Познанството ми с нея, бе от скоро...Чувах разни приказки, че „си я бивало...”. Не бях надниквал в очите и. До сега. Винаги съм се въртял от север или от изток. А, от юг я видях обърната гърбом...Но беше красива, дива и девствена.
..........
Любчо (Ботушаров) ми подхвърля разни идеи за заигравки с нея. Няколко пъти е бил по тия места и главата му е пълна с маршрути и пътеки. Не ми трябва много, та де се „навия” – отдавна искам да я поогледам „по-така”.
Докато Ботушаров със светнали очи - същински Луцифер, реди: „- Конгур...по билото, после надолу....страхотни пътечки, Камба!...” се понасям на крилете на мечтата към тъй прекрасно обрисуваното бъдеще.
А, оня продължава: „- Ше идем, значи, в една къща в Яворница, там ще е Базовият лагер... И три деня ще караме по Беласица и Огражден..”. (Сетихте ли се сега коя е „Тя”?)
Събрахме се, `начи, запалени от тая идея, четири магарета – Любчо, Боби, Митака и Язе (Камбата).
Вожда беше измислил „за `секи ден по едно” хм, приключение. Демек – ще проучваме маршрути. Работа във висша степен интересна и забавна, но почти всякога свързана с едно упражнение, станало известно като „ядене на кора”. Нещо, в което поне аз, намирам огромно, почти перверзно удоволствие. В откриването на нови места де, не в „похапването” покрай туй...
„Но човек предполага, а господ разполага” – В потвърждение на тази сентенция, се оказвам сред няколко „накеремидени” събития с една и съща начална точка (21 май), а степенуването им по важност, е задача съвсем непосилна за мен...Ама нали съм си гений, измислям го преди да съм получил раздвоение на личността . Първо ще се иде на Локорско, където се провежда важно клубно мероприятие (Курбана на Капитана), а после ставайки в 05:00 ч., ще имам време да се прибера до 7-7:30, когато Ботушаровия трябва да ме вземе с неговото ауто от нас.
Е, те на това му се вика „стройна организация” или пък „малоумие”, според натурата и ума на околните съдници.
Вечерта на Локорско преминава сред буйно веселие, песни, танци и обилно количество възбуждащи питиета, като за завършек изяждаме жертвеното животно (агънце) и накрая кротко угасвам заедно с тлеещия огън.
Събуждам се без телефонна намеса при първите лъчи на утрото и без да се мая паля колата и газ! Нема време, бацеее, нема време!
Бърз душ, скачам в колоездачните парцалки, грабвам предварително приготвената раница – и съм готов за подвизи. Товарене, път, кафенце и кифлички, и една бензиностанция. А ми се доспива...Малеее, как ми се доспива само! Ама такъв човек съм, че от зор не мога да мигна. Изкарвам пътя в полудрямка и мързеливи разговори с другарите.
В Петрич имаме среща с няколко местни агенти, дето познават терена и могат да са ни твърде полезни. Гената (тамадата на петричкия отбор) е познайник на Любчо от предишните му набези в района, когато го беха намерили в гората.
Когато пичовете пристигат, ние вече сме се стегнали (еле па я) и потропваме нетърпеливо с копитца.
Проектът за деня предвижда изкачване по черен път към билото на Беласица, и след като достигнем до връх Конгур, да поемем примамливо неизвестни, но за това пък предполагаемо много технични и дълги спущания по пътечки.(Денивелацията е над 1000 м...)
Тръгваме. Постепенно, на серпантини, пътят ни полазва снагата на планината. Настилката е стабилна, няма коловози и прочее неудобности. Обаче часът клони към обяд и горещината почва да ме мори. Не се чувствам комфортно, щото в родния ми край такива температури са още далечно бъдеще.
Разминаваме се мъчително с огромен боботещ дървовоз. Смътно ми минавт мисли относно защитеността на Беласица. Нали скоро я направиха природен парк?
Изкачването почва да става стръмно и Сатурналиите от миналата нощ си отмъщават. Някой ми е подменил краката с макарони. Сварени.
Пиянска пот се лее по чело и гърди мъжки, а предавките започват отчайващо да не достигат...Едно- три...Едно – две..Едно-едно. Споразумяваме се с колелото за средната комбинация и пухтейки изпълзявам на някакво заравнение, където са се разположили развалините на бивша гранична застава.
Краткият отдих ни прозволява да се огледаме и огледа установява наличието на многобройни, дъждоопасни облаци, а далечнта ни и висока цел е крайно негостоприемно забулена в небесна чернилка. Все пак, като сме с вълците, ще вием и ние, та тръгваме отново нагоре. Времето обаче нехае за дребните ни амбицийки и почва да вали дъждец, който скоро се превръща в дъжд, а най-подир – истински порой. Обаче, тука си проличава колко е полезно да те придружават люде познаващи мястото и бърже кривваме от основният път към най-възхитителната хижичка, с която съм се срещал скоро - Ловната хижа „Божкиното”.
Хижичката е отключена и ние бързо се разхвърляме на сушинката. Дъждът плющи и трополи по тенекиеният покрив, а ние сме се увили в едни одеала, дето ги набарахме вътре и ни става едно уютно и чудно поспаливо...Особено, след като Гената вади една „плоска” с домашнярка. Посръбвайки задрямвам...
Навремени отварям очи, но промяна няма. Вече два часа плющи немилостиво и ни става безпощадно ясно, че днеска Конгур няма да го бъде...
Когато дъждът най-после спира, часът вече наближава четири и нахлузвайки мокротийте се юрваме надолу по яко разкаляният път.
Дрифтове... После стигаме заставата и покрай нея се мушваме в един храсталак, където петричките ни приятели насочват устрема ни по страхотна пътечка. Тясна, и в началото доста обрасла с треволяци, нататък пътечката се превръща в чудесен „сингъл трак”, както се казва „на байкърски”.
Редувайки бързи с технични и рошави участъци пътеката стремглаво ни изстрелва над града, където се превръща в лабиринт от кози просеки, в който се натикваме с весели подвиквания, докато.... Докато веселбата не приключва пред ронлив отвес, по който, с няколко маймунски акробатики слизаме в двора на една къща. Кефа е пълен и взимайки си довиждане с любезните ни домакини бирожадно се понасяме към колата, а след туй към село Яворница, където леля Рукие ни посреща с хранително и ракиено изобилие. Извършваме чистоплътни действия върху себе си и велосипедите и марш по леглата. Утре ни чака Огражден.
Ден втори: Магарешкият Рай
Спал съм като къпан...Събуждам се и с наслада протягам членове в удобното легло. Свежа сутрин е изпълнила околните баири и всичко сякаш е ново, по-красиво и чисто след вчерашният дъжд. Небето над Огражден ми намига с очи от метличина, а Беласица (тази палавница) се подсмихва с яка от пухкави бели облачета.
Дружината изпълзява полечка от леглата и закусвайки на верандата, уточняваме плана за деня.
Час по-късно, се товарим на колата и стигайки до паркинга на Самуиловата крепост, разтоварваме велосипедите и поемаме по асфалта към границата, но това е само два километра. Стръмна отбивка в дясно по изровен от коловози черен път дава началото на същинското каране за днешният обещаващо слънчев ден.
Дали защото съм се наспал, или защото съм се адаптирал към жегите в района, но днес определено карането ми спори повече, а гледките към Беласица стават толкова по-спиращи дъха, колкото по-нагоре се изкачваме. Горичките, през които се вие пътя ни, постепенно се отдръпват, и пред погледа ми се ширва шарената черга на малки нивици, разпростряли се по околните баирчета.
Огражден е на пръв поглед разлата и слабо нагъната планина, но както по-късно се убедихме, това е малко измамно впечатление. Терена може да създаде предизвикателства за всеки вкус, както при изкачванията, тъй и на спускане.
Провирайки се между нивици, обори и овощни дръвчета, наближаваме първото село за деня – Долна Крушица. Надявам се да има кръчма. Доста често почваме да срещаме събратята си по инат. Направо имам чувството, че на всяко по-стръмно изкачване стои по едно магаре (Хм, а по някога и повече.)...Сякаш е някакъв намек „свише”...Оня горе, май нещо се ебава с назе?...
Селото...Провираме се по кривите улички с ясна цел и чудовищни намерения. Щастието пълнозъбо ни се усмихва, когато между дуварите на две къщи зърваме стена от бирени каси.
Единодушно решаваме, че предвид очакваните жеги, ще бъде непростимо да отритнем съдбовният дар на биреното изобилие, и без бавене се настаняваме на една маса, удобно разположена под напъпили храсти.
Няколко бири по-късно подновяваме педалното движение заредени с нови сили и течности.
След Долна Крушица, пътят малко-много стана по-равен и нозете и душите ни се отпуснаха. Не за дълго обаче, понеже върховете пред нас неприятно се забулиха в зловеща черна премяна, а просветващите в далечината мълнии не предвещаваха нищо добро.
Натиснахме здраво на педалите с тайната надежда да изпреварим бурята и да стигнем село Гега преди да се е изплющяло.
През цялото време докато се набираме към селото, дъждът се кани, кани, накрая нещо го извъртя и когато стигнахме в Гега още не беше заваляло. Личеше си обаче, че няма да ни се размине, ама в края на крайщата, решихме да продължим да караме с идеята да се изкачим възможно най-високо преди да спрем за почивка и обяд. Времето беше напреднало, а с него - глада и умората. Това не ми попречи да се дивя на красотите на Огражден, разкрили се пред очите ми от тоя панорамен път.
Почват да ме терзаят освен спазмите от глад и разни съмнения, относно осъществимостта на дневният ни план. Целта ни да се изкачим до вр. Билска чука (1644 м) – най-високия в планината, от там да се спуснем до с. Долна Рибница и от там – в долината, се отдалечава неприятно в очите ми. За сега пазя съмненията за себе си, но дъждовната заплаха отново се появява. Таман стигаме едно населено (дали мога да го нарека така?) място наречено Кукуряхцево (!) и дъждът, дето ни се кани от няколко часа руква, като из ведро.
Скриваме се от пороя в най-мизерният хоремаг, в който съм попадал в близките няколко години. Там получавам откровение, каквото рядко се случва – попадам на абсолютното доказателство, че „Липсващото звено” (еволюционната брънка между човека и маймуната) съществува. Сигурен съм, че е така, щото тримата примати вътре притежават всички белези на хуманоида, но са лишени от артикулирана словесност и прочее белези на Хомо Сапиенс.
Та, нека ви ги представя: Кръчмаря Гошо, овчаря Ангел и Безименна Проклета Бабичка...
Прах, мизерия, мухи...По пръстеният под се търкалят фасове, капачки от бира и всякаква друга смет. На единствената маса направо ме е гнус да седна. Всичко в магазина, включително и прдуктите е покрито с дебел към половин сантиметър слой мръсотия. Ама иначе хората са едни такива любееезни, отзивчиви...
Докато купуваме бири и мири, Кръчмарят опитва да узнае що за птици сме, което не му се отдава твърде, предвид речника му от 2-3 думи – Крайно не достатъчен за целта. На помощ му се притичва чобанина, та с общи лингвистични напъни успяват да ни кажат имената си.
Само Безименна Проклета Бабичка нищо не казваше.
Дъждът плющи, бира се лющи, а Любчо пък заспа на масата. Идилия пълна!
Постепенно сполучваме да опознаеме местните способи за комуникация, но всичките ни опити да узнаем има ли път между селата Кукуряхцево (където се намираме) и Волно (удобно настанило се отвъд огромен стръмен дол) се провалят.
Междувременно дъждът почти е спрял и решаваме, ако не друго, поне да отидем до намиращото се малко по-високо село Баскалци, с тайната надежда Примитивите да са ни спестили някоя и друга козя пътечка...
Надеждите ни увяхват бързо, щом погледите ни почват да се реят в мъгливата, синкава глъбина на въпросното дере. С мъка в сърцата сме принудени да обърнем назад и да поемем пътя обратно. Все пак, имаме малка надежда във вид на едно ребро, по което твърде вероятно е да има пътека, дето върви в посока село Гега. Стигаме началото му и поемаме по гладкият му гръб, а колкото по-надолу слизаме, толкоз по-хубаво става.
В края на една ливада откриваме страхотна, тясна, крива и камениста пътечка, водеща точно там, където ни е необходимо. Кефа от откритието и спускането е неописуем, та само ще се задоволя да спомена, че пътеката свърши пред един старинен манастир, от където ни чакаше стръмно, но не и непосилно изкачване обратно до пътя водещ обратно към Гега.
След кратка почивка и съдържателен военен съвет в Гега, решаваме да търсим нов път насочвайки се плътно покрай границата. Имаше там едни обещаващи долинки и дерета, по които при малко късмет можеше интересно и разнообразно да се доберем до шосето водещо към граничния пункт, а от там – право до колата.
Започваме с траверсиране по тясна, опасна пътечка...С кеф наблюдавам чудесните изпълнения на другарите си по това ронливо въже. Правя снимки, след което и аз се изнизвам. Следва стръмно, осеяно с интересни прагове спускане приключващо в коритото на една рекичка. Когато и аз се озовавам долу, взаимно се поздравяваме тържествуващи, щото на дъното на оврага се натъкваме точно на това, което очакваме – тясна, виеща се като змия през тревите пътека.
Безброй чудесни еквилибристики ни отвеждат до поредният навигационен проблем. Достигайки водослива на две дерета, нашата Ариаднина нишка изчезва, оставяйки ни сред ливади от влажна нежност. Толква са красиви! Всяко стръкче трева е окичено с безброй прозрачно пъстри капчици роса, които правят тревата да изглежда сякаш окъпана в диаманти...Които Бобчо разцепва без капка съжаление, окъпан в росни капчици дъга...
По десният склон на едно от деретата намираме някакво подобие на много стар, изчезнал път, който след едно доста стръмно изкачване, и още по стръмно и изровено спускане, най-подир ни извежда обратно в село Долна Крушица, от където според GPS-а има пътища покрай границата, та не би трябвало да очакваме изненади.
Така се и оказва...Пътищата са скоростни, леко объркани, но иначе с добра настилка и ясни, та без други проблеми и премеждия скоро се исипваме на шосето, където поемаме последните 5-6 километра обратно до колата ни.
Въпреки умората в краката, светналите погледи на другарите ми са балсам за душата и пътувайки обратно, всички въодушевено и оживено заявяваме решителността си, при първа възможност да се върнем да скитаме отново в този невероятен край на България, пълен с толкова неочаквани и чудесни изненади.
Прибирайки се в Базата, узнаваме, че в Яворница него ден е имало събор и ще се наложи да изядем няколко баяти порции ярешко, обилно поляти с вино и ракия...
Вечерята минава словоохотливо, въпреки понатрупаната през тоя съдържателен ден умора. Стопанката е безмилостна и ми е крайно забавно да наблюдавам, как Митака и Ботушаров слагат длан върху чашите си...Ей! Тая леля Рукие налива като влах, да знаете!
Малко СНИМКИ илюстриращи разказа
Ден трети:Следва продължение...
!!!
Та сега трябва да чакаме продължението с още по-голУем интерес 
по-бързо продълженията че ще се 
тия дни.
Не, бе! Поне нямаше видими ла*на...Ама под дебелият слой прашоляци, знам ли?
Бравос!!!Жестоко!!! 
Вардеха се, нещо... Не знам дали знаеш, как се налива "по влашки"... 
Намислено е вече. Само трябва да заковем датата, че в края на Май - началото на Юни, много се сгъстява програмата. Ама за Беласица и Огражден ще намерим време. Задължително! 