Ком - Емине

[stampa01]

Надявах се с по-горните ми писания да предизвикам дебат, да се използват ли модерни съвременни средства за преминаването на КЕ или не т.е. за или против GPS-а .За сравнение бих ви разказал следното.Преди се занимавах със спортно катерене и там има едно понятие "чисто минаване" на маршрута т.е. без използване на изкуствени опорни точки, а само по гънките на скалата.Та доколко може да се смята чисто минаване на КЕ след използване на GPS или помагачи по проходите да ти изнасят храна и багаж, както им се иска на някои.Не е ли по-важно човек да премине само със собствените си възможности за да докаже на себе си, че е преминал маршрута, включително и ориентиране.Винаги съм гледал на това като изпитание, а не разходка, за разходка има и други места.За пример бих ви дал Борис.Той дори не носеше картите, имайки в предвид че не бе минавал участъка Твърдишки - Ришки проход.Ако аз бях отпаднал той щеше да продължи и без карти.Но човека си беше направил труда да проучи и проходи проблемни участъци от маршрута, даже бе участвал в маркирането около Елешница, така че той се е подготвил за чисто минаване.Не бих искал да налагам етични норми на другите, всеки сам си преценява, но според мен трябва да има някакъв стандарт.Колкото до Стара планина, ни най-малко не я подценявам, който я подценява това би му изиграло много лоша шега.

[sensation_blue]

Абе ако тая част на прехода е алпийска, интересно как да определим това или това - факт е, че това което смятаме за трудно е закачка за хората отрасли в подножието на Алпите. Сестра ми, преди няколко години, ходи на един ски преход в Алпите, където по едно време трябва да си свали ските, да си ги закачи на раницата и да се изкатери по една метална стълба около 30-40метра, през една скала. Катеренето е без осигуровка - държиш си се с ръце и си драпаш. Просто друг път оттам няма. Те обаче това си го имат хората за туристическа пътека.
Имамме още доста да учим за високопланнското каране от словенския тим.

Така е, но все пак да не омаловажаваме това, което нашите момчета са направили, при все, че онези като гледам са само по едни раници и целите в протектори, а и все пак излета им е еднодневен, а не като тук - ден след ден тотално изтощение.

Надявах се с по-горните ми писания да предизвикам дебат, да се използват ли модерни съвременни средства за преминаването на КЕ или не т.е. за или против GPS-а .

Лично аз предпочитам без да използвам GPSи, но когато го правиш за време и трябва да се съобразяваш с крайната точка, която трябва да стигнеш, едно загубване, освен че коства ценни физически усилия, би коствало много и на психиката - губил съм се доста пъти и ми е било доста сдухано, когато не съм успявал да стигна до целта която съм си бил поставил, защото просто са ми свършвали силите да се боря с храстите, в които съм се завирал. Именно затова съществуват и понятията планински водач и т.н. Друг е въпроса, че сам срещу природата, без технологии (освен велосипеда) си е най-чистия вид приключение

[sergeh]

А дали е чисто минаване, ако преди това съм минал всички участъци с проучвателна цел, за да не се губя и да не губя време с отклонения? Или пък може би да го минаваме само с твърдаци - без никакви вилки и амортисьори? Или пък не е редно да използваме специализирани раници, а само войнишки мешки? Къде е границата на приложението на "съвременните технологии"? Не е моя мисъл, но сте го срещали сигурно - за качествено изгубване си трябва GPS! Това е безсмислен спор и най-малко мястото му е в отделна тема, така че да не разводняваме нещата тук, моля :-)

Борка, Стампа, за упоритостта, волята, издръжливостта, мотивираността и не на последно място, човечността, по време на това екстремно преживяване, останалото са технически подробности!

[taurus13]

След стандарта за хляба, кренвиршите, каймата и лютеницата, следва и стандарта за чисто преминаване на КЕ. Ако е състезание, то ще има регламент. Иначе защо мислиш Стампа, че всички обичат да се предизвикват - аз лично никога и с никого не се състезавам - не защото не мога, а защото не искам..не ми е кеф така. Също си признавам, че до ден днешен не разбирам мотивите на Борис - той си поставя цел да мине един преход и толкова. Моята цел е да съм повече време от годината в планината с колелото - колкото ми позволяват времето и финансите. Не страдам от никакви амбиции - просто там се чувствам добре. Имам мерак да мина по КЕ, но бих го направил полека, на по-малки отсечки, с по-малко багаж, защото обичам да карам колелото, и никога не бих му сложил багажник, та да си прекарам половината возене. Искам да карам по всички възможни места по пътя. Хапването обаче също много го уважавам - това да ям мюслита и сухи супи, мога да го издържа, но всячески си предпочитам топла храна + няколко бири. Най-добре карам след 2-3 бири. За навигацията - ходил съм доста без навигация, губил съм се. Сега имам и я ползвам, когато ми върши работа. Не са редки случаите в които именно ГПС-а ме вкарва в поредното приключение, понеже съм видял на картата някаква интересна възможност. Защо изброих всичко това - ами за да покажа, че всеки си има любим начин на планинско колоездене. Защо аз трябва да правя КЕ, като Делирадев, Борис или Райко, като аз съм Милко - понякога ще карам 13 часа, друг път ще се лигавя цял ден на 30км отсечка, ще снимам, ще ям малини, ще се губя, ще замръквам(щото обичам да карам нощем), ще пия бира докато ми се подуе шкембето и накрая ще стигна морето и ще далдисвам с бира в ръка. Пак казвам -ако формата е състезание или маратон, той ще си има ясен регламент.

[dobber]

Преди се занимавах със спортно катерене и там има едно понятие "чисто минаване" на маршрута т.е. без използване на изкуствени опорни точки, а само по гънките на скалата.

Интересно сравнение Стампа. Да знаеш че отваряш една голяма тема. В катеренето има още и "редпоинт", "онсайт" и "соло" преминаване. За не-запознатите - Редпоинт е преминаване след щателно разучаване на маршрута. Онсайт е преминаване без никаква информация за маршрута (дори и разговор с друг катерач), а "соло" е преминаване без въже - най-опасният стил.
Как може да пренесем тези спортни термини от спортното катерене в колоезденето? И има ли смисъл да се прилага на маршрут като Ком-Емине?
Предполагам за Райко и другите състезатели по трасето е важно да знае на изуст всеки разклон, за да не се губи по време на поставяне на рекорда. Важно е да разполага с безупречна техника и екипировка. Какви други правила? Ако подсече някои връх поради лошо време или храсталаци - броим ли го преминат маршрута? Ако слезе от билото и пак се качи - броим ли го за преминат? Ако е хапвал супа и кебапчета по хижите - броим ли го за минат? Ако, ако ако... Прекалено много условности има за Ком-Емине. Не се обиждайте момчета, но по мое му, преминаването за 8 дни и при липсата на ГПС (при положение че познаваш 90% от маршрута) не е най-стойностното нещо.
Аз нито съм колоездач, нито компетентен маратонец и още по-малко състезател. Но последните дни се бях замислил (мозъчна дъвка ), какво би изисквало едно пешеходно подобряване на рекорда. Летвата според мен е толкова високо вдигната, че без помощ от едно заредено с всичко АТВ, което да те следва неотлъчно - не знам дали е възможно да се подобри сегашният рекорд. Това намалява ли стойноста на рекорда?

Надявам се не отклонявам много темата. Аз не съм преминавал по К-Е.

[Rayko]

Изборът на екипировка не е ограничен дори при състезанията. Който е ходил - знае. Аз до сега не съм участвал в състезание, където да ми е било забранено да ползвам GPS, SPD, удобна раница, мека рамка.

Когато имаш право на избор, майсторлъкът е да вземеш правилната екипировка, а не най-модерната и най-скъпата.

Често, в тежки условия се оказва, че най надеждната екипировка е най-простата, но това не е общовалидно твърдение.

[cholla]

Надявах се с по-горните ми писания да предизвикам дебат, да се използват ли модерни съвременни средства за преминаването на КЕ или не т.е. за или против GPS-а .......
Не е ли по-важно човек да премине само със собствените си възможности за да докаже на себе си, че е преминал маршрута, включително и ориентиране.Винаги съм гледал на това като изпитание, а не разходка, за разходка има и други места.......

Дебата е налице

Бих казал, че всичко се свежда до зона на личен комфорт. Всеки е тръгнал да си прави густото в крайна сметка и правила няма тъй като е свободно избираемо начинание на личността Х. Наредба "за" или "не" на спомагателни средства и др. е редно само при организирано събитие със състезателен характер.

Колко още слава трябва да събере КЕ,че да се спретне подобие на GDR?

[lupo]

Дебата е налице

Колко още слава трябва да събере КЕ,че да се спретне подобие на GDR?

+1
като гледам в GDR мобилния телефон е позволен само в много краен случай на спешност D

This means that windscreens, fairings, airfoils and objects intended to capture the wind are prohibited.

.... еха!
колко още забавни техники има всъщност човек да се изкефи максимално

[stampa01]

След изказаните мнения може съвсем хипотетично желаещите да преминат КЕ да бъдат разделени на два отбора.Първите, който искат да го минат туристически, примерно над 10-12 дни и вторите по-спортно да речем под 10 дни.За първите не говорим, но тези със спортните амбиции, как би могло да бъде преценено, чие минаване е по-стойностно.Пример:Двама юнака тръгват да преминат КЕ, осигуряват си ятаци на всеки проход, храна, вода, дрехи и т.н.Спътника ги води или поне в критични ситуации, пристигат на морето за 8 дни.Други двама юнака си натоварват раниците с всичко необходимо + компас и карта и са на морето за 8 дни и 5 часа.Кои двама заслужават по-голямо уважение?Тук не става дума за това как сме преминали КЕ ние с Борис, а за това, че тенденцията все повече хора да преминават маршрута с колелета се засилва и отваряйки форума ще прочетете-ние...преминахме КЕ за 7 дни, други ... пак за 7 дни.Чие преминаване е по - стойностно според мен зависи от средствата, които са ползвали.Всичко е въпрос на етика.Никой на никого не налага правила, всеки си решава сам.

[dobber]

Може да се пита БТС, какви точно са тяхните критерии за спортно преминаване на КЕ, след което да се пригодят за колоезденето.

[dob111]

Най "стилното" минаване - да не си го минавал и да го минеш САМ, сам самичък из чукара!
Слагам кавички на стилно, за да не ме обвини някой във фундаментализъм и да не приема мнението като някакво тежко изказване! Но определено когато човек е сам из дивото е съвсем друга работа!

[Yavkata]

Уф, на два пъти пиша отговор в тази тема и два пъти ме се "губи", явно заради срива в сървъра.
@stampa01 , защо е този стремеж за остойностяване??? Ако си мислиш, че това е някакво състезание, може би се се объркал. Какво уважение те гони? Някой може да мине Ком -Емине за три дни, да направи Витоша -Верила -Рила -Хималайте за 10 дни, по чорапи, и пак да си ла..о (с извинение). Друг може никога да не стигал по -високо от хижа Рай например, и да е прекрасен човек и спортсмен , уважаван от всички. Уважението си е в теб, или се уважаваш за това което правиш и което си или гониш някакво уважение от другите за нещо.
Кои двама заслужават повече уважение? Тези който са по удовлетворени от себе си и преживяванията си, след като са се прибрали в къщи и са закачили каските си на закачалката. Това е.

[taurus13]

Чакаме дисциплина за най-стилно и официално преминаване на КЕ - само по костюм и вратовръзка...доспускат се и папионки.

[PtD]

За първите не говорим, но тези със спортните амбиции, как би могло да бъде преценено, чие минаване е по-стойностно.

Complexed much?

Да вземем да учредим и една награда "KE > KE challenge", та и там да може да се мерят пишчиците...

[did]

Тоя маршрут го взехте за мезе. За щастие (и с много късмет!) тази година никой не пострада, но като чета някои от последните мнения в тази тема, не съм оптимист за 2012.

[Admin]

Според мен е малко вредно нещата с Ком-Емине да тръгват в посока по-бързо преминаване, по-чисто преминаване, повече уважение за едни и по-малко за други. За мен лично, а вярвам и за почти всеки друг, това са неща без значение, направо несъществуващ филм.
Еднакво се кефя на всички, които са го преминали до момента - от рекордьора Райко до адаша Любо с бомбата, и се радвам за успеха им, дори и да не разбирам напълно (или изобщо) мотивацията на някои от тях. Не ги разбирам затова, защото когато аз се наканя да тръгна по този маршрут, целите ми със сигурност ще са много различни и даже след един скорошен разговор с Камбата той така ме хвърли в размисъл, че не знам дали изобщо някога ще премина Ком-Емине в близък до "чистия" вариант. Което обаче ни най-малко няма да си го слагам на сърцето.
С всичко това искам да кажа, че най-важното не само при този преход, но и изобщо при карането в планината, е човек да го прави за удоволствие, за лично удовлетворение. Залитне ли се към гонене на слава, постижения и т.н. заради самите тях, всичко отива на кино. Най-положителният пример за мен е Райко, тъй като, доколкото го познавам, той постави този рекорд през 2011 г. не за някого другиго, не за да го обсъждаме във форума, не за слава, а просто защото това си му беше желанието, удовлетворението за него лично. И да нямаше форум, гласност и т.н., пак щеше да го направи. Но това съвсем не значи, че сега всички трябва да се юрнем да поставяме рекорди, нали?
Затова моят съвет е в никакъв случай да не делим хората на групи, типажи и т.н. Тия са състезатели, ония са туристи, тия трябва да гонят време, пък ония да ядат малини... нека Ком-Емине, както и всяко друго хубаво каране, си остане нещо лично и индивидуално (което не значи да не бъде споделено с приятели), а не да поставяме рамки, сковани по наша мярка, и да се опитваме да поставим другите в или извън тях.

