Ком-Емине 2011 - групата на Борис Борисов
31.07.2011 – от Витиня до х. Планински извориБ.: Станахме в уреченото време. Навън бе такава тъмница, че Митака не успя да намери бараката-тоалетна.
Беше студено, но сухо. По вече оформяща се традиция, сутрешното ни размотаване продължи над час и половина и тръгнахме чак в 6.05 ч.
Планът бе да преведа групата до Арабаконак по асфалта през Горно Камарци. Исках да си спестим мокренето от сутрешната роса по високите треволяци, през които минаваше пътеката покрай оградата на ловното стопанство. Отклонението от маркировката нямаше да е голямо и щяхме да спестим време, въпреки по-голямото разстояние.
И така, спуснахме се ние през студения планински въздух до Г.Камарци. Митака караше пред мен и по едно време нещо от багажа му падна на пътя и издрънча силно. Така и не разбрах какво е, а и той не прояви желание да се върне да си го търси:) Бързичко стигнахме до селото и без да спираме, се насочихме към Арабаконашкия проход. Тук подложих на обсъждане идеята да не ходим до паметника, а да цепим направо към Стъргел и оттам да се качим до билото по Етрополския проход. Плюсът на това беше, че щяхме да си спестим качването към Звездец, защото след него така или иначе имахме голямо слизане почти до Стъргел и оттам пак по етрополския. Минусът беше, че вече щяхме значително да се отдалечим от маркировката и се опорочаваше идеята за Ком-Емине по билото. Единодушно се съгласихме да си се качим до горе и пропуснахме асфалтовата отбивка към Стъргел. Тук Стампата почувства Силата и препусна самосиндикално по баира нагоре. Ние го последвахме с кротко каране на ниска предавка.
Това го е снимал Миро, преди и той да последва брат си. Ние с Митака си кретахме най-отзад. Митко беше видял още първия ден, че няма да стане тая колелото да му носи всичкия багаж и сега повечето му неща бяха натъпкани в раница, която носеше на гръб. Тя обаче поначало не беше удобна и подходяща за дълъг път и си го тормозеше и бавеше. След има-няма час време се събрахме всички до паметника.
М.:Какво да Ви кажа – този ден за мен е нещо като въплъщение на два от законите на Хегел: 1. борба и единство на противоположностите и 2. количествените натрупвания малко по малко водят до качествени изменения… .
Денят беше прекрасен – слънчев, спокоен, тих, без прежулващ летен зной и пек, с чудесни гледки и наслада за всякакви сетива… но завърши тъжно за мен - привечер слязох към една от хижите от южната страна на Балкана и се простих с идеята да мина по цялото трасе до морето…
Но всяко нещо по реда си!
Сутринта беше много хладна. В бунгалото на Витиня ми беше много студено, а сутринта облякох анорака от предния ден, който не беше съвсем изсъхнал. Идеята беше, че той така и така пак ще се намокри /от мъглата, от дъжд или от пот/, заедно с блузката, така че няма защо да обличам чисти и сухи дрехи. И понеже нямаше и баня /т. е. бях в „собствен сос” от предния ден/ облякох пак същите дрешки. Тоалетната вярно я поиздирвах малко и когато я намерих нямаше много време за ползване.
Борко показа пътя, по който ще тръгнем, който за мое голямо неудовлетворение беше в посока надолу и асфалтов. Щом има слизане, ще има и качване. Пък и, както бях мокър, въобще не ми се искаше да карам бързо в сутрешния хлад. Но нямаше как! Тръгнахме с голямо и относително продължително спускане, по което набрах бая студ. Вярно е казал Борко, въобще даже не ми се искаше да спирам и да се връщам, за да взема част от падналия си багаж, пък и то беше някаква храна, която животинчетата щяха да излапат, когато отминем.
Оттук насетне пътят ми беше абсолютно непознат, затова карах плътно до Борис, без волности.
Направи ми впечатление обаче, че можело, според водача, да скъсим маршрута, което не било съвсем по правилата на „Ком-Емине”. Проведе се своеобразно гласуване, при което с единодушен вот бе избран пътят по маркировката, без разни волности.Б.: Оттук вече си поехме по маркировката. Или почти по нея, защото карахме и бутахме по пътя нагоре, без да сечем завоите по стръмните и обрасли пътечки, по които бяха нанесени червено-белите ленти. Няколко пъти бяхме задминавани или засрещани от допотопни лади, пълни с циганор-боровинкар. Братята препускаха напред, но ги инструктирах да не се откъсват много и видят ли разклон, да спират и да ме чакат. Беше ме страх да не тръгнат накъдето не трябва, което е често явление в тоя район, ако не го познаваш, и да загубим повече време после, отколкото ако просто ме изчакат. Така се изкачихме до билото, минахме покрай Стъргелската мандра, която, ако не знаеш, че е там, никога не би я забелязал заради израслите борчета, подминахме оная барака, при която се отклонява маркировката вляво през гората и почнахме да се спускаме надолу по изровения път към Стъргел.
М.: Добре, че Борис беше преминавал по този път преди и знаеше къде точно да спрем и къде да „хванем гората”, пък като навлезем в нея, знаеше по кой точно път да продължим. Това ни спести страшно много енергия – и физическа /евентуално/ и умствена. . Даже добре си спомням как с благодарност слушах разказа му как предната година еди-кой си изкачил съседния баир, пък как се мотал из района и колко време загубил, докато намери маркировката. Вярно, Борис беше просто незаменим /що се касае до Ком-Емине/! Ето тук една негова снимка – класическа, в този ред на мисли /макар и от предния ден/.Б.: Отдолу хванахме стария етрополски проход и по него запълзяхме нагоре обратно към билото. Тук някъде си включих телефона и видях, че Райко ме е търсил няколко пъти. Звъннах му и тогава разбрахме радостната новина – Райко беше пристигнал на Емине предната вечер, подобрявайки рекорда с около час и половина! Каза, че много ни завиждал за това, че ние сме в Балкана сега и дори се размечта да можел и той да се присъедини и пак да мине пътя до морето, този път без да бърза, и да се наслади на планината.
Не е човек Райко, определено!
Ние с него като почнем да си говорим, край няма. По някое време на другите им омръзна да ме чакат да свърша с разговора си с него, оставиха ме и отпрашиха напред.
С пускането на телефона получих и SMS от Любо, който той ми е бил изпратил още предната вечер. Пишеше, че се е отклонил много от трака на маршрута и тази нощ ще спи на палатка, да не го чакаме на Витиня.
С.: Катерейки по Етрополският проход бяхме спрели да отдъхнем и Борката включи телефона си. Денят беше започнал добре и с него дойде радостната новина - Райко беше постигнал мечтата си. В този момент може би ние бяхме хората, които най-реално можехме да оценим постижението му, просто защото вървяхме по стъпките му. Лично на мен ми даде нов прилив на енергия и желание на всяка цена да стигна до морето.М.: Пак имаше голямо бързане и по време на изкачването по стария етрополски проход поизостанах. Хем търсех тоалетна, хем спирах за ягоди. Даже си спомням, че когато Борис говори по телефона и разбра, че Райко /за когото от началото на прехода често слушах/ бил поставил рекорд, много се зарадвах. Първо - защото човекът бил поставил рекорда вече /и вероятно няма да се бърза чак толкова/ и второ - защото нашата група малко поспря и намерих време да си взема малко въздух. Сигурен бях, че Райко е преминал през района като ракета. Никой не беше и докоснал ягодите край пътя, което си е голяма грехота, освен ако нямаш някаква по-важна цел. Така или иначе, в началото на този ден нещо нямах много сили и уморено тиках по каменистия и на места разкалян път, за който Борис разказа как след освобождението щял да бъде разширяван и уголемяван, ама как нищо не станало и т.н…Б.: Лека-полека издрапахме горе до билото. Там пак се засякохме с мургавите боровинкари, на които им беше трудно да повярват накъде сме тръгнали и дори бяха настроени за продължителен лаф-моабет, ама ние им казахме, че бързаме, и се изнизахме по пътя към Чавдар. Никога досега тия четири километра до хижата не са ми се стрували толкова кратки. Споменът от предното лято беше свързан с много кал и огромни локви, та тогава си го избутах почти цялото, въпреки преобладаващия наклон надолу. Сега направо се изненадах колко бързо пристигнахме. Беше към 9.30 сутринта.
На Иво, хижарят тук, бях поръчал предварително да ни изнесе хляб, сирене, кашкавал, масло и халва, които щяхме да си платим, като минем и ги вземем. Човекът беше изпълнил всичко точно и се разположихме на сутрешен гуляй на масата пред хижата.
М.: Когато качихме билото и слънцето понапече, силата ми започна да се възвръща. Даже в района на х. Чавдар бях вече в отлично настроение. Имаше храна – доставена от хижаря, по безценната, обаче, инициатива на Борис. Имаше и вода. Само тоалетната нещо беше много порутена – обикалях я, обикалях с надежда да намеря някоя по-запазена кабинка.Б.: За съжаление гуляят продължи повече от предвиденото време и докато се наканим да тръгнем, си мина час и половина. Стампата си беше загубил някъде бидончето за вода, та оттук се снабди с едно бирено шише вместо него.
Към 11 ч забутахме нагоре към Баба. Към края на гората Митака изостана – явно пак имаше някакъв проблем с багажа. Ние, останалите трима, използвахме времето, докато го чакаме, да си направим една снимка на паметника на загиналите воини в местността Хаджийца.
Снимаха ни двама туристи от Буново, мъж и жена, с които преди това се засякохме на Чавдар. Те ни казаха, че чули от прогнозата за времето, че вторник и сряда го давали да вали (тогава бяхме неделя), а от четвъртък нататък щяло да се оправи. Ако това беше вярно, през Вежен се очертаваше да минем сухи, а Ботев щеше да ни устрои посрещане с фойерверки.
Ама колко можеше да се вярва на прогнозата на синоптиците от Канал 1, когато се касаеше за времето в Балкана?
Митко дойде, продължихме напред, изкачихме се на широкия път в подножието на връх Баба и тук вече можехме и да покараме колелетата към Говедарника отсреща.
М.: След като хапнахме и заредихме батериите, продължихме с нов ентусиазъм нагоре и все нагоре. В края на гората обаче аз спрях и казах на Борис да продължават и да не ме чакат, аз ще ги настигна. Само на него казах целта на спирането ми /която въобще не беше свързана с багажа/, но от настоящия му разказ установявам, че той не ме е разбрал. Няма нищо. В района на паметника на загиналите воини видях, че те ме изчакват и от тук-насетне продължихме пак в комплект по трасето. Само снимката с паметника пропуснах – голяма работа, пак ще мина от там и ще се снимам!Б.: Аз пак си бях най-отзад, но пък другите решили да спрат горе при оная перка, дето уж измервали с нея силата на вятъра, та използвах намалението да поведа колоната. Още малко напред и Златица, родното място на майка ми, където си имам баба и дядо, се показа в цял ръст.
Тук някъде Стампата се изказа ласкаво за задния ми амортисьор, благодарение на който, според него, съм се спускал бързо по каменистия път. Ами, глупости, спускам бързо на моменти, щото не искам да изоставам и щото нямам акъл, т.е. не мисля какво ще ми се случи, ако се изтърся от колелото, а не е заради амортисьора.
М.: По пътя към, около и след вр. Баба имам само хубави спомени – чудесно време, прекрасни гледки… красота! Пътят е каменлив, на места стръмен /по нагорнището се бута, поне всички бутахме велосипедите, нямахме сили да въртим педали, а по надолнището – то е ясно, само избягвах високите скорости, че да не се пребия в някоя скала или върху някой камънак/.Б.: Очертаваше се към 13.30 да сме на Кашана, което означаваше, че сме преминали цяла Западна Стара планина за по-малко от 48 часа – време, което не би впечатлило ни най-малко един Райко например, но също и време, което е просто немислимо за обикновения пешак, тръгнал по Ком-Емине. И все пак, заради забавянето на Чавдар бяхме леко назад с графика. Предното лято бях тръгнал от Кашана в два следобед и към девет вечерта стигнах до Планински извори, но тогава не бях с колело, което в тоя участък не е без значение. Сега целта отново беше Планински извори и заради мотаенето ни се очертаваше трудна втора половина на деня.
Спуснахме се до х.Кашана да заредим вода и да починем, като тук загубихме още време. Миро продължаваше да има проблем с крака, който очевидно се задълбочаваше. Можеше да кара, но с ходенето въобще го нямаше. А оттук насетне щеше да има много, ама много ходене!
М.: По пътя към х. Кашана вече си представях удоволствието, с което ще си хапна една пилешка супичка. Някъде по този каменист път спрях и докато изчаквах другите, реших, че може с крем против подсичане /за бебета един такъв/ да си смажа веригата и другите джаджи по велосипеда, които бяха целите в прах…От нещата, които бях прочел в някой форум, бях запомнил, че някой си бил ползвал крем Пенатен и с тази цел. За това и аз носех същия крем. Стампата носеше специална смазка и от време на време я ползваха с брат му. На мен ми беше неудобно да ползвам тяхната смазка и предвид ситуацията и за да запазя веригата реших да ползвам кремчето. Да ви призная, резултатът е спорен. Много спорен! Че веригата се смаза – смаза се! Но полепнаха всякакви боклуци и дребни камъчета, с което май не направих много добро на моя велосипед! Стигнахме благополучно до хижата, даже Борис каза, че имало време за почивка /тоест с графика сме добре/, но храна, уви, нямаше. Само вода. Никаква супа! Помня, че с голям кеф свалих раницата от гърба си до хижата и легнах на зелената трева. Всъщност при всеки удобен повод – спирайки сам, за да изчаквам или спирайки групово /което нямам спомен да е ставало повече от 2-3 пъти/, свалях раницата, която направо ми беше „окривила” гърба. На няколко пъти признавах на Борката, че тази раница ми докара гръбначни изкривявания /е, не буквално/. Идваше ми да й бия някой шут от някоя по-висока канара. Б.: Беше сигурно към 14.30 ч, когато почнахме да бутаме по черния път, заобикалящ връх Капалу. Предното лято го атакувахме с papi право нагоре по коловете, но същото нещо с колело щеше да е мазохизъм, който само Райко може да си причини.
Неизминали и половин километър, стана ясно, че Миро е много зле. Той просто не можеше да ходи. Дотук стискаше зъби и куцукаше, но вече очевидно и това не помагаше. Попита ме какво да очакваме оттук насетне и аз откровено му казах, че ни предстоят поне 45 км само ходене до Беклемето (впоследствие, както ги измерих, се оказаха 66!), постоянно качване и слизане по разни върхове и катерене по камънаци, където е немислимо да се кара нито надолу, нито нагоре. Колкото и да не искаше, той се разплака – знаеше, че няма да издържи и че е безсмислено да се подлага на това мъчение. Беше му много мъчно заради цялата подготовка, за да стигне дотук, всички надежди и мечти... Брат му се мъчеше да го успокои, а аз прекрасно знаех как се чувства, защото миналата година се чувствах по абсолютно същия начин на х.Буковец, когато се наложи да сляза от билото заради контузия. Нямаше смисъл да се опитва да продължава, защото можеше да стане и много по-зле, а горе на 2000 м без достъп до външна помощ това можеше да е и опасно. Така че се разбрахме, че най-доброто решение ще бъде да се откаже тук и сега. Оттук можеше лесно да слезе в цивилизацията и да се прибере вкъщи, а ако се почувства по-добре идните дни, да се присъедини пак към нас. Дори се разбрахме, че ще се видим отново на Узана. Оттам насетне карането щеше драстично да преобладава и щяхме заедно да продължим към морето.
С.: След пиршеството на хижа „Чавдар“ изкачихме подножието на вр.Баба и поехме към Кашана. Въртях си педалите и се наслаждавах на гледките. В този момент в мен се надигна една вълна от щастие, че се намирам в планината, че съм част от това мероприятие КЕ, че въпреки трудните моменти, всичките усилия си струват. Но както винаги, в живота пълно щастие няма, на един живописен завой, на който се виждаха и Етрополските зъбери се снимахме и брат ми каза, че това е може би последната му снимка. Болките в крака му явно бяха станали нетърпими. Не ми се искаше да повярвам, но уви, когато на Кашана след кратката почивка потеглихме по стръмнината към Курдуня, това се случи. Виждах как при всяка крачка лицето му изразяваше гримаса на болка, чак очите му се пълнеха със сълзи. Усещах, че чака моето одобрение за избора си, че правилното решение е да се откаже. Не мога да опиша какво облекчение се изписа на лицето му, когато го подкрепих, че е правилно сега да се откаже, защото горе на 2000 м ще е доста по-трудно да се достигне до цивилизацията, за да му се окаже медицинска помощ. Жалко, много жалко за всичките усилия – мечтата КЕ, физически и финансови усилия отиваха на вятъра. С такова желание се подготвяхме за това, почти цялото ни свободно време, всичките ни разговори се въртяха около КЕ. Разделихме се и чак не ми се вярваше, че може да стане някакво чудо и той да се върне отново на хижа Партизанска песен.Б.: Тъжен момент бе това за нашия поход, но нямаше друг начин. И аз самият имах болки в лявото коляно още от първия ден и не знаех докога ще издържа. Просто това е Ком-Емине, всичко се случва, дори и на най-подготвените. Затова може би се води и най-тежкият преход в България и на повечето хора им е трудно дори да си помислят да тръгнат по него. Но затова е и най-великият и толкова по-сладка е радостта на всеки, който е успял да го измине целия и да се добере до брега на морето, преминавайки цялата страна по билото на великата планина!
Разделихме се с Миро и продължихме да бутаме нагоре.
М.: На х. Кашана допуснах една сериозна грешка. Напих се здраво с вода и реших, че до следващия водоем ще изкарам само с 1 л. вода – в две шишета от „Кока-кола” по 500 мл. Понеже се очертаваше поредно сериозно изкачване до билото – не ми се мъкнеше и допълнителната вода. Въпреки че виждах какво е голо билото, все се надявах, че някъде по пътя ще има изворче…
После по пътя нагоре напече здраво, Миро се отказа /по обективни причини/ и по някое време изпих цялата вода. Но в никакъв случай не мислех да се отказвам, въпреки, че когато „жабясах”, едно дяволче започна леко да ми нашепва в ухото – „що не се върна с Миро, а!…ами драпаш с тези лудаци по голите чукари…:)”. Много е гадно да свършиш водата! Не помня друг път да ми се е случвало подобно нещо. Спомням си, че бутах колелото из разни треволяци и си представях какво ли са изпитвали хората в пустинята без вода … Оставаше и миражи с палмички да ми се появят…но до там чак не се стигна…Б.: Излязохме на седловината преди връх Кордуна и тук аз допуснах една, наглед лека, навигационна грешка, но тя ни струваше доста. Исках да подсечем върха по пътеката, която опасва Кордуна почти по хоризонтал от юг и излиза на билото малко преди Свищи плаз. Дори имах разпечатана карта на района от интернет, на която беше нанесен трака от минаването на cholla миналото лято, той беше минал по нея и я препоръчваше. Грешката ми беше, че не успях да уцеля началото й. Точно там имаше и едни цигани-боровинкари, които попитахме за тая пътека и те уж ни обясниха къде е тя, но аз проявих твърдоглавие и не ги послушах. Просто им нямам доверие на такива, а и неведнъж се е случвало туристите да се объркат сериозно, подвеждайки се по съветите им. Поведох групата по една пътечка, слизаща вдясно и надолу, мислейки, че това е търсената такава. Оказа се, че е конска пътека, каквито очевидно изобилстваха по тоя склон. Свършва едната, прехвърляме се на друга, но като цяло те бяха сериозно обрасли и движението по тоя наклон в жегата и хвойната, бутайки натоварените колелета, си беше кошмар. И така поне час и половина.
Накрая стигнахме до някакви скали, след които не беше възможно да продължим - просто пътеките свършваха тук и следваше почти вертикален склон надолу. До този момент Стампата търпеше несгодите и дори водеше колоната, както обикновено. Тук обаче беше непреклонен – никакви обходни пътеки повече, качва колелото на гръб и право нагоре към Кордуна, не е чак толкова далече, макар и да е стръмно! Всъщност, той вече няколко пъти даваше подобно предложение, но аз все успявах да отбия „атаките” му. Казвах му, добре, явно не е тая търсената пътека, но оттук пак ще успеем, имаме пряка видимост към Свищи плаз и знаем къде трябва да излезем. Мястото със скалите обаче, до което стигнахме, не ни позволяваше да подсичаме повече по тия конски пътечки и нямаше как да не се съглася с него.
Запуфтях нагоре с натоварения байк, но беше трудно, много трудно! Голям наклон, покрит с хвойна, по който се пързалям надолу и напредвам съвсем, съвсем бавно. 10-20 метра денивелация ми отнемаха страшно много време и усилия. Стампата напредваше по-бързо, ама той е як и жилав и си носи колелото на гръб, а моето хем ми беше тежко, хем неудобно за носене. Скоро обаче се показа светлина в края на тунела – Митака беше открил търсената пътека! Драпал малко нагоре и я намерил или, с други думи, през цялото време ние сме се движили успоредно с нея, но отдолу и без да я виждаме. След малко вече и тримата бяхме на верния път и изтощени и изтормозени, заизкачвахме билото. Аз вървях най-отзад и по едно време гледам пред мен се въргаля една помпа. Оказа се на Стампата, паднала от раницата му и той не я усетил. Малко преди да достигнем билото, седнахме за почивка, защото силиците ни бяха доста сериозно изсмукани от тоя тежък терен /и най-вече от моята грешка
/.
С.: Движех се машинално нагоре към Курдуня и мислите ми се въртяха покрай цялата ситуация, която се получи, когато подсичането на върха ме върна към реалноста. Това, че Борката искаше да слезем по-ниско за подсичането, още отначало не ми хареса. По принцип подсичащите пътеки държат приблизително хоризонтала. След като премката под Свищи плаз се показа, стана ясно колко по-надолу сме от нея. А следваха сипеи и скали. Крачехме с голяма мъка във високи треви и хвойни и в такъв момент на човек му идваха мисли от рода „Какво не бих дал, сега да не съм тук“.М.: Както точно Борис е описал, под вр. Кордуна водачът предложи да подсечем върха по една пътечка, южно от билото. Маркировка нямаше, но пътеката оттам минавала. Нямахме нищо против – то и без това си е едно бутане. Слязохме леко вдясно /по посока движението/ и отначало беше добре, но постепенно взе да става все по-гадно и по-гадно. В един момент пътечката се разклони на множество пътечки, а след това и съвсем изчезна. Може да съм банален вече с тези ягоди, но поне да ви призная, че в този район ягодите са особени – едни продълговати такива и също толкова едри и вкусни. Започнах да поизоставам, да поизоставам… хем си почивах, хем си берях ягоди, хем гледах другите двама напред ще намерят ли тази прословута пътека или не. Но те не я намираха и по някое време прехода стана направо ужасен – преминаваше се през буйни треви, хвойни и големи камънаци. Отначало Борката водеше, после забелязах, че Стампата взе инициативата и поведе. Аз само отдалеч наблюдавах и чувах, че той дава някакви съвети на Борис от къде да премине. Оставих ги да се „шашкат” – т. е. те да търсят пътеката. Знаех само, че пътят излизал на премката – ниската част между две възвишения. Забелязах, че Стампата започна и да носи своя велосипед. Стана ми ясно, че нещата напред са даже по-лоши. Поради това помислих, помислих и колкото и да ми беше тежко, нарамих колелото на гръб и поех право нагоре - към върха. Стампата и Борко се движеха косо, по най-прекия път към премката, но аз пък тръгнах право нагоре. Не съм чул какво са си говорили, но ми писна да драпам из треви и камънак и реших, че на билото няма начин да няма пътечка.
И тук вече, някъде на второто или третото качване на гръб на велосипеда и целия останал багаж, усетих рязка и остра болка в гърба. Помня, че веднага седнах на земята с мисълта прецаках ли работата или не? Когато пак качих колелото установих, че всъщност не ме боли много, само по някое време болката се засилваше и като спра – намаляваше и изчезваше.
Пътеката беше на до 50-тина метра над нас. Съвсем случайно я открих, като даже и маркировка си имаше на нея. Извиках на останалите и те също се качиха напряко към нея. През цялото време сме се движили успоредно под самата пътека, но кой да я забележи… то и нямаше как.
Тук отново ми дойде силата. Тази пътека е ясна и проходима, но на места /и все по-често/ колелото трябваше да се носи на гръб. С избутване ставаше прекалено бавно и трудно. Съответно и по-често ме наболяваше кръста. През останалото време си мислех дали имам сериозна травма или не. Преди години ме беше болял кръстът и знаех, че истината за действителното положение ще се установи на сутринта /след събитието/, а не на момента. Б.: Отморихме малко и отново напред. За щастие Свищи плаз не се изкачва, но и заобикалянето му не е много лесно, когато буташ колело. Абе, гаден терен си е този, който не го смята за такъв, не е нормален човек.
Времето напредваше, а ние още не бяхме и над хижа Свищи плаз. Доста път ни чакаше до Планински извори, но трябваше да стигнем, ако искахме да си спазим графика. Митко пък не разбрал за коя хижа говоря и си помислил, че този ден планът ни е да стигнем до оная хижа, дето се вижда по-надолу, т.е. Свищи плаз.
С други думи, живееше с мисълта, че сме на финалната права.
За съжаление се наложи да му разбия илюзиите.
Продължихме да бутаме напред по тежкия терен – Стампата отпред, аз в средата, а Митака нейде назад. По едно време даже го изгубих от поглед. Явно багажът много му пречеше. Слънцето клонеше към хоризонта на запад, когато спряхме за почивка и за хапване. Сили вече не останаха, беше наложително да презаредим акумулаторите, защото Планински извори бе далеч и на гладен стомах трудният път се превръщаше в агония. Разпънахме софрата със Стампата, а след малко и Митака се появи с лоша новина – сецнал му се е кръстът и го боли. Не му беше за първи път, така че знаеше какво го очаква занапред. Обсъдихме варианта да слезе от билото сега, докато сме над хижите Свищи плаз и Паскал, защото по-нататък слизането ще е по-сложно, а с тия болки в гърба и тоя багаж така или иначе нямаше да стигне далеч. Той каза, че засега ще продължи, пък в зависимост от това как се чувства, ще вземе някакво решение. Продължихме. Тоя път аз най-отзад. На една седловинка ги гледам, че двамата са спрели и Митака върви към мен.
Искаше да ме пита дали догодина ще минавам пак Ком-Емине. Усетих накъде вървят нещата – Митко е разбрал, че не може да продължи и трябва да слезе, но искаше да си остави надежда поне за догодина. Фактът, че имаше желание да тръгне отново с мен, при положение, че в бързането досега не бяхме имали особено голяма възможност за разговори и взаимно опознаване, нямаше как да не ме поласкае. Митко е особен човек – на моменти разсеян и дори леко наивен (или поне така изглежда), но никога не се оплаква и не влиза в спорове, има си собствено мнение, но и винаги се съгласява без протести на решенията на групата. Определено е добър другар и спътник. Трудно ми е да забравя как на Тръстеная беше готов да излезе обратно в тъмницата и мъглата, за да търси Любо, докато на нас, останалите, и през ум не ни минаваше подобна мисъл. В случая обаче за всички ни щеше да е по-добре, ако той се откажеше, защото беше очевидно, че с тоя сецнат кръст щеше само да ни бави, а и себе си подлагаше на опасност. На въпроса му честно отговорих, че ако сега успея, догодина едва ли ще тръгна пак. Просто не допусках, че жена ми би ме пуснала отново из Балкана за 10 дни, докато тя гледа детето и се грижи сама за всичко вкъщи. Поне беше заявила, че правя, каквото правя, да знам, че това ми е за последно. Така че исках да успея сега. Едва ли от тоя отговор му е станало по-леко, но това беше истината.
Продължихме, а Митко пак изостана. Повече през този ден не го видях. По-късно разбрахме, че гледката на Косица отсреща е била последната капка, преляла чашата и тогава, въпреки огромното си нежелание, е взел окончателно решението да слезе към х.Паскал. Митко е разумен човек и взе разумно решение.
С.: Изкачихме билото и Митака даде първи признаци на отбой. Раницата му, която приличаше на торба с две презрамки, явно бе „разказала играта“ на гърба му. Усещаше се, че ще останем само двамата с Борката, това беше доста тягостно. Тягостно бе и разстоянието, което ни оставаше до Планински извори. “Виждаш ли онази пъпка на хоризонта – след поредица от множество върхове – след нея още половин, един час” – каза Борката. Това беше безкрайно далече, а беше към 18 часа. Все пак пред очите ми е още оня залез, който наблюдавах от Косица докато чаках Борис.М.: Първо се движех в ритъм с останалите, даже с ентусиазъм, но по някое време пак започвах да изоставам. И то ужасно много. Хем силите ме напускаха, хем умирах от жажда, хем кръстът ме наболяваше и съответно притесняваше. Но упорито продължавах, с надежда или останалите да се позабавят, или след поредния връх да се появи хижата /макар и в далечината/, или да стане нещо друго – знам ли какво… но не ми се отказваше така…
По едно време реших, че може да сляза до х.„Свищи плаз”, да преспя и на сутринта, ако всичко е наред, да настигна останалите. Ама като ги гледах как бързат /макар и те с провесени езици/ реших, че това не е осъществима идея. А, мислех си и че може да поостана за ден, докато дойдат следващите – Борко и Стампата от време на време коментираха, че някакви момчета тръгнали след нас и ако продължаваме да се моткаме, току-виж ни настигнали. Та си представях ситуацията – да ги изчакам и ако съм добре, да им кажа: „Здрасти, от съм от групата луди отпреди вас, изпратиха ме да ви пошпионирам малко до морето и да им докладвам до къде сте стигнали, че да знаят колко зор да си дават”. Ама и това не ми се видя добра идея – де да ги знам от къде ще минат тези момчета, не ми се висеше да чакам нейде по чукарите някой, който може и въобще да не мине…
Тази вътрешна борба обаче бе прекратена с показването на вр. Паскал на преден план. Спрях и седнах в тревата, мислено си оплаках положението и прецених, че с този багаж и скапани раница и вероятно кръст няма нужда да продължавам да се инатя. Звъннах на останалите. Стампата си вдигна телефона и го попитах кое е това село с високите комини /южно от билото, защото от север се виждаха само планини и върхове/ и след като той ми каза името му, аз им се извиних за кофти-ситуацията, но слизам натам. Те си знаеха, т. е. очакваха. А нямах ентусиазъм даже карта да разгъвам – каквото и да е градчето, хич не ме интересуваше, нали е в България, има ж. п. линия /виждаше се от високото/ - все ще се прибера някак…
Не желаех да бавя групата или да я карам да се съобразява с мен. Не ми се искаше да рискувам с по-тежки травми или задълбочаване на получените.
Звъннах и на баща ми – с тайната надежда, че може да ми каже нещо ободряващо, което да ми налее нови силици. Той обаче ме попита какво изобщо правя по тези баири и аз му отговорих: „Споко, и без това се връщам с влака от Пирдоп.”
Та, това беше.
Така бях заразен от ентусиазма на Борис и на Стампата, че не исках да ги изоставям, но не стана.
Ето, това са снимките на велосипеда и скапания багаж и чантичка, които допринесоха за неуспеха. Основната вина обаче, разбира се, си е лично моя, защото тези неща бяха предвидими и отстраними преди начинанието. Вижда се изкривеният багажник и скапания цип на чантичката с разни нещица, които трябваше постоянно да наблюдавам дали не са изпадали нейде по пътя. Реално обаче тази чантичка по време на движение беше здраво притисната и само при носене имаше някаква опасност да се разсипят нещата от нея. Бутилката „кока-кола” бе първото нещо, което си купих от първия магазин в цивилизацията.
По пътя от билото към града се обади брат ми и каза, че където и да съм щял да дойде да ме вземе с автомобил. Явно баща ми му е казал, че бедствам някъде и са решили да ми помогнат. На слизане от билото постоянно спирах за почивки, защото дисковете на спирачките много загряваха по наклона и се страхувах да не ги скапя. Може би тук е мястото да уточня мнението си за хидравличните спирачки. Първоначално, когато взех колелото, имах много съмнения към тях: дали ще се пробият някъде в планината, да не се смачкат маркучетата, дисковете дали ще издържат и т. н. Даже се чудех дали да не взема резервна спирачна течност, но бързо отхвърлих тази мисъл като практически безсмислена. По време на похода се убедих, че опасенията ми за хидравликата са били напълно неоснователни. Поне в моя случай. Никакъв проблем! А освен това спирачките си се държаха наистина като хидравлика. Ако бях с другото колело, с „кантарчетата”-спирачки, сигурно ръцете отдавна да ме бяха заболели от постоянното усилие да стискам спирачките. А то по „Ком-Емине” като цяло е така: бавно каране или бутане по нагорнището и после бурно или по-умерено слизане по надолнището. Нагоре – надолу. В голямата си част слизането не е много продължително. Но има и относително много дълги подобни отсечки и то по хубави, горски пътчета и пътечки /особено обичам пътечките/. В такива моменти с хидравликата спирачното усилие е съвсем малко, в смисъл няма нужда от много силен натиск с ръце. Даже боравих със спирачките и с един пръст. Нямах абсолютно никакви проблеми с тези спирачки, нито с мускулите, нито с техниката. Само гледах да не ги претоварвам много, за да мога да ги ползвам още дълго време. Щом усетя, че ми замирисва на пържени картофки – значи дискът е загрял. Спирам и почивам.
Когато стигнах града седнах на една пейка /виждаща се на снимките/ и установих, че ми е лошо, нямам каквито и да било сили и ми се вие свят /последното предполагах, че е от спускането, което беше бая продължително/. С благодарност си мислех за брат ми, който щеше да дойде да ме вземе и не ми се наложи да ходя да търся ж.п. гарата, да чакам влакове и после да се прикачвам някъде и т. н.
По пътя към гр. В. Търново повръщах няколко пъти, брат ми каза, че съм бил много блед, а и усещах, че треперя /освен това ми беше лошо и гадно, но аз си мислех, че е от провала и умората/. Б.: Така за по-малко от половин ден останахме само двама. Стартирахме от Ком петима, над Паскал бяхме двама. Това е Ком-Емине, когато се минава за време. Жестоко е, а грешките струват скъпо. В случая с Митко грешката му беше единствено в багажа – много като обем и тегло, неподходящо разпределен, а и с неудобна за носене раница. Въпреки това съм сигурен, че той би успял и така, ако не беше се появила болката в гърба и не гонехме график. Бързането обаче променяше коренно нещата.
Слънцето застрашително се накланяше надолу, а ние още Паскал не бяхме стигнали. Стампата водеше парада, а аз се мъчех да не изоставам много от него.
Косица този път не ми се стори толкова страшна, въпреки че бях с колело. Имах спомен от миналата година за едни големи камънаци, по които се катерихме като кози с papi, но сега заобиколихме ли ги, какво направихме, не знам, но не беше толкова тегаво, колкото очаквах да бъде.
По баира нагоре прилагах техниката на cholla – оттласквам колелото със силата на ръцете и наклон на тялото напред и веднага законтрям и двете спирачки, след което „издърпвам” и себе си нагоре. Поне при мен движението се получава доста бавно, но не е уморително и не натоварва краката.
Вече по залез стигнахме до оня „път” по билото, за който се чудех дали не е шосето от Пирдоп до Тетевен през връх Паскал, за което споменава Павел Делирадев в книгата си „Отъ Комъ до Емине”, писана през 30-те години на миналия век.
По него на места можеше да се кара, въпреки голямата умора. Ставаше хладно и Стампата се облече, но на мен все още ми беше добре по къс ръкав; външно кожата ми студенееше, но от усилията и вървенето генерирах достатъчно вътрешна топлина, та хем да не ми е студено, хем да не се потя.
Беше ми второ минаване оттук и пак при ясно и хубаво време, но теренът е доста разнообразен и твърде малко си спомнях от миналата година. По мои сметки до два часа най-късно трябваше да стигнем до Планински извори. Почна да се стъмва, а от хижата нямаше и следа. Пък и теренът ми се виждаше непознат. То в тъмното всичко изглежда различно. Нямаше как да объркаме пътеката, тя там е ясно очертана и измита от дъждовете, пък и колове има. До някое време отказвах да слагам челника и се опитвах, подобно на Райко, да се движа като див звяр в тъмното, но нощта се очертаваше безлунна и беззвездна, и от един момент нататък всичко започна да ми се слива пред очите. Направо не виждах къде стъпвам и се принудих да запаля осветлението. Вече не се деляхме със Стампата и бутахме заедно. Тук хижа, там хижа, няма я. И не знам колко има до нея. Знам обаче, че трябва да стигнем и друг вариант няма. Бутаме, бутаме, бутаме...
По едно време в тъмното взеха да светят безброй светлинки. Малко си е страшничко, ако не си свикнал, а аз не съм. Бяха коне, много коне. Това, съчетано с факта, че започвахме да се спускаме, за мен означаваше само едно – хижата е близо. Обаче си замълчах, не казах на Стампата, исках най-после да се изненада приятно след тежкия ден. Стигнахме долу до равното. Тук усилих светлината на челника си на макс и я фокусирах в тънък и дълъг лъч, с който започнах бавно да изследвам терена пред нас. Белите стени на хижа Планински извори отразиха светлината и тази гледка беше наградата за усилията ни през този ден.
Приближихме се до хижата, обкръжена, разбира се, от всякакви говеда (в най-буквален смисъл), и някакъв глас отвътре взе да ни задава някакви въпроси. Ясноо, в хижата имаше пастири, които очевидно са заели оная, „по-нормалната” стая; ами сега къде ще спим? Точно това ги попитах, без да ги виждам (а вероятно и те не са ни виждали, освен светлината на челниците ни), а те отговориха да влезем в хижата от другата страна, на първия етаж имало стаи, където можем да се настаним. Повече не разговаряхме.
Влязохме в хижата и веднага ми направи впечатление колко е чисто вътре. Боклуците и кравешките л..а, които се валяха навсякъде миналото лято, бяха изчистени. Стаята, в която спах тогава, също бе по-чиста, но липсваха дюшекът от кревата и картата на стената над него.
В началото на коридора имаше две стаи, едната от които беше напълно празна. Там решихме да оставим колелетата си, въпреки леката тревога, че не сме сами в хижата и не знаем какво можем да очакваме от нашите „съквартиранти”. В другата стая, която беше толкова малка, че имаше място само за две пружини от легла (едната без крака), се настанихме ние.
Тази стаичка очевидно бе с такова изложение, че слънцето цял следобед я е напичало отвън, така че когато ние влязохме вътре, а беше 22.30 ч вече, беше неочаквано и приятно топла. Ние бяхме толкова уморени, че въобще не мислехме да вечеряме. Набързо оправихме що-годе леглата, застилайки ги с автомобилните сенници, които носехме вместо шалтета, аз си намазах пак коленете с вълшебната паста, пих два аспирина и се пъхнахме в спалните чували. Бях си избрал ниското, по-неудобно легло, един вид, за да компенсирам Стампата заради това, че днес ме изчакваше, въпреки че не му го казах.
Лягайки на него, пружината увисна и гърбът ми се опря в пода. Много неудобно. Взех да се въртя ту на една страна, ту на друга, ту по гръб, ама само пружината скърца и сън не ме лови. Отделно взеха да ме измъчват и стомашни проблеми, изразяващи се в изпускане на отровен въздух, чиято миризма беше много далеч от тази на дамски парфюм.
Много кофти, определено, в тази миниатюрна стаичка, с друг човек, когото слабо познаваш, абе не е си работа, ама айде спри го де? Стампата се беше сгушил в чувала си и като че ли спеше. Изобщо не се обади по „моя въпрос”. Ама нали е възпитан човек, може би просто си ме е търпял.
На другия ден не изтраях и го попитах как е издържал да не умре от отровата, а той вика, че си е спал спокойно и не е усетил нищо. Абе, може и така да е, ама не ме убеди напълно...
Така си изтече тая нощ, а аз почти не мигнах.
С.: На хижата нищо особено – мизерия, но подслон. Отвън пръхтеше едър бик, който вардеше кравичките. Опитвахме се да спим.