гората на черен път. Събрахме се и скоростно спуснахме към Ришки проход.
М.: И така, доста време карах сам, отдаден изцяло на удоволствието и на своите си мисли. Които бяха само приятни! Нямаше нервно мърморене или забележки, без притеснения за време, посоки, почивки или други неща…
По пътя си мислех, че това чудесно преживяване се дължи най-вече и на моите спътници. Ако не бяха те, аз нямаше да съм тук! А сега, знаейки, че те са накъде назад, се чувствах сигурен. Вярно, бях сам в планината, на непознато място, но на Пътеката. Ако ми се случеше нещо непредвидено, знаех, че другарите ми идват след мен, все пак не съм съвсем сам и има кой да ми помогне.
Много време мина така. В един момент пътеката излезе на пресен, широк горски път, направен от тежки машини за дърводобив. Наоколо имаше изоставено сечище. Покарах малко по този път, но маркировка – ядец. Гледах тук, гледах там. Няма! С притеснение продължих по пътя и когато той взе да се спуска към ниското - спрях. Видях, че това не беше просто леко спускане, следвано от изкачване, ами направо си беше път към долината, т.е. към цивилизацията. Седнах на един пън (горкото отрязано дърво!), свалих раницата и реших да си спретна една лека гощавка, с неопределена продължителност, докато дойдат останалите. За маса ми послужи една близко разположена камара с отрязани дървета (невисоката част от нея). Така, седнал на пънчето като някое джудже насред големите буки, извадих бохчичката с лакомства и подпрял до себе си колелото, хапнах. Умишлено се хранех бавно и протяжно, като някой дегустатор в луксозен ресторант, ама то и храната ми беше такава – остатъци от салам, сухари, мед, халва и някакви други малки парченца от нещо си. Нали се сещате – голяма чиния, поднесена с финес и сервирана на голяма, луксозна маса, а в чинията нещо дребно и неопределено, нарочено за специалитет на заведението. Само по филмите съм виждал такива сцени … :). И въпреки че излапах всичко, изпих колата и изядох вафлите, продължавах да си стоя самотен на пънчето. Никой не идваше.
Помързелувах още малко, станах, нагласих багажа и се върнах обратно по горския път до мястото, на което маркираната пътека излизаше от гората. Там оставих колелото и забучих нос в пръстта и нападалата шума, за да видя има ли пресни следи от гуми на велосипед, освен моите. Да се правя на следотърсач бе част от приключението. А и това не се случваше за първи път, но може би за последен /в рамките на това пътешествие/. :) Чужди следи не видях, даже и от Райко. За това се успокоих и седнах на една камара с нарязани дърва, даже полегнах. Ослушвах се за пукане на клони в гората, като от време на време надавах и по някой вик.
След малко виковете ми бяха чути и скоро групата излезе на пътя.
Оказа се, че пътят ни наистина продължавал надолу, по трасето на дървосекачите, право към асфалтовото шосе на Ришкия проход. И аз бях тръгнал натам, но друго си е да не съм сам :), стига толкова индивидуални изпълнения. :)

Б.: Излязохме от гората на маркиран път, който заобикаляше Малък Дебелец от юг. Марките не бяха много начесто, но и нямаше къде да се сбърка – пътят си беше само един. Оттук до Ришкия проход имахме само каране все по този път. Към 18.30 или дори малко по-късно, излязохме на шосето на прохода.
Изображение
Тук подложих на обществено обсъждане въпроса по кой път да тръгнем към с.Рупча – по маркировката през гората или по шосето от юг през селата. За себе си бях решил да мина отново през селата, както миналата година, въпреки че ми беше интересно откъде точно минава маркираната пътека. За нея обаче знаех, че не е съвсем безпроблемна за ориентиране и не исках да подлагам на риск постигането на настоящата ни цел – да стигнем до Емине за по-малко от девет пълни денонощия. Бяхме закъснели днес достатъчно много и едно объркване на маршрута можеше лесно да провали целта ни. Така че се обединихме около мнението да се спуснем по асфалта и да продължим през с.Камчия.
М.: Не мисля, че бях много активен в това обсъждане. Все пак Борис и Стампата сами трябваше да си преценят дали ако минем по асфалта ще си броят преминаване на „Ком-Емине” или не.
Б.: Обсъждането не отне много време, защото Миро нервно ни подвикваше да тръгваме, тъй като гумата му „спихвала” :) Заради неговото бързане не успях да се насладя с пълна сила на усещането и радостта, че съм дошъл от х.Буковец до Ришкия проход по маркировката – нещото, заради липсата на което не можех да призная постижението си от миналата година за успешно Ком-Емине. Какво да се прави, няма пълно щастие... :(
Подкарахме по асфалта на прохода на юг. Минахме по Крумовия мост – историческо място, което много исках да видя (не беше нещо впечатляващо).
М.: Помня, че на Крумовия мост спрях и изчаках Борис, за да му покажа голямата и ясна табела „Ком-Емине”, указваща отклонение от асфалта в ляво и нагоре. Тогава не знаех, че това е Крумовият мост, той ми каза. Имах подозрения, че отклонението от маркираната пътека може би ще бъде относително по-кратко и пак ще „хванем гората”. Борис обаче ми каза да продължавам надолу по асфалта, накъдето другите двама отдавна бяха отпрашили. Останах леко, но не много изненадан. Продължих надолу. Спомних си началото, някъде след Витиня, когато имаше обсъждане дали да отбием по маркираната пътека към билото или да караме по асфалта към съседното село, а от там да се върнем на пътеката. Тогава всички бяхме единодушни – по пътеката! Сега обаче явно ситуацията беше по-различна.
Б.: Минахме и през някакво горско стопанство. Доколкото успях да видя карайки, тук предлагаха храна, но Стампата каза, че не била хубава и настоя да си продължим към ресторант „Хан Крум”, който добре познавах от миналото лято, защото бях спал там.
М.: На отбивката до Горско стопанство Карнобат спрях, другите бяха заминали далеч напред. До оградата имаше две ябълкови дървета, които оглеждах с гладен поглед, докато пийвах водица. Ябълките обаче бяха високо… :(
Б.: Към седем вечерта стигнахме до тоя ресторант и се разположихме на една от масите отвън.
Изображение
С.: Надолу по пътя задминахме едно заведение, което си личеше, че не е много посещавано и се озовахме при ресторант „Хан Крум“. Поръчахме си разни „благини“ и се обадих на жена ми, а тя каза: “То, когато ми звъннеш, все сте на заведение и все ядете“. Ами така е, през другото време или карам, или няма обхват. Предстоеше да поспим малко (в буквалния смисъл) преди последния щурм.
