Само няколко снимки...много хубава и трудна пътека е тази през гората, която захванахме от папратливата поляна - наклон, камъни, скали, остри серпантини, дървета прави, дървета паднали...бррр Всичко беше страхотно, но аз вече залитах от умора и наистина се чудех, ще мога ли да направя тепърва още едно спускане обратно на юг, че и по тъмно на фар. Благодарение на мусаката която ометох в Троян, полята с една бира и няколко кексчета за десерт, нещата си дойдоха на място. Не е да не си похапвам - моята приятелка казва, че колкото повече карам, толкова по пухкав съм ставал.
Заредих един кекс в раницата за непредвидени ситуации и хайде пак към Беклемето. Всъщност на мен ми се полагаше, защото Беклемето аз днес не го бях виждал, тъй като пресрещнах групата нейде преди Добрила. След превалялият дъжд, горе беше приятно и прохладно, а слънцето вече беше се спуснало накъде зад вр. Вежен, макар според ГПС-а до действителния залез да имаше още 35мин.
Първоначално мислех да се прибирам на юг по кърнарската пътека през т.нар. х.Мъка, малко преди Дерменка, но след кратка справка и равносметка, установих, че ще бъда по тъмно точно в началото на спускането, при т. нареченета хижа Мъка. Незнам кой и защо е нарекъл една каменна съборетина, обитавана епизодично от биволи, хижа, но табелката на кола е
факт Определено щеше да е мъка и спускането по тъмно, по терен, който и по светло не е лек, но каквото такова - имам ли избор. Е, можех да захвана шосето, ама това никак не ми се вписваше в представите за приятен завършек на такова хубаво каране. И тъй поех по пътя, но виждаш ли тук се намеси провидението - без да искам съм завил по-рано на дясно и по едно време се зачудих, защо не минах покрай един паметник, който трябваше да се намира на пътя за Орлово гнездо. Тогава се сетих, че съм виждал още един път, който тръгва някъде на юг, малко след арката. Предположих, че това може да е южната част на стария римски път свързвал някога северната и южната страна на планината, по който редовно са трополили римските кохорти и по който римските благородници са отивали на СПА процедури в известната крепост Диоклецианополис , познат ни като Хисаря, където плацикайки се в топлите минерални басейни са крояли интригите си за завземане на властта и са се отдавали на разврат и хранителни злоупотреби. Справка с ГПС-а показа, че този път би трябвало да пресече шосето някъде над Кърнаре, което внезапно взе много да ме устройва, тъй като щях да покарам още известно време на сумрак и точно като се стъмни тотално, ще изляза на шосето и газ...Пътят се оказа много приятен за каране - първоначално се извива подсичайки няколко върха, разкривайки панорами наляво и надясно, след което се спуска по тучни зелени ливади на юг, като финалната част е през гора. Въпреки, че днешното каране, беше безспорно страхотно, трябва да кажа, че именно самотното спускане по зелените ливади след залез, ме накара да се почувствам истински свободен и щастлив. Има нещо особено в движението на юг. Ентът Дървобрад (властелина на пръстените) казваше: - Обичам да ходя на юг - имам чувството, че ходя по нанадолнище. На мен не ми трябваха чувства, за да усетя нанадолнището - то там е болезнено очевадно. Нещо друго неуловимо има в южните пейзажи....притихналите бели скали напечени от слънцето през деня, пясъчните наноси, бодливата трева и един особен аромат на билки и екзотични цветове, разтворен във топлия нощен полъх ме потапят в едно безвремие и осъзнавам колко по древен е действително светът по който ходя. Ако добавите към това и мириса на смокиня, картината би се изпълнила, но все пак смокините виреят чак долу в низината. Изпускам въздуха от вилката и подгонвам нощния бриз ...ако има усещане сходно с това, то е да летиш на гърба на мустанг с развята грива в синкавия здрач и само приглушения тропот на копитата и диханието на силното животно изпълват тишината. Смятам, че ще ми бъде простено, че закичих каската и наколенките на раницата, но просто с тях няма как да усетиш наистина всичко това.
За съжаление ливадите скоро отстъпиха ред на горски път, където тъмницата беше вече пълна. Все пак реших да карам доколокото е възможно в тъмнината, тъй като скоро трябваше да изляза на шосе. На няколко пъти бях изненадан от внезапни прагчета, но без неприятни последствия. След 3-4 серпантини пътя пресече шосето и след 4 завъртания, капацитета на предавките ми се изчерпа. Вероятно съм летял по празното, гладко шосе поне със 70 км/ч, разбирайки какво е усещането при каране на мотоциклет. С кола съм минавал по този път, но никога не съм имал възможност да позяпам наоколо и едва сега отбелязах колко скали, пръскала и отвеси всъщност има край него. Моето спускане скоро завърши в Кърнаре, където още на входа на селото ми влезе поредната мушица в окото и за пореден път се заканих да си купя прозрачни очила...но такива вещи при мен изкарват не повече от седмица, та май по-добре да си нося шишенцето с Тобрекс...
Публикувано на: Пон Юли 19, 2010 9:27 am
.
. Преходът мина през исключително красиви места в Стара Планина . Имаше и доволна доза адреналин 
Осъществих една мечта - да пусна в един и същи ден планината и на север и на юг. Карания като това правят понеделниците да изглеждат още по-черни(макар в обърканата ми глава, те всъщност да са бели) и за да не помрачи, някакъв си понеделник еуфорията от карането, аз най-безсрамно го обявих за почивен и цял ден се излежавах на вилата си...тъй де...
За женското присъствие какво да кажа - надали някой се съмнява в уменията, издържливостта и волята на Таня от Търговище или Анелия от Шумен. Това което изуми повечето от мъжката аудитория беше едно крехко момиче с Драг Онтарио, за което всеки би казал, че ще получи хипогликемия още на арката, но което забелязах да върти на места, където на мен ми идеше по-удобно да си побутам... 
