от zappa » Чет Юли 18, 2013 2:03 pm
Мо, Кундера и аз
Седя си на гарата в Бургас и чакам Мо. Гарите са идеалното място за сдухване. По-самотно е от гробища. Ако чакаш някого обаче, е малко по-друго. Паркирал съм колелото до мен и съм разтворил книга. Не, не се правя на интересен, просто обичам да се запознавам с хората по любимите им книги, а тази в ръцете ми е любима на Мо. Някой си Милан Кундера я е написал. Отвратително умен тип. Като Мо. Две седмици съм крякал на висок глас из нета – ще ходя по самотни плажове с колелото, никой не ми се върза, само тя.
- А мен защо не ме покани? – само ми написа преди седмица.
- Да бе, сякаш ще се вдигнеш от София.
- Чакай ме в четвъртък на гарата в Бургас.
Ей такива хора харесвам, само този Кундера ме притеснява. Колко по-добре щеше да е да чете Куелю или някаква друга плява.
Поредният влак влиза с тракане на перона. Аз точа шия, колкото да видя как едно колело се подава от товарния вагон някъде долу и изчезва сред пъстрата тълпа. След малко Мо се хвърля отгоре ми и ме прегръща – мека малка топка чиста радост от срещата ни. Лепва ми една влажна целувка, първата за годината, сигурно и последната.
- Ти направо си изчезнал, бе! Какъв хубав мъж беше, а сега си се свършил. Колко килограма?
- Десет – с гордост отговарям аз.
Тя от мъже твърде не разбира, пътем да отбележа аз. Може би заради това така добре си паснахме. И двамата имаме еднакви интереси – жени и колелета. Карали сме има-няма четири дена заедно някъде из Стара планина, достатъчно, за да се харесаме, пък и е една такава безобразна – кинта и половина, със стърчащи фандъци на главата и очила шест диоптъра. Този Кундера направо ти вади очите, мисля си аз.
- Мо, от тук до Созопол са 30 километра…
- А, никакви такива – качваме се на автобус, а от Созопол нататък сме с колелетата.
- Ама това не е хипарско. И изобщо – идеята беше друга. Ти нали си гледала „Коса”? Е, там не бяха с колелета, но… Как обича филията си Джордж Бъргър? – задавам аз въпрос за 50 лева.
- Идея си нямам.
- Уф, намазана и от двете страни! Никаква хипарка не си ти. Добре, качваме се на автобуса, но довечера сме на палатка – соча аз багажа по колелото си, а то е като витрина на странстващия хипар. Спален чувал, палатка – всичко завързано и готово за употреба.
Няма спор – да пътуваш с автобус си е бърз начин да стигнеш до жените на плажа, но си е дяволски скъпо. След 20 минути сме на Созопол, а там ме чака изненада.
- Сега, тръгваме по тази пътека. Няма коли, стига до Аркутино, страхотна е за колелета - казва ми тя.
- Че ти откъде знаеш?
- Миналия месец бях с една приятелка тук. Карахме до Резово.
- И го казваш чак сега?
Нищо не разбирам. Ако аз бях карал и километър по брега, щяха да знаят и щъркелите в Гърция. Как така няма да се похвалиш? Искам да кажа, че като се напиеш, минаваш през центъра на селото – да те видят всички, да ти се порадват. Иначе защо си се напил? Камо ли геройски да си въртял километри и километри. Ама тя си е такава – малко потайна. А пътеката беше наистина приказна. Движи се само до морето. Минаваш Дюните, блатото със странно име, което така и не запомних, остров Свети Тома – кактуси и пепелянки – и стигаш Аркутино. Райско кътче. Страхотен плаж, малко хора, дъсчени пътечки по дюните до него. Щях да бъда напълно щастлив, но…
- Мо, какво правиш? Няма да си махаш горнището, нали?
Дори не си прави труда да ми отговаря. Ей такива неща вгорчават живота на човек. Достатъчно си прецакан да се озовеш на морето в компанията на лесбийка, но когато тя се окаже и монокинка. Е, идва ми повече.
- Прекрасна гръд, Мо – отбелязвам срамежливо аз.
- Това са цици бе, глупак! Благодаря.
- И все пак… Не биваше. Имах една приятелка, която шест месеца увещавах да си покаже циците. И знаеш ли – когато ги видях, беше по-хубаво от секс. А ти какво? Миналия месец се запознахме, вчера отворих Кундера, а днес вече си по цици.
- Е, няма да те огрее.
- Да де, точно затова…
- А довечера сме на хотел.
- Какво?! А, не! Никакви такива.
- Утре сме на палатка.
Така и не се научих да бъда по-твърд. Правя все пак последен отчаян опит. Задавам въпрос за 500 лева:
- Какво прави Лафайет Джонсън малко след като Бъргър танцува на масата?
- Идея си нямам.
- Уф, чисти с вилицата черното под ноктите си. Абе, ти изобщо гледала ли си този филм? Добре, на хотел сме, но утре…
И бяхме на хотел. За първи път чистата ми вяра в хипитата е леко разколебана. Намираме се на малка тераска някъде в Приморско. Вътре – чисто, климатик, баня. Масата е отрупана с питиета, водка за мен, за нея – Самърсби. Споделяме кой докъде е стигнал с отказването на алкохола. Тя пак била потънала, аз се фукам, че съм се излекувал. Само питиетата на масата ни опровергават, но това са подробности. Хубавото на морето са вечерите му. Е, изгревите също ги бива, ако не си махмурлия, но вечерите задължително са прекрасни. Особено ако компанията е такава. Това момиче умее да приказва интересно дори ако става въпрос за Доналд Дък.
- Хърках ли? – са първите й думи на сутринта.
Обичам го този момент. Естествено, аз съм спал като пън. Няма да се ослушвам цяла нощ дали човекът до мен хърка, я.
- И още как – лъжа аз. – По едно време ми се прииска да съм си на палатка.
- Ох, от алергиите е.
Ако има някоя алергия все още неоткрита за медицината, то със сигурност Мо я има. Денят й започва с една чинийка хапове, различни по големина и цвят. За сенна хрема, черен дроб, за лошо настроение, за мускулен тонус… Вместо да обърне една бира. Ама какво ли разбирам аз.
- Какво ще кажеш днес да не караме по пътя, а да минем през Бродилово и да се спуснем по река Велека до Синеморец? – пита тя.
- От всичко, което каза, разбрах само Синеморец, но да - звучи прекрасно. Поне днес да покараме, а?
И карахме. Само след два часа катерим с нея безобразния баир към Бродилово. Слънцето се чекне на небето, изобщо не се интересува, че някои се опитваме да въртим, а пред очите ми се клати фин воал от мушици. Някак успяват да летят с мен, което не е особено трудно предвид мравешката ни скорост. От време на време се завират в ушите ми с бодро бръмчене, две-три изядох. Горчиви.
- Мамка му! Изчезнете!!! – крещи и ръкомаха моята спътница.
Обръщам се ухилен до ушите. Сигурно изглеждам като пълен идиот, но винаги е ободряващо, когато си сдухан, някой да е по-зле от теб.
- Не им обръщай внимание, Мо. Те дори не хапят.
Поглежда ме с мътното на очите си и хленчи:
- Не, това е кошмарно. И къде е това шибано Бродилово?
- Да бе, за първи път се качвам към река. Сигурно е особено глупава река, щом катери нагоре.
Не катери, разбира се. Ние го правим по някаква височина. Даже някъде го имаше написано отстрани на пътя – 400 и нещо метра. Което означава едно – след малко ще има голямо спускане и край на мухите. Колкото качвахме, толкова спускахме. Шест километра нагоре, шест надолу, което си е честна сделка. Само дето Райко става все по-злобен.
Бродилово си го бива – навъсени селяни и сумтящи туристи. Наоколо – струпани възвишения. Изобщо, идеалното място за криви хора. За колоездачи пред слънчев удар – също.
- Сега, реката трябва да е там, а от другата страна трябва да започва 14 километра пътека по Велека до Синеморец – казва Мо.
- Откъде знаеш? Нали не си била тук?
- Знам – кисело отсича Мо. Бродилово й действа явно.
Там си беше. И пътеката, и реката, и мухите обаче. Открили ни отново, не могат да ни се нарадват. Плътен облак от доволно жужащи насекоми потегля с колелетата ни по Велека.
- Не, ще зарева! – хленчи Мо зад мен. – Това е ад. Забрави за палатка довечера. Искам да се изкъпя, да се наспя… А и в Синеморец има сума от моите. Ще намерим къде да спим.
Тук вече трябва да се даде твърд отпор.
- Никакви такива! Аз съм хипи, гледал съм петдесет пъти „Коса”, тази палатка не я разнасям за баласт.
- Не се сърди, ама и аз мъкна спален чувал. И знаеш ли какво – вече знам, не съм никакво хипи.
- Коя е най-тъпата реплика в „Коса”? – задавам унило въпрос за първа сигурна сума.
- Нямам идея.
- Първата реплика във филма. Когато бащата изпраща Клод Хупър Буковски до автобуса и го пита дали си е взел всичко. Разбираш ли – какво правим, ако милият Клод е забравил четката си за зъби например? Какво? Майната му на автобуса и на войната, тате. Връщам се за четката, забравих я. И? Финални надписи, никаква война, никакви „лет дъ съншайн ин” и прочие. Спи, където искаш, аз ще бъда на палатка.
И бях. Опънах я над устието на река Велека. Красота и хипария. Нека Мо се дави в алергични кихавици сред отвратителни меки матраци и климатици. Кой знае, може и хазяйката да й пусне, нека й е гадно.
Тъкмо съм разпънал моята красавица, квадрат и половина пълен с паметни нощи, когато чувам кротко трополене над мен. Не, това не може да е истина. Заваля. Сигурно не схващате целия ужас на ситуацията, но имам богат опит с дъжд и палатка. Точно тази палатка, за съжаление. За кратко бяха й дали дори име – Подводницата. Имам предвид, че е изключително влаголюбива. Ако вали дъжд един литър на квадратен метър, да речем, то този литър ще е точно в моята Подводница. Не знам как успява, но е факт. След малко разбирам как – под мен започва да извира вода, точно под краката ми, по шевовете шуртят пенливи ручеи. Нагъвам найлона и правя сбор на реките в ъгъла. Там се оформя едно очарователно езерце, където вече плуват удавени паяци. Аз клеча насред водата, вдигнал спалния чувал в едната ръка, поне той да е сух. Водата се вдига над подметките ми, целият съм мокър, а чувалът е сух. Само на мен ли ми се струва идиотско решение? Майната му! Пльосвам чувала под задника си и сядам на острова сушинка. Едва запалвам една цигара, всичко е мокро, тръскам направо в езерото в ъгъла. Това хипарите са били егати глупавото племе, от мен да знаете.
Около полунощ спря, но аз вече съм си променил напълно мнението и за Милош Форман, и за Джон Савидж. Само са ни лъготили във филма. Спяха на открито, къпеха се голи в реката, ама един дъждовен ден не видях в целия филм. Май само когато пикаеше Джордж Бъргър - там, където видя снимката на Шийла във вестника, се мяркаха някакви локви. А, чакай, бе – преди това танцуваха в дъжда. Цветя, усмивки и дъжд. Не на мен тия. Дъждът е студен и мокър, някак не върви да се хилиш и танцуваш. Е, ако имаш един чадър под ръка, току-що си изпратил любимата си, може да потанцуваш по тротоара, но задължително после ти трябва нещо повече от мокра палатка, за да не се превърне усмивката ти в озъбване. Пък и това беше в друг филм. „Аз пея под дъжда” май се казваше. Да дойде сега, че да ми запее. Гадове мръсни.
Утрото все пак е далеч по-добро от нощта. Подавам глава навън, колкото един комар да отнесе къс от скулата ми. Измъквам се целият, едва не ме вдигат. От дъжда са озверели. Полепват по мен – единствената храна в района, а аз с носталгия се сещам за вчерашните кротки мушици. Това е положението. Сега трябва да изтикам километър кал и локви, за да се добера до асфалт, после ще му мисля. Синеморец е на един баир разстояние, а там има всичко – кафе, водка, цигари.
Сякаш сме си уговорили среща с Мо пред кафе автомата. Тя е там – бодра, наспала се, ухаеща на сапун. За хазяйката не питам, да не се ядосам съвсем. Май не й е било толкова гадно, колкото й пожелах. Аз също го раздавам свежар, макар душицата ми чак да е подгизнала от толкова дъжд.
- Къде ще караме днес, Мо? – питам бодро, като с края на окото си следя един прекрасен екземпляр. Едър и напет циганин с бутилка бира в ръка, няма девет още. Дясната му ръка забележимо се тресе. Спокойно, приятел, след малко ще ти мине.
- Прекрасен е, нали? – поглежда Мо в същата посока. – Има нещо страшно секси в него. Ама е от нашите – виж му ръцете. Знам една пътечка, много не е за каране, но се движи все по брега, чак до Силистар.
По улицата се задава един от местните. Маха за поздрав на циганина:
- Бояне, не е ли малко рано за бира?
- Ба! Мъжете в Бродилово вече бият жените си, рано било – и отпива юнашка глътка.
Споглеждаме се с Мо и се ухилваме.
- Щом минават туристи, значи ще минем и ние – казвам изпълнен с оптимизъм. Оптимизмът, вече знам, е куражът на глупаците. Тогава обаче ми се стори прекрасна идея.
- Първо ще направим плаж, а после по пътечката – организира деня Мо, а аз кимам сговорчиво насреща й. Свикнал съм да ме командват жени, такъв съм си – смотан.
Замъкна ме на някакъв плаж, чакайте да се сетя – „Липите”, точно така. Хубаво местенце – падал се третият плаж на Синеморец. Надолу имало още, те пък били „Листите”. Пълно е с хора обаче, което не е чак толкова зле. Все пак половината са жени, оскъдно облечени. Ей там една се е надупила и търси нещо в чантата си. Прекрасна гледка, аз ценя такива неща.
- Ох, дано не го намери скоро! – простенва приятелката ми.
Поглеждам я стреснато. Впила е жаден поглед в женския задник, стиснала устни. Да, определено едни и същи неща ни вълнуват, само за хипарите нещо се разминахме.
- Няма, Мо. Още дълго ще го търси – успокоявам я аз. Така де, и на нея не й е лесно.
Обръщаме се по корем, хем и гледката да ни е под око, и захващаме дълъг разговор за видовете женски полови органи – толкова различни, толкова интересни. Имаме какво да си кажем с нея определено.
- Хайде да тръгваме, че Силистар е далеч – казва тя след малко, като скача и сгъва хавлията си в движение. Вече е надушила овцата в мен и командва. Аз нямам нищо против. В този живот ще е така.
Трудно намираме пътеката, всичко е превзето от тръни и храсталаци. Съвсем определено не става за каране, то и за бутане е трудна, за каране – съвсем. Но пък е наистина живописна. Завой след завой – все нови и нови плажчета. Малки, единични, мяркат се самотни нудисти, които стреснато се обличат, като ни видят. Няма нужда – ние от мъже не се интересуваме. Да буташ обаче по тези кози пътечки си е гадост. И водата свършва. Най-накрая стигаме до някакъв голям плаж. Абсолютно празен.
- Този е последният – казва Мо. – После няма нищо.
- Откъде знаеш?
- Знам – пак е станала кисела и нервна.
- И как така няма нищо? Ние в нищото ли отиваме?
- Уф, хайде да починем тук. Хем ще си направим плаж - отбягва въпроса ми тя.
Снощи почти се удавих, днес ще се изпържа – тук дори няма задници за зяпане.
- Добре, Мо, както кажеш – блея аз. От опит знам, че това успокоява жените. С лудите и жените трябва да се съгласяваш.
Оставям я зад гърба си и се покатервам по сипея, за да видя как изглежда нищото. Ами като нищо си изглежда – все същата пътечка, само че с повече тръни се губи някъде в гъсталака. Връщам се назад и зяпвам от изненада. На плажа се е появила нудистка. Нудистка с очила. „Ама точно когато си мисля, че не може да стане по-зле, ти измислиш нещо такова, че…” – това пък от кой филм беше? Аман от филми! Така де, мислиш си – зле е да си с лесбийка на море, по-зле е тя да е по монокини, а най-зле ли е, когато се разхвърли дибидюс гола, точно преди нищото.
- Писна ми от глупавите ти предразсъдъци – обяснява ми тя някак съжалително. – Тук няма никой, пък и аз така съм се пекла дори на Созопол.
- А аз никой ли съм? Даже Кундера не съм прочел още – хриптя възмутено. От жаждата ли, от слънцето, нещо друго, ама гласът ми съвсем е изчезнал.
- Стига хленчи, ами ми намажи гърба.
- Гора от клитори да сънуваш! И да си дребен охлюв, да не можеш да ги стигнеш – сърдито мърморя аз. – Отивам да се къпя.
Имам нужда, честно казано. Вземам сапуна и влизам в морето. Ядно се търкам, слънцето жули като с шкурка гърба ми, а жаждата е направо убийствена. Излизам, колкото да разбера, че Оня горе все още ме обича. Оставил е едно шише с вода, току до Мо. Надигам го, пия на едри глътки. Плюя. Морска вода. Кой идиот ще напълни шише с морска вода, ще му врътне капачката, пък ще чака друг идиот, дето ще пие.
- Мо, хайде да тръгваме. Някъде там е Силистар. Трябва да има студена бира – примлясвам с пресъхнала уста. – Бира и царевица. Нали ги знаеш - едри кочани, поръсени с много сол. Пък и Резово искам да видя.
- А, не! Никакво Резово. И отсега ти казвам – утре е ден за почивка. Прави си плановете без мен – тотално се е сдухала, което не й пречи да се върти под убийственото слънце.
- Все пак, помниш, че идеята беше твоя, нали?
- Ох, само да беше твоя… Какво щях да те направя – ядно казва тя, но се надига. Избутваме с мъка сипея и пак същото – тикане, носене, жажда. Започвам да си мечтая за една грозна буря. Вдигам глава нагоре – синьо и ясно небе. Явно по тези ширини вали само когато си в палатката си.
- Не, не мога повече – казва след малко Мо. – На прага съм.
- Я не ми се предавай. Там някъде е студената бира, едри кочани царевица, нали помниш?
- Искаш ли да се качиш горе – сочи тя един грозен баир, - да видиш дали няма път.
- Не искам, ама ще ида. Стой тук - казвам аз глупаво, сякаш има опасност да се отдалечи, свирукайки си.
Покатервам се сред тръни и драки, колкото да видя един мижав път. Мижав, ама път. Вървя по него около 500 метра и виждам най-прекрасната гледка на света – грозни, дебели туристи си пият бирата в далечината. Силистар, мамка му! Връщам се надолу, придавайки си унил вид.
- Има път, кажи ми, че има – тихо простенва Мо. Наистина е приключила с карането. Поне за близките два-три дни.
- Силистар, човече! Силистааар! – кресвам, отказал се да разигравам театри.
Мо скоква и ме прегръща, все едно пак сме на гарата. Мека топка, пълна с радост.
- Не по този път, по онзи – сочи след малко, въртейки педалите.
- Откъде знаеш?
- Знам – весело казва тя.
Километър и нещо спускаме, промушваме се покрай една бариера и сме на плажа. А там – огромни студени бири, едри кочани царевица и грозни туристи, които просто нямат идея какво си имат, безценни съкровища, на една ръка разстояние.
- Аз плащам – казва Мо.
Сезам, отвори се! Първата бира я пия на екс, втората – като дебел турист, отегчен от дебелото си семейство. Царевицата – с много сол, да побелее чак, така я обичам. Паля една цигара и се оглеждам. Хубаво е тук, само да нямаше толкова хора, бързо им се насищам. 15 минути са ми достатъчни, за да ми писне от тях.
- Давай да се махаме, Мо. Резово трябва да е на 4-5 километра.
- Забрави! Прибираме се – кратко казва тя.
Яхаме колелетата, а на асфалта се пръсваме – аз на юг, тя на север, все едно си имаме уговорка.
- Мо, моля те – спирам с колелото аз, - искам да видя Резово.
- Ама там няма нищо, наистина нищо.
Е, наистина няма кой знае какво. Отидохме все пак. Едно малко плажче, колкото за двама нудиста, стига да не шават много. Виж, турският плаж отсреща е наистина огромен. Огромен и пуст. Прибрахме се по асфалта. Понякога наистина се чудя как успяваме да си причиним такива мъки ние, колоездачите. Да бяхме го врътнали по него, щеше да ни отнеме половин час, не повече. Ама и бирата нямаше да е вкусна, да не говорим за царевицата изобщо. Аз си правя огромна маса на една пейка – магданоз, сирене, чушки, домати. Пълна селяния, но вече съм се откачил от нормалното. Мо спи в квартирата, много й дойде на милата. Правя планове за утре вечер. Сещате ли се какво е? Джулай, мамка му! Джулай! А аз съм на точното място.
Следващия ден го прекарваме в ядене, пиене, разговори за жени. Мо категорично отказва да чуе дори за колело. Мен пак ме е валяло през нощта, но слаба работа. Направо дреболия. Дъждец някакъв.
- Дори не миришеш – с уважение казва Мо съвсем сериозно, докато отпиваме от чашите. Седнали сме на сянка до една чешмичка, пред нас е разрязан пъпеш, водка и бира - колкото щеш.
- Мо, с къпането е като със секса – много шум за нищо. Я виж как добре се разбираме с теб и без секс. Какво ще кажеш да се вземем? Отдавна си мечтая за брак с богата лесбийка.
- Лесбийка съм, но определено не съм богата.
- Съществен недостатък, Мо. Много съществен. Утре ще посрещаме слънцето, нали? Джулай е все пак.
- Много рано изгрява това слънце, едва ли.
- Как можеш да спиш, когато имаш такъв важен повод за ставане?
- Добре де, ще видим.
- Аз мисля да спя в спалния чувал на плажа, тази палатка нещо ми опротивя.
- Колкото до палатката ти – лично ще й натроша рейките. Как можеш да вземеш такъв боклук?
- Ми бяхме пияни с един мой приятел, Симо. Дойде ни ентусиазма, знаеш как става, влязохме в един магазин и казахме – една палатка, ако обичате. Дадоха ни тази. Залежала стока сигурно.
Нощта срещу Джулая си я изкарвам, както й планувах – на плажа, натикан в чувала. Около мен е странно пусто, все пак утре е събитието. Само отзад, под дърветата, има стан на мъртво пияни метъли. Дерат се, надуват вехти парчета, не ми пречат. По някое време през нощта се събуждам от зверски студ. Подавам глава от чувала, за да проверя за колелото си. Там си е – завързано за една гума, кой знае откъде появила се на плажа. Още няма никой. Странна работа. Дърпам чувала над главата си, усуквам го на възел и го затискам с главата си като някакъв гигантски лук. Ако не се задуша, може и да се стопля. Спя на ледени пресекулки студ. Събужда ме познатото трополене. Мамка му! Измъквам се от чувала, колкото студеният вятър да ме засипе с ледени капки дъжд. Оглеждам се – сам съм. Целият плаж е за мен. Джулая – също. Дори метълите са се скрили някъде. Бързо събирам чувала, вземам колелото и се скривам под навеса на близкото капанче. Забравили са радиото да работи – Бойко не знам какво си, избори във Варна, протести в София. Не мога да си представя, че някой се интересува от такива глупости. Някакви съвсем далечни неща, случващи се в Пакистан, да речем. Треса се целият. Боже, какъв студ! По-самотен и студен Джулай не съм карал – аз, новините в 4 сутринта и мокрият ми спален чувал. Ако се движа, май ще е по-добре, мисля си. Качвам се на колелото си и завъртам към Подводницата. Километър и нещо кал, студ, дъжд и мрак до нея, но наистина се стоплям малко. Тя, милата, вече наистина не прилича на нищо. Рейките й са се натрошили от вятъра, платът се е засукал като парцал около тях, а комарите жилят като оси. Добре де, как летят и в дъжда тези гадове? Поглеждам към морето – мръсно сива валма от светлина се опитва да изплува от водата.
- Честит ти Джулай, Милене.
Не знам защо, но ми става едно хубаво и спокойно. Какво пък, май хипарите все пак му разбират.
Кундера и аз
Въртя към Бургас, зад гърба ми са Джулая, Синеморец, Мо. Качих я в автобуса за София в Приморско. Само Кундера продължава с мен. От дъждовете е набъбнал поне до Толстой, но си е в раницата. Отиваме в Поморие – такива са ми плановете. За шосейното колоездене или добро, или нищо – затова ще замълча. Единственото хубаво нещо, докато колите профучават в отровни колони покрай мен, са джанките – основното ми меню следващите 5 дена. Трупам опит. Тези огромните, дето са оцветени като ябълки, не стават. Тоест, много са вкусни, но след първото кило, устата ти камащисва. Не я знаете тази дума, нали? Никой не я знае – само майка ми е наясно, от нея съм я чувал. Малко хора са в състояние да са толкова лакоми, че да изядат кило зелени сливи, аз съм от тях. После чак зъбите те заболяват, а устата ти камащисва. Абе, все едно сте правили конилингус на болна от трипер проститутка, би трябвало да е същото, не знам. Виж, има едни медножълти - с тях можеш да се нахраниш. Час по час спирам и се тъпча, а колите свистят покрай мен.Около 7 вечерта влизам в Поморие. Небето над мен се мръщи, ама не вярвам да вали. Дори аз не съм такъв карък.
И заваля! Ама като в Маркес – сто години дъжд. Това не е дъжд, а потоп. Плувам по реката с колелото и търся устието й, плажа всъщност. Този град ми се стори огромен, заради дъжда сигурно. Тънък и дълъг като краставицата на Мирча Кришан. Светофар след светофар – край няма. Някакви чадъри в една пресечка, плажни чадъри. От онези, охраняваните – дето им искат по десет лева. Не вярвам обаче някой да седи и да чака туристи с карнетки в ръка. Пък и чадърът си е чадър – става и за слънце, и за дъжд. Разпъвам палатката си под един, паля фара на колелото си и го защипвам отгоре. Вадя книгата и разбирам, че Кундера е невъзможен за четене. Ползвали ли сте повторно тоалетна хартия? Аз съм го правил. Невъзможно е обаче да четеш книга, от която тече вода, просто няма как да стане. Въздъхвам и се увивам в спалния чувал. Странно, но това беше най-топлата вечер от всичките девет.
На сутринта рано-рано потеглям за Шкорпиловци, ще се отбия за малко на Иракли, колкото да го видя. Имам чувството, че всички тази сутрин са станали с една-единствена идея – да убият някой колоездач, който и да е. Друг идиот със сигнална жилетка по пътя не видях, така че аз съм жертвата. Атакуват ме фронтално, налитат ми в гръб. Тирове по 30 тона, лъскави лимузини, гнили таралясници, всички искат едно – тази вечер да спя най-накрая на сухо, в ковчег. На няколко пъти се хвърлям в джанките покрай пътя, но оцелявам. Тъкмо повод да се нахраня. Като ще съм мъртъв, поне да съм сит.
Иракли – два километра, виждам табела вдясно от пътя. Само да го видя и веднага за Шкорпиловци. Тесен път вие покрай телени огради. Навсякъде има табели – „Частна собственост! Не влизай!” Никак не ми изглежда хипарско, какво толкова го хвалят. Вярно, зад табелите има само бадемови горички с трева до кръста и някакви грозни, изоставени строежи, но си е потискащо. Бях чел за някакви протести, някога в предния си живот. Това ли е плажът? Уау! Това Е плажът! Страхотно място, сега разбирам за какво е цялата дандания. Дълга пясъчна ивица, палатка след палатка, нудисти, угаснали огнища, хипари, групари – няма такова място! Тук просто не може да си самотен. Малка рекичка кротко се влива в морето, отдъхвайки си от бързеите. Подивяло племе от загорели дечица беснеят из нея. Строят бентове, бият я с пръчки, крещят, плискат се. Озъртам се възхитен. Някъде тук трябва да е онази ябълка, дето Адам я е отхапал. И аз бих изял една, че тези джанки взеха да ми писват. И гора – колкото щеш. А гората е сянка и подслон от дъжда, кимам ухилен на себе си. Само дето в рая не вали никога. И тук не валя. Край на стоте години дъжд, край на стоте години самота. Тук ще векувам.
Разпъвам палатката си навътре в гората и си приготвям един наръч с дърва. Водя лична битка с огъня вече десета година, но не смятам да се предавам. Зад гърба ми са стотици незапалени огнища, стотици студени вечери. Искам да кажа, че вече десет години правя опити да запаля поне един-едничък, ако ще и мъничък да е. Най-големият ми успех е смрадлив пушек преди около четири години. Помня го с гордост.
Отварям картата и се взирам в нея. Има някакво селце Емона, кой го знае какво е, но поне ще има кръчма. Обожавам селски кръчми. От мен да знаете – отидете ли някъде, не се мотайте по музеи и крепости, зарежете ги. Трябва да посетите три неща: гробищата, църквата и кръчмата. В този ред. Поглеждам пак в картата – всички пътища по нея изглеждат еднакво равни и достъпни, измамна работа. Шест километра стръмен макадам, толкова се оказа. Веригата не се отлепя от първата плоча, но пък и нито една кола не ме задминава. До табелата на селото заковавам колелото и гледам невярващо пред себе си. Защо никой не ми каза? Защо?! Цялото море е пред погледа ми, по-голямо от небето дори. Схлупени къщурки се стичат по хълма към него и се разбиват малко преди нос Емине. Разхвърлени са рехаво, все едно не си говорят, скарани от години. В средата, съвсем безразличен към кавгите около себе си, се извисява кръст – църквата. Този път обаче ще я карам в обратен ред – първо кръчмата. Пълна глупост е онова за пътищата и Рим. Нищо подобно. Всички пътища си водят към близката кръчма, иначе няма никакъв смисъл от тях, нали? Заради това изобщо не питам къде е, пътят ще ме заведе. Подминавам две момчета и две момичета, сигурно и те търсят кръчмата, ясни са ми, и подхвърлям извинително:
- Туристи ли сте?
- А не, бе! Просто минаваме по работа – отговаря ми едното.
Заслужавам си го. Като задавам тъпи въпроси, какви отговори да получа.
Както си и знаех, пътят свършва точно в кръчмата. Сенчест покрив от тръстика се е протегнал над терасата, по която са наредени пластмасови маси, люлка и саксии с цветя. Обещаващо. Бутам дървената рогозка, виснала на входа, и влизам. Имам 600 километра зад гърба си, сега разбирам, че всеки метър от тях е бил заради този миг. Гледката е толкова невероятна, че в първия момент примигвам, за да я прогоня. Плътна миризма на мухлясал тютюн бърка в носа ми, срещу мен е тезгяхът (не е бар плот), зад него – рафтове с локум и бутилки алкохол. Тук-там, за пищност може би, са разхвърлени пакетчета солети. В средата им се синее вафла „Боровец” – изправена е на височина, гордостта на асортимента явно. В ъгъла, с гръб към мен, без да ми обръща никакво внимание, седи жена на около 60-65 години. Шумно блъска по клавиатурата на чисто нов лаптоп, процеждайки по някоя ругатня от време на време. През рамото й се виждат колони с карти. След 4 дена, толкова ми трябваха, за да се нарадвам на тази гледка, ще разбера, че това си е обичайният ден в кръчмата – Снежа си реди пасианси. Пред нея има чаша мастика, от която шумно отпива на всеки пет минути, колкото да махне миризливата цигара от ъгълчето на устата си. Огромен телевизор „Нео” се дере с гласа на Ани Ленъкс, а един взвод балерини й припяват – „та-ба-да-та-та-туп-туп, а-а-а!” Страхотно е! Имам богат опит с кръчми и никога не съм си тръгвал разочарован от някоя, в която се продава локум, но признавам – в кръчма като тази никога не съм бил. Това вече наистина е раят. Иракли, Емона… - просто фоайето към него.
Пасиансът явно не излиза, защото Снежа блъска ядно за последен път клавиатурата и някак ядосано се обръща към мен:
- Какво ще обичате? – гласът й е като на младия Килмистър, преди още да му пораснат брадавиците по лицето. Ще ми се веднага да й уредя среща с Костурица, за да спре с неговите скучни измислици. Що изобщо се занимава с глупости, когато Снежа я има от плът и кръв?
- Водката по колко е? – питам и се взирам в нея, искам да я запомня завинаги.
- Два лева – отсича с нетърпящ пазарлъци глас.
- Вярно? – очаровано й се обяснявам в любов.
- Скъпа е, нали? – понижава примирително глас тя. Имам чувството, че е готова дори за пазарлък. – Ще искаш ли?
- Да, да, разбира се – сто грама – бързо казвам аз. Не добавям, че искам и лед. На такова място водката се пие само когато температурата й стане подходяща за инхалации. Измъквам се на терасата с чашата в ръка, сядам на стола до люлката и се заричам, че всичките дни от оставащата ми отпуска ще прекарам тук. А след това ще взема неплатена. Пък после ще напусна работа. Иракли, Емине, морето – всички е градината на Снежа. Дори кръстът на църквата гледа с уважение насам.
Отдолу се задават хлапетиите.
- Свършихте ли си работата? – крещя аз. – Идвайте! Водката е два лева, бирата – лев и петдесет.
- Вярно? – викат невярващо.
- И никакви пазарлъци – хиля се аз. Боже, колко е хубав животът!
Качват се при мен и без да питат просто се тръшват на масата ми. Толкова са хубави. Сякаш Бог току-що ги е изгладил с ютията и ги е наредил на витрината. Момичето срещу мен е с някаква невероятни пъстри шевици по широката си риза, все едно съм се върнал 60-те, момчето – босо и нагло, другите двама са тихите в компанията. Аз се кротвам в ъгъла и ги гледам през чашата.
- Умирам от глад! – простенва красавицата. – Я виж какво има вътре.
Тихият влиза неохотно. След малко се измъква с една двулитровка, негодувайки:
- 3, 50! Егати скъпотията! Няма нищо за ядене. Само сладолед. На 4 минути.
- Как на 4 минути? Готвят ли го, какво?
- Ми така. Затвориш ли хладилника, не може да се отваря преди четвъртата минута.
Слушам очарован. Магическо място.
- И какво ще ядем довечера? – пита момичето с хипарските дрешки. Съвсем са забравили, че съм на масата. Главичката й е като на врабче. Толкова красива! – Ей, момчета, ще ви сготвя леща! Само дето нямаме тенджера - добавя тъжно и притихва.
- Ще я направим в шише. Найлоново – казва наглецът и вдига шишето от минерална вода пред себе си, за да го видят всички.
Накланям се напред, за да не изтърва нещо. Другите мълчат. Най-накрая красавицата не издържа:
- Нали се сещаш, че няма как да стане процесът на кипене и прочие.
- Глупости! Варил съм си супа така – отговаря момчето. – Е, малко се деформира – показва пак шишето той – става нещо като… хм, плондер. Сигурно не е много полезно, ама не се топи. Чакайте, ще ви покажа.
Грабва запалката пред мен и я поднася под чашата си с бира. Чашата му наистина е найлонова. Бирата вътре закипява. Язък! Но чашата си е здрава. Поглеждам го с уважение, а червата ми къркорят неприлично.
- Бе, глупости! – казва малката. – Ще ви изпържа картофи.
- В какво? – в един глас изреваваме всички и веднага млъкваме, така, както сме изревали. Глад.
Слънцето започва да пада, а компанията си тръгва надолу в препирни. Леща, картофи, домати – това са наистина важни неща в Иракли. Ставам, качвам се на колелото, поглеждам назад, утре пак съм тук, и спускам надолу към огъня. Сто и нещо си на нула. Толкова става резултатът между мен и огъня след малко. Свикнал съм, но след има-няма година, кой знае, може пак да успея да извадя миризлив пушек. Влизам в палатката си, увивам се в чувала, имах едни съседи вляво от мен, тръгнали са. Сам съм в цялата гора. Поне на около 500 метра наоколо. Толкова е хубаво тук!
На сутринта се будя. Вадя фотоапарата си – единственото нещо, което не ползвах дотук от багажа си. Защо ли? Ами просто се инати. Не иска да снима. А апарат, който не снима, е нещо като… Не знам. Срамежлива проститутка? Става обаче за огледало. От екранчето ме гледа някакъв брадясал тип с гурели и кръвясали очи – истинското ми аз. Само, не знам защо, брадата ми се оказа някакъв келяв модел – рижава. А аз не съм рижав, поне доколкото помня. И глад, майка! Зарязвам палатката и покъщината и завъртам към магазина. Да, на Иракли има дори магазин. Абе, идеалното място. Още не е отворил обаче. Седем сутринта. Гладни, чорлави хора се щурат пред него и се взират с надежда към пътя. Надигат се бири. Един дядо е седнал на единствения стол – играе го колега, пазач. По пътя се задават група младежи с огромен чувал, боклука им. Голям проблем . Дядото се изправя като куче в очакване на сблъсъка. Просто в Иракли има три малки кофи, от онези, дето се поставяха някога пред къщите. Мечтаех си да стана боклукчия, когато бях малък и гледах как тези романтици въртяха казаните към камионите. Помните ли? Едва ли. Боклукчия или космонавт – такава ми беше дилемата. Е, станах пазач.
- Шшш, ей! Къде, бе! Ей, на вас говоря – виква дядото след тях. Така да мразя скандали.
- Какво си се развикал?– виква нервно едното момче. – Ще си хвърляме боклука.
- Другаде! – отсича колегата. – Това е частен казан.
- Искаш ли да ти го изсипя в краката?
- Пробвай се – ежи се дядото. – Камерата виждаш ли я? Пробвай се.
Момчето видимо се разколебава.
- Мамка ви и еколози – тихо вмята дядото, - що не си го изсипете на Орлов мост?
Толкова ми стига, мразя скандали. Мятам се към колелото – към джанката. Закусвам с едно кило едри зелени сливи и поемам към Снежа. Там няма кавги, сигурен съм. Само че толкова рано дали ще е отворила? Седем и половина. Работи, разбира се. Снежа е захапала цигара и реди пасианси. Аз тръгнах ли изобщо вчера?
- Едно кафе – поръчвам си аз. – Колко?
- 50 стотинки. Скъпо е, нали? Искаш ли?
- И още как!
Разполагам се на терасата, вадя книгата. Вече почти е изсъхнала, но е набъбнала най-малкото до „Одисей”. Времето разочаровано прави завой и заобикаля кръчмата. Няма работа тук. Около обяд се измъкват местните дечурлига. Вадят пръчки и започват да се бият. Аз имам неустановено отношение към децата. Някак не можеш да седнеш на бутилка водка и да водиш свестен диалог с тях, много по-умни са. И тези – извадили са някакви странни оръжия, еленските рога, стенобитен арбалет, каквото и да значи това, пушки – всъщност клоните наоколо. Дай на едно дете един квадратен метър пясък – няма да скучае до вечерта. Пък ние все си търсим бутилката, клоните нищо не значат за нас.
- Хайде да извикаме Мариана – казва едното.
Всички хукват в неизвестна посока, а след малко се чува нестроен хор.
- Марианааааааа!
Сещам се, че трябва да заредя мобилния си. Тъпак! Ти си в рая, бе! Тук няма никакви оператори и прочие дивотии. Просто викваш, който си искаш. А който ти трябва, е на един вик разстояние. От какво друго имаш нужда?
- Дързост или откровение? – задава се тълпата малки хора след малко. – Не можеш, не можеш….
Ей, бях я забравил тази игра. Не можеш, не можеш да целунеш Мариана, нещо такова ще е. Оставям книгата с кориците нагоре, облягам се назад и примижам като котка. Преди малко Кундера ми обясняваше, че животни те още не били излезли от рая. Наоколо са, значи.
- Дързост – пожелава си едното хлапе долу. Целува му се, мамка му.
- Не можеш, не можеш… - почти съм заспал – да спукаш гумите на това колело!
Ококорвам се и скачам. Наистина нищо не разбирам от деца. Що не се целуват, а искат да пукат гумите ми, някой да ми обясни.
- Ей, ей, гадове малки, какво мислите да правите с колелото ми?
- Още не сме решили – гадно отговаря едното.
Вече имам съвсем определено отношение към децата. Получих просветление в този миг. Мразя ги.
- Недейте така де – мъча се да се разбера с добро, сякаш мога по другия начин. Толкова да съм смотан, значи. Смотан, с рижа брада. Издърпвам си колелото и го подпирам под терасата – далеч от пукачите на гуми. За да се успокоя, влизам при Снежа и прекъсвам пасианса й.
- Един чай, колко? – питам аз. Трябва да пестя всяка стотинка, останал съм със 7 лева.
- Чаят е безплатен…
- Не е скъпо – прекъсвам я аз. – Един чай.
Следващите два часа чета, пия чай и охранявам колелото си.
„За тялото, което я беше предало и което тя беше прогонила по широкия свят, сред другите тела…” Ех, това е хубаво, казвам си аз и пак захлюпвам книгата. Паля цигара, дърпам бавно, да има за повече. Почват да идват и туристи. Аз само подслушвам, пия чай и мързелувам като преял лъв, ако може лъв да преяде с кило сливи. След малко се изправям на стола и поглеждам надолу. Всичко от кръчмата е „надолу”. Баща, майка и две деца. Тези са от ситния сорт, нямат и три години, едва ли имат желание да пукат гуми, но знае ли човек. Не, не вярвам – особено в това състояние, в което се намират. И двете са заспали в невероятни пози, уморени от баира. Едното е разперило ръце на звезда, превързано за корема на майка си – кенгуру ли му викаха? Другото виси с главата надолу, през рамото на бащата. Той го е стиснал за краката и го е преметнал – краката отпред, главата зад гърба му. Така може да спи или мъртво пиян човек, или дете на три години. Никой друг. Не, не са опасни, казвам си аз. Наивник. Врагът е вероломен, използва всякакви хитрости. Едва са сложили единия младенец в люлката и той надава боен рев. Атака! Сварва ме неподготвен.
- Аааааааа! – крещи, та се къса. – Ааааааааа! Ааааааааа!
Другото също се е събудило. Поглежда с възхищение колегата си и започва да реве, да го надвика. Вадя от кобура последното си оръжие - придавам си унесено-романтично изражение, каквото се предполага, че имат четящите Кундера при вида на ширнало се море пред очите им. Не помага.
- Еееееееее! – крещи в захлас. – Ееееееее! - не е истина. Свивам глава между раменете си, много по-силни са от мен. Оглеждам се – трябва да свивам знамената и да се оттеглям. Победата е ясно за кого. Късно е обаче. Пътищата за отстъпление са отрязани.
- Ааааааааа! – напада с вик боецът. Повлякъл е един пластмасов стол и го размята по цялата тераса. Откъде му дойде тази сила? – Буч! Буч! – блъска стола в мен и ме зяпа с възхищение. Това вече е унизително. Дори в битките си има правила. Никой не рита предалия се. Озъртам се за помощ към майката. Ако има някой по-възхитен от малкия изрод, това е тя.
- Не са ли сладки? Боже, каква лудница!
А бялото знаме не видя ли? Не е по правилата.
- Буч! Буч! Буч!!! – блъска ме със стола в колената. Ей така ще си замина – пребит и безпомощен – от тригодишно хлапе.
- Колко са енергични само – надъхва ги и бащата.
Кажете ми сега, ако утре, на някое събитие в сенчеста механа, аз скокна, хвана стол и започна да крещя и да ви блъскам с него, няма ли да бъда изваден с усмирителна риза на секундата? Защо на малките изроди всичко е позволено? Помня на един купон, преди 1000 години, имаше един от тези подли бойци. Какво правеше там, нямам идея, но нещо не беше на кеф – болен беше. По едно време взе да повръща. И нали е малък и сладък, не и според мен обаче, веднага се намери един пиян до козирката, който му подложи шепички.
- Не е ли сладък? – прехласваше се и той, докато малкият доволно бълваше в ръцете му.
Имам десетки приятели и хиляди напивания зад гърба си. Никой от тях не се сети нито един път да ми подложи шепи, когато повръщах, камо ли да ме похвали колко съм сладък. Малките изроди обаче – на тях е позволено всичко.
- Ау, нещо замириса - казва майката. Не това очаквах от нея. Толкова е подло.
- Госпожо, ние, хипарите, така си миришем – отварям уста да я контрирам с достойнство, но тя ме изпреварва:
- Наакал се е.
- Кой, аз ли? – и тази реплика преглъщам тъкмо навреме, колкото да видя как дългата ръка на майката придърпва авангарда на армията и я слага на коленете си. Смъква й гащите. – Да, рядко… - констатира тя. – От какво ли е?
- Зелените сливи, няма какво друго да е – казвам този път на глас, а жената ме поглежда все едно съм идиот. Оттеглям се с достойнство. Качвам се на колелото и доволен се спускам по пътеките към палатката. По пътя изяждам още едно кило сливи, но нещо не ме засищат. Отбивам се в магазина, броя левчета, решавам да се отдам на разгул – един хляб, маргарин, шарена сол, цигари. 28 стотинки, толкова ми останаха. Бутам колелото по плажа, а в раницата ми – цялата пищна софра за довечера. Виждам насреща компанията от вчера. Невероятната красавица с пъстра риза, наглият, тихите.
- Момчета, момчета – спирам ги аз. – Чакайте, имам да ви питам нещо важно…
- Ооо, как си, пич? – прегръща ме наглият, сякаш сме дружки от деца. Тук, в Иракли, големите неща са лесни, трудното са дреболиите.
- Успяхте ли да сварите леща в шише? – задавам аз важния въпрос.
- Не ми вярват, бе! Никой не ми вярва! Само ти! – прегръща ме отново с любов. Кога успя да се напие? Още малко ще ме пита дали го уважавам. И ще го уважавам, ама нека първо свари лещата. – Имаш ли цигари? – пита той.
- Имам, разбира се – казвам и вадя една. Никога не отказвам да дам цигари, когато съм на път. Това е едно от наистина важните неща – не някакви си правителства, стачки, глупости. Цигарите, лещата, да ти е здраво колелото. Другото са дреболии.
Вечерята е кулинарно пиршество – дебел слой маргарин, намазан върху филии, шарена сол. За десерт – джанки. Открил съм една почти узряла, цялата е отрупана. Правя поредния опит да запаля огън. Не става, разбира се. Е, още съм на средна възраст, има време. Доволно паля цигара и се заслушвам в морето. Боже, колко ми е хубаво тук!
Събуждам се рано-рано. Слънцето току-що се е показало. Никакъв дъжд. Мисля днес да се сбогувам с кръчмата и Иракли. Ще потеглям за Шкорпиловци, където утре ще се изсипят варналиите от „Устрем”, моите хора от Шумен – всички на колелета. Толкова е рано още, мога да закуся, а после – към Снежа. Кило джанки, узрели при това, колко му трябва на човек… Ще се кача горе, в Емона, там ще изчакам да отвори раят.
Снежа ме посреща на терасата, полива цветята в саксиите.
- Кафе, водка или чай? – пита ме тя. От редовните клиенти съм вече.
- Кога отваряш бе, човек? – не мога да повярвам аз. Рай без работно време.
- С „Господари на ефира”! – обяснява тя.
- Кое?
- Повторението в шест сутринта. Събираме се всички да го гледаме.
И аз се имах за ранобуден.
- Чай.
Чаят тук, освен че е безплатен, се подсладява с мед, от местния. Бъркаш с една лъжица в буркана и си слагаш, колкото искаш. Само лъжицата в никакъв случай не се слага обратно в буркана. Запомнете това, за да нямате усложнения. Част от правилата на кръчмата.
Вадя книгата, сърбам чая, пуша цигари и слушам местните почитатели на „Господари на ефира” зад гърба си.
- Доктора стана ли?
- Преди 14 часа и да ти падне главата, няма да стане да ти я зашие, ти луд ли си?
- Снежа, къде изчезнаха кофите?
- Прибраха ги.
- Крий цигарите! – викват дружно всички след малко. Десет ръце, всяка стиснала по една кутия, се скриват под масите. Аз нищо не разбирам.
По улицата, единствената с останки от асфалт в селото, се задава белокос мъж. Бърза, не се оглежда дори. Толкова устремен, има си цел. Мята ръка бегло за поздрав и влиза в кръчмата.
- Имаш ли цигари? – чувам отвътре.
- 15-и ден, за 15-и път пита. Сякаш на шестнадесетия ще докарат – тихо казва един мъж на съседа си.
- Абе, някой да почерпи една цигара? – пита белокосият. Измъкнал се е и гледа жално към мен.
Протягам кутията и черпя. Десет ръце с облекчение се измъкват под съседната маса.
- Ще ги спра, бе! Ще видите! – обяснява той.
Разбирам го прекрасно. Ох, как го разбирам. Отдолу се задават първите туристи, две семейства и един взвод деца. А, не! Вчера оцелях, но днес ще съм бърз. Скачам, замитам всичко от масата и побягвам.
- Дай още една, щом ще тръгваш – подмята ми белокосият. – Ще ги откажа, бе! Ще видите! – натъртва пак към компанията и си вярва, убеден съм.
Спускам се към църквата. Не сте забравили, нали? Гробището, църквата, кръчмата. Само че не вярвам да има гробище в Емона, струва ми се някак глупаво. Сигурно мъртвите си остават на вечната бира при Снежа – разтягат локуми и приказват дивотии. Какво по-хубаво може да има на оня свят? Нищо, разбира се.
Едно дървено резе, махнат катинар, цялата от камък – ниска и уютна. Черен път, коловоз до коловоз, води към нея. Свети Димитър се казва. Вътре мирише на остаряло дърво и свещи. Прекрасно място – няма никой, само ти и Бог. Да си поприказвате, че да обещаеш – ще спра алкохола, и цигарите ще откажа, само колелото ми остави. Не съм лош човек, ама пустата водка… Много ми е вкусна, едва ли го разбираш, дядо Боже, но ще я спра. Обещавам! Ще видиш!!!
Излизам и ми е едно тъжно и гладно. Поглеждам нагоре, към кръчмата. Пак ще се върна. Още есента. С нова палатка, този път трезвен, с пари. И си вярвам, като онзи горе, дето пуши цигарата ми.
Подкарвам колелото си към Шкорпиловци, а по пътя ям до насита. Джанки, разбира се. От църквата в Емона до плажа в Шкорпиловци са точно 65 километра. Нищо работа, но аз съм се депресирал нещо. Сигурно е от проклетите джанки. Дали не мога да си купя нещо с моите 28 стотинки? Влизам в един магазин, точно до плажа.
- Добър ден, гоподине! – скоква учтива продавачка.
И аз съм един „господин”. Мръсен, потен, брадясал, гладен, ноктите ми са станали дълги и черни, това най ме мъчи през цялото време. Гладът, въртенето – нищо работа, ама ноктите… Преди да купя оня маргарин и хляба, се бях зарекъл да изхарча последните пари за една нокторезачка, някъде от Обзор. Ама пусти хляб – поблазни ме. Пък не беше нещо наистина необходимо, като цигарите, да речем.
Въртя се из магазина и търся вафла, семки – нещо за 28 стотинки. Няма, мамка му. Продавачката стои права и ме следи с поглед. И аз така бих направил на нейно място. Тръгвам към вратата.
- Довиждане, господине. Заповядайте пак.
Учтиви и сити, нищо не разбират. Продавачите. Отпред са наредени купища от храна – сякаш захвърлена ей така. Домати, пипер, ябълки, банани. Оглеждам се, пълно е с хора, а доматите са само по лев и петдесет. Преценявам ги с очи-кантар. Големички ми се струват. Има само един малък – кръгъл и червен. Прекрасно кръгъл, прекрасно червен. Грабвам го решително и влизам в магазина.
- Колко? –питам и го връчвам на продавачката. Чак не ми се разделя с него.
Тя го слага на кантара, а аз със свито сърце гледам как цифрите се сменят застрашително. Катерят ли, катерят.
- 23 стотинки, господине.
Бъркам в празния портфейл и вадя единствената бяла монета от 20 и две жълтурки по две.
- Ето! – и махам пренебрежително за рестото. Вземам домата и го лъскам с ръце. Съкровище! Няма да го ям веднага, нека му се насладя. То е като при секса – прелюдията е къде-къде по-добра от същността. Абе, глупости! Секс! Анджелина Джоли да ми изскочи сега, гола и разкрачена, бих я отминал с презрение, стиснал домата в ръка.
Плажът е почти пуст. Разпъвам палатката си и лягам до нея, за да прочета последните страници на Кундера. Аз май така и не казах как се казва книгата - „Непосилната лекота на битието”. Може би защото не можех да разбера какво означава това претенциозно изречение. Сега вече мога да го обясня простичко – непосилната лекота на битието е да се озовеш с 4 стотинки на морето, яхнал колело, брадясал, с мръсни нокти, а в раницата си да имаш осем филийки хляб, шарена сол и един прекрасен домат. Не бях споменал за осемте филии, нали? То е, защото ги криех дори от себе си. Тази вечер ще им дойде реда обаче.
А до мен се строи град. Появи се от нищото – домъкнаха го две дебели семейства. Тлъсти родители с още по-тлъсти деца строят и се потят. Измъкнали са се от панелките и са дошли на морето, за да си построят абсолютно същите панелки тук, на пясъка. Издигнаха си къща, след това оформиха банята – всичко от рейки и плат. Всекидневна, маси, столове, акумулатор за ток, накрая сложиха и огледало. Огледало пред вълните. Може би за да следят колко са отслабнали. Особено противно е дебелото хлапе. Търчи около родителите си и крещи:
- Сър, да надуя ли лодката? Сър, да извадя ли плавниците?
Определено не обичам деца, давам си окончателно сметка, не и такива, които се обръщат със „сър” към баща си. Загърбил съм ги и вадя вечерята. Хляба, солта, моята гордост – домата. Бъркам в найлона за хляба и с женски писък скачам веднага. Стоножка! Три неща не мога да понасям в природата – кърлежи, комари и стоножки. Тази е едра, огромни косми стърчат от гърчещото й се тяло, а се гърчи, защото е попаднала в капана на две филии. Моите филии! И аз се гърча – от погнуса и глад. Гладът винаги е по-силен, повярвайте. Бъркам в торбата и внимателно изсипвам гадта, тя се заравя в пясъка и панически се отдалечава, цялата разтърсвана от тръпки. Оглеждам филиите – има малко зелено по тях. Или от мухъл, или от слузта на косматата твар. Вадя домата и внимателно му подлагам филия - нищо не трябва да се губи, а и доматения сос ще отмие слузта на зеленото, каквото и да е. Внимателно, като хирург, режа домата на безбройни ситни късчета. Цялата филия става зелено-червена. Не е за вярване, но устата ми се пълни със слюнка. Обилно поръсвам цялата разкошотия с шарена сол, а дебелите до мен крещят:
- Имам наденица, още е топла.
- Махни се с твоята наденица, бе! Аз нося пържоли.
- Някой иска ли водка? Студена е!
Това последното направо ме озлобява. Захапвам смело сандвича си и започвам шумно да дъвча. Всяка хапка – 32 пъти. Да има за повече.
- Ракия, отлежала е. Вижте шишето – потно е цялото.
За последните филии има само сол, колкото и ситно да е нарязан домата, свършва.
- Е, не! Кой ще ти яде кебапчета, има пържоли – обажда се най-дебелият от групата до мен. – Подай уискито.
- Млъквайте, бе! Млъквайте!!! – шепна тихо на себе си.
Влизам във влажната палатка и дърпам шумно ципа – най-тихото затръшване на врата, което сте чували. Паля последната си цигара, опитвам се да заспя. Утре, само да дойде утре – всички колоездачи вече стягат багажа си, друго си е сред свои. Щастието, а и мизерията, бих вметнал аз, били истински само когато са споделени.
Сега вече знам какво означава това.
, не знам дали четеш тук, но специален поздрав: http://www.youtube.com/watch?v=-s-wzTRwJMg
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Знаем, че жените правят всичко онова, което и ние, обаче ние предпочитаме да си ги представяме като по-нежни, деликатни същества.