Б.: Поръчахме си бира и вечеря и почнахме да умуваме как да продължим. Очевидно да стигнем тая вечер до хижата в Топчийско бе абсолютно невъзможно. Дотам бяха към 60 км, а ние бяхме толкова уморени, че просто нямаше начин дори да се пробваме. Не че сме минали много път днес, не повече от 40 км, което си е направо срамно, но голямата умора бе факт. Аз почти не можех да мърдам. Ама и тук не можехме да останем да спим, защото, ако искахме да стигнем на Емине за под 9 дни, трябваше да сме там утре не по-късно от 14:02 ч, което значи за един до обед да минем 120 км – очевидно не беше реално. Замислих се за спане на х.Луда Камчия, която е близо до Дъскотна. Можехме да стигнем до нея тази вечер и да съкратим от тия 120 км толкова, че утрешната мисия да стане възможна. За Луда Камчия имах информация от нета, че работи целогодишно. Но понеже тя е малко встрани от маршрута и никога не съм допускал, че ще ми се наложи да спя там, не си бях записал телефоните й. Едва ли можехме да очакваме някакви проблеми със спането на нея, защото, както вече казах, по предварително инфо тя си работеше, но все пак беше хубаво да се подсигурим и да се обадим да ги предупредим да ни чакат. За щастие Миро на телефона си имаше интернет, а също и обхват, и след няколко неуспешни опита, накрая успя да изрови телефон на хижата. Звъннахме веднага и останахме разочаровани – хижата била в ремонт и не приемали туристи :( Ами сега? Да караме докъдето стигнем и да спим на открито не ми се искаше – времето не беше толкова топло, а и като си знам чувала какъв е ледник... Ако легнех потен под открито небе в моя чувал и в тоя студ, не само че няма да успея да мигна, но сигурно ще си докарам някоя настинка и походът ми ще загине геройски точно преди Емине – не можех да го допусна в никой случай!
Но имаше и един друг вариант...
Преди 5 години моите герои Светлин и Зарко, без да са някакви блестящи колоездачи, бяха успели за един ден да стигнат от с.Камчия до Емине. Миналата година на Райко и cholla също им бе отнело толкова време. Естествено, моите възможности са далеч от техните, но те не са и бързали кой знае колко... Дали беше възможно да минем тия 120 км до Емине в рамките на 12 часа? 10 км/час средно, по пресечен терен не е малко, но ние щяхме да имаме доста асфалт... Е, вярно, че от повече от седмица сме на път, че всеки ден се изцеждаме докрай и сме на предела на силите и възможностите си вече, но можехме да опитаме един последен щурм...
Наградата, ако успеехме, си я биваше, определено...
Изложих плана си на Стампата. Да останем да спим тук, в бунгалата зад ресторанта. Да станем в 1.00 часа след полунощ, в 2.00 да тръгнем на челници по асфалта през селата. Да се изнасилим максимално за последно и за дванадесет часа да стигнем до нос Емине.
На него не му трябваше много време да мисли. Предлагам му предизвикателство, та той там е в стихията си! Състезания му дай на него! :) Миро и Митака нямаха нищо против. Големият минус на това предложение беше, че нямаше да спим повече от три часа тази нощ, което е крайно недостатъчно време за възстановяване от тежката умора. Но залогът беше твърде голям – Ком-Емине за по-малко от 9 дни, колко хора бяха правили това?
Решението бе взето. Тръгнах да търся отговорника на бунгалата да го питам можем ли да спим тук. Нямаше никакъв проблем. Настанихме се в две съседни бунгала, изкъпахме се и към девет и нещо бяхме по леглата.
Днес денят бе малко позорен за нас с изминатите 40 км за 9 часа, но утрешният ден се очертаваше да е значим в нашия живот. За моя специално – със сигурност!
М.: Умората на Борис и Стампата бе видна и напълно обяснима. Нито аз, нито Миро (според мен) имахме каквото и да било против всяко тяхно желание за маршрут, почивки, нощувки и т. н. Малко странно е да тръгваме в 02.00 часа, но щом са решили хората – може, няма проблем! Бунгалата бяха прилични. Даже успяхме да набутаме велосипедите в коридорчето. Специално аз много държах на това. Навън останаха само мокрите дрехи, проснати на едно въже. Съмнявах се, че ще мога да заспя по-рано от 23 часа. Но предвид ситуацията, а може би и защото специално с цел бързо заспиване с Борис си поръчахме и пихме по биричка в малко по-голямо количество от обикновено, не се въртях много в леглото след лягане. Относително бързо, за около 30-тина минути, „отнесох плувката” и потънах в царството на Морфей.
За миг и не съм си помислял, че денят не е бил ползотворен. Напротив! Заспах с чувство на удовлетвореност. Всъщност имах леки притеснения предвид планираното ранно ставане. Мразя да ставам рано!
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот cholla » Съб Фев 11, 2012 1:08 am

Дано сте размислили на следващият ден. Пътеката от Ришки до Дъскотна е приятен за каране почвен път и вероятно по-къс от шосето... :popcorn:
cholla
 
Мнения: 391
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 01, 2004 7:08 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот cvb » Съб Фев 11, 2012 7:47 am

http://www.youtube.com/watch?v=suOmiBXmJOA
маршрутна музика и за финала :agree:
майка да не си..Изображениекой съм азИзображениевелосиРАПТОР цъкащите минуси имат малка пишкаИзображение
Аватар
cvb
 
Мнения: 1778
Рейтинг: 859
Регистриран на: Съб Дек 16, 2006 9:28 pm
Местоположение: Рейтинг: 5000

Re: Ком - Емине

Мнениеот 5L » Нед Фев 12, 2012 9:51 am

Тъй като явно е трудно колоездачна група да бъде компактна по маршрута, дали не е добра идея да се вземат радиостанции? Компактните тежат колкото мобилен телефон, а ще са безценни при разкъсване на групата.
Аватар
5L
 
Мнения: 98
Рейтинг: 1420
Регистриран на: Вто Мар 09, 2010 1:58 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот azoic » Нед Фев 12, 2012 10:48 am

5L написа:... да се вземат радиостанции? ...


В пресечен терен много им пада обхвата, а освен тях трябва да се носят и една купчина батерии :beer:
Изображение Изображение
Аватар
azoic
 
Мнения: 375
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Авг 20, 2008 12:32 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Анелия » Нед Фев 12, 2012 8:39 pm

мислейки че след като Анелия от Шумен заедно с двама нейни приятели от Търговище и Сливен по-рано през годината бяха стигнали за един ден от Върбишки проход до Топчийско, то и ние трябва да можем. Е, реалността при нас се оказа доста по-различна...

Да, ама ние тръгнахме в 6 сутринта от хижата. Дори не успяхме да закусим, а по пътя закусвахме. С нетърпение очаквам последната част от разказа, дано сте поели по черно към Дъскотна.
Аватар
Анелия
 
Мнения: 2165
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Юли 02, 2008 2:01 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот 5L » Нед Фев 12, 2012 9:22 pm

azoic написа:
5L написа:... да се вземат радиостанции? ...


В пресечен терен много им пада обхвата, а освен тях трябва да се носят и една купчина батерии :beer:


Не знам какво си ползвал, но модерните лаишки радиостанции(Кобра, Моторола, Униден и т.е.) са евтини, компактни и с акумулаторни батерии- за 4-5 дни скиене не падат, въпреки по-ниските температури, а за КЕ ти трябва да ги заредиш 2-3 пъти в някоя хижа. Обхватът зависи от доста неща-релеф, мощност на станцията, метеообстановка и т.н., но като цяло смятам, че станциите ще са полезни в огромен процент от случаите. При разкъсване на групата може просто да се направи уговорка за качване на високо и опит за свързване в точен час: 15, 18.
Аватар
5L
 
Мнения: 98
Рейтинг: 1420
Регистриран на: Вто Мар 09, 2010 1:58 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Пон Фев 13, 2012 12:26 pm

Момчетаа-а....Успахте се бе! Нали щяхте да тръгвате в 1 посред нощ, пък то гледам обяд станало, вие още не сте потеглили. :lol:
Акъл нямате да знаете. Как пък ви го роди главата това с тръгването посред нощ, след цял ден каране. :)
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Пон Фев 13, 2012 2:10 pm

Идеалният вариант е хем да минеш дълъг маршрут, хем да се наспиваш и да си огаждаш. Но идеалните условия са рядкост, обикновенно няма време. А когато няма време има няколко компромисни варианта:
1. Минаваш само част от маршрута (не е за предпочитане, така се лишаваш от happyend)
2. Минаваш го целия, но с малко спане и много лишения ( обикновено това е начина, такива маршрути неслучаино се наричат тежки и не са за всеки)
3. Минаваш го целия, спиш и си огаждаш прилично, но така ти се налага да караш много бързо, за да наваксваш спанетата и зефетите по хижите.

Така като чета разказа, оставам с впечатлението, че само братята (Стампата и Миро) могат да си позволят вариант 3.
С това мое мнение въобще не искам да обидя Борката и Митко, за успеха на отбора допринася всеки един от тях. Например Борката се справя много добре в ролята на навигатор и аз мисля, че ако него го нямаше, групата щеше да се забави поне с два дни.

Борка, за едно нещо само ти се чудя - през цялото време описваш приключенията ви, като сериозни изпитания, преодоляни с цената на немалки усилия, а точно отсечката от вр.Байкака до Ришки проход го описваш като приятна разходка. На мен ми се плачеше там.
Браво много добре се справяте до тук, чакаме да четем.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Пон Фев 13, 2012 2:46 pm

Хм, чак приятна разходка не бих го нарекъл... Ако е било така, едва ли в края на деня щях да съм толкова скапан, и то само след 40 км... Но все пак точно този ден ние не бързахме много, групата почти не се цепеше и беше приятно. Денивелациите между Върбишкия и Ришкия проход не са големи, маршрутът е разнообразен и няма участък, колкото и гаден да е, достатъчно дълъг, за да ти писне... А и аз го бях минавал скоро преди това, в планинарския форум също много го обсъждахме, така че общо взето, заради добрата теоретична и практическа подготовка за района, не ни беше твърде тежко.
А при теб е било гадно заради бързането, успехът ти е бил на кантар в тоя участък и нервното напрежение си е казвало думата :D
Не се обиждам от констатацията, че не съм бърз карач, аз съм го признал поне 100 пъти до момента :lol: Знам, не ми достигат физическа сила и умения за каране, но пък компенсирам с желание :D
Скоро ще пуснем и последната част, имайте търпение, все пак сме възрастни хора със семейства, а и, надявам се, отчитате какъв обем работа е да се напише, координира и форматира всичко това...
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот meco puh » Вто Фев 14, 2012 1:03 am

Борка извинявай, че така се обръщам към теб, свикнал съм да те наричам Борисов. но след като видях, че в този форум всички те наричат Борка, реших и аз. Малко късно открих разказа ти, уж щях да го чета бавно, за да се наслаждавам още веднаж на Ком Емине, но темпото ви е много високо и аз се стремя да ви догонвам. Стигнах до заслон Орлово гнездо, но не можах да се стърпя и прочетох някои откъси от по-интересните участъци. Например, пристигането на заслон Ботев и преминаването от Върбишкия проход до Ришкия. Утре вероятно ще завърша написаното, тази вечер вече трябва да си лягам.
Моето мнение ще го напиша накрая. Сега само ви казвам че сте големи туристи: Ти, Стампата, Митака, Миро и Любо разбира се. Не изключвам никого.
И какъв добър съвет си дал на следващите, които ще тръгнат на Ком Емине! Да не минават през Купените с велосипеди при лоши атмосферни условия. Съвсем правилно, защо трябва да рискуваме живота си? При лошо време може да се мине през х.Левски.
В моето успешно минаване голям дял имаш ти. Прочетох миналогодишното ти минаване и на всички останали, проследих подготовката ти. Знаех, бях сигурен, че ще успеете. Особено след страхотния рекорд на Райко и оная силна машинка-Стампата. Всичко това бе мотивация за вас.
Да ви е честит собствения рекорд, който постигнахте и да си го подобрявате. А защо да не мотивирате и вие Райко, за по-голям успех, като му отнемете рекорда.
meco puh
 
Мнения: 11
Рейтинг: 1270
Регистриран на: Пон Фев 13, 2012 10:20 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Вто Фев 14, 2012 2:03 am

meco puh написа:Борка извинявай, че така се обръщам към теб, свикнал съм да те наричам Борисов. ....

Колега, легитимирай се пред форума - ти това горе си го написал като лично съобщение. Разкажи малко - кой си, откъде си, кога мина по маршрута и пр. Е, ако искаш де.
А за минаването на Райко....честно да ви кажа, съмнявам се някой да му отнеме скоро рекорда, освен той сам да си го отнеме.(като се има предвид, че беше имал ядове с времето, явно при по-добри условия може ако иска) Райко е особена комбинация - трениран спортист е, има доста опит в скитането по гори и планини, добри умения за ориентиране, доста добри умения за каране на байк дори в по-тежки терени(и надобрява все повече), много издържлив е физически и психически, умее да оцелява в разни ситуации и най-вече силно мотивиран, като има цел. Малко хора съчетават тия качества, а те са необходими за такива маратони. Той Райко е повече за спец. частите :lol:
Обаче би било много интересно ако някой приеме предизвикателството да му отнеме рекорда.
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

ПредишнаСледваща

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: themaddog и 27 госта