Начало Пътеки По пътеките Белоградчик – два дни по маршрутите от проекта „Качи се на колело“
Белоградчик – два дни по маршрутите от проекта „Качи се на колело“
Написано от Любомир Ботушаров    Четвъртък, 09 Май 2013 12:07    Печат

Белоградчик е от онези места, за които, след като вече съм ги посетил, че чудя как съм могъл да го направя толкова късно. Още повече, че не е най-далечното място на света. В съзнанието ми този северозападен край и главната му забележителност – Белоградчишките скали – сякаш започнаха да се избистрят едва след една онлайн кампания, в която някой някъде ги беше номинирал като кандидат за осмото чудо на света... Е, чудеса по света има много и да ги подрежда и класира човек е малко нелепо, но освен големите и известни такива,  има и едни малки, но значими чудеса – като това да покараш с приятели на някое страхотно място, където природата се е развихрила да сътвори уникални и неповторими обекти. Затова, след като горе-долу по същото време бях видял снимки от района и се бях докоснал до далечните му околности около гр. Чипровци и с. Стакевци, зарекох се при първа възможност да посетя Белоградчик и да проверя какви ли пътеки се крият между толкова големи и красиви камъни.


Плановете обаче са лесни за кроене, но не чак толкова за реализиране, и тези конкретно престояха търпеливо в ума ми може би 2-3 години. Време, което се оказа достатъчно дълго, за да може два велоклуба от Враца (ВК „Герак“) и Белоградчик (ВК „Скала“), заедно с Агенция за регионално развитие и бизнес център – Видин, Агенция за регионално развитие и бизнес център 2000 Монтана и партньори в Сърбия, да маркират с помощта на европейски програми повече от 400 км маршрути за планинско колоездене на територията на двете държави по проект, наречен „Качи се на колело“. Изглежда, че при такива предпоставки просто нямаше за кога да отлагам карането там, но се оказа, че може да е дори още по-хубаво! В началото на месец март хората от двата споменати велоклуба ме поканиха да покарам там – официално задачата бе да добия впечатления за трасето за състезанието Rocks N’Roll 2013, което също е част от активностите за популяризиране на проекта, но в рамките на двата дни каквото повече можех да „взема“ като каране, беше добре дошло. Наши домакини бяха къщата за гости и хан „Мадона“, чиито собственик Ради е също и един от членовете на клуб „Скала“.

Първоначалната идея бе компания да ми прави Уоутър Клепе, но за жалост той се разболя в най-неподходящия момент и един друг приятел, Светльо,  с удоволствие зае мястото му. Перипетиите около пътуването сякаш ни преследваха до последно – след като го бяхме отложили вече веднъж, в понеделник потеглихме от София с началото на дъжда и при не особено благоприятна прогноза за времето в цялата страна, а когато в прохода Петрохан нагазихме в 5 см сняг по пътя, започнах сериозно да се питам в какво и как точно ще караме тези два дни...

На 10 км от Белоградчик обаче дъждът се отказа да ни преследва и Ради ни посрещна в къщата си за гости, готов за каране и даже вече нетърпелив, тъй като заради снега и дъжда се бяхме забавили повече от очакваното.  Ние също нямахме намерение да се помотваме, така че разтоварихме набързо багажа, облякохме се за каране и се оставихме в ръцете на нашия домакин и водач.

Първата ни цел бе кафенето на един друг член на клуба, отново зовящ се Ради, когото за удобство ще наричам занапред с форумния му псевдоним radizala. Там избистрихме плановете за деня (беше вече обедно време, но пък ден голям, така че можехме смело да скроим и по-дълго каране), а също така добавихме още един човек към групата за каране – Слави.

Така в четиричленен състав поехме по една от най-стръмните улици на града, излизайки над него покрай стадиона до място, където започваха и завършваха поне 2-3 от маркираните маршрути. За нас това бе началото на запознанството с терена около Белоградчик и трябва да призная, че то бе очарователно – черният път вървеше ту нагоре, ту надолу, а характерът му беше много далеч от скучен – големи камъни и цели скали в основата му добавяха предизвикателство към карането, а скорошните дъждове бяха оставили ясните си следи на някои по-равни и сенчести места.

Не след дълго достигнахме разклон и Ради каза да оставим за малко велосипедите и ни поведе през гората към първата за деня изумителна панорама. Макар да бяхме на не повече от километър от града, сякаш се намирахме в друг свят, на един скален остров, издигнат над събуждащата се от зимен сън гора и назъбени скални ридове отвъд нея. Тук-там се виждаха ясно и прорязващи пътища, по които щяхме да караме в следващите минути или часове. Ради ни обясняваше кое къде е, но в този момент като че ли бях малко зашеметен, за да запомня каквото и да било.

Продължихме надолу по мек черен път през гората, който след малко се превърна в тревно-воден през разни поляни, след което се отбихме по едно странично пътче, за да се изкачим до т.нар. Стоянка №4. До нея спокойно се стига и с колело, а от нея се стига с поглед... навсякъде, почти на 360 градуса:

Основното, което приковава погледа обаче, са огромните и причудливи скали в близост до самия град:

Бързам да уточня, че в тази статия няма да видите много снимки с каране – не защото не сме направили такива, а защото повечето от тях изглеждат твърде обикновени на фона на това, което имаше да ни покаже природата.

Върнахме се обратно на основния черен път, като на места си личеше буквално как той е отвоюван от забравата и храстите. Правя тази скоба тук, тъй като почистването и маркирането на тези маршрути наистина е отнело доста работа и тепърва ще отнема. Хората от клуб „Скала“ непрекъснато поддържат пътищата и пътеките и дори почистват нови – и двата пъти, когато им се обаждах преди пътуването във връзка с уточняването на разни детайли, те бяха „на терен“ и работеха – дори само заради тези усилия би си струвало да посетите района и да пробвате някои от маршрутите, но вярвам, че снимките и следващите редове ще ви дадат и по-сериозни причини. ;)

Следващото отклонение, което направихме, беше към пещерата Лепеница. Стигнахме до нея по черен път надолу и се озовахме на място, което беше олицетворение на спокойствие и пролетна свежест:

По склона над този ручей се издигат скалите, в които се е образувала двуетажната пещера – като прекрачи човек прага ѝ, направо би могъл да си я представи като лятна вила със сутерен и втори етаж, включващ просторна дневна с тераса към околността и закътана стая в дъното. Не знам, може и така да си я е представял някой праисторически човек.

Обратният път ни напомни защо скоростта надолу бе толкова висока...

Трябваше обаче да издрапаме нагоре, за да продължим към следващата интересна забележителност – Червената черква.

Преди да стигнем до нея обаче, дойде време и за малко технически неизправности – аз спуках гума, а Слави дочу едни притеснителни хрускащи звуци от чашките си, което наложи да предприемем полево разглобяване. Установихме ръжда и липса на смазка, но тъй като нямахме грес подръка, прибегнахме до тефлонова смазка за верига, колкото да доизкара деня.

Без никакво колебание ще кажа, че Червената черква е един от най-красивите православни храмове, които съм виждал. Разположен е над с. Боровица, в подножието на една от най-известните скали в района – Боров камък. Самата сграда е построена през 1866 г. от червен камък като околните скали, което предопределя и популярното ѝ име и ѝ помага да се слее по един напълно естествен начин с природата около нея. Черквата е била част от манастирски комплекс с името „Света троица“.

Надолу до с. Боровица ни очакваше бърз черен път покрай пъстри ливади и цъфнали дръвчета в дворовете. Излязохме на пътя за Белоградчик, но вместо към града, отправихме се в обратна посока към с. Фалковец, където се намира хан „Мадона“.

Там Ради се бе разбрал с родителите си да ни приготвят боб – лют за огнедишащи колоездачи и нормален за такива с по-чувствителна устна кухина като мен. Това място за гости е изградено наистина мераклийски, в което можете да се убедите от снимките в карето за домакини в края на статията. За мен то си бе забележителност само по себе си – с каручките в двора, с битовата атмосфера и отличното посрещане. Приятно напичащото слънце по никакъв начин не ни подтикваше да напуснем верандата и да яхнем отново велосипедите по асфалта.

Рано или късно обаче това трябваше да стане. Най-малкото, защото базовият ни лагер бе установен в Белоградчик, а не тук. Освен това, колкото и да не ни се вярваше, очакваха ни още интересни неща.

Първият обект по пътя ни към Белоградчик бе съвсем наблизо и Ради го наричаше каньонът. Отклонихме се първо по пътя за Чипровци, а след това и по едно още по-малко пътче през полето, докато не стигнахме един мост и под него бе въпросната забележителност.

Всъщност първо чухме ядосаните възгласи на Ради, който „благославяше“ тези, дето бяха отбили реката към съседния бент, в резултат на което скалистото мини-ждрело бе почти пресъхнало. В нормални условия, особено напролет, водата покрива по-голямата част от това, което се вижда на горната снимка, при това се пени и бунтува в тясното си, криволичещо легло. Все пак за нас със Светльо липсата ѝ не бе задължително недостатък, тъй като едва ли иначе щях да повярвам, че тоя поток е дълбок 5-6 метра!

Следващото интересно място също беше наблизо, точно след с. Боровица – винарска изба, носеща името на селото. Винарска изба, но не каква да е! Обикновеният външен вид на социалистическа стопанска сграда, макар и обновена, по никакъв начин не загатваше какво се крие вътре, а именно – едно от най-добрите места за производство на вино в страната, ръководено от човек, който бе представен от Ради като единственият в България професор по естествено пенливи вина. Аз чистосърдечно си признавам, че от вино нищо не разбирам, но в залата за презентации и дегустации имаше една книга, наречена „Атлас на виното“ и изба „Боровица“ фигурира в нея с цели две вина (от общо десетина български продукта), като в същото време е и единствената изба в този каталог, която е собственост на българи, а не на чужденци.

Когато влезе вътре и послуша описанията на начина на производство, спецификите на местните сортове и други такива детайли, човек сякаш застава на прага на цяла вселена от нови знания и разбира, че за да се получи хубаво вино, са необходими неща, които не се срещат под път и над път. Малката поточна линия за бутилиране бе интересна сама по себе си, но още по-интересни бяха обясненията за това как вината в избата се затварят с помощта на азот под налягане, така че в бутилката да не остане никакъв кислород, който да окисли виното... изобщо, макар че си оставам пълен лаик по отношение на тази напитка, препоръчвам на всеки (и особено на последователите на максимата „In vino veritas“) да посети изба „Боровица“ и да опита някоя от лимитираните им серии.

С това обиколката ни бе към своя край. Денят също. Останалите няколко километра до Белоградчик бяха все нагоре – първо по асфалта, после по пряк черен път между огромните скали и накрая по парковата алея в близост до центъра.

Вечерта бе не по-малко приятна с нашите нови приятели и домакини. Въпреки силните впечатления от избата, не пихме вино, защото имаше... ябълкова ракия. Имаше и един местен специалитет към шарената мешана салата, и ловджийски суджук, и едно такова крехко заешко месце със зеленчуци, че... ох, едва си легнахме към полунощ!


Тази статия е подготвена със съдействието на:


Ден 2

Натежалата сутрин ми напомни, че тренинг е необходим не само за карането...

За размотаване обаче нямаше време, тъй като Иван от Враца, един от другите главни герои в проекта „Качи се на колело“, щеше да пристигне в 9 ч, за да караме заедно по маршрута за състезанието Rocks N’Roll 2013. Иначе казано, ако вчерашният ден можеше да бъде обобщен като чисто туристическа обиколка, днес ни чакаше сериозната работа. Иван беше точен, но първото, с което се захванахме, когато той пристигна, бе закуската. :)

Към 10:00 ч вече бяхме готови за каране, времето се беше смръщило малко, но се надявахме просто да е спало накриво и да си оправи настроението до обяд.

По предложение на Иван решихме да разбъркаме малко нещата и да караме първо последната част (десетина километра) от трасето на Елит. Причината е, че точно там е най-стръмното и дълго изкачване, а също така и дълга пътека за спускане, за която бе хубаво да имаме свежи сили.

И така, започнахме да „притегаме на педалите“ (ако позволите да вкарам малко местен диалект) по познатия ни от вчера черен път над стадиона, но този път не свърнахме към Лепеница, а продължихме по друга маркировка към хижа „Планиница“.

След известни колебания в наклона, от един момент нататък пътят трайно пое нагоре, а малко след това разбрахме защо това ще е най-трудната част от трасето.

Състезателите, ако не запазят силите си, сигурно ще трябва тук да бутат – защо и ние да не пробваме? Шегата настрана – наклонът си го биваше. Въпреки това, поне на мен, тази част ми хареса – може би заради изключителната свежест и красота на гората, които проясниха главата ми, може би заради рохкавата почва, може би заради сърната, която видях да бяга малко по-нагоре... Реално, ако няма кал (при нас имаше тук-там), участъкът може да се кара изцяло, но трябва човек да има инат в душата и сила в краката.

Самата хижа „Планиница“ е изоставена, а пътеката започва от една туристическа наблюдателна вишка малко над нея. Когато не сте на състезание, това е място, където спирането и разглеждането на околността са задължителни.

В продължение на 4 км пътеката се спускаше към Белоградчик с плавен наклон и дори с леки изкачвания на отделни места. Макар като цяло да е лесна и полегата, забавни, интересни и дори трудни препятствия не липсваха.

Ако не бяха спиранията за снимки, щяхме да я вземем на един дъх, с изключение на един наистина сложен участък, където пък си струва човек да се върне 2-3 пъти и да отработи линията, по която знае, че може да се мине.

Завърнахме се в Белоградчик тъкмо по обяд и спряхме в кафето на radizala да хапнем по една вафла и да се настроим за оставащата по-дълга част от маршрута, която на практика бе обща за групите Хоби и Елит.

Започнахме с изкачване в рамките на града до крепостта Калето, изградена в самите Белоградчишки скали. В статията за трасето на Rocks N’Roll 2013 вече казах, че това е обект, който заслужава изключително внимание и затова му отделихме поне 1 час. Да описвам всичко, което може да се види в него и от него е излишно, нито пък мога да добавя всички снимки, които биха дали някаква представа. Просто го сложете в списъка със задължителни за посещение места и едва ли ще съжалявате!

До края на деня карането беше ту нагоре, ту надолу. За да не се повтарям с описанието на трасето за състезанието, тук ще добавя само няколко момента и забележителности, които по време на надпреварата едва ли ще забележите, но безспорно са част от колорита на този район.

След първото спускане последва леко изкачване, по средата на което минахме покрай самотна къща с уникално оформен двор. Всъщност двор е малко неточно, тъй като това бе просто пространството около къщата – без да е оградено, сливащо се с околната гора и скали. Къщата наскоро е била изоставена, тъй като в нея е живеел отшелник, който е починал. Оформлението свидетелстваше за това, че обитателят ѝ е изградил свой малък свят, отворен за духовното и обърнат към природата, в който дори човешки отпадъци като автомобилни гуми се вписваха почти естествено като елементи от декорацията.

Следващото забележително място бе кът за отдих, изграден по проекта „Качи се на колело“, който за пореден път разкри пред очите ни скалното море, но от друг ъгъл, сякаш бяхме преминали на отсрещния му бряг.

Мястото се намира точно по средата на стръмно изкачване, така че човек може да спре и да си поеме дъх с пълни гърди. Със сигурност няма да си тръгне и с празни очи!

След като продължихме с изкачването обаче, тъкмо когато превалихме баира и започнахме да се спускаме към село Праужда, мен ме удари отмалата. Беше малко неочаквано, а тъкмо бях дал последната си вафла на Иван и никой от нас нямаше нищо сладко за ядене. Усещах се някак слаб и не напълно координиран, карах байка, без да го усещам напълно, което не е най-приятното нещо, когато бързият черен път предразполага към скорости над 50 км/ч.

Нямахме търпение да стигнем с. Праужда, където се проснахме на една пейка насред центъра и... зачакахме появата на магазинерката. :) Тези от вас, които са попадали в подобни отдалечени населени места, обитавани от малко на брой и отрудени хора, знаят, че има няколко винаги повтарящи се правила:
1. Магазинът и кръчмата са един и същи обект.
2. През по-голямата част от деня този обект е затворен, защото собственикът е я на градината, а на полето, я по гората за дърва.
3. Ако успееш да намериш собственика, той просто идва и отваря обекта – закачената на вратата табела с работно време е там, само защото без нея нещата биха изглеждали незавършени. Реално, по тези места времето следва свои собствени закони, свързани най-често с трудовите навици на хората.

И така, магазинът бе затворен, няколкото местни жители пред него ни уверяваха, че обикновено скоро отварял, но за нас, които все пак имахме още доста път до Белоградчик, това „скоро“ звучеше твърде относително. Затова Иван се обади на radizala да пита къде живее магазинерката и отиде да я търси у дома ѝ. След малко обаче се върна с новината, че лелята е някъде по градините, т.е. никаква я няма.

В това време radizala се обади отново и ни съобщи, че кметът на селото (!) отишъл с джипа да я търси и след малко ще я докара...  Знам, че ви е трудно да смелите всичко това, но такъв е животът по тези села. Хората се трудят, времето им приема формата на конкретните нужди, а да помогнеш на другия е по-естествено, отколкото да му се обадиш по телефона. Не след дълго джипът се появи, но се оказа, че лелята не може току така да отвори магазина в работни дрехи, така че кметът даде задна, откара я до вкъщи и след малко я върна пременена в амплоато на магазинерка.

Ако описах всичко това толкова подробно, то е защото тези моменти остават, носят усещане, разкриват друг начин на живот. Черните пътища лесно се забравят, хубавите пътеки дълго се помнят, но единствено след подобни срещи и случки можеш да кажеш, че наистина си се докоснал до живота на дадено място.

Интериорът на магазина/кръчмата би бил потресаващ за всеки, който не е влизал в подобно заведение. По този въпрос ще оставя снимките да говорят:

Важното е, че сред „целомъдрените“ погледи на фолк-дивите, „умните“ изражения на футболистите и подвизите на местната ловна дружинка ние успяхме да закупим вафли, напитки и локум, с чиято помощ в следващите 10-15 минути бързо се вдигнахме на крака.

Продължихме към Белоградчик покрай оброчни камъни и през широки, равни поля в подножието на скалите, но с наближаването на града ставаше ясно, че последните баири няма да ни се разминат.

За щастие усилията ни бяха възнаградени и с две кратки, но много забавни пътеки между скалите, които са част от трасето за група Хоби.

Когато планината окончателно бе зад гърба ни, същото можеше да се каже и за деня.

Разбира се, Ради нямаше намерение да ни остави да си тръгнем гладни към София, а се оказа, че имаме да се срещнем и с един важен човек – най-възрастният член на велоклуб „Скала“ и първият колоездач в Белоградчик – дядото на нашия домакин!

Беше вече тъмна доба, когато потеглихме към столицата. Както обикновено, освен леката умора, много по-силно ме измъчваше силното нежелание да се прибера в големия град, знаейки, че около Белоградчик са скрити още много пътеки и интересни забележителности. Всъщност убеден съм, че с някои от най-хубавите места за каране там тепърва ще се срещнем, но вие може дори да ме изпреварите, тъй като Иван и Ради ми предоставиха GPS следа, включваща всички пътища и пътеки, които до момента са прочистени или маркирани по проекта „Качи се на колело“, която публикувам тук:

„Качи се на колело“ – GPS следи

Още снимки от каранията ни около Белоградчик можете да видите в Галерията на МТБ-БГ:
http://mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/belogradchik-april-2013


Домакини

Къща за гости "Мадона" - гр. Белоградчик и хан "Мадона" - с. Фалковец

Наши домакини при това посещение бяха къща за гости "Мадона" в гр. Белоградчик и хан "Мадона", който  се намира точно на пътя за Белоградчик в с. Фалковец, малко преди отбивката за гр. Чипровци. При наличието на няколко маршрута, тръгващи или преминаващи оттам, и собственик, който сам е запален колоездач и член на местния велоклуб "Скала", там не просто има възможност за настаняване на планински колоездачи - те са едни от най-желаните гости! Вижте какво може да ви предложи хан "Мадона":

- Външно и вътрешно оформление в традиционен български стил.

- Голяма механа с добра кухня и отлично обслужване.

- Просторни и уютно обзаведени стаи с всички необходими удобства за качествена почивка.

- Огромен двор с овошки и множество интересни предмети, включително няколко модела каруци. :)

- Обширна и равна поляна за къмпинг с всички необходими удобства - ток, вода, тоалетни и бани.

- Велосипеди и екипировка под наем за вас или за ваши приятели, включително и възможности за ремонт при нужда.

- За всички маркирани маршрути на място можете да получите помощ, указания, а също и хартиена карта и брошура.

За запитвания и резервации можете да се свържете с хан "Мадона" чрез електронна поща: Е-мейл адресът e защитен от спам ботове. или на телефон 0894 774746. Повече подробности за хотела и къщата за гости можете да видите в интернет на адрес: http://hanmadona.com/.


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Вторник, 14 Май 2013 12:45 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори