Ком - Емине

[meco puh]

Първо да се извиня на всички форумци и най вече на Райко, затова, че под неговия разказ ще пиша своето мнение за разказа на групата на Борисов. След това ще пиша мнението си и за прехода на Райко.
Борисов, пиша своето мнение със закъснение, тъй като влязох късно в този форум и второ, аз исках да мина Ком Емине заедно с вас, но без да бързам. Да знаеш, бях с вас, наслаждавах се на всички красоти на Балкана. Минах го и на живо, но с вас ми беше по-приятно. Изживях го още веднаж. Полагах същите усилия, които полагахте вие. Беше ми хубаво, колкото и на вас. Дори повече, защото нямах умората, която имахте вие, седях си и четях.
Борисов, Стампа, Митак, Миро, големи сте. Радвам се на вашия успех. Предварително знаех, че ще успеете, защото имахте прекрасен водач - Борисов, машинка, която може да преодолее всяко препятствие - Стампата, и много добри изпълнители Митака и Миро. Радвам се и за Любо, който въпреки "бомбата" мина прехода.
Да благодаря и за интересния начин на разказване - три в едно.
Пожелавам ви още много пъти да минете прехода.

[meco puh]

Преди да продължа с последния ден, искам да се извиня на хората, които отделиха от времето си и със собствени средства и труд маркираха участъка от Елешница до Ришки проход. Те направиха това за улеснение на преминаващите и от любов към планината.
Както ще прочетете в разказа ми, аз се забих на кофти място, ядосах се и си търсех виновници, за което не бях прав. Описах го така, както го преживях тогава. А сега казвам само:
Благодаря ви, добри хора, оценявам жеста.

Райко, теб бог те е дарил с физическа мощ, на която много хора сигурно завиждат. И ти си доразвил тая мощ до съвършенство. Дарен си с огромна амбиция, която знаеш, как да я използуваш. Имаш и дар слово. Тогава не можеше да не дойде и рекорда. Радвам се на рекорда ти. Ти ще ни извиниш, че не можахме да ти помогнем достатъчно, както искахме. Маркирахме, но не стана перфектна маркировка. Не можеше и да стане. Разполагахме с малко време - един ден от Ришкия проход до Върбишкия. Това разстояние, само с туристическо вървене се изминава за 10,30 - 11,00 часа. А трябва и да се маркира. Значи трябват 2 дена за маркирането. Не разполагахме и с достатъчно количество боя, осребриха ни 5 флакона спрей. А изразходвахме 12 флакона. Как да направиш перфектна маркировка. Съжалявам, че не можахме да ти помогнем достатъчно. Рекорда можеше да е по-добър. Но ти подобри рекорда на Палакарчев. Имал съм честта да го наблюдавам отблизо, знам каква фурия беше, иначе рекорда му как можеше да се задържи толкова време. Сега е ред на твоя рекорд, Аз го сравнявам с рекорда на дълъг скок - 8,90 м.на Боб Биман, поставен на олимпийските игри в Мексико през 1972 г.и дълго време не бе подобрен.
Пожелавам, да си го подобриш пак ти.

[boi4ka]

Райко, благодаря ти, че сподели преживяването
Желая ти здраве и още веднъж поздрави за разказа

[Rayko]

meco puh, аз съм чел твоите старопланински разкази, включително спомените ти за 1987г, които ме впечатлиха. Не те познавам лично (за сега), но искам да ти кажа едно голамо евала. За любовта ти към планината, за младежкият ти дух, за интересните разкази, за волята и смелоста.
А за маркировката около вр.Байряка никой не се сърди.
Това е чарът на пътеката - ако сбъркаш се губиш. Дори я предпочитам в този вид, отколкото да е като алея в парка.

Кибикофф, за багажа какво да кажа, взех само най-необходимото. 30 литрова раница, напълних две трети от обема. Телефонът беше излишен, т.е. можех и без него. Не че тежи, ами много бавят разговорите, пък и изтиваш докато говориш. Аз нали не носих много дрехи.
Не си спомням нещо да ми е липсвало, освен хубаво време. А болката и трудностите се забравят още щом влезеш 200 метра в морето.
Този момент го е описал по неповторим начин един баща, който минава по пътеката през 2010г., заедно със сина си и племенника си:

"...Дадох си сметка,че 13 дни не се бях бръснал, не бях карал кола, не бях говорил по GSM и в никакъв случай не се чувствах зле. Човек осъзнава, как в начина си на урбанизиран живот свикваме с неща,които не са абсолютно необходими за съществуването ни. Даже бих казал, пагубни за душевността ни. И как губим радостта от малкото ,което притежаваме. И тук по тези баири моите деца разбраха, колко струва сухата филия хляб, падналото парче сирене на земята и разтопеното масалце. Тези неща са безценни, когато човек ги няма. Научиха се да ценят незначителните на пръв поглед неща. Оцениха, какво значи да имаш всяка вечер топла завивка и мека възглавница! Защото, когато всяка вечер заспиваш в тях, ти ги възприемаш,като някаква даденост . Но когато спиш дни наред по поляните, разбираш че тези ни удобства в крайна сметка са ни даденост от горе, и че не всички хора ги притежават."
Който е фен на Пътеката, задължително трябва да прочете този разказ. Финалът е много силен, аз се разплаках. Само не знам, как се прави линк, ако някои иска, да пусне.

[kibikoff]

Райко, друго исках да кажеш, ама няма значение; разбрахме се :-)


аз също бях много впечатлен от този пътепис на Валентин Киров
Ком-Емине 2010 (1 част)

Ком-Емине 2010 (2 част)

[azoic]

Заповядай Райко. Найстина трябва да се прочете

п.п. аа, Жоро ме е изпреварил

[Yavkata]

Райко, друго исках да кажеш, ама няма значение; разбрахме се :-)


аз също бях много впечатлен от този пътепис на Валентин Киров
Ком-Емине 2010 (1 част)

Ком-Емине 2010 (2 част)

Гледай какво нещо, Вальо ми е колега, чат пат се виждаме, но никога не сме си говорили по подобни теми и не съм предполагал такива заложби в него. Виж ти, виж ти...Е сега ще имаме обща тема за беседване и сближаване Другарю Кибиков мерси за линка( и на азоик тоже).

[Ver]

Лелее, пътеписите Ком–Емине не спират
Браво на таткото с момчетата! Със страхотно темпо са се движели и показват силен дух. Удоволствие бе да прочета пътеписа им.
Не спират да жужат и мухите в главата ми. Преди си предствях, че евентуално - може би - е възможно да си помисля за прехода, а сега мира нямам да имам, ако не тръгна поне на проучвателна мисия

[GRUEL]

С тези вашите разкази, къде ги поствате тука, нищо добро няма да ни докарате...

[maratonec]

Поезия без кръв, пот и сополи - те такова животно нема!

Може би за това на Райко толкова време не му идваше вдъхновението за разказа и го пусна чак сега - било му е твърде лесно на прехода

[RedHawk]

Дочетох си поредното приключение по маршрута и все по-малко ме свърта на едно място.

Благодарности за разказа Райко!

Рекорда е факт, но споделянето на емоциите по време на постигането му е безценно!

А лиричните отклонения придават един собствен живот и уникалност на написаното. Всеки намира
по нещо за себе си - вдъхновение, спомени, съпричастност, удовлетворение и т. н. И все неща,
които ни изкарват от монотонното ежедневие и сивота /в момента буквално / и ни пренасят
на друго, интересно и вълнуващо място. Добре е човек към края на зимата да се гмурне в светлината
и зеленината /е има и доста тъмнина, ама тя не е като оная/, която се излъчва от написаното. И да се
срещне с един по-различен свят. Във време, когато озлоблението, завистта, яда, себелюбието и пр.,
са надвиснали над нас и ни гнетят със страшна сила. Когато в големите градове повечето хора си
разменят мрачни погледи и обиди, е добре човек да си припомни, че някъде там все още има един
неопетнен свят, чакащ да се разкрие пред тези, които имат очи за него.

[7.62]

Респект!

[Rayko]

Напоследък доста хора ме питат за екипировката, храната, колелото. За да не отговарям на всеки поотделно, ще го напиша тук. Но искам да направя едно уточнение: направил съм моят избор, за моите нужди.

Започвам с колелото:
Всички части съм ги подбирал да са максимално прости, надеждни, удобни и на последно място съм се съобразявал с теглото.
Най-важната особеност - 29" предна гума - според мен най-добрият избор за маратонски дистанции. Не открих недостатъци, а предимствата са доста:
по-рядко забива, по-трудно прави човки, прощава много грешки в избраната линия (които се допускат при умора, в тъмното, при вятър), по- леко се търкаля, меко вози, пръска по-малко.
Твърда вилка с голямо разстояние между арката и гумата - не затлачва кал, не отнема време за почистване. Това, че е карбонова не е търсено качество, просто такава ми попадна.
Рамката - твърда, с класическа форма, за да е удобна за носене, Hr Mo, голямо разстояние около гумата за да не затлачва кал. Много е тежка, но както казах, теглото не е толкова важно, колкото надежността и удобството. Марка не искам да споненавам, за да не правя реклама (точно тази фирма с нищо не е заслужила).
Педалите - с автомати, разбира се.

Багажът: обемът му е обратнопропорционален на възможностите на индивида.
Не бих тръгнал без:
Ветровка, шапка, карти, компас, ключ за спици, спици, машинка за верига, смазка за верига, лепенки, лепило, помпа, комплект шестограми, резервно жило, накладки, крем бочко, фар, батерии.
Не бих носил:
резервни обувки, яке, външна гума, вътрешна гума, очила, дъждобран, гпс, сапун.

Храната - предпочитам естествените храни пред синтетичните (протеин, аминокиселини, витамини и минерали). Изключението, което направих бяха няколко пликчета изотонична напитка.
Ето какво носех за ядене:
500мл ябълков оцет (домашен)
500мл мед (от дядо)
магданоз, копър, чесън, хималайска сол, авокадо, лимон, овес, сушени плодове, годжи бери, зърна какао, зелени водорасли, хляб (жена ми го изпече от черно брашно).

Зорове, които изтърпях:
Ранното ставане - много ми е трудно, но после е кеф, като си в движение още преди изгрева.
Подбиха ми се стъпалата и дланите.
Изръби ми се рамото от носене.
Леко ми се възпалиха сухожилията.
Изгорях от слънцето последния ден.

[meco puh]

Райко, пак съм аз, пак се обръщам към теб. Ти си едно голямо предизвикателство. Прочетох разказа ти още веднаж, ще го прочета и трети път. Що ли бог ме е създал толкова рано? Не, че щях да ти отнема рекорда, това е почти невъзможно. Но нали съм предизвикан, поне щях да се опитам. Невъзможни неща няма млади момчета, хайде! Ако не успеете, поне и вие ще предизвикате Райко, да направи нещо по-велико (в това аз съм убеден, той може).
Райко, очаквам Ком Емине 2012. На Върбишки - Ришки проход съм с теб. Този преход от грешен ми стана любим... ще се опитам да ти помогна.

[ACID BURN]

Аз имам едно предложение към модераторите на форума, опитните хора минали маршрута, тоест всички, които са го минали.
А то именно е:
Тема, която да бъде заключена, но обновявана, разискваща всичко организатционно по прехода.
Пример:
Багаж, чести проблеми срещани по пътя, организатицонни проблеми, маршрут и прочие.

Мотивите ми са:
-В темата има полезна информация, но тя е разпръсната и изисква време да бъде намерена и прочетена.
-Самата тема за Ком-Емине се разсейва с различни по тематика постове. Така с тази тема ще бъде по-целенасочена и самата тема за пътеписите от Ком-Емине, така и организатцията свързана с прехода.
-Има много желаещи хора да се впуснат в това приключение, включвам и себе си.

Благодаря!

[azoic]

След много чудене и маене най-после реших да ви направя съпричасни и на нашия опит за преминаване на пътеката. Няма да се впускам в описания как е дошла идеята, подготовка, багажи и други неща, които са писани не веднъж в темата.

Приятно четене...

[azoic]

29.07.2011 (петък) 19:45 местно време.

- Динкич, я виж ще минем ли?
Слязох от Feroza-та, за да огледам. Беше мочурливо и с дълбоки коловози.
- Павка, май сме до тук. Обърни ей там и да разтоварваме. – и без това толкова разклатихме колелата отзад на багажника, че ми се искаше час по-скоро да ги свалим от там.


Дали всичко е ОК ?!?

Бяхме на 2.5км от заветния връх Ком, малко под седловината между Малък и Среден Ком . След час слънцето щеше да залезе, а Ком бе потънал в дълбока сянка на фона на залеза. Беше тихо. Съвсем лек вятър поклащаше високата до кръста трева и във въздуха се носеше миризмата на мащерка. А само до преди 2 часа и половина бяхме на задръстения и прашен булевард България, между клаксони и рев на мотори. Контраста беше толкова голям, че не можеше да се опише с думи.


Потегляме


Павката и Тони на фона на вр.Ком

Бързахме. Искахме колкото се може по-бързо да сме на върха и да започне дългоочакваното приключение. Все пак гонехме и снимка на старта и ни трябваше поне малко светлина. Свалихме колелата и взехме най-необходимото от багажа - малко вода, резервни гуми и т.н., челници и фарове. Останалия багаж оставихме в джипа. Павел щеше да го свали на Петрохан. Идеята беше да се качим до Ком, да стартираме и да се спуснем на Петрохан за нощувка.
Аз, Ники и Тони така изглеждаше групата. С Ники имахме доста километраж съвместно, но с Тони се запознахме преди няколко седмици във форума. Не остана време да покараме заедно преди тръгването. То всъщност не остана време за никакво каране. Последния месец си беше екшън в работата. Нали знаете как е точно преди да излезеш в отпуска, трябва да свършиш всичката работа на офиса не само твоята ами и на колегите. Трябва да се изгърчиш здраво, за да ти е по сладка отпуската
Подкарахме байковете по затревения път. А Ком все по-страшен и висок насреща. Пътя подсичаше Среден Ком и малко преди седловината видяхме и първия кол от зимната маркировка. Излязох на каменистата пътека и забутах нагоре. Стадо коне пасеше спокойно недалеч от нас. Някой от тях имаше камбана на врата и внасяше огласяше надалеч.



Бутах по стръмната пътека под върха. Южно на няколко метра по-надолу минаваха затревени коловози. Чак до тук ли се качват тия с джиповете? Мамка им. Тони вече почти беше горе, а Ники имаше малка преднина. Бързах много, беше 20:35 и слънцето щеше да залезе след 15 мин, на мен ми оставаше последната и най-стръмна част. Бях вир вода, но нямаше време за почивка. В дясно на борд – красота. Балкана се беше разслоил във всички тонове от бяло до черно, а над него оранжевото небе с почти докосващо хоризонта слънце. Картинката беше нереално красива. Точно в 20:55 пуснах колелото пред паметника на дядо Вазов. Двамата спътници бяха извадили фотоапаратите и щракаха като журналисти пред масата за конференция на ЦСКА. Човек ще си помисли, че не са виждали залез. Подредихме се набързо и направихме няколко кадъра за спомен. Облякох ветровката, взехме си по няколко камъчета - нали такава е традицията. Сложих каската и газ надолу.


Снимка за спомен

Здрачаваше се. Тони изчезна яко дим. След малко разбрах от Ники, че не си носел никакво осветление и затова гледал да дръпне колкото може повече докато все още се вижда нещо. Много се зачудих как е могъл да тръгне да кара 700км в планината без осветление. Викам си той е голям човек, знае си! Но когато по-късно разбрах, че всъщност си носи единствено и само спален чувал и тънко яке – направо се втрещих. Нито инструменти, нито карта на маршрута, нито резервни гуми, дори лепенки и помпа нямаше. Видя ми се доста несериозно, но пак си казах - той е голям човек, знае си! Наоколо тъмнината започна да взима превес. Прекосихме няколко потока. След 20-тина минути вече почти нищо не се виждаше. Пътя доста каменист и на места се бе превърнал в малка река, която сменяше речното си корито ту в левия ту в десния коловоз. Прескочих един по-голям камък който не видях и спряхме да запалим ламБите. Ники се плесна по челото – не си взел батериите от багажа. Ами сега  Добре че бях сложил моите в раницата. Сложих фара и челника и спуснахме надолу да намерим Тони. Не след дълго го видяхме седнал в страни на пътя да ни чака. Дадох му челника и продължихме напред. Ники караше отпред, неговите светлини бяха най-силни. От ония китайските с повечко лумени. Аз карах в средата тъй като фара ми беше най-слаб. Карахме бързо, тъй като терена позволяваше това. Каменистия път от преди малко се беше превърнал в добре отъпкан почвен с тук–там по някой камък, но за сметка на това доста локви. Ники реши да мине през един кален коловоз, който не изглеждаше много кален. Когато обаче стъпи в него байка затъна до осите барабар с половината курбел и почти целия дерайльор. Кофти тръпка. След още 20 минути изкачихме вр.Зелена глава и излязохме на асфалта, карането за днес приключи. „Повозихме“ се до Петрохан и в 22:05 спряхме пред кръчмето.
Намерихме Павката вътре залегнал над една бира. Печката бумтеше и вътре беше приятно топло. Тони реши да спи в палатката заедно с него, а с Ники потърсихме ресторанта със стаите под наем от разказа на Борката. Намерихме го. На вратата ни посрещнаха жена на средна възраст, две дечурлига на 7-8 години и една малка немска овчарка.
- Само изчакайте да завържа кучето.
Какво ще му връзва на кучето, та то една педя от земята. Оказа се обаче, че е имала в предвид майка му. Доста едро животно, почти до кръста ми, се разхождаше свободно в залата на ресторанта. Разбрахме се с жената, че ще похапнем в съседния ресторант (при нея нямаше нищо, освен вафли) и ще се върнем за нощувката. Качихме багажа, пуснахме бойлера и се върнахме обратно в кръчмата. Хапнахме, пихме по бира, побъбрихме и към 23:30 се отправихме към леглата. На прибиране, пред стълбите на мотела видяхме разпънат градински маркуч. Ето къде сутринта ще изчистим калните чаркове на Онтариото от затъването преди час. Качихме се, баня и по леглата.


30.07.2011 (събота)

Станахме към 6:00. Набързо събрах нещата и слязох долу за закуска. Като минах покрай байка, видях че задната гума е до земята. Спомних си един разговор с Павел (papi007) как миналата година докато е бил по маршрута, всеки ден е лепил гуми. Хм явно ще е така по Ком-Емине. Свалих я и влязох в залата. Тук времето беше спряло - оборудването на бара, столовете и масите, мозаечния под, облицовките по стените абе всичко излъчваше соц настроение. На времето е било ресторант и е изглеждал добре, сега обаче беше в доста занемарен вид. Отделно всички столове и маси от терасата бяха набутани вътре и създаваха хаос. Седнах на една що-годе свободна маса, поръчах си кафе и два сандвича и се заех с гумата. Беше нова, сложих я преди да тръгна. Не знаех че Tubeless-а е толкова труден за сваляне. Взех я такава като уж е с по-дебели бордове и ще носи повече на трънаци и камъняк, но както и да е...намерих и цаката, залепих я и монтирах обратно. През това време дойдоха всички. Допихме кафетата, Ники изми Онтарио-то, казахме си довиждане с Павката и в 7:15 тръгнахме към хижа Петрохан по асфалта. Беше доста влажно и решихме да не рискуваме по маркировката през гората. След малко се добрахме до нея и видяхме един човек сковаваше някакви летви. Попитахме го за чешмата, а той каза че водата не била хубава. Малко по надолу имало поток там била по-добра. Ники се върна да я търси. Не я намери и продължихме напред. Излязохме над горския пояс и времето се усмихна. Карам си аз и нещо много меко ми стана отзад - уж съм с твърдак, а все едно карах мекица. Погледнах надолу, гумата почти до капла. Мамка му нещо не съм я залепил както трябва. Спряхме с Ники и я залепих наново. Лепенката нещо не хванала.


Втори опит

През това време Тони дръпна напред. Пътчето хубаво – затревени, не дълбоки коловози, тук-там някое прагче - абе чудно. Движехме се почти по коловете, който минаваха ту от ляво, ту отдясно на него.



Неусетно качихме стръмното до отклонението за Тодорини кукли и Вършец. Много цинги обаче, боровинки събират. Тук може би бяха най-много от цялата дистанция която минахме. Такава концентрация имаше още само в местноста Хаджийца около вр.Баба. Разминахме се с няколко групи, видяхме и доста автомобили горе на билото. Основно от бившата СССР – жигули, лади, ниви и т.н. След малко започнахме да слизаме и в седловинките се появи мъгла. На моменти ставаше доста гъста. От кол до кол не се виждаше. За малко да пропуснем червената локва.


Червената локва


Самоснимачка

Стигнахме до ръба от където маркировката се спуска във месноста Врелото. Седим с Тони и изчакваме Ники да наснима локвата.


М‘глата

В дясно от нас група роми берат боровинки. Най-възрастния от тях се провикна:
- Много стръмно, не можете да карате надолу.
- Няма проблеми, ще ги бутаме
Още щом слязохме 20 метра надолу и мъглата изчезна. Пътечката стръмна, с доста падове и камънак. Криволичи на серпентини между коловете на маркировката. Бутам надолу и от 2 часа ги гледам тия боровинки, абе я да спрем да похапнем. Пътя няма да избяга. Забавихме се 10тина минути и айде пак надолу. Влязохме в гората. Посрещна ни почвена пътечка с на места камънак и наклон надолу. Перфектно, да ама не. Съчки и паднали дървета. Кофти. Помъчих се да покарам и на едно място не прецених добре едно младо паднало дръвче, подхлъзване и все едно някой ми взе предна гума и се оказах в шумата  Поне беше на меко. Айде да побутаме и надолу. Добре, че участъка е кратък и скоро излязохме на пътя за х.Пробойница.
От тук до гара Лакатник нищо интересно. Скоростно спускане в началото по широк каменист път до Пробойница и малко след нея асфалт. Спряхме на хижата за вода и за по цигар. До момента май не съм споменавал, но аз и Ники сме от ония „гадните“ – пушачи. Сещам се за Райко с неговите прословути истории – „...Кой ще ме бие бе, оня ли бе? Ма той пуши няма шанс...“ Много ги мрази пушачите. Направо не знам как още си говори с мене 
След по-малко от час бяхме на въжения мост.


Задължителната снимка


Искърското дефиле

Преди това минахме покрай две магазинчета, но не спряхме – ще хапнем нещо на гарата. Пак греда, в лавката само кроасани и вафли. Пихме по кафе, една кола и по един кроасан седнали на една от масите и съзерцавайки Лакътишките скали. Направи ни впечатление една къщурка все едно закачена на тях. Заслон ли беше? Не знам.


Скалите над гара Лакатник

Обадих се на хижаря на Лескова за да ни очаква вечерта. През това време влака от София за Враца спря на втори коловоз. Изсипа се една сюрия народ с раници и закрачи на север по широкия тротоар.


Нарцис

Ние не останахме по-назад и се качихме на колелата. За кратко – след 200м и един нечовешки асфалт с 17% наклон нагоре – излязохме на площад с чешма и супермаркет. Тони реши да яде. Беше огладнял отдавна, а наближаваше обяд. Купи си разни неща и седна на пейките до чешмата. Загубихме още половин час през което време хапнах един сладолед и разглеждах наоколо. То много гъзария в туй село много нещо – то едни ауспуси, едни лети джанти, спойлери и всичкото това монтирано на разни малолитражки. Идват някъде отгоре до площада и после пак обратно и така няколко пъти. Не ги разбирам тия хора, но щом ги влече тяхна си работа. Тони беше готов и пак захапахме байра.


Побутваме си лека-полека

След малко минахме покрай едно барче – оказа се горната дестинация на ония с формулите. Едно черно куче се лепна за нас. И като се почна оня мити асфалт, нагоре и само нагоре. Никъде не охлаби наклона дори за малко. Километража като ковна 9-10% и не слиза надолу и жега 36°. Няма как, ще се върти. Тони пак изчезна напред и кучето с него, абе много му се върти на т’ва момче. То верно триатлонист, ама уж не беше карал отдавна. Давам си зор, а на всеки завой той все по-далеч.


Черньо


село Лакатник

Я по-спокойно си викам – има още доста до Лескова. Подкарах с 6-7км/ч на 1ва предавка. И така час, час и нещо. Малко преди селото спряхме на чешмичката в дясно от пътя за минутка. Преди да влезеш в с.Лакатник има леко спускане. Беше се събрало стадо крави. Свирещата ми задна спирачка ги подплаши, а те от своя страна изплашиха Черньо. Палето не можа да се престраши и явно реши да се връща към долната махала. Спряхме на площада за петминутка. Изгълтах малко мед и две-три бисквити. Подкарах нагоре. Нещо отзад в бедрото запозна да ме присвива постепенно, докато не почувствах силна режеща болка. Мамка му, к‘во е това пък сега? Още не сме тръгнали пък аз със травма. Ще побутам може да отшуми. Да, ама не. Все си боли. След 500м пътя стана караем и се качих на колелото. Освен болката в бедрото взех да огладнявам и силите се изпаряваха с всяко натискане върху педала. И така лека полека се добрах до Тръстеная. Набързо хапнах боб чорба, една яхния с 5 филийки хляб. Пих кафе и кола, освен бирата и се посъвзех. Напих се с вода и подкарах през малиновите плантации.
В горната част, вратата беше отворена. Никой не каза нищо. Минахме първо покрай едното езеро, после покрай другото. Полянки, туристи с палатки, рибари, овце с овчарски кучета абе каквото ти сърце иска. Продължихме по коловете направо през гората и изведнъж пред нас плет, а зад плета цяло стадо сърни и елени. Я от къде се взеха пък тия? Оказа се че сме до мандрата.



През входа в двора видях две АТВ-а и двамата АТВ-сти до тях. Забутахме нагоре по маркировката, а след малко с рев на мотори ни застигнаха ония двамата. Отдръпнахме се от пътя и в тоя момент първия мина покрай нас, а втория даде такава газ – че се разхвърчаха камъни с големината на юмрук след него. Един от тях спря в предната ми капла. Изпсувах на глас и си продължих нагоре. Оставаше малко докато почнем да подсичаме вр.Издремец от изток. Наклона беше поносим и си драпах нагоре лека-полека. Наближаваше 17:30 когато стигнахме на голо, затревено място от което започнахме да спускаме. Появиха се много трънливи храсталаци, а като влязохме в гората и доста паднали дървета бяха препречили пътеката. От Тони бяха останали само следите от гуми в разкаляната на места почва. Ники нещо викна отзад. Спрях. Оказа се, че един храст му е свалил чувала от раницата. Настигна ме и продължихме. Излязохме на открито, а гледката на изток към манастира „Седемте престола“ беше опияняваща. Тони ни чакаше. Седнахме за по цигара и няколко снимки.


билото

Ники се усети че си е забравил очилата на мястото където растенията решиха да му отнемат постелята. Прежали ги, не му се връщаше километър назад. Тони сподели, че няма да спи във хижата. Щял да легне навън под навеса като се стъмни.
Не след дълго излязохме отново на билото и подкарахме по добре очертан път. Заредиха се едни височинки и седловинки и един след друг минахме върховете Старо пладнище, Плато и Високата чукла. Всички се подсичат. В подножието на последния в непосредствена близост до пътя тече вода, директно от склона. Някой беше подложил един издължен и плосък камък, колкото да имитира нещо като чучур. Тук пих може би най-вкусната вода. Както и тук за последно се видяхме с Тони. Последва леко спускане и пред нас се показа горски дом “Чукава“. Спряхме с Ники за снимка и след това започна качването на вр. Чукава.


горски дом Чукава

Драпах нагоре пак на 1ва предавка, но вече с 4-5км/ч. Беше 20:00 и в гората започна да притъмнява. За щастие не продължи дълго. Пак излязохме на голото било по широк черен път. Минахме и покрай едно дърво с доста табелки на него, но аз видях само тази на която пише Лескова. Бях се изчерпал за днешния ден и исках час по-скоро да се добера до хижата. Качихме още няколко хълмчета, основната колова маркировка вървеше в ляво от нас и в дясно от нас видяхме колова маркировка с табелка на нея. В този момент слънцето на запад залязваше. Картинката беше за снимка, но уви нямах фотоапарат. Нарочно не си взех, отдавна съм решил, че като отявлена скръндза тия моменти ще си ги пазя само за мен. Който иска да ги види – да заповяда. Знаех, че за Лескова се отделяше колова маркировка и спрях за сверка с GPS-а. На вярна следа сме. Само, че не ми се газеше във високата трева. Пътека не виждах. Пак сверка с GPS-а и 500м на изток има път който ще ни свали до хижата. А пътя доста стръмен с доста скорост в долната си част. След 15 мин бяхме пред хижата.


най-после се добрахме


лятната кухня на х.Лескова, а от Тони няма и следа

Беше 20:50 точно се стъмняваше. Подпрях байка отвън пред вратата на трапезарията и влязох вътре с думите:
-Добър вечер. Бира има ли?
-Има, има. Нали ви казах, че ще окъснеете.
Чичето стоеше до бумтящата печка седнал на трикрако столче. Беше около 60те с тъмносин анцуг и камуфлажно елече което не можеше да се закопчее заради изпъкналото напред шкембе. Стана като не отделяше поглед от телевизора закачен на стойка на стената и отиде в задната стаичка да донесе два Tuborg-а. Не съм фен на тая бира, но в момента не можех да придирям. На два гълтока и бутилката пресъхна.
-Вие от къде така.
-От Ком за морето – каза Ники
-Браво, отдавна не е минавал никой с колело за натам.
-Ами преди нас минаха поне 6 човека последната седмица.
-Да, ама аз през седмицата не се качвам. Вие ще ядете ли? Щото е с предварителна поръчка.

А ти сливи ли имаше в устата като говорихме на обяд – си викам на ум. Как няма да ядем. Минал съм 65км с над 2000м денивелация и съм гладен като вълк. Още не беше седнал като видя как зелената бутилка олекна.
-Ще донеса по още една бира и ще измислим нещо. Има някаква зеленчукова супа. – и пак се скри в задната стаичка.
Ники търсеше обхват, но безуспешно. Тая вечер щяхме да сме в нелегалност. След като донесе още бири, седна на масата и се разприказвахме. Разправяше за ловната дружинка, която стопанисва хижата, за това, че в района под Високата чукла се разхождала мечка тия дни. Преди седмица му откраднали генератора и сега нямало ток. А от къде светеше крушката тогава? Каза, че отвън е оставил джипа да работи и е пуснал някакъв преобразувател от 12 на 220V. Абе за всякакви работи си приказвахме. Измъкна от някъде една голяма тенджера и започна да прави салата. После наряза картофи и приготви три пържолки за печене в една тавичка. Започна да слага пред нас без да пита дали искаме. То не бяха салати, пържени картофи и все подпитваше дали не искаме и по ракия. Я стига, утре мисля да карам велосипед, а не да се излежавам пред хижата на припек. След малко беше стоплил и зеленчуковата супа, ама то каква супа само. По вкусна не бях ял. Всичко каквото растеше в планината го беше цопнал вътре. После и пържолките. Леле облизах си пръстите. Горещо препоръчвам да му погостувате. Само се обадете овреме, че иначе е малко пиперлив. Стана 23:00, взехме по душче и се отправихме към леглата. Докато се качвахме към спалните погледнах към Навеса, но не се виждаше нищо. Тони сигурно се е сгушил някъде. На слизане, малко преди хижата бях видял следи от велосипед. Айде сутринта ще се чуем. Кракът ме наболяваше, но се траеше. След малко джипа угасна, а с него и електричеството в хижата. Наоколо стана непрогледна тъмнина, явно беше време за сън.

31.07.2011 (неделя)

Спах добре. Телефона ме събуди в 5:30, но станахме в 5:45. Долу се тропаше и джипката беше запалена. Дясното бедро ме наболяваше доста, може би заради обездвижването през ноща. Беше отекло малко, но се надявах, че като загрее после ще се оправи. Набързо събрахме багажа и слязохме долу. Тони не се виждаше никъде. Хижаря приготвяше пържени филийки. Кафенце, хапване указания от къде да хванем пътеката, взехме си довиждане и в 6:50 вече бутахме нагоре към маркировката. Минахме покрай няколко изоставени къщи от Лескова махала. Между другото разбрахме, че хижата всъщност е била училището на махалата преди да се обезлюди. Пътя уравни и се качихме на колелата. Имаше следа от велосипед на влажните места в коловоза. Може би Тони е изчезнал рано - рано или някой от предната група беше слязъл до хижата предния ден. Скоро се блъснахме в маркировката и започнаха да се редуват стръмни спускания и малки изкачвания. Минахме вр. Бигла и излязохме на една поляна, а насреща един много стръмен връх. Оказа се Златаришка чукла. Спряхме за по цигара и пуснах телефона. Исках да се чуя с Тони за да видя къде е. Нямаше обхват. Изкачихме върха, а от другата страна спускането още по-стръмно. Гледката отгоре беше невероятна – на Юг беше вр.Мургаш, на североизток Ботевград, а на Запад планината която бяхме минали вчера.


Ботевград се намира точно под облаците


наклона на снимка изглежда доста по-малък




метеостанцията на вр.Мургаш

Телефона изписка – SMS. Беше от Тони. Объркал пътя предната вечер и се отзовал в Ботевград. Чухме се, беше някъде на път от Ботевград за Витиня и се разбрахме да ни чака на прохода, защото и карти нямаше. Попита каква ни е целта за деня, че ако намерел маркировката да продължи напред. Казах му, че гоним Мургана или Чавдар, изгасих телефона и спуснахме надолу.



Минахме през няколко полянки редуващи се с изкачвания през гора, докато по едно време си останахме постоянно в нея. След около час и нещо спряхме за 5минутка в гората малко под вр. Погледец. Хапнахме малко фъстъци и някоя друга бисквита. Като излязохме на върха видяхме какво ни очаква, а то беше северното било на Мургаш.



Следваха три часа почти изцяло в гора, само бутане през гъсти дървета и храсталак. Единствените открити места бяха една поляна преди да излезем на газопровода и билната поляна „Белия камък“. На последната трябваше да вземем решение. До момента аз бях твърдо за подсичане на Мургаш по северната пътека, а Ники все още не беше се качвал до върха и искаше да го направи. Имахме идея аз да го чакам на Зла поляна, а той да мине през върха. След като видя обаче какво го чака и факта, че до момента се бяхме влачили 6 часа и половина - взе решението бързо и непоколебимо. Ще се сече. Пътечката се оказа доста приятна. Почвена в борова гора и с неголям наклон позволяващ да се кара. Пресякохме поток и се заредихме с вода. За час излязохме на Зла поляна, като последния половин километър си беше доста стръмно. Ники пак беше пръв – всъщност това няма да го казвам вече, защото той винаги дърпаше напред. Горе положението – зле. Имаше краварник и наоколо всичко минирано. Гледахме да изчезнем бързо. „Който бърза, бавно стига“ е казал народа. Засякох един коловоз и се отзовах на земята. Кормилото ме халоса по прасеца на левия крак. По-късно се образува хубава синка, която си носих поне две седмици. Пуснах телефона и пак SMS от Тони. Тоя път пишеше, че се отказва от прехода и се прибира, а ние да продължаваме. Хванахме пътечката подсичаща южно едно възвишение. После разбрах, че е трябвало да продължим по пътя който се качва на хълма отгоре, но тогава не знаех, че пътеката е цялата в клонаци и паднали дървета, останали от сечта която се вихри наоколо. Както и да е, влачихме се около час по пътеката, докато тя не свърши в широк черен път, обслужващ същата тази сеч. Калта беше в изобилие. Някъде напред се чуваха моторни триони. Караше се перфектно където нямаше кал, която ни принуждаваше да търсим обходи в страни. За около 2 часа и малко от Зла поляна стигнахме Витиня. Последните километър - два си беше доста скоростно спускане. Там някъде видях магистралата, че е под мен в дясно. Бяхме над някой от тунелите. Снимка на чешмата с мечката и реших да видя леля Стефка от туристическата спалня „Витиня“. Исках да се осведомя кога и как е минала предната група. Верно положението в спалнята си е Хеви метъл. Дръжката на вратата беше вързана за една халка от страни на касата с парцал. Явно нямаше никой. Всъщност нямаше жива душа наоколо в радиус от километър. Следобедното слънцето направо гореше.



Подкарахме по асфалта надолу до с.Горно камарци. Искахме да си напазаруваме нещо от магазина. Спускането беше разхлаждащо под дебелите сенки на дърветата. Стигнахме до площада ... магазина не работиии. „Ами сега...“ имаше една реплика в едно доста старо предаване по БНТ. Седнахме на масата отвън и извадихме да похапнем каквото имаме в нас. Надявахме се, че магазинерката може да се появи от някъде. От време на време се появяваше някой с тъмна кожа да пита дали Пена ще отвори. Ама аз от де да знам...и аз нея чакам. Починахме около час. Проточи се толкова защото не ни се хващаше асфалта за Арабаконак. Не беше много, ама в тая жега не си е работа. Наляхме в меховете вода от чешмата в двора на кметството и завъртяхме педалите нагоре. В началото почти равно и постепенно наклона се увеличи. Задника ми стана на мекица и към 18:00 бяхме на превала на прохода. Не можех да си кажа името. Мерна ми се велокаска в храсталака на 50тина метра напред. Ту се показваше, ту се скриваше – халюцинирам заради асфалта може би. Викам си – не може да е някой от групата на Борис. Та те са почти с ден преднина. Кратка почивка за снимка на паметника и хванахме на изток.



Къде карайки, къде бутайки зад един завой видях колоездач с раница, каска и някакво тежко колело – а явно не съм изперкал още и онова дето ми се видя на прохода верно било колоездач. Буташе бавно с малки крачки и побързахме да го настигнем. Момчето като че ли се изненада от появата ни, то верно освен цингите в селото и хижаря сутринта никой друг не бяхме срещнали днес. Заприказвахме се, оказа се Любо от предната група. Ама какво прави тук? Борката си мислеше, че ще се предаде на Мургаш, аз дори залагах на по-ранно отпадане. А той предния ден имал проблем със задната спирачка, после се загубил преди Мургаш и така бавно, но славно се беше домъкнал до тук. Бутахме заедно и си дърдорехме за маршрута. Беше се поуморил доста и темпото му, бе доста бавно. Решихме да покараме нагоре заедно, но не бе минал и 50м когато нещо от към курбелите на Бомбата изтрещя и падна веригата.
-Карайте, ще я оправя и ще ви настигна.
-Ок, ако не ни настигнеш, ще се видим на Чавдар.
И отпрашихме напред. Подминахме Стъргелската мандра и продължихме по пътя към Стъргел. Яко спускане, но се насичаше от това, че внимавахме да не пропуснем отклонението в ляво. Не знам как Райко и Иван са го пропуснали, то цяла магистрала Продължихме по него и след километър слязох да побутам. Нещо пак бях свършил силите, а и крака си ме наболяваше. Стигнахме до една обрасла от треволяк чешма в ляво на пътя и спряхме за кратка почивка.


снимка на чешмата

Продължих да си бутам до билото, там където нашия път излизаше на голямо кръстовище с червена маркировка. Починах за кратко, Ники се мъчеше да си оправи телефона. Нещо беше се сбъгясъл от друсането в раницата. Беше 20:35 слънцето клонеше към залез, а в гората вече беше почти тъмно. Пуснахме се по пътя с наклон надолу и решихме да не вадим светлините още. Карахме около двайсет минути така, а наоколо беше станало доста мистично. Мъгла се беше настанила в рядката букова гора. Дифузната светлина процеждаща се през короните на дърветата и мъглата правеха така все едно си се потопил в гюм с мляко. Появиха се доста локви, на места вече не се виждаха и спряхме да сложим светлините. Докато ги извадим и инсталираме мрака стана непрогледен. Запалихме надолу вече с виждащи очи и след километър може би, от мъглата изникна тъмния силует на хижата. Отзад нищо не светеше, май ще ударим пак на камък. Може би ще трябва все пак да се доберем до хижа Мургана. Минахме отпред и подпряхме колелата на пейките. Един прозорец в ляво от външното стълбище светеше – ще се спи под покрив. Кучето се скъса да ни лае... добре, че беше вързано.. Хижаря явно беше чул задното ми „квичало“ и излезе да ни посрещне. Какви бяха тия накладки не знам. Уж Shimano XT (metal), а голямо виене, голямо стъргане – сухи, мокри, студени, топли все тая. Бях ги сложил преди да тръгнем и си викам – те като загреят ще спрат. Няма такова нещо, още си стържат на умряло и няма оправия. Влязохме вътре, а то един мрак в трапезарията и няма никой. Групите си били тръгнали сутринта.
-От къде, бе юнаци.
-От Ком за морето.
-Ама и вие ли? – и се хили.
-Имаш ли бира.
-Сега ще видя дали е останала.
Малиии тъкмо се бях настроил, че ще делим една бира с Ники, когато пича се появи с една двулитрова Ариана. Ей това се иска, почти 65км каране и накрая с кеф да си изпиеш една бира.
-Баня ще има ли? –попитах.
-Хм...няма вода. Сутринта изби една от батериите и съм я спрял централно.
-А, ся де. Явно ще си лягаме солени...Минаха ли едни колоездачи днес от тук.
-Кой? Борката ли? Да, някъде към единайсет-единайсет и нещо. Но не се задържаха много. Бързаха много. Казах му аз, че и тая година няма да успее – Беше се подпрял на камината с цигара в уста и се смееше.
-А нещо за ядене има ли?
-Няма. Само с предварителна уговорка. Ще измислим нещо.
Тая реплика сигурно е написана в правилника на БТС за посрещане на туристите по хижите. След малко донесе два домата, краставица, лук, сирене и една голяма чиния.
-Ама да не мислите, че ще ви я режа...мога и ракия да предложа ако искате – пак се ухили до ушите и се подпря на камината. То и аз съм уж пушач (два пъти подред съм печелил титлата „Пушач на офиса“), но неговата цигара не слизаше от устата.
Телефона звънна – беше Райко. Излязох навън. Знаех от Васето (Bero), че е подобрил рекорда и побързах да го поздравя. Поприказвахме си пет минути, как е минал неговия и как протича нашия преход и се върнах обратно. Ники вече беше нарязал салатата и я овкусяваше. Извадихме и ние каквото беше останало в раниците и хапнахме доволно. На Ники телефона не проработи,напротив блокира му картата и се налагаше да въведе пук кода.Обади се от моя, за да не се притесняват в къщи и да му намерят необходимия код. Чакахме Любо да се появи, но това така и не се случи. Хижаря все пак пусна за малко водата, колкото да се поизмием малко преди лягане. Прибрахме колелата вътре в трапезарията и се отправихме към леглата. Минаваше дванайсет часа, а сутринта ни чакаше ранно ставане.

следва...

[vafi]

Колко е малка България ... Павка , Тони

[azoic]

01.08.2011 (понеделник)

Събудих се,а кракът все още наболяваше. Ники се размърда и се приготвихме за път. В хижата беше мъртвило. Хижаря явно си доспиваше. Предната вечер разправяше, че бил спал 6 часа за последните няколко дни. Простено му е . От Любо нямаше и следа. Хапнахме набързо, снощно приготвените овесени ядки оставихме някакви пари на масата и се изстреляхме навън. Зачудих се, че кучето за разлика от предната вечер, не ни обърна никакво внимание.


х.Чавдар



Още с тръгването и гризнахме дръвцето. Забутахме колелата към долния край на двора, покрай някаква схлупена къщурка. Пътеката беше добра и си мислех, че ще ни изкара на маркировката. Но както си карахме пътеката изчезна яко дим и се отзовахме в средата на гола поляна. Сверих с GPS-а оказа се, че не сме изобщо в правилната посока. Не ми се връщаше и зацепихме направо през високата трева по азимут. Бяхме сложили гетите и не успяхме да се намокрим. Влязохме в гората и терена стана стръмен. Без пътека, доста шума и с тоя наклон ни трябваха 10-тина минути да излезем обратно на пътя.
Покарахме малко и слязохме да бутаме. За по-малко от час бяхме на паметника на загиналите руски войни в месноста „Хаджийца“. Много добитък и много роми - берящи боровинки.


паметника на загиналите руски воини

Връх Баба закриваше изгрялото вече слънце. Направихме снимка и подкарахме нагоре към него по черния път. При подсичането му се разминахме с доста от ромите, кои пеша, кои в бусове, други бяха в личните СССР возила. Нещо гумите бяха поомекнали от предния ден, но не с много. Спряхме да ударим по някоя помпа. При мен беше предната, а при Ники задна. Може би имаше някой трън забил се и не излязъл. Решихме да не ги оправяме докато не сдадат багажа нацяло.
По седловините се откриваха хубави гледки и на север и на Юг.


в ниското долу се вижда село Мирково





Подсякохме вр. Говедарника, пътят стана доста каменист. Зад един завой се показа някаква станция, може би на военните, защото в страни от пътя до нея имаше боядисан камуфлажно ЗИЛ.
Започна спускането към Кашана. Много камънак, много нещо. Шарехме от единния до другия край на пътя в търсене на по-добра линия. Спряхме да видим и Етрополските зъбери и да направим някоя снимка.









След около два-три километра малко под вр. Мургана се появи и отбивката за едноименната хижа - целта от предната вечер. Не се губеше височина и решихме да слезем и да хапнем нещо. Пуснахме се надолу по стръмния чакълест път. И след краткото спускане спряхме на паркинга пред стълбите на хижата. До тук бяха минали два часа и половина откак напуснахме хижа Чавдар. Един човек на възраст цепеше дърва недалеч от нас. Заряза брадвата и с бавна стъпка дойде при нас.
-От къде сте момчета?
-От Ком идваме. Има ли нещо за хапване?
-Няма, ще видя какво ще измисля. – казах ви че това го пише в правилника 
Настанихме се на масата вътре в столовата. По телевизията вървеше някакъв сериал. Човека донесе ориз с печени чушки и кола Дерби. След малко и салата от домати и сирене. После и десерт – диня. Каза, че хижаря слязъл долу в селото да се отчита и той го замествал. Хапнахме добре, бирата я пропуснахме, че още нямаше дванайсет часа. Поръчах си кафе. Ники му дойде идея да си вземем душ, че снощи не успяхме, а вечерта се очертаваше да е на планински извори. Излязох навън с кафето и цигара. Седнах на пейката и се загледах в ширналата се пред мен панорама. Мислех си колко сме се прецакали, че не успяхме вчера да се доберем до тук. Чисто, спретнато и отношението на хората беше различно. След малко трябваше да сменя Ники в банята. Изпрах едни чорапи и една тениска. Окичих ги на раницата и се приготвихме за тръгване.
-Колко ти дължим?
-Колкото дадете. – Това се нарича гостоприемство в планината.
Оставихме пари (не помня вече колко) и продължихме към Кашана по асфалт. За 20 минути бяхме на чешмата на Златишки проход. Напихме се с вода, заредих и малката бутилка, горе знаех, че няма. Зад чешмата, стръмно нагоре през храстите хващаше нашата маркировка, но знаех, че е по-добре да хванем един път който беше точно срещу разклонението за Мургана.
Забързахме по пътя нагоре. Времето се разваляше бързо. Закапа но не заваля. Качихме връх Капалу, който е преди Кордуна и после подсякохме по лятната маркировка. В началото трудно намерихме пътеката и газихме директно през хвойната. Бяхме нахлузили гетите, които сега ни пазеха краката от хищните храсти. Заобиколихме от западната страна на Кордуна и срещу нас се изправи чудовище. Между него и Кордуна се стелеха облаци от север. Като минеха от южната страна бързо се разсейваха. Над Средна гора валеше и гърмеше яко. Гледахме час по-скоро да преминем вр.Свищиплаз и при вр. Голема Занога да слезем по подсичащата билото пътека. От Райко знаех, че е по-добре да минем по нея и после след горския пояс при хижа Свищиплаз да се качим пак на билото. Горе било много кофти, само едър камънак и бутане. Темпото остана бързо.
След като подсякохме от север върха, седнахме за две минути по-южно от билото да се подкрепим с ядки.


отново в мъглата

Покарахме малко от едно възвишение надолу до седловината от която трябваше да се отклоним подсичайки южно билото. Така щяхме да можем да от реагираме бързо при влошаване на времето. Пътеката си беше супер. В началото имаше някаква зрителна измама. Изглеждаше, че все едно трябва да катерим, а като тръгнахме по нея едва удържах байка да не се засили прекалено и да се изтъркалям по стръмното в дясно от мен. По озорих се, оказа се доста технична за моите възможности, но пък не слязох почти никъде. Много й се накефих. Долу в ниското се виждаше хижата. За момента времето като, че ли се оправи. Облаците се разпръснаха и грейна слънце. Стигнахме до конски кладенец, оттук трябваше да наваксаме отново изгубената до момента височина и да се качим обратно на билото.
Хванахме нещо като пътека, пътека беше силно казано. По точно е място от където водата се стича от билото. Видяхме четирима ездачи който се движеха с коне горе по маркировката. Поздравиха от далече и ние им отговорихме. Драпахме по нея около 40 минути, преди да се доберем до горе, а там ни очакваха отново силния северен вятър и облаци. Върховете напред ту се скриваха, ту се показваха пред нас. Само масива на Косица и Паскал оставаха постоянно в оловно сива пелена. Последваха няколко връхчета които нагоре бутахме, а надолу спускахме. Последното преди Косица се подсичаше от Юг.
Наближихме Коситски превал, а гледката пред мен не ми се нравеше. Връх Косица изправен пред мен с цялата си каменна мощ наподобяваше Голиат. Стоя пред него и поглеждам ту нагоре, ту към натежалия вече байк. Нямаше начин да кача колелото и багажа по тоя камънак, а на всичкото отгоре половината масив не се виждаше от погълналите го облаци. Часът беше 16:30 и взехме решение да сечем. Сверка с GPS-а – пътека има. Ще минем леко надолу от южната му страна, като заобиколим няколко големи каменни реки и в последствие леко почти по хоризонтал, ще гледаме да се блъснем в коловата маркировка от хижа Паскал към вр. Паскал. Заобиколихме каменопадите, но в момента в който трябваше да се появи търсената пътека – насреща нищо, само трева до над коляното. Тръгнахме право през нея по азимут, имаше лека мъгла и на около 50 метра от нас вече не се виждаше. Според тамагочито коловете трябваше да са на по малко от километър, напредвахме бавно. В един момент се отзовахме на път който катереше право нагоре. Хванахме по него, какви са тия машини дето се качват от тук? На мен ми беше трудно да бутам байка нагоре, а те се качват с МПС ?!? Драпахме около час и в дясно се появиха коловете, а пътят вървеше успоредно с тях. Ники беше открил, че да си носи байка му е по-добре. За мен обаче бутането ме удовлетворяваше в по-голяма степен. Видях го как минава по хоризонтал до едно възвишение с две пирамидки на него. Подпря байка и започна снима. Гледам километража, а той показва 1820м надморска височина. Нещо не е наред. Знаех, че на Паскал има пирамида, но бяхме все още много ниско за да сме на него. Сякох направо и по стръмния склон се качих при него.
Вече духаше здраво, а часът беше 18:15. Скрихме се на завет зад пирамидката и му споделих опасенията си, че не сме на Паскал все още. Оставаха още 250м денивелация докато се доберем до него. Погледнахме нагоре, а там само бяло. Нищо не издаваше присъствието на върха. Свихме по цигара и поседнали на завет под южната страна на пирамидата решихме да починем малко. Над Средна гора положението си оставаше мрачно, по-страшното идваше от северозапад. Преди малко виждахме вр.Баба, сега беше потънал в оловно сиви облаци. След три дръпвания на цигарата и вр.Мургана го последва, а след още две Косица и Свищиплаз изчезнаха яко дим. Ами сега какво да правим. Някъде трещяха гръмотевици, все още далеч, но както и малките деца знаят – в планината просто е въпрос на време да тресне и до теб. Това което идваше от север не ми харесваше. От обяд бягахме от бурята, но май щеше да ни настигне.
Допушихме цигарите и взехме решение да скрием колелата във високата трева и да се спуснем към хижата. И без това едно по-ранно спиране щеше да ни се отрази физически и психически добре. Свалихме багажа, скрихме колелата, сложих една точка на GPS-а и потеглихме надолу.
Слизането отне почти час и в момента в който влязохме в двора на хижата – слънцето се усмихна ехидно. Проблемът беше и в това, че тук нямаше никой. Пуснах телефона, има обхват – Това поне е добре. Звъннах на един от телефоните оставени на стъклото до входа. Обади се женски глас и каза, че няма да могат да се качат днес. Еди къде си имало оставен ключ, да си отворим вратата и да се подслоним. Седнахме на масата отвън до чешмата. Ето, че допуснахме първата грешка. Беше ме яд, че не продължихме. На запад върховете се бяха изчистили от облаците и нямаше и помен от заплахата от преди час. Мислех си дали можем се качим отново и да стигнем до Планински извори, но със сигурност щяхме да стигнем много късно и да загубим много сили. Отказах се. Нямах много ток в телефона, но се обадихме кой на когото трябва и разбрах от съпругата ми, че баща ми искал да му се обадя. Трябваше да се чуем за да се разберем кога да ни чака на прохода Шипка и какво да ни донесе. Реших, че ще му звънна утре и извадихме да похапнем овесени ядки, малко фъстъци и мед. Гледахме картите и вече беше ясно, че за 8 дни няма да можем да го направим. Бяха минали три, а вече имахме почти ден изоставане. Слънцето залязваше. Ники се мъчеше да направи свястна снимка, но нещо не се получаваше. Намерих ключа и отворих вратата в близост до скривалището. Оказа се приятно стайче, с две двуетажни легла, печка, маса с посуда от първа необходимост и два стола. Нещо като заслон, когато хижата не работеше. Наближаваше 21:00 часа и навън започна да се смрачава.
С наближаването на нощта дойдоха и облаци от север. Пуснахме челниците и прибрахме багажа вътре. Приготвихме се за лягане и точно да се мушнем в чувалите, когато навън просветна. Очаквах гръм, но не последва. Явно бурята беше далеч. Не след дълго заваля, но буря така и не се появи. Изненадващо, но докато си бутах байка през по-голямата част от прехода днес, крака ме болеше много по-малко. Дори сега наболяваше единствено когато го натиснех повечко. Дано отшуми – си казах и заспах.

02.08.2011 (вторник)

Будех се често, и към 4:30 се излюпих от чувала. Излязох навън да изпуша един тютюн. Беше ясно, боровата гора над хижата се виждаше. Изведнъж от североизток (зад хижата на чиято стена се бях облегнал), се появиха ниски облаци, гората изчезна, поляната пред мен също, виждаше се едва на няколко метра. Запалих втора, не ми се прибираше пак. След малко вятъра издуха облака. Времето се менеше с минути. Стана 5:45, трябваше да се приготвяме за тръгване и влязох да събудя Ники.
Хапнахме набързо овесените ядки и заключих. Скрих ключа там от където го бях извадил и се отправихме нагоре по пътя от миналата вечер.
Баира тръгва стръмно нагоре още от самата хижа. Минахме покрай чешмата с пейките малко над нея. Не почивахме, нямаше време за това. Днес си бяхме сложили Дерменка като крайна цел, за да наваксаме малко изоставането от снощи. Времето остана променливо, ту се показваше слънце, ту не виждах бързащият пред мен приятел.




облаците ту изчезваха, ту пак ни поглъщаха изцяло

Духаше силен северен вятър, който караше облаците да лазят по повърхността. Кол след кол, един час времева разлика и бяхме при колелата. Всичко по мен бе мокро от сутрешната роса. Дори и маратонките които до сега не бяха се предали. Велосипедите бяха там където ги бяхме оставили. Починахме 10 тина минути докато ги окичим с багажа и забутахме нагоре. След още 30 минути се добрах до билото. Мъглата ту се разсейваше ту обхващаше всичко около мен. Ники лежеше в тревата и снимаше стадо коне.



Като ме усетиха да се приближавам изчезнаха в бялото. Продължихме без почивка към връх Паскал. От вчера следобед се мъчех да