Сами си намерете какво чета за пореден път
-----------------------------------------
.......
— Да де, но… — само че смехът започва пак.
— Исках да кажа — най-после успявам да се обадя, — че у дома имам една инструкция, която разкрива широки възможности за усъвършенствуването на техническите описания. Тя започва така: „Сглобяването на японски велосипед изисква голям покой на духа.“
Това предизвиква нов смях, но Силвия, Джени и скулпторът си разменят бързи одобрителни погледи.
— Това е хубава инструкция — казва скулпторът. Джени кима.
— Може би затова я запазих — казвам. — Отначало се изсмях поради спомените за велосипедите, които съм сглобил, и, разбира се, поради предубеждението срещу японското производство. Но има много мъдрост в това изявление.
Джон ме гледа с разбиране. Аз го поглеждам със същото разбиране. Смеем се и двамата. Той казва:
— Професорът сега ще поясни.
— Покоят на духа съвсем не е външен — пояснявам аз. — В него е цялата работа. Онова, което го поражда, е доброто поддържане. Това, което го нарушава, е лошото поддържане. Онова, което наричаме годност за работа на машината, е просто обективизация на този покой на духа. Върховната проверка винаги е на собственото ни спокойствие. Ако го нямаме и не го поддържаме, докато работим, много е възможно да вградим личните си проблеми в самата машина. Те ме гледат и обмислят това.
— Това е неконвенционална концепция — казвам, — но конвенционалното мислене я потвърждава. Материалният обект на наблюдение, велосипедът или автоматичният шиш, не могат да бъдат правилни или погрешни. Молекулите са си молекули. Те нямат някакви етически правила, които да следват, освен ония, които хората им дават. Изпитанието на машината е удовлетворението, което ни дава. Няма друго. Ако машината създава спокойствие, тя е правилна. Ако го нарушава, тя е погрешна, докато или машината, или съзнанието ни бъдат променени. Пробният камък за машината винаги е собственото ни съзнание. Няма друг.
Диуиз пита:
— А какво става, ако машината е неправилна и аз се чувствувам спокоен въпреки това?
Смях.
Отговарям:
— Това съдържа противоречие в себе си. Ако наистина не те интересува, няма да знаеш, че е неправилна. Никога няма да ти хрумне такава мисъл. Самият акт да кажеш, че е неправилна, е форма на заинтересованост.
Добавям:
— Което се среща по-често, е да се чувствуваме неспокойни, дори когато е правилна и за това, струва ми се, става дума. В този случай, ако сме неспокойни, тя не е правилна. Това означава, че не е изпитана цялостно. При всички случаи в производството една машина, която не е изпитана цялостно, е „несигурна“ машина и не може да бъде използувана, макар че може да си работи отлично. Твоето безпокойство за автоматичния шиш е същото нещо. Не си постигнал основното изискване за покой на духа, защото съзнаваш, че тая инструкция е прекалено сложна и може би не си я разбрал правилно.
Диуиз пита:
— Добре, а как би я променил, за да постигна тоя покой на духа?
— Това ще изисква много повече проучване от току-що направеното. Нещата отиват много надълбоко. Тази инструкция за автоматичен шиш започва и завършва единствено с машината. А подходът, за който си мисля, не е така тясно ограничен. Онова, което наистина дразни в подобни нструкции, е, че те изхождат от предпоставката, че има само един начин да се сглоби тоя шиш — техният начин. И тази предпоставка унищожава цялото творчество. Всъщност съществуват стотици начини да се сглоби шишът и като те принуждават да следваш само един, а не те запознават с цялостния проблем, става трудно да се следва инструкцията, без да се допуснат грешки. Губиш желание за работа. А и не само това — много малко вероятно е да ти е посочен най-добрият начин.
— Но тя е от фабриката — казва Джон.
— И аз съм от фабриката — отвръщам — и знам как се съставят подобни инструкции. Отиваш при конвейера с един магнетофон и майсторът те праща да разговаряш с човека, от когото най-малко се нуждае, най-големия тъпанар, с когото разполага, и каквото оня ти каже — това е инструкцията. Следващият човек би могъл да ти каже нещо напълно различно и може би по-добро, но той е прекалено зает.
Изглеждат удивени всичките.
— Трябваше да знаем това — казва Диуиз.
— Такъв е редът — казвам. — Никой съставител не може с пръст да го бутне. Техниката приема, че има само един правилен начин да се направи нещо, а никога не е така. А щом е прието, че съществува само един правилен начин да се направи нещо, разбира се, че инструкцията ще започне и ще завърши с шиша. Но ако трябва да избираш сред неопределен брой начини за сглобяване, то тогава отношението на машината към теб и отношението на машината и тебе към останалия свят трябва да се имат предвид, защото подборът сред много възможности, изкуството на работата, е точно толкова в зависимост от мисленето и духа ти, колкото и от материала на машината. Ето защо имаш нужда от покой на духа.
— Всъщност тази идея не е така странна — продължавам аз. — Погледнете някой новак в работата или някой лош работник и сравнете неговото изражение с това на майстор, за чиято работа знаете, че е превъзходна, и ще забележите разликата. Майсторът никога не следва и едно-единствено предписание на инструкцията. Той взема решения в процеса на работата си. Поради тая причина ще е внимателен и погълнат от онова, което върши, макар да не се стреми умишлено към това. Движенията му и машината са в някаква хармония. Той не следва никаква писана инструкция, защото естеството на материала пред него определя мислите и движенията му, които в същото време изменят естеството на този материал. Материалът и мислите му се изменят заедно с една поредица промени, докато мисълта достигне покой в същото време, в което материалът е достигнал необходимото правилно състояние.
...
Q. b. f. f. f. s.