[lupo]

последния постинг обезсмисля (поне за мен) бъдещите дискусии по темата чисто или мръсно преминаване на КЕ
затвора, в който живеем е само в главите ни

[dobber]

Момчета, само заради един невинен въпрос "какво е спортно преминаване на Ком-Емине", сега ще ни изкарате изверги, изнасилвачи и убийци. Никои не е говорил, че иска да става велик или да получава нечие уважение. Въпроса ми беше съвсем теоретичен, защото когато започнеш да се занимаваш с даден спорт - то трябва да знаеш правилата. Аз съм от скоро с велосипед в планината и имам много да уча, а не да си меря колчето. Спорта както много от вас знаят е нещо лично и вътре в човека. Админ, както Райко спортува за себе си, за лично удовлетворение, така и почти всички спортисти го правят.

До скоро не бях се замислял за преминаване на Ком-Емине, защото за мен К-Е винаги е бил свързван с големите групи на БТС, които се разхождат по 20 дни в балкана. Лично за мен, по ред причини, този тип преминаване не ми харесва и никога не бих се записал в такава група. Не казвам че е лошо, просто не е за мен.

Това лято се запознах с Райко два дни преди да замине за Ком и видях, че К-Е има и друга страна. След прочетените пътеписи в този форум в мен също започна да се появява желание за преминаване. Трябва да призная, че съм вдъхновен и надъхан. Не, няма да поставям рекорди. Да, ще се постарая да дам всичко от себе си, защото ако не се вложа на 100%, няма да съм доволен от себе си. Ще си платя цената с много тренировки, добро научаване на маршрута и практика с колело в планински терен. И не търся слава и признание.

Според мен темата е актуална, но ако все още не желаете да се обсъжда, ще се оправям самостоятелно.

[Rayko]

Аз докато се чудя кога да обявя състезанието, тук каква дискусия се заформила.
Хората са различни и не бива да има лоши чувства между състезатели и лежери.

Както, може би някой от вас знаят, отдавна замислям да организирам едно:
Екстремно състезание по ръба на Балкана, истинско изпитание за човешките възможности и най-вече волята на участниците.
Подробностите още се уточняват, времето за провеждане ще е в края на август, началото на септември (ще се съобразя с 24 часовият маратон)
Така, че с някои от вас че се видим на старта, още това лято.

[taurus13]

Агитките с фотоапарати и бира ще чакаме по хижите... Райко, дано се намерят достатъчно участници. Иначе и бачо Уоутер имал мерак да мине по маршрута преди да си иде...Обаче не сте много в БГ тия коравите колоездачи, дето могат да минават по над 100км планински терен. Всъщност сега е момента да се види колко сте, щото със сигурност има няколко анонимки, които могат да донесат изненади.

[stampa01]

След прочетените пътеписи в този форум в мен също започна да се появява желание за преминаване. Трябва да призная, че съм вдъхновен и надъхан. Не, няма да поставям рекорди. Да, ще се постарая да дам всичко от себе си, защото ако не се вложа на 100%, няма да съм доволен от себе си. Ще си платя цената с много тренировки, добро научаване на маршрута и практика с колело в планински терен. И не търся слава и признание.


Успех dobber

[stampa01]

dobber
]След прочетените пътеписи в този форум в мен също започна да се появява желание за преминаване. Трябва да призная, че съм вдъхновен и надъхан. Не, няма да поставям рекорди. Да, ще се постарая да дам всичко от себе си, защото ако не се вложа на 100%, няма да съм доволен от себе си. Ще си платя цената с много тренировки, добро научаване на маршрута и практика с колело в планински терен. И не търся слава и признание.


Успех dobber [/quote]

[icemanlovers]

http://www.facebook.com/events/241992935877299/ Ето тук си хапиме езиците да видиме какво ще стане,дали ще се саберем в група,
да не си даваме много зор така или иначе ще е запомнящо за цял живот

[Admin]

03.08.2011 – от заслон „Ботев“ до Бузлуджа

Б.: Спал съм като заклан. По някое време на сутринта усетих как някой на съседното легло се надигна и взе да си оправя багажа, но аз си чаках да звънне алармата на телефона, настроена за 7 или 7.30, не помня вече. Е, дойде и тоя момент, за съжаление... Станахме, а аз се учудих на факта, че се чувствах сравнително добре, въпреки убийствената умора от снощи и малкото часове сън. Явно наистина планината има чудотворно въздействие върху човешкия организъм. Младежът, който стопанисваше заслона, също бе станал и ни направи една хубава закуска. Навън бе мъгливо, но не валеше и към 8.30 ч. напуснахме заслона.

С.: Пробудих се още щом светна навън, бях до прозореца. Изненадан бях, че още не е станало време за ставане и някак съм бодър. След вкусните пържени яйца се приготвихме за тръгване. Навън си имаше мъгла, но беше светло. След кошмарното пристигане снощи като че ли нищо не можеше да ме стресне.
Б.: Първо тръгнахме нагоре по коловете, но по мое настояване после се отклонихме по пътеката, която виеше серпентини и удължаваше пътя, но снижаваше наклона. Разминахме се с двама туристи, мъж и жена, които слизаха от върха. Поприказвахме с тях и те ни снимаха с техния фотоапарат. Използвам възможността тук да ги помоля, ако четат тоя разказ, да се свържат с мен и да ми пратят едно копие от снимките – ей така, за спомен. По едно време заобикалящата пътека се отдалечи твърде надясно по склона на Ботев и загубихме коловете от поглед. Стампата взе да се тревожи дали се движим в правилната посока, защото на това място пътеката се виеше почти хоризонтално и не се изкачваше. Успях да го убедя обаче, че не сме сбъркали, защото Вальо от заслона миналата година ми беше казал за съществуването на тая пътека и някак си бях сигурен, че е тя. За наше щастие и успокоение, пътеката скоро зави обратно вляво и тръгна да изкачва баира. По-малко от час след тръгването ни от заслона се намерихме горе на върха, където кулите изплуваха от мъглата. Тук имаше кой да ни снима, така че си направихме няколко общи фотки на това култово място.

Стампата се смееше на едни табели, закачени върху метеорологичната станция, с които работниците от някакво предприятие, предвождани от ръководителя си, били „покорили” върха еди-кога си, пък после с друга табела увековечили и второто му „покоряване”. Няма що, голямо геройство са направили...
С.: С бодра стъпка по пътеката за Ботев, някак развълнуван, че все пак изкачваме първенеца на Стара планина, неусетно бяхме горе. След снимките пред метеорологичната станция за момент мъглата се разреди и успях да снема кулите на военните в цял ръст. Много ми се искаше да се виждат гледките и надолу, но да се надяваме следващия път.
Б.: След изкачването на най-високият връх по нашия легендарен маршрут, се качихме на колелетата и се юрнахме надолу. Еех, друго си е да имаш надеждни спирачки, кеф, а миналата година каква мъка беше ходенето надолу в дъжда... Имаше места, където наклонът ставаше твърде неприятен и предпочитах на тях да слизам. Въпреки това не се разминах без 1-2 премятания. И така, сечейки серпентините на каменистия път, слязохме до изоставения заслон Маринка.

Беше ми интересно къде се намира тая вода, някъде до заслона, но ние вода си имахме и така и не я търсихме. Тук мъглата не беше толкова гъста и ми позволи да видя, че хълмът, по който продължаваше зимната маркировка, се подсича от път, по който можехме да продължим. Така и направихме, а малко по-нататък се натъкнахме на един овчар, който ни информира, че това е нашия път, но след около 7-8 км на един кръстопът трябва да се отбием наляво за хижа Тъжа. Успокоени от тая новина, си продължихме, а по-нататък, освен с кравите, се разминахме и с цяла колона от ей тия почитатели на офроуда, които вероятно искаха да се качат на Ботев.

Спрях един от тях пак с молба за информация за пътя напред и след справка с GPS-а си той ми потвърди, че след около 4 км трябва да се отбием вляво. Доста друсаше по тоя осеян с камъни път, но наклонът беше все в наша полза и бързо се придвижвахме. На мен след Купена не ми работеше километража, та все подпитвах Стампата колко км сме минали. Карахме си ние, изминахме указаното разстояние и наистина се намерихме на един кръстопът, на който имаше разклонение косо вляво под остър ъгъл с пътя, по който досега се движехме. А сега де, тук ли трябва да отбием? Коловете продължаваха напред , катерейки един хълм и се губеха, но посоката им беше доста различна от тая на разклонението. Миналата година аз бутах само по коловете сред гъста мъгла и нямах никакви спомени, които да са ми полезни сега. Въобще, странно място. Мислихме, умувахме, даже се опитах да звънна на Райко за помощ, но нямах обхват, и накрая решихме да рискуваме и да тръгнем по тая отбивка. В началото пак беше нанадолно, но после се почнаха едни изкачвания, където наклонът видимо не беше голям, но усилията дори и на първа предавка на моменти ми идваха в повечко. Посоките вече тотално ги омотахме (поне аз де), но за късмет се разминахме с една Лада Нива, от която ни успокоиха, че сме на верния път към Тъжа. По някое време стигнахме до едно характерно място, което си спомнях от миналото лято и с ведро настроение продължихме към хижата. Само че пътят до нея се оказа доста по-дълъг, отколкото очаквах. Виеше се някъде отгоре и краят му се не виждаше, а хижата трябваше да е доста по-ниско. В представите си никога не съм приемал отсечката между Ботев и Тъжа за някакво сериозно предизвикателство, но сега признах пред себе си, че тя не е и за подценяване, дори и когато си с колело. Както и да е, след като вече и червата ми се преплетоха от това друсане, стигнахме до оная постройка, която ми беше известна от разказа на Светлин и която според него трябвало да е х.Русалка, но после друг го беше поправил, че май била хотел Табиите. Тук задминах Стампата, който беше спрял и говореше по телефона с брат си, с когото трябваше да се видим по-късно същия ден на Узана. Впоследствие от Райко разбрах, че от тия Табии имало пряка пътека към Тъжа, ама тогава не го знаех това и си продължих по царския път надолу. След малко и Стампата пристигна и се събрахме на хижата.

С.: Поехме към Тъжа като сечахме серпентините и когато направих едно прескачане през кормилото, се усетих, че трябва да намаля скоростта. Карането бе скучно и монотонно по изровения каменист път. Гледки липсваха заради мъглата и след отбивката за Тъжа, вместо очакваното спускане пътя продължи почти по хоризонтал доста продължително. Стигнахме в хижата точно по обяд. Естествено, хапнахме, боб чорба с голяма глава лук и по няколко чая. Имаше двама ловци, които похапваха юнашки, и след като случайно дочух от разговора им с високия хижар, който им обясняваше, че лакирал тавана на столовата, без да стъпва на стълба, ми стана много забавно.
Б.: Посрещна ни оня високия хижар, който беше тук и миналата година при моето минаване. Беше време за обяд и седнахме да хапнем. После се натоварихме пак на колелетата и продължихме към Смесите. Прекарах Стампата по пътеката на зимната маркировка отляво на реката, ей така, за всеки случай, да не сгрешим случайно, но се оказа, че и по пътя да си бяхме карали, пак там щяхме да стигнем и дори по-бързо, въпреки че трябваше да прецапваме реката на няколко пъти. Нивото й сега бе ниско и нямаше дори да се намокрим.

Оттук очаквах да започне тягостното бутане нагоре през Гърмящата гора, където лани ме валя дъждът, но Стампата пое инициативата и тръгна по пътя на военните към Кадемлията, а аз го последвах.



Наистина тоя път беше по-доброто решение. Въпреки че се обикаля малко, по него на доста места може да се кара, а и бутането е в пъти по-лесно, отколкото право нагоре по маркираната пътека. Излязохме горе на откритото и се ширнаха едни пейзажи към масивите на Ботев и Триглав. Имаше и мъгла обаче, която помрачаваше и ограничаваше хубавите гледки и вероятно затова не сме и снимали там. И така, къде карайки, къде бутайки, стигнахме до седловината, от която започва изкачването към Големия Кадемлия (Чим колиба).



Тук, за голям наш срам и резил, не успяхме да намерим къде продължава пътеката за Пеещите скали. Миналото лято, въпреки мъглата, дъжда и вятъра, тук с ориентацията проблеми нямах, защото следвах стриктно коловете. Имах спомен, че се минава покрай един кръст, май гроба на дядо Фильо от с.Кръвеник, ако не се лъжа, и там някъде пътеката сменяше посоката и тръгваше към Пеещите. Ама сега, нали карахме все по пътя, гробът вероятно е останал вляво на една отсечка, където спускахме с много висока скорост и просто не сме го видели. Към Кадемлията имаше чисто нова колова маркировка с табели за новия заслон там. Ние поехме по тия колове, но в обратна посока и, както по-късно разбрах, сме изкачили Росоватец и сме го спуснали от другата страна.

Малее, стръмен баир си беше! Имаше оголени места, където тревата липсваше и почвата беше изровена, дали това беше работа на диви прасета? Спомням си, че миналата година в тоя район пак минавах през такива изровени места. Както и да е, спуснахме Росоватец и излязохме на нашата си пътека, чието начало така балъшки бяхме изпуснали.

Тук Стампата уверено караше напред и бързо ми взе преднина, а аз отчетох поредните си падания по калната и доста стръмна на места пътека. Ако друг път се озова пак там, ще гледам поне да мога да я свалям тая пуста седалка!
Стигнахме и до Пеещите скали.

Тук се разминахме с една групичка от трима туристи, май чужденци. Не знам защо реших, че един от тях е бил Павел Пронин, чийто снимки от Балкана и не само неведнъж съм зяпал в захлас по форумите и в блога му. Не познавам Пронин и дори не знам как изглежда, но в оня момент някак си реших, че може би е той. Последният от групичката беше феноменален образ – дълга, рядка и права коса, с една глуповата и постоянно леко ухилена физиономия, попрегърбен такъв, с една голяма раница, абе изобщо... Очевидно бяха минали през самите Пеещи скали, защото оттам се спуснаха. На мен още от сутринта ми беше терсене заради тия скали и неприятните спомени от миналото лято, но се оказа, че Стампата знае как въобще да не се качваме по тях. На обиколката на Мазалатите, в която беше взел участие заедно с брат си, габровците ги били прекарали по някаква пътека и изобщо не са се катерили по Пеещите. Оказа се, че пътеката се пада долу вляво от скалите и след малко газене из хвойните, излязохме на нея.

С.: Спуснахме към Смесите и вече се чувствах в свои води, бях минал оттук преди няколко месеца. Хванахме пътя към Кадемлията и по някое време бяхме горе под него. Нещо не успях да намеря подсичащата пътека на Росоватец, тъй като при идването ми тук с габровци се бяхме изкачили по- високо от нея, заради голяма пряспа сняг. Впоследствие пак бяхме на пътеката, по която яко се спусках надолу за разлика от пролетта, когато беше тегаво бутане. На Пеещите скали почаках Борката и през това време се появиха туристи. Те обаче не бяха българи и не можахме да си поговорим, само един от тях като че ли знаеше някоя дума. Борката остана много доволен, че има пътека, която подсича скалите, а не минава през тях.
Б.: Оттук до мястото, където се разклоняват пътеките, подсичащи връх Вълчата глава от север и от юг, на места карахме, но аз повече си бутах. После избрахме варианта с подсичане от север, защото предварителната информация го сочеше като по-лек, макар и по-заобиколен, а и аз си имах обеца на ухото от миналата година, когато в мъглата последвах маркировката и се нахаках на ония стръмни и тесни пътечки тип Козята стена от юг, които ми взеха здравето. Подсичането от север се оказа по-дълго, отколкото мислех, а накрая трябваше да преодолявам и едни камънаци и къпинаци, които в крайна сметка ме накараха да се съмнявам, че северният път е по-добрия и че Райко може би е прав, като си минава всеки път от юг... Абе, май и двата са гадни! Ама нали все трябва да се мине отнякъде...
След камънака влязох в гората по кална пътека и след цяла вечност, както ми се стори, изникна и хижа Мазалат. Стампата, естествено, вече беше тук.

Седнахме отвън на пейките и си поръчахме по една чорба. Миро и Митака вече ни чакаха на Партизанска песен, за да се присъединят към нас, но нека да си чакат пък, ние сме гладни и трябва да ядем:)
С.: Пристигайки на х.Мазалат, вече беше време за ядене, то за мен на всяка хижа си беше време за ядене. Вътре не влязохме, тъй като не ми се искаше да „омирисваме“ столовата, затова ни подадоха супите през прозореца и хапнахме навън. Този път разнообразихме с леща. Тук се чух по телефона с брат ми, който заедно с Митко ни очакваше с нетърпение.
Б.: Сигурно е било след пет часа следобед, когато тръгнахме от хижата. Около километър по-надолу по пътя Стампата за пореден път спука гума.
С.: Карайки с висока скорост надолу от хижата, гумата ми рязко спадна. Добре че спрях бързо, та не можа да се подбие каплата. Смених вътрешната ”за секунди” и продължихме, нали ни чакаха. По-късно на Партизанска песен се оказа, че не е просто спукана, а се е пръснала по шева, затова помолих Борката да звънне на nickybike да ми донесе нова. Той му отговори, че вече са тръгнали от Габрово, но ще измисли нещо.
Б.: Започваше да прикапва и дъждец. Разминахме се с двама туристи, тръгнали към Мазалат, които окуражихме, че хижата е близо, защото те вече бяха изгубили надежда за скорошно пристигане. Оправи той гумата си набързо и навлязохме в гората. Тук дъждът се усили, Стампата си сложи дъждобрана и отпраши напред, а мен ме мързеше да го вадя и разчитах, че ще спре. То в гората не се усещаше толкова, но отстрани на пътеката имаше растителност с мокри листа и провирайки се през нея, ръкавите ми плувнаха във вода. После дъждът спря. Карането ми в тая отсечка определено беше повече, отколкото миналата година, но заради слабата ми техника и многото багаж, имаше какво още да се желае. Както и да е, излязох от гората и се отправих към чешмата Корита.
М.: Сутринта на този ден пристегнах багажа, сложих каската и облякох изпраните и чистички смешни балетистки дрешки – дълъг клин и велосипедистка блуза с дълъг ръкав, след което отидох на собствен ход до уреченото с Миро място край гр. В. Търново. Там срещнах едни приятели, които, виждайки ме в този ми вид, естествено очакваха и обяснение. Казах им, че отивам да покарам велосипеда в района на Узана и само това. И като се замисля, както казах преди, само жена ми знаеше къде реално отивам, но без подробности. Тези неща – планинските преходи, въобще не я вълнуват и вероятно, ако я попиташе някой къде съм, ще можеше само да обясни, че съм нейде из Стара планина, но не и къде точно.
Миро и баща му минаха с „Рено”-то, взеха ме и отидохме с тях до х. Партизанска песен. А времето бе едно приятно – чисто небе, не много слънчево обаче, с далечен отзвук на приближаващ дъжд (но с вероятност въобще да не дойде).
Край хижа Партизанска песен нагласихме багажите с Миро и огледахме велосипедите. Установих наличие на сериозно цепване на външната задна гума (вероятно по камънака под вр. Баба), при което даже вътрешната се показваше леко. Направих нужния ремонт (лепенка от вътрешната част на външната гума), а и без това момчетата се бавеха.
Чакахме, чакахме, чакахме… Хижарката като ни видя, разказа за Райко: как се притеснявала за него, понеже закъснял, после като дошъл как не искал нищо да яде, даже и стая не взел, а легнал на поляната под едно дърво, спал два часа, станал и продължил към морето. „Абе чудни хора сте вие!” – заключи хижарката. Останах с впечатление, че трябва да съм поласкан от тези й думи. Но все пак остана една нотка на съмнение … всъщност какво искаше да каже тази жена …
Докато си говорехме с Миро и той разказваше как с брат му били идвали в същия район, за да тренират, тъй като край Русе си нямали баири, идеята да пресрещнем Борис и Стампата сама се оформи във въздуха.
Тръгнахме двамата по пътеката нагоре, към най-високо разположената чешма в Стара планина (така я беше запомнил Миро) - чешмата Корита. И когато стигнахме там – какво? Пак чакане. Пътят се разклоняваше на две – единия право нагоре, към билото, а другия – малко южно от него, подсичаше възвишенията. С Миро се обзаложихме, по една вафла, от къде ще дойдат. Аз предположих, че ще дойдат по пътя от ниското, защото вече ще са доста уморени и според мен нямаше да им се иска да катерят височини, а ще ги подсичат. Миро пък предположи, че брат му няма начин да не мине през върха (или там каквото и възвишение да имаше западно от чешмата). Заподозрях, че той може би имаше и „вътрешна информация” по въпроса или по-добре познаваше района... , но си замълчах. Докато чакахме, облаците са сгъстиха и на няколко пъти преваля дъжд – превали и спре, пак превали и т. н. Съответно и ние на няколко пъти се криехме под дърветата, а после излизахме на пътя. Видно беше, че и двамата горим от нетърпение да се включим в начинанието. Разбрахме се, че понеже сега ще сме по-отпочинали и с повече сили, ще караме след останалите, за да не ги тормозим допълнително.
Първо се появи Стампата. Естествено, през върха – от там минавала пътеката. Много отслабнал и изтормозен ми се видя. А след него и Борис – и той същия. Но очите им блестяха, не от умора…
С.: След краткия дъждец в гората се спуснах към чешмата Корита, където ни очакваха, и за мен бе голямо удоволствие да видя познати физиономии. Брат ми и Митака бяха някак бодри, чистички едни такива, даже и колелетата им. Заразпитваха ме как е било, що е било, но как можех да им обясня с думи какво сме преживели в Централния Балкан, просто трябва да го видят сами, може би следващия сезон. Дойде и Борката и заедно се сюрнахме към Партизанска песен. По едно време настигнахме една Уаз-ка и карахме зад нея, когато осъзнах, че това не е нашият път.Хайде обратно нагоре и през едни доволно дълбоки локви и кал хванахме отбивката за хижата.
Б.: Наближавайки чешмата Корита, отдалеч видях трима души с шарени дрехи и с колелета. Я, колеги! Оказаха се моите хора, Миро с брат си и Митака. Двамата „нови” нямали търпение да ни изчакат на Партизанска песен и решили да ни пресрещнат. Ей, събрахме се, бе! Докторите бяха вдигнали Миро на крака и макар и на хапчета и с превръзка на коляното, можеше да кара и що-годе да ходи. Митака пък, след като се прибрал и преспал, се оказало, че кръстът му се е оправил и след като редуцирал багажа и се снабдил с нова раница, нямал търпение отново да се качи на Пътеката.
Хубав момент бе срещата ни тук, на чешмата Корита, за нашия поход. За нас със Стампата тя бе нещо като ново начало, след като двамата с него сами бяхме преживели ужасите на Централен Балкан. Е, и красотите не бяха малко, ама то за тях се подразбира.
Така, вече четирима на брой, се заспускахме надолу към Партизанска песен. Имаше и един неприятен момент по пътя, когато на едно кръстовище с невъобразима кал тръгнахме накъдето не трябваше и се наложи да се връщаме и да се чудим накъде да хванем. Тия двамата вагабонти, „новите”, само преди час или два бяха минали оттук, без да се объркат, а сега и те не знаеха откъде са дошли. Накрая тръгнахме по един път през гората, маркиран с горска черно-бяла маркировка, защото според Стампата по него били минали на път за Мазалатите по-рано през годината и той водел до Партизанска песен. Е, оказа се прав.
М.: Тази голяма локва с кал, естествено, я минахме на качване, но толкова бързахме от нетърпение да осъществим срещата, а и пътят нагоре беше така предсказуем, че въобще не сме обърнали внимание откъде преминаваме. Във всеки случай аз не помнех да съм се калял много, затова предложих да минем покрай калния участък и надолу, надолу по пътя. Маратонките ми бяха сухи, значи по нагорнището не съм газил в кал, стигаща до глезените /както този участък/. Борис обаче, с неговите окаляни сандали на бос крак и преживелици от деня, въобще не му пукаше от къде ще мине. За това цепи направо през калта и навлезе в някакво горско пътче, превръщащо се в пътечка. И другите след него. И тогава май някой се присети, че пътеката към хижата минавала от там. Аз обаче не исках да се калям и си продължих по широкия път. Доверих се на себе си и на нежеланието да се цапам с кал още в началото. Първо - хижата беше близо, нямаше опасност да се загубим и второ – имах сили и ако до 5 мин. не се появеше хижата щях да се върна и да ги настигна по тъмната горска пътечка. В крайна сметка и аз, и те, излязохме на едно и също място – пред хижата.

Б.: Съвсем между другото, рамката на тоя Скот, колелото на Миро, е бившата рамка на Райко.
С.: На Партизанска ни очакваше баща ми. Посрещна ме много развълнувано. По-късно, вече вкъщи, ми напомни, че когато ме е попитал „как беше“, съм му отговорил: „Направо ад!“. Както и да е. Чешмата зад хижата се превърна във „веломивка“ и „баня“ едновременно, бързо хапване, лепене на гуми и Борката хукна към Шипка, Ники вече бе там.
Б.: На хижата ни чакаше бащата на Миро и Стампата с колата. Беше донесъл пилешка супичка, плодове, Митака беше взел една диня, въобще, голям пир се заформяше. На мен обаче ми беше притеснено, защото разбрах, че Ники от Габрово вече ме чака на Шипка, за да ми оправи задната капла и се чудех кое да подхвана по-напред: да ям ли (щото хората са донесли с такова желание и не трябва да ги обидя); да си измия колелото и краката ли след калта, която газихме до над глезените преди малко; с жената ли да говоря по телефона, защото тя ми звънеше настоятелно точно по това време и ми се сърдеше, че не й се обаждам; с нещата, които Райко ни беше оставил на хижата ли да се занимавам и да ги разпределям между групата; за Шипка ли да бързам, понеже човекът ме чакаше? Кое по-напред да свърша?
Първо се измих. После ядох супичка и диня. После влязох в хижата и взех пакета от Райко. Тоя пакет съдържаше един стъклен буркан с мед, безброй енергийни вафлички, две пликчета с някакъв бял прах, мокри кърпички, халва, някакви ампули и не знам още какво. Към две кила и нещо багаж. А го бях помолил само за буркан мед /пластмасов, мислех, че се подразбира / и малко халва... Райко беше оставил тия неща тук, когато е нощувал в хижата, преди да тръгне с колелото на Стара 100х24, три дни преди да поеме по пътя към рекорда. Беше ги оставил за нас и за него с Боян, но Боян се отказа на Витиня, Райко не е взел нищо от пакета при преминаването си оттук, и така трябваше ние да вземем всичко. Между другото, жената от хижата, която ни посрещна и ми даде пакета, ни разказа как Райко е преминал оттук преди няколко дни. Било към десет часа сутринта, а през нощта бил спал на заслон Ботев!?!... Не, не е човек!!! Дошъл дотук и казал, че е много уморен /хм, защо ли?:)/ и очите му се затварят, но не пожелал да влезе вътре. Опънал се на поляната пред хижата и лежал там около час, след което се качил на колелото и заминал... Жената каза, че по това време имало хора, които вдигали шум и той въобще не могъл да мигне дори...
Времето напредна и чак малко преди осем вечерта успях да тръгна към Узана. Оставих другите на хижата, те така или иначе щяха да ме настигнат. Мъчех се да бързам, защото ми беше неудобно от Ники – не стига, че го бях разкарал до Шипка да ми прави колелото, ами и го карах да ме чака часове наред. Не че нямаше и вариант да не идва. Миро беше донесъл от Русе цяла задна капла, с която можех да сменя моята и да продължа. Но някак си не исках да се разделям с части от колелото си, които Райко ми беше направил, които бяха нови и им имах доверие.
Още преди да изляза на шосето, идващо от Габрово, Митака ме настигна. Бе оптимизирал багажа и сега се движеше като светкавица. Трудно ми бе да повярвам как без изобщо да тренира имаше такава енергия да кара, ама на, факт... Заедно стигнахме Узана и без бавене свихме вляво към хижата на общината. Бърза снимка на фона на Географския център, че нямаше време да ходим досами него, и пак напред.
М.: И как няма да имам енергия! Два дена съм се нахъсвал и сега пак съм на Пътеката. Раницата е лекичка и не тежи, колелото е смазано и едва ли не самo върви. И на душата й е леко и волно! Пък и съм си в моя си район, ей го на къде е Търново. На „Партизанска песен” Борис ми набута някаква халва и с нея и разни други допълнителни неща раницата ми се закопча без всякакво набутване и тъпчене. А преди въобще не беше така. Имах чувството, че можех да карам до Шипка и да се върна да пресрещна останалите… . Е, само образно казано, чак толкова не съм луд! А и наоколо е красиво - гори, планини, зеленина, удобен и широк път, здрав велосипед, приятна компания…

Б.: Тук ми беше познато и не губехме време в чудене. Преди хижата на общината свихме вдясно и поехме към Шипка. И тук си има баирчета и наклончета, та колкото и да исках, не можех да карам много бързо. Някъде към средата на отсечката и братята ни настигнаха. Задминаха ме точно, когато бях спрял да си сложа челника, защото вече бе тъмно и почти нищо не се виждаше. На онова място, на което винаги има локви (не помня как се казваше) затънах във вода до над средното, но успях да издрапам, без да слизам. Така с върховно напрежение на силите (поне от моя страна), най-сетне стигнахме до Шипка.

С.: Пребиваването ни на хижата беше доста припряно, но аз нещо се замотах и тръгнах последен. Сбогувах се с баща ми и настъпих да настигна останалите. Нещо не ми спореше на асфалта, застигнах брат ми чак на разклона за Узана. Карайки един до друг си личеше, че моето изтормозено тяло не е във форма. “Новите“ след почивка от 3 дни си въртяха бодро, с лекота, но все пак аз бях преминал Централна Стара планина. Карането до Шипка ми се стори доста продължително, очаквах да е по-малко, но в един момент взе да се чува бръмчене на коли и както си карах най-отпред видях светещи неподвижни фарове и като наближих взе да святка и фотоапарат, това беше Ники.
Б.: Една кола със светещи фарове ни посрещна още преди прохода. Бяха нашите хора. Цяла агитка. Момичетата гледаха с възхищение героите от Ком-Емине, а ние се правехме на важни. Ники си донесе инструментите и се зае с каплата ми.

Като видя колко малка е кривинката, той почти ми се скара за тупурдията, която бях вдигнал около тази капла. Каза, че каплите на неговото колело били дори по-криви от тази, моята, ама той си ги карал така. Не му се вързах на упрека, знаех си, че сърцето му е добро и че той винаги помага с радост. Миналото лято му отказах помощта и впоследствие походът ми се провали; тази година исках да е различно. Изправи ми набързо каплата, стегна и регулира жилата на спирачките, чийто накладки се бяха поизтъркали и накрая бойният ми кон беше като нов. Е, мръсотията и калта по него не ги броим... Агитката на Ники ни беше приготвила и изненада – една голяма диня. След като свършихме с колелото ми, се пренесохме на една масичка от заведенията на прохода, където заколихме сочната любеница и се отдадохме на приказки.

Последните три снимки по-горе ми бяха любезно предоставени от Ники, за което сърдечно му благодаря!
Понеже вече минаваше десет вечерта, взех да се тревожа за спането на групата. Бяхме решили да спим на х.Бузлуджа, но си нямах представа дали тя е отворена. Затова зъннах на телефона на хижата да ги предупредя за нас, но никой не ми вдигна. След малко обаче те ми позвъниха и разбрахме, че хижата работи, топла вода има и ни очакват, когато и да дойдем.
С.: След ремонта по колелото на Борката и „дъра-бъра“ се сдобих с резервна гума, за което изключително благодаря на Ники. След месец и половина се видяхме на „Шуменско плато 2011“ и той не можа да ме познае, но като се разговорихме се сети, то на Шипка си беше по тъмно, а и бяхме повече хора. После останах много разочарован, че в 22 ч. на Шипка нито едно от заведенията около паркинга не работеше, мислех да се нахраня стабилно. Групата на Ники обаче ни компенсира с една огромна диня, която за мен беше „номер едно” от дините, които съм ял през годината. След сладки приказки и доволно подуване на стомаха направо измръзнах, бях потен, добре че следваше баир, та да се сгрея.
М.: Пътят от „Партизанска песен” през местността Узана към Шипка е почти без изкачване, широк, на места малко повечко каменист, но приятен. Това, че ще караме на челници, си беше ясно още когато тръгнахме. И още по-приятно ми стана когато видях габровци. Значи направили си труда хората да се качат до Шипка, да ни чакат, че и инструменти и части за Борката носят. Браво! Бабите им сигурно не са от Габрово, а от околните села (знаете, че габровци са известни със своята пестеливост, а тези момчета не бяха такива). Шегувам се, разбира се! Умишлено стоях обаче по-встрани, когато се срещнахме. Няма нищо геройско в това да минеш с колело от „Партизанска песен” до Шипка, по надолнището… . И докато гледах как помагат на Борко, си мислех: „Брей, то вярно понякога и от интернет-форумите имало полза!”. Когато обаче агитката извади и подаръка – голяма и сочна диня (малко по-надолу, до едно заведение край асфалтовия път), с удоволствие се набутах на по-предни позиции. И аз бях взел диня, която изядохме на „Партизанска песен”. Но моята беше дребна и безвкусна (взех я от някакво магазинче по пътя в Габрово). А тяхната беше 100 пъти по-вкусна и сочна, че и по-красива. Абе знаех си аз, че не трябва да купувам разни неща от мургавелковци (продавача беше такъв) - си мислех и лапах здраво.
Б.: И така, след като Ники ни разказа подробно колко и къде са по-големите баири в предстоящите ни последни за деня 12 км, се разделихме с габровците. Първо трябваше да се преборим с една стръмнина, която дойде в повечко за изтощените ми и изстинали мускули и си я избутах. Като стигнахме горе обаче, вече се бях разгрял и дори почувствах Силата. За изненада на всички и най-вече на Стампата, поведох колоната. Те бяха свикнали все да се влача най-отзад, а сега трябваше да се поизпотят, за да ме настигнат. „Борка, какво ти става тая вечер?”, ме пита Стампата. „Искам баняаааа!”, изревавам в отговор. В интерес на истината не ми беше толкова до банята, колкото... и аз не знам точно, просто някак си ми идва отвътре да правя обратното на онова, което правят другите около мен. Ако те са щастливи, на мен ми е безразлично. Ако те карат бързо, аз карам бавно. Ама ако те са бавни, аз съм бърз. Пък и тая вечер беше едно такова приятно хладничко, до хижата оставаше малко, бяхме се наяли доволно с диня, така че всички тия факти благоприятстваха за една добра скорост. Е, пауърът ми се изчерпа още преди последния баир и накрая пак си бях последен.
М.: Между Шипка и Бузлуджа пътят е даже асфалтов. Добре ми е познат, защото съм минавал често от там. На челници се кара приятно. В този късен час нямаше автомобили и беше спокойно. Кофтито беше само да не попадна в някоя голяма дупка на пътя и както карам бързо да падна с висока скорост на асфалта. За това се оглеждах „на четири”, доколкото мога в тъмницата.
Б.: Стигнахме до оня паметник горе на превала, където шосето започва да се спуска. Моите спътници бяха изпуснали отбивката по калдъръма за хижата, та се наложи да ги връщам в правия път. После по тая отбивка достигнахме х.Бузлуджа. Часът бе 23.30.
Позабавих се на чешмата отвън, защото колелото ми бе ужасно кално и исках да го поизчистя, а през това време другите се бяха настанили около печката. Уж нямаше да ядем, пък накрая пак се оказахме над чинии с кебапчета и пред чаши с бира. Няма как, Ком-Емине е, трябва да се яде.
С.: „Препускането в нощта“ ни отведе на х.Бузлуджа.Тук нямаше „нищо свястно“ за ядене и за втори път наруших принципите си - ядох второто си кюфте за 20 години, а за капак и две наденички – трябваха калории.
Б.: После минахме през топлата баня, където очевидно нямаше проблем с горещата вода, както на заслон Ботев например, и се отправихме към леглата. Сложих батериите на челника да се зареждат, тъй като от ползването им всяка вечер се бяха изтощили съвсем, намазах коленете и се трупясах на долното от двойката легла под Митака.
Изминатото разстояние този ден не беше рекордно голямо и точно в него натрупахме изоставането от времето на cholla (то ни беше ориентир до този момент), което не успяхме да наваксаме до края. Беше очевидно, че с това изоставане няма как да спазим графика от осем дни и половина. Но пък минаване в рамките на 10 дни беше напълно възможно при тая скорост, а това бе всъщност истинската ми цел. Знаех си, че да се сравнявам с Иван (cholla) е несериозно, защото той е много по-силен физически, с по-силна психика, а и за разлика от мен, наистина може да кара колело. По време на неговия поход миналата година той се беше забавлявал, наспивал, тръгвал и пристигал по видело. Шест дни вече ние успявахме да сме „в крак” с него, но с цената на крайно недоспиване, с тръгване по тъмно и пристигане пак на челници. Както често ме упрекваше Стампата, ние всяка вечер „пропускахме купона”. Но и за 10 дни да успеехме, какво от това? Ком-Емине за 10 дни, колко хора можеха да се похвалят с такова постижение? Само допреди 3 години, когато се запалих по тоя преход, време под 10 дни на мен лично ми се струваше абсолютно невъзможно за постигане. Само добре тренирани маратонци, Райко и Иван бяха слизали под тая граница. А в масовото съзнание на туристите продължаваше да царува схващането, че тоя преход се прави за около 20 и повече дни. Така че изоставането от около половин ден на Бузлуджа спрямо времето на Иван от осем дни и половина, и при положение, че от Пробойница дотук карах с постоянна контузия в лявото коляно, си беше напълно в рамките на нормалното.
М.: Хижата ни посрещна с приятна топлота – в буквален смисъл. Бяха запалили печка и както беше захладняло навън и бяхме целите потни и мокри, едно сушене на дрехи, тела и настроения много добре ни се отрази. Не ми се ядяха кебапчета, но си поръчах една голяма, сурова чушка. Синът ми много обича да яде чушки по този начин и аз от него съм се научил. Хем дава витамини. И бира пих, за успокоение и енергия. А след това бързо полегнахме. Спахме в обща стая, с много празни легла. Аз спах на леглото над това на Борис – много ме кефи да спя на високо, затова. Помня, че докато заспивах, си мислех какви ли са тези ампули, които се мотаеха из стаята. И гълта ли някой стероиди, анаболи или други подобни глупости от компанията или не? А, и на челника на Борис се чудех. Дали е добре да нося такъв като неговия, който да зареждам със зарядно по хижите или е по-добре да нося челник с батерии, с какъвто бях в момента (носейки само резервни батерии).
Б.: Понеже Митака е на път да ни вкара в беля с тия стероиди и анаболи, длъжен съм да обясня. Ампулите бяха част от пакета, който взехме от Партизанска песен. Били са на Боян Бановски, но понеже той слезе на Витиня, ни останаха „в наследство”. На тях пишеше „Сарженор” и в началото си нямахме представа какво е това. Поразпитахме и разбрахме, че това се пиело при силна умора и не било нещо опасно. И понеже ние със Стампата определено бяхме много уморени , а и не ни се мъкнеше излишен багаж, обърнахме по една доза. Ефектът клонеше към абсолютната нула. Ако някой знае как се пие това чудо, за да има ефект, да каже и обясни. Останалите неотворени ампули и до днес се мотаят някъде из нас... Аз лично полза от тях не виждам.
Колкото до челника ми, Митак, той си е с батерии, просто зареждането им става без да се изваждат от челника и затова може би ти се е сторило така.

[taurus13]

За нас със Стампата тя бе нещо като ново начало, след като двамата с него сами бяхме преживели ужасите на Централен Балкан.

[cholla]

Габровци са опасни, в добрият смисъл на думата. Благодарен съм на живота, че ме запозна с тях

Борка, Стампа - след преживяното из Централен спокойно бих казал: Добре дошли при Различните

[sergeh]

... И така, сечейки серпентините на каменистия път, слязохме до изоставения заслон Маринка.
Беше ми интересно къде се намира тая вода, някъде до заслона, но ние вода си имахме и така и не я търсихме. ...

Понеже водата на това място не е толкова често срещана, може да е важно за някой от бъдещите участници в преходи КЕ къде е тази чешмичка. Погледнато на слизане от вр. Ботев, т.е. на изток:

Както се вижда, чупката на червената линия е изоставеният заслон, от който има пътечка (около 300 м.). Чешмата е скрита и не се вижда от заслона и пътя, пада се на северния склон (втората снимка, заедно с бойния ми другар bio , наздраве приятелю ).

[taurus13]

Виждате ли ползата от ГПС-ите - там пише къде има вода.

[Чичка]

Евалата за хубавия разказ и страхотните снимки !!!

Всяка серия я чакам като монахиня краставица и нямам никакво търпение

А дали има ГПС или не ...голям праз - важно е да се мине поне веднъж по този магически маршрут

[dob111]

Орден Стара планина
Не е случайна идеята да го има това държано отличие!
Балканът, колкото и клиширано да звучи, е по някакъв начин символичен гръбнак на нацията. Освен климатична е и историческа граница. Балканът е населен основно от етнически българи и християни. Убежище за луди и свободолюбиви люде.
Може би ако нямаше Балкан, нямаше да има и България...
Усещането от Балкана е за мощ и чистота и свобода.

Друг е въпросът, че като човек чуе понякога кой е получил най-високото държавно отличие, и престава да му се иска да съществува това отличие. Муамар Кадафи(http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B5%D0%BD_%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0_%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0) - също достоен носител, но едва ли той е най-лошия пример- мен лично ме развесели неговото награждаване!

Времена...но Балканът си остава...