Начало Събития Събития 2017 Ендуро Гарванец или що е то тумбенье
Ендуро Гарванец или що е то тумбенье
Написано от Любомир Ботушаров    Вторник, 14 Ноември 2017 18:00    Печат

На 11-12 ноември врачанските пустиняци, с които се знаем от много време покрай карания насам-натам по технични пътеки, отправиха покана към любителите на трудни терени да им дойдат на гости и да видят какво има да предложи Врачанския Балкан за каране. А то е много!



Врачани нарекоха събитието си приятелска ендуро среща. В последните години тази модерна дума (ендуро) се свързва предимно с едноименната състезателна дисциплина, но домакините сякаш искаха да ни напомнят, че тя отразява вид каране, който много хора обичат и който не е задължително да се практикува състезателно. Акцентът при това каране е върху спусканията, върху техничните и трудни пътеки, а изкачването (на самоход или с подпомагащ транспорт, където е възможен) е начинът да стигнем до няколкото вълнуващи и преизпълващи ни с адреналин минути надолу. Името на Ендуро Гарванец идва от една много трудна и технична пътека над с. Згориград, което бе и център на събитието, а основен спонсор, ако тази дума изобщо е уместна в случая, бе компанията за екипировка Omsight, за която Врачанският Балкан е дом и основно място за вдъхновение и изпитване на продуктите.

Донякъде знаех какво ни очаква; знаех, че врачанските пътеки са спънати и технични, но още първия ден сложността на някои участъци отиде извън обичайната за мен скала за отчитане. Да рискувам или не? - това бе често задаван въпрос през този интересен уикенд и не само по отношение на отделни секции, но и на цели пътеки. И тъй като монетата винаги има две страни, освен сериозните предизвикателства надолу, баирите в тази част на Балкана са много върли и нагоре - дори при положение, че успяхме да си спестим голяма част от дългите изкачвания по асфалт с помощта на автомобилите, пак остана достатъчно бутане и катерене, за да се почувстваме като след тренировка във фитнеса. Изобщо, туй врачанското каране не е като нормалното каране и не е случайно, че местните си имат специална дума за него - тумбенье!

След предястието в събота, което много ми хареса като цяло, но имаше няколко трудни за преглъщане хапки, в неделя по ред причини реших да пропусна основното ястие, т.е. пътеката Гарванец. Казано най-просто, липсваше ми увереност за това, което си представях че ще бъде, съдейки по чуто и видяно оттук-оттам. Впоследствие тези, които се престрашиха да я карат, ме убеждаваха, че съм пропуснал много - възможно е, но както се пееше в една песен, "има дни, в които не върви" и затова не посмях да дърпам дявола за опашката. Сега със сигурност имам една причина повече да се върна във Враца! Мотивация черпя и от многото видяни, но некарани пътеки, както и от изключителната красота на този район - ако не сте били във Врачанския Балкан, значи не сте виждали едно от най-впечатляващите кътчета на България.

Реклама


Събота, 10:30, хижа „Пършевица“. Успели сме да избегнем изкачването по асфалта, използвайки автомобилите си, няма как да си спестим почти зимните условия - мъгла и студ ни посрещат на билото, но организаторите имат опит с такива условия и за добър ден ни раздават по един чудесен бъф от вълна мерино, докато ние попълваме декларации, че осъзнаваме колко труден терен ни очаква с произтичащите от това рискове. А дали наистина знаем?

Има един изпитан метод за преодоляване на студа и той е бутане по стръмен баир. Случайно или не, това е и съществена част от тумбеньето, така че групата ни поема по пистата към стелещата се над вр. Кръстанова могила мъгла.

Спускането започва директно по склона от другата страна - без ясна пътека и без яснота какво крие трефата в туфите си, но със съвсем ясна перспектива за кълбета, в случай че човек не си отваря добре очите.

Докато ние рязко вливаме адреналин в кръвта си, облаците започват да се разкъсват и ни даряват с полупрозрачни панорами, които са сред най-впечатляващите, които съм виждал в България.

Подсичаме още един-два връха, чиито склонове служат като внушителен декор, и достигаме началото на първия специален етап, т.е. на първата пътека.

Докато целим по-чисти линии между нестабилните камъни в тревата, долините под нас сякаш нямат край - в една от тях слиза и пътеката, но преди това поставя пред колелата ни множество препятствия. На места има стръмни участъци с големи камъни, каквито съм виждал само по DH трасетата, но тук е много по-трудно, защото пътеката е тясна и човек не може просто да пусне спирачките, освен ако не разчита да го спре първото дърво.

Покрай потенето, бутането (тук-там) и търсенето на по-лесните линии, не остава много време за снимки, въпреки че есента предразполага към такива. Пък и около мен никой не успява да спусне най-трудните секции. Следите от хората преди нас все пак загатват, че може би са се намерили и такива смелчаци. 

Тумбеньето продължава по един черен път, който е от тези, за които винаги съм се чудел как не свършват само за няколкостотин метра. Средният му наклон създава усещането, че ако продължи няколко километра по същия начин, може да стигне поне до нивото на Мусала. Снимката горе е направена на едно от малкото места, където можеше да се кара, а не да се бута. Досега само бях чувал за него покрай „Велорали из Врачански Балкан“, което заради това изкачване имаше славата на едно от най-трудните ХС състезания в България. Билото, до което трябва да излазим, ни обгръща почти от всички страни, но в крайна сметка след два часа и нещо сме отново в стартова позиция за спускане.

Втората пътека е най-лесната за тези два дни, може би и най-разнообразната. Започва с коктейл от шума и камъни в гората, постепенно се изчиства и остават предимно камъните, а в долната част се отклоняваме по изключително надъхваща горска пътека с множество линии и постоянно меняща характера си.

В крайна сметка успяваме да изпреварим лекия ръмеж, който за щастие така и не прераства в нещо по-сериозно. Увеличаваме оборота на централния магазин с безчет бири и всякакви мезета и сухоежбини към тях, преди да се разпръснем по кръчми и къщи за гости, за да събираме сили за следващия ден.

Както казах, аз реших да пропусна пътеката Гарванец, защото не се чувствах в достатъчно добра кондиция за този тип терен. Може би се прецаках, а може би не си намерих белята - за повечето неща в живота няма сигурен отговор. Във всеки случай се наспах отлично, помотах се доволно и с отвръщането на сутрешния въздух поемаме нагоре по асфалта в посока Леденика, за да спуснем направо четвъртата пътека, която минава за по-лесна.

Да рискувам или не? Все същия въпрос ни преследва вече втори ден. „По-лесният“ четвърти етап се оказва с изключително трудно начало - изровен в песъчливата червена почва улей от мотори, около който за по-интересно има разни прагове и падове през скалите и всичко това отгоре изглежда неприятно озъбено и отсечено стръмно.

Покрай озорването и ококорването, съпътстващи карането по тоя терен, успяваме да изпуснем правилното разклонение, но макар и по грешна пътека, спускането е доста вълнуващо и напрягащо, защото гумите ни нито за момент не стъпват върху стабилна почва - всичко, с което разполагаме, е ронливи камъчета и коловози от моторите в тях.

По обяд вече сме на площада, уж приключили с карането. Голямата група, която се спусна по Гарванец, също се завръща от предизвикателната пътека - повечето хора са с пламъци в очите, същински пожари, които имат нужда от бира за потушаването им. Преди обаче да успеем да се отправим към колите, главният организатор Вальо ни изкушава с поканата да пробваме и неговото домашно трасе, което още е в процес на изграждане. 20 минути бутане, какво пък толкова! След цялото тумбенье, може би ще има и малко по-ритмично и бързо каране...


Един час по-късно достигаме началото на току що направената пътека в състояние сякаш сме тренирали вдигане на тежести. Трасето започва със серия от ужасни серпентини с все още рохкави виражи, като постепенно надолу наклонът става по-нормален, появяват се и скокчета, още виражи и така чак до задния двор на Вальо. Той пръв се спуска, за да ни покаже как се взимат трудните завои.

Уви, само с гледане не става! Пробваме и ние, и повтаряме, и потретяме, ама все нещо друго излиза като резултат!

За щастие надолу вече се поотпускаме, но стресът от първите метри ни държи потни и разтреперани чак до края. Оказва се, че дори и когато става дума за правено от човешка ръка трасе, карането у врачанско си е пак тумбенье! Вече знаете какво е, остава и да го пробвате. За целта скоро ще публикуваме и GPS следи за пътеките от двата дни. Дотогава можете да разгледате снимките в галерията на МТБ-БГ или във форума.


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Вторник, 14 Ноември 2017 19:43 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори