Начало Пътеки По пътеките Потапяне в Източните Родопи с Новото тракийско злато
Потапяне в Източните Родопи с Новото тракийско злато
Написано от Любомир Ботушаров    Четвъртък, 12 Септември 2013 23:14    Печат

Да търсиш съкровища, особено под формата на пътеки и маршрути за планинско колоездене, е страхотно, но не по-малко хубаво е, когато някой вече ги е открил, прокарал, маркирал и те заведе там да ти ги покаже. Точно това направиха хората от екипа на проект "Новото тракийско злато", който включва и Къщата за книги и приключения, когато в началото на юни 2013 г. организираха т.нар. инфотур с велосипеди по части от Трансродопския маршрут, създаден/маркиран в последните 1-2 години от тях.


Новото тракийско злато (както вероятно знаете и от по-ранни публикации в МТБ-БГ) е проект за устойчиво развитие на екологичния туризъм на територията на Източните Родопи. Трансродопският маршрут с дължина почти 500 км е само част от мащабното начинание, което включва също развитие и подпомагане на еко-ферми и биоземеделие, подобряване достъпа до природни забележителности, обучение и подпомагане на хората, предлагащи настаняване и туристически услуги в района, и други дейности. Не по-малко важно е и популяризирането на региона, както и на самия проект, и точно с подобна информационна цел бе организиран велосипедният инфотур, в който имах удоволствието да бъда включен.

За този тур организаторите бяха поканили доста хора, свързани с планинския велотуризъм и популяризирането му, но за съжаление само няколко души успяхме да откликнем - моя милост, фотографката Мая Къркаличева (http://www.mayaeye.com) и един неин приятел, Коцето, с когото се познавахме и покрай Перпендикулярните Вселени, и Йордан Хлебаров от Адвентура, които също се занимават с маркиране на маршрути. Пак казвам, поканените бяха повече, но явно пет работни дни в началото на юни не бяха по силите на всеки. А приключението си заслужаваше и се надявам в следващите редове да успея да ви убедя в това.

Преди това обаче искам още тук, в началото, да изкажа благодарността си към нашите домакини и организатори, които в продължение на 5 дни ни глезеха и дундуркаха напълно безплатно, срещайки ни с десетки интересни места и неща, като нашата скромна задача в замяна бе, от една страна, да разкажем кой както и където може за Трансродопския маршрут и карането по него, а от друга страна, да им помогнем с идеи и мнения за направеното до момента и за подобряването му занапред, с което се надявам да сме им били от полза поне малко. Основен организатор на всичко бе Михаела Кирчева, а наши водачи по маршрута бяха Кирил Макаров и Васил Флоров от Къщата за книги и приключения, които са и главните маркировачи на маршрута. Оказа се, че с Киро сме и почти съседи в София, така че рано сутринта на 3 юни, понеделник, с Данчо пристигнахме на една тиха по това време софийска уличка и приключението започна...


Тази галерия е подготвена със съдействието на:


Ден първи, 3 юни

Започна с едни сложни маневри с повдигане и завъртане на ремаркето за микробуса, така че да го измъкнем някак от стоянката му на тротоара, където паркиралите автомобили го бяха блокирали. След това перипетиите продължиха и с товаренето на велосипедите, тъй като по принцип конструкцията бе за пренасяне на лодки, а Васко и Киро бяха добавили допълнителни елементи, така че да става и за велосипеди. И като се започна едно наместване, връзване и стягане, та набързо се опознахме още на този етап.

Следващата ни спирка бе една бензиностанция край Пловдив, където добавихме двамата тамошни пасажери - Мая и Коцето. Още тук ще кажа, че за Мая това бе второ или трето каране на колело в планината, но за пет дни тя ни показа, че не само със снимането се справя добре!

Дългия път до разклона над с. Момчиловци ще го направя кратък, но десетки спомени нахлуха в съзнанието ми, докато се редяха завоите след местността Рожен - бях идвал тук и с Байкария, и с Паралелна вселена, и с Перпендикулярна вселена - все запомнящи се карания, които се преплитаха в главата ми и се чувствах завърнал се в скъпо за мен място.

Единственото притеснително нещо на този етап бе лекият дъждец и мътните облаци, които обгръщаха планината. Уви, прогнозите за цялата седмица бяха такива, така че предварително се бяхме приготвили за потапяне, дори и буквално, в Източните Родопи. При пристигането си все пак решихме, че ще е най-благоразумно да изчакаме дъждът да спре.

И докато чакаме, ще направя уточнението, че Трансродопският маршрут започва от с. Триград в Западните Родопи. Момчиловци, което е на границата между източната и западната част на планината, е междинна точка за трети и четвърти етапи от маршрута (от общо 17, на които е разделен). За нас обаче то бе отправна точка, като в следващите дни преминахме през целите или части от общо 7-8 етапа на маршрута. Припомням, че тези етапи са съвсем условни и са предопределени от наличието на подходящи места за настаняване. Разбивката на маршрута цели да улесни всички негови ползватели - от индивидуалните туристи до организираните от туроператори групи, като подсигури места за спане на всеки 30-50 км, така че да може да се направят карания дори за по-начинаещи и неподготвени колоездачи. Всеки с повече сила в краката обаче може да преоформи етапите, комбинирайки по два или повече, така че да направи излетите си по-дълги и натоварващи. Също така трябва да отбележа, че отделните етапи са с различна техническа трудност - някои са съвсем лежерни и бързи, с каране по асфалт и леки черни пътища, докато други включват дори технични пътеки или доста трудни и предизвикателни черни пътища. Всичко това ще бъде отразено в подробните описания на всеки етап, които ще придружават маршрута.

Нашият първи ден бе пример точно за такъв лесен етап. Половин час след разтоварването на велосипедите дъждът спря, изпаренията се надигнаха от тучните ливади и ние се понесохме по мокрия асфалт между родопските хълмове.

Не след дълго с леко спускане достигнахме и първото село с накацали по склона къщи, Кутело. То се състоеше от две махали, като още в първата асфалтовият път свърши и продължихме по черен.

Преминавахме от гънка в гънка, а по отсрещните склонове се редуваха махала след махала в типични родопски пейзажи, навлажнени от обедния дъжд.

Парите, издигащи се от земята обаче, още не бяха секнали, когато капките забарабаниха отново по каските ни. Дъждът се завърна с пълна сила още преди да влезем в с. Славейно, където имахме контролна среща с микробуса и Киро, така че първата ни работа в селото бе да запълним заслона в центъра му, където разхвърляхме мокрите якета, извадихме сандвичите (макар че още не бяхме огладнели) и зачакахме пороят да спре. То биваше да ни върви по вода, но чак пък толкова...

Може би поне час прекарахме в Славейно, защото дори след спирането на дъжда улиците бяха толкова мокри, че им оставихме малко време да се оттекат. Продължихме отново по шосе към следващого село - Петково. През този ден Киро често се движеше около нас с буса, тъй като вече казах, че голяма част от маршрута ни беше по асфалт. Всъщност това бе добре дошло при тази метеорологична обстановка, тъй като напредвахме с добра средна скорост за сметка на дългите принудителни почивки под навеси и беседки.

Следващата такава почивка беше в с. Оряховец. Още преди да го достигнем, небето се изля върху нас, но нямаше къде да се скрием, така че едва в селото увиснахме като мокро пране на автобусната спирка, похапвайки череши и джанки от дръвчетата в съседство.

Още малко след това и бяхме в с. Баните, което е от по-големите в района и е център на едноименната община. Аз даже си мислех, че е град.

Пътят ни продължи към с. Вишнево покрай напращели черешови дръвчета, заради които се наложи да правим допълнителни спирания, и "димящи" от влагата махали, създаващи впечатлението, че в тях живеят герои от разни магически книги.

Веднага след Баните започна да ме гложди усещането, че съм карал по този път, и с приближаването към Вишнево то само се засилваше, но оставаше някак неопределено. И изведнъж ме осени, че точно по тези безкрайни завои от Момчиловци до Вишнево, че и нататък до с. Гълъбово, бях шофирал за началото на една от Перпендикулярните вселени.

Правейки това приятно откритие, в главата ми изникна следващия въпрос - къде точно тук има хотели или дори къщи за гости? Знаех, че ще спим във Вишнево, но нямах никакъв спомен да съм виждал в него или в околните села места за настаняване...

И тогава ченето ми увисна за пръв, но не за последен път в рамките на това пътуване, достигайки портата на огромен двор във високата част на селото, където една модерна и луксозна къща бе кацнала с изглед към околността, в двора ѝ имаше басейн, бар, механа и какво ли още не... Това беше хотелски комплекс "При Баръма", нашите първи домакини в този тур и първи пример за мен, че нещата в Източните Родопи за последните 3-4 години доста са се променили!


Ден втори, 4 юни

Наистина е неповторимо да започнеш деня си с такъв изглед от терасата:

Въпреки че вчера бая бяхме подгизнали, основните дрехи бяха успели да изсъхнат, така че след закуската бяхме готови за нови подвизи.

По пътя към Гълъбово ни посрещнаха първите слънчеви лъчи, пробиващи мъглата, настанила се в долината на Арда след обилните дъждове. Магическото усещане се завърна, но този път не го наблюдавахме отстрани, а направо се бяхме потопили в него.

В Гълъбово почти не спряхме, макар че мен отново ме навяха спомени за изпълнения с колоездачи площад от началото на Перпендикулярна вселена 3 и дори си направих труда да поговоря с местните хора за това - стана ми драго, че те си спомняха за това велонашествие през 2009 г. Интересно ми беше и откъде ще продължи нашият маршрут, тъй като не си представях да минава по тогавашната доста технична пътека към Дяволския мост над р. Арда. Като начало срещу нас се изправиха някои от по-стръмните улици на селото, преминаващи в черен път над него. И там започна интересното...

Отклонихме се нагоре по стръмни остатъци от черен път, които скоро се превърнаха в страхотна, технична пътека нагоре. Васко ни обясни, че някога това е бил коларски път за с. Латинка и с. Любино, но времето бе оставило само бегли свидетелства за това. Да се оплаквам обаче не можех, тъй като препятствията по широката пътека бяха чудесно изпитание за моя тестов 29-цолов велосипед и което е по-важното, аз съвсем не очаквах в Трансродопския маршрут да са включени и подобни вълнуващи терени.

Изкачването бе кратко и ни изведе на широка седловина в подножието на вр. Лочката, където пътят за Латинка продължи надясно, а нашата пътека към Любино наляво. Преди това обаче трябва да ви кажа за самото място - изключително красиво, с една неземна тютюнева нива вдясно, която сякаш бе създадена не от човешка ръка, а от някой вселенски тъкач на килими, и с красиви панорами напред и назад по пътя ни.

Сякаш за да допълнят автентичното усещане, по пътеката зад нас се зададоха две жени, възседнали коне и водещи на въже още няколко животни зад себе си.

Време бе и ние да яхнем нашите кончета, защото оттук пътеката тръгваше предимно надолу в посока с. Любино. Карайки по нея, не можех да си намеря място от удоволствие, защото това бе една страхотна, технична пътека, от най-добрите, които се срещат в Родопите.

Спирачките ни още не бяха започнали за загряват, когато се озовахме на изоставен черен път. Пътеката го пресичаше и продължаваше нататък, но Трансродопският маршрут бе надясно по стария път. За пътеката Васко не бе сигурен къде точно излиза, но по дочути от него сведения, а и по пътя на логиката, най-вероятно бе тя да минава по-пряко от пътя и да завършва в с. Любино. С Коцето бяхме изправени пред трудна дилема - дали да продължим по маршрута или да си начешем крастата, която тъкмо бяхме раздразнили? След насърчението от Васко решението ни не бе трудно и ние атакувахме продължението, което бе още по-хубаво.

Завой, праг, завой, праг и ето ни отново на изоставен черен път. Ами сега? Тук продължение на пътеката не се виждаше... Надолу стръмен, почти отвесен склон. Поех наляво, изминах петдесетина метра, но не видях продължение, освен пътя. Ако трябваше да караме по него обаче, по-безопасно бе да го правим надясно, в която посока бе останалата част от групата. С натежали сърца от това, че пътеката така бързо ни изостави, сменихме посоката и разбрахме, че получаваме и бонус храсталясване - на няколко места пътят бе препречен от паднали дървета, така че хитруването взе да ни струва все по-скъпо. Най-сетне излязохме на друг черен път, също занемарен, но не чак толкова и по него май имаше следи от велосипеди, така че оттук трябва да бяха минали другарите ни.

Няколко минути по-късно ги настигнахме при излизането на главния път за с. Любино - под главен разбирайте основния черен път, тъй като до това село, състоящо се от няколко разпръснати махали, асфалт няма...

По-обезпокоителното беше, че бяхме изгубили Данчо. Васко каза, че той тръгнал след нас по пътеката, за което аз и Коцето изобщо не знаехме и съответно не бяхме го изчакали, когато тръгнахме по изоставения черен път, нито се бяхме постарали да оставим следи... Обхват за телефоните липсваше, както и признаци, че приятелят ни е по пътя зад нас. Решихме, че е най-логично да продължим към с. Любино и да се надяваме, че ще се появи там. Топографията на района предполагаше точно такъв развой, освен това Любино бе точката, през която всички знаехме, че трябва преминем днес. Затова продължихме по хубавия черен път и не след дълго спряхме при една самотна каменна къща, в която си спомням, че влизахме и разглеждахме преди 4 години.

Тъкмо разказвах на спътниците си за нея, отнякъде изникна един местен чичо - суховат и жилав, с брадвичка в ръка, доста словоохотлив. Разговорихме се за селото, за мечките (определено имаше какво да ни разкаже!) и за живота по тези места, а докато той си свиваше цигара между две истории, Данчо се появи със спукана предна гума откъм струпаните над пътя къщи и историите станаха още повече. Нашият спътник, озовавайки се след нас на дивия път, поел наляво и проявил упорство, в резултат на което намерил продължение на пътеката и по нея се спуснал тук, където успял да нацели скрит камък в тревата или нещо подобно и да прещипе гумата си.

В пълен състав продължихме нататък към главната махала на с.Любино, макар че до нея не се изкачихме. Пътят ни следваше долината на р. Арда и ми бе добре познат, което не го правеше по-малко приятен и живописен. Не мога да пропусна и тази култова автобусна спирка, която едва ли беше ползвана в последните няколко години, освен като подложка за предизборни плакати:

От Любино се спуснахме към ловната хижа при Давидковска река, изкачихме се до махалата с невероятното име Долна сполука и се спуснахме отново към р. Арда, за да я пресечем по въжения метален мост. Оттам асфалтиран път, който преди години май все още беше черен, ни отведе до брега на яз. Кърджали, в който нивото на водата бе толкова високо, че един електрически стълб бе потопен почти до върха си в нея.

На южния бряг на яз. Кърджали, още при началото му, се намира една вилна зона (или по-скоро няколко заведения за хранене), наречена Стар читак. Именно там спряхме да хапнем (Михаела и Киро вече бяха пристигнали с буса) , тъй като бяха настъпили обедните часове. Лошото е, че с тях дойде и дъждът, при това доста бързо. Както се залъгвахме, че мътилката е по-далеч от нас, изведнъж се изля порой и за минути потопи всичко наоколо във влага. Щем, не щем, удължихме и тази почивка.

А когато дъждът най-сетне спря, пътищата отново започнаха да пушат под гумите ни. Небето продължаваше да е оловно сиво и не вещаеше сух следобед...

И действително, още преди следващото село, Боровица, дъждобраните влязоха в употреба. А също и една автобусна спирка, макар че след като осъзнахме, че може да си стоим цял ден в нея, при това вече мокри, решихме да си следваме пътя, та поне дрехите да имат повече време да изсъхнат.

Минахме през с. Рибарци и се озовахме в с. Сухово, до което бе изграден чисто нов метален въжен мост над язовира. Преди години, по време на една от Перпендикулярните вселени, плавахме със сал заради липсата на този мост, който тогава май бе разрушен от някаква буря. Този път обаче минахме през "голямата вода" направо с колелата си, все така под съпровода на дъждовните капки.

Това, което ни очакваше от другата страна, бе не само стръмен баир, но и един участък с лепкава, гъста кал, каквато до момента все още не бяхме срещнали. Отървахме се от нея чак в с. Снежинка, където изобщо не разбрах дали живеят хора...

Маршрутът ни продължи с тегаво изкачване към с. Дъждовница - твърде подходящо име за днешния напоителен ден. Не че пътят беше стръмен - просто ние бяхме подгизнали и очаквахме с нетърпение да достигнем крайната точка, където да се преоблечем в сухи дрехи и да не си показваме носа навън чак до следващата сутрин.

Тази крайна точка бе в с. Главатарци. Всъщност по-точно е да се каже вилна зона, която обаче е била превърната в същинско село от хотели заради привлекателното си местоположение на брега на язовира и близостта до гр. Кърджали. Дотам се дотъркаляхме по асфалтови пътища, за щастие предимно надолу. След като смъкнахме калта от велосипедите с градинския маркуч, набързо преустроихме едно приземно складово помещение в сушилня с помощта на две духалки и въжета за простор. Пет комплекта дрехи и обувки увиснаха над топлите струи въздух и с надеждата да изсъхнат до следващата сутрин, ние се отдадохме на заслужена почивка в страноприемница "Трифон Зарезан".


Ден трети, 5 юни

Хубаво е да имаш съпровождащ бус, спестява досадни километри по асфалт. Благодарение на това в третата поред утрин преминахме набързо през гр. Кърджали и разтоварихме велосипедите при махала Рахиловци между селата Летовник и Чомаково.Този път в карането се присъедини и Киро, а Михаела пое изцяло волана и отговорността за буса.

Точно на това място се отклоняваше и стръмен черен път към чудотворния извор Дамбалъ, за чиято вода преданията гласят, че всяка година на 6 май придобива лековити свойства, което кара десетки хора да посещават чешмата на тази дата.

Нашата посока обаче беше различна - за начало, към с. Чомаково, до което черният път ни отведе с няколко серпентини през хълмистия и доста специфичен ландшафт.

При първите къщи на селото обаче това леко начало приключи. Отклонихме се по стръмен черен път, но наклонът не бе основния проблем в случая. Далеч по тежка се оказа лепкавата кал, която ни лиши от всякакви шансове да се борим достойно с баира и ни "приземи" в поза "бутало".

Краят на тези мъки дойде на тиха поляна с параклис и необятна гледка към гр. Кърджали и започващия под него яз. Студен кладенец. Оттук до края на пътуването ни из Източните Родопи щяхме да се въртим основно около този водоем, но на този етап още не знаехме това. Затова пък знаехме, че времето днес е хубаво, а мястото предразполагаше към сладка почивка...

От гл.т. на каране интересните неща тепърва предстояха. Започнахме с изкачване по пътека, която ту бе камениста и стръмна, ту почвена и почти равна.

Това предполагаше и два режима при преминаването ѝ - каране за по-хубавите отсечки и бутане/носене за по-коравите участъци.

Така достигнахме една изоставена и срутена махала от 2-3 къщи, където направихме следващата почивка - донякъде и принудителна, тъй като дивата пътека дотук бе успяла да внедри трънчета в гумата на Васко.

Кратко спускане ни отведе до следващото място, където спирането бе наложително. Двоен гроб бе вкопан под дебелата сянка на едно дърво, а гледката, откриваща се към язовира и града, можеше да донесе успокоение на всяка душа.

Нашето изкачване продължи по все така интересна и технична пътека, по която карането бе истинско предизвикателство, но си струваше всяка капка пот, която баирът успя да изстиска от нас.

Тъкмо достигнахме превала над с. Биволяне, и Васко установи, че му липсват очилата. Най-вероятно ги бе забравил при гроба или още по-рано, при лепенето на гумата. За нас това означаваше поредна дълга почивка, а за него 1-2 км в повече.

В началото спускането към Биволяне бе по-трудно дори от някои пътеки. Широкият черен път, изграден за обслужване на мачтата с антени на близкия връх, бе изцяло от нестабилни камъни, при това доста едри, което го правеше едновременно труден и опасен. Забавното беше, че тук пък Коцето си забрави каската, но за щастие Киро все още бе горе и му я донесе.

С навлизането в селото нещата се оправиха и литнахме по хубав черен път към центъра, откъдето го напуснахме с шеметна скорост по асфалтов път надолу. Не след дълго обаче се отклонихме отново по черен път и тук ни споходи следващата интересна случка:

Трябваше да преминем през една свежа зелена поляна, на която пасяха два коня. Бяха завързани един срещу друг, а нашият път минаваше точно между тях. Единият бе по-стар и си пасеше кротко, но другият се оказа млад и енергичен жребец, който първо се дръпна встрани, но щом видя гърба на първия от нас, нещо се развълнува и почти го подгони. Това поведение веднага ни принуди да слезем от велосипедите и да подходим с внимание и с "благи" думи към младия хулиган, който ту се отдръпваше с приближаването на следващия, ту отново настъпваше, щом му обърнехме гръб.

Скоро превалихме баира и се показа силуета на вр. Юмрука от другата страна на яз. Студен кладенец. Неговият заравнен скален венец доминираше над околността и щеше да ни прави компания още дълго време.

При спускането към с. Момина сълза установихме, че днес почти всички представители на фауната са се настроили срещу нас, след като едно дребно куче щеше да си изплюе дробовете, гонейки ни по черния път надолу. За него обаче дори не си направихме труда да намалим.

Последва поредния въжен мост, този път над р. Биюкдере. Михаела вече бе заела позиция с фотоапарата, за да увековечи минаването ни, а пък Коцето баш преди това спука гума, та се наложи да я лепи на самия мост. :)

Докато похапвахме и се помотвахме от другата страна, облаците отново се скупчиха и тъкмо като тръгвахме, препръска леко, колкото да ни накара да обличаме и събличаме якетата. Вече бяхме свикнали с това упражнение, тъй като го повтаряхме по няколко пъти на ден.

А денят за каране бе към края си, макар да ни оставаха още няколко километра по асфалт. Повечето от тях бяха в рамките на ловното стопанство"Студен кладенец", в което се намира ловен дом "Крояците" - мястото ни за нощувка тази вечер.

Тук отново ще отворя една скоба към миналото, тъй като това е едно доста специално място, а аз попаднах за пръв път в него преди няколко години с Васко Тодев от Байкария. Размотавахме се тогава с един джип, вече не помня по какъв повод точно, и минахме и през това дивечовъдно стопанство - спомням си как карахме по самотния асфалтов път, а около нас в горичките, подплашени от шума на двигателя, подтичваха цели стада сърни и аз просто не можех да повярвам къде сме попаднали, чувствах се като на сафари.

Сега асфалтът на много места се бе разбил до черен път, а надвисналите облаци ни караха да бързаме по него, но пътните знаци все още показваха какво можем да срещнем по пътя. Навремето той водеше до малка ловна хижа на брега на язовира - когато обаче заковах спирачките пред сградата под първите капки на пороя, тя ми се стори доста по-различна, макар че брега и всичко останало изглеждаше почти същото. Скоро това несъответствие в спомените ми се проясни, след като се настанихме в чисто новите стаи - оказа се, че този ловен дом е построен едва миналата година, а старата хижичка е малко по-нататък. И в двата случая обаче гостите на това място могат да наблюдават буквално от балкона на стаята си това:

Домакините на този ловен дом знаят как да посрещат гости - дотолкова, че при вечерята чак се почувствахме неудобно от вниманието, което ни оказваха, и в същото време създаваха една непринудена и приятелска атмосфера за разговори, в които научихме цял куп интересни неща. Всъщност голяма част от вечерта бе и работна - обсъждахме маршрута дотук, споделяхме препоръки и мнения, разглеждахме десетки снимки...

Преди да затворя тази трета страница от разказа, ще ви обърна внимание, че ловен дом "Крояците" все пак е място с по-специален статут. Не е типичен хотел или къща за гости, намира се в дивечовъдна територия, до която достъпът по принцип е ограничен, а не свободен. Поради всичко това преминаването през тази част на маршрута трябва да става с предварително обаждане и съгласуване със стопаните, защото ако по същото време се провежда лов например, карането там не е безопасно. Освен това през уикендите сградата често е запълнена изцяло. Също така, имайте предвид, че за хранене се плаща фиксирана сума и в общи линии менюто се предлага от домакините, а не е на ресторантски начала. Затова пък храната бе приготвена по начин, съизмерим с най-добрите ресторанти, които съм посещавал. Всички тези особености може би ще ви се сторят малко ограничаващи, но пък едва ли са много местата, където можете да поседнете на терасата и да гледате язовира от едната си страна и гората с обитателите ѝ от другата, буквално на 30-40 метра...


Ден четвърти, 6 юни

След юнашко наспиване и страхотна закуска, решихме първо да проверим къде се намираме и какви горски обитатели ни заобикалят. :) Някои от тях зърнахме съвсем скоро и на живо, а други аз лично не настоявах да срещам.

Шегата настрана, продължихме нататък по асфалта в посока старата ловна хижа, но малко преди нея се отклонихме по един хубав, но доста стръмен черен път, и започнахме да набираме височина, минавайки покрай вишки и хранилки за животни.

Скоро язовир Студен кладенец бе все по-далеч под нас, което разкриваше все по-голяма част от спокойните му води. Показа се и старата хижичка - уютна къщурка, сякаш извадена от приказките или от някоя картичка, макар че имаше какво още да се желае от цветовете; слънцето колебливо се мъчеше да пробие облаците и ярките тонове все още не бяха се пробудили...

Да се прави класация на дните по красота е невъзможно, но в тази притихнала утрин, в сърцето на това диво късче земя, пред очите ми се разкриха някои от най-хубавите гледки в живота ми!

С отдалечаването от язовира пътят не само, че не стана по-лек, ами дори увеличи наклона си. Вчерашният порой също бе оставил ясни следи, така че за каране трудно можеше да се мисли.

Едва след тази ударна доза изкачване се озовахме на по-равна билна част с поляни, където срещнахме и стадо крави. Попитах Васко и Киро дали сме напуснали вече границите на дивечовъдното стопанство, но те казаха, че още сме в тях - да очаквам огради обаче нямало смисъл, защото такива няма. Животните могат на практика безпрепятствено да обикалят надалеч, макар че редовното осигуряване на храна ги кара да се връщат в ловния район.

След малко черният път свърши и ние продължихме да бутаме почти без пътека към близката гора, докато декорът зад нас оставаше все така изумителен.

По интересна горска пътека, обслужваща някои от най-високите хранилки в района, се прехвърлихме към билен черен път, по който продължихме ту нагоре, ту надолу, ту спирайки да погледаме поредната безкрайна панорама.

Дори ми е малко трудно да опиша всичко, което видяхме през тези пет дни, защото накъдето и да се обърнеш, когато и да вдигнеш поглед от пътя или пътеката, посреща те тази наслада за сетивата. С думи звучи малко скучно и повтарящо се, тук гледка, там друга, но за очите и душата, докато си там, просто няма насита.

Така стигнахме и до махала Бойник. Сякаш в съответствие с името ѝ, тук бе изградена една наистина голяма и модерна, направо луксозна вишка. Не я снимах, защото не ми се стори особено красива, но изглеждаше сякаш вътре има дори и телевизия, за да могат ловците да се занимават с нещо, докато стоят на пусия. Затова пък снимах поредния безкрай, който се разкри пред нас.

Самата махала, или по-точно останките от нея, защото това бяха само няколко полусрутени вече къщи, се намираше надолу по склона и пътят ни минаваше покрай тях, за да навлезем в резервата "Вълчи дол".

Въпреки името му, вълци не срещнахме, нито пък някакви други животни. Нямаше и кой знае какво за гледане в него, тъй като просто карахме по приятен черен път нагоре-надолу през широколистната гора. За разлика от предишните три дни, слънцето се бе издигнало високо и печеше здраво, необезпокоявано засега от облаци, така че най-сетне усетихме летни температури.

За щастие днешният маршрут бе кратък и скоро се озовахме не само към края на резервата, но и към края на карането, а денят едва що бе преполовил. В комбинация с хубавото време, това ни даде повод за дълги почивки по поляните, преди да поемем по каменистия път надолу.

А пътят си го биваше - по едно време настилката бе от такъв ужасен трошляк, че се чудех къде да спирам без опасност от поднасяне, пък да не спирам също не беше работа...

Пред нас се виждаше стената на яз. Студен кладенец, както и внушителните скали, в които са редките обиталища на лешоядите и на други защитени птици. Наблизо имаше и укритие за наблюдението им - тази част на Източните Родопи е царството на тези птици и туризмът, свързан с наблюдението им, е сериозно развит.

На изток формите на релефа ставаха все по-ниски и по-заоблени, а нас ни очакваха последни 1-2 км до с. Поточница, където ни чакаше Михаела с буса.

До края на деня обаче оставаха още няколко светли часа, слънцето припичаше неуморно и пред нас с цялата си тежест изникна въпросът как да ги уплътним. Дали сме намерили най-добрия начин, преценете сами:

След подобен айляк ни очакваше поредната хубава вечер в поредното прекрасно място - Дивата ферма в с. Горно поле. Всъщност част от нас спаха в къщата за гости към самата ферма, а други в не по-лошите къщи на един друг човек от селото, пригодени за посрещане на туристи. Самата еко-ферма ни очарова с много неща - като се започне от невероятно вкусните гозби, с които ни нагости стопанката Бети, и се свърши с интересните неща, които научихме за самото стопанство и неговата дейност и размери. Оттам отнесох и един буркан с най-хубавия мед, който съм опитвал!

 


 

Ден пети, 7 юни

Човек и добре да покара, в последния ден се прибира. Та и ние така.

Разбира се, за този ден също бе предвидено каране, не много дълго, но и не по-малко красиво от предходните маршрути. Като цяло, след известно бръмчане с буса през няколко села и баири, разтоварихме колелата в с. Голобрадово. Щяхме да караме от другата страна на яз. Студен кладенец.

Започнахме с обичайната физзарядка по едва забележима пътека към с. Светослав. Някога това е било дори черен път, но в момента трябваше по-скоро да си представяме, че се движим по нещо ясно изразено. Заради големия наклон карането си беше предизвикателство, но като за последен ден аз лично не пестях сили и упорствах докрай.

На места не липсваха и някои интересни, технични участъци.

В с. Светослав светът отново стана познат. Оттук до края на карането ни на практика се движехме по маршрута на Рудопия, но в обратна посока. Между другото, оказа се не само, че теренът доста се е променил на някои места в сравнение с 2007 г., когато за последно бях тук, но и че в другата посока изглежда някак съвсем различно, направо като нов маршрут.

Движехме се основно по черни пътища, така че няма кой знае какво интересно да се каже за самото каране през този ден, но определено имаше какво интересно да се види - бита на хората, трудовия им ден, огромния дъб преди с. Бяла поляна, седянката на плетящите жени при чешмата в с. Долище, и, разбира се, язовир Студен Кладенец, който отново заемаше централно място в околния пейзаж. За всички тези неща прилагам доказателствен материал във вид на снимки:

При с. Сватбаре, едно от последните по пътя ни, не се разминахме и без поредния въжен мост над реката.

А в с. Мъдрец, където приключи пътуването ни, за пореден път опитахме един специалитет на местното заведение, който ни накара да си оближем и пръстите - пъстърва на керемида, запечена с кашкавал. Вкусен завършек на пет дни, които бяха същински деликатес за всеки любител на колелата и планините. Пет дни, в които ни вървеше по вода в преносен и буквален смисъл. :)


В заключение отново ще повторя някои по-общи впечатления от Трансродопския маршрут и проекта "Новото тракийско злато":

За съжаление ние преминахме само малка част от него - вярно, не само пет етапа, а по-скоро целите или части от 7-8, но със сигурност още много красоти и забележителности се крият в останалите. Не забравяйте, че те са общо 17! Това разделяне на сравнително кратки отсечки (30-50 км) с място за нощувка в началото и края на всяка от тях за мен е нещо много хубаво и удобно. На първо място, то позволява лесно планиране на всякакво каране - за два дни, за десет дни, за начинаещи, за напреднали и т.н. На второ място, подсигуреността на такива точки по дългия маршрут е добре дошла и в случаи на непредвидени ситуации (рязко влошаване на времето, контузии или умора), ако сте избрали да карате дълги отсечки всеки ден.

Преди няколко години такъв маршрут, в този вид, нямаше да е възможен. Тогава просто нямаше достатъчно места за настаняване в ройона на Източните Родопи. Спомням си хубавите нощи на палатка с Байкария и много хора може би продължават да търсят тъкмо това, но има и много други, които биха предпочели след дългото каране през деня да имат удобно легло, топла баня и сготвени ястия.

Голямата и приятна изненада за мен бе разнообразието в етапите. Очаквах маршрутът да е интересен най-вече за по-начинаещи колоездачи, но се оказа, че и за по-напредналите има доста хубави пътеки и трудни секции. Не бива да забравяме, че в много части маршрутът е насочен и към пешеходни туристи. В общи линии това разнообразие за мен е плюс и то голям, а създателите на маршрута предвиждаха тепърва издаването на карта, изработването на информационни табла и публикуването на детайли и подробни описания за всеки един от 17-те етапа. В тези материали ще е отразена и трудността на отделните части, така че всеки да може да прецени кои са подходящи за него, кои може да му бъдат трудни или скучни.

Информационният велотур изигра роля и на пробно преминаване за проверка на маркировката - имаше места, където е добре да се сложи повече от нея, имаше и такива, на които знаците бяха започнали да избледняват, тъй като някои от тях бяха положени преди почти две години. За съжаление вече имаше и премахнати табели... Имаше и етапи, в които всичко бе непокътнато и перфектно. Всичко това самите маркировачи го набелязаха, така че може дори вече да са започнали да отстраняват проблемите и да подобряват маршрута - той е толкова дълъг, че без съмнение ще изисква ежегодна поддръжка.

Във всички случаи обаче, ако имате GPS,  най-лесно е просто да си изтеглите GPS следите и да тръгнете смело по тях, защото есента е един от най-подходящите сезони за каране в Източните Родопи! А ако искате и вие да опитате цялото удоволствие с водачи, съпровождащ транспорт и т.н., от 19 до 22 септември екипът на Новото тракийско злато организира велотур по маршрута и всеки желаещ може да се включи. Подробности можете да прочетете тук: https://www.facebook.com/events/360811214025664/.

Още снимки от карането ни по Трансродопския маршрут можете да видите тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/transrodopi-june-2013.


Add this to your website

Коментари

avatar jd_
0
 
 
Прекрасен пътепис и снимки... Върнах се към началото на юни и това колко беше хубаво това каране! :)
Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Петък, 13 Септември 2013 00:43 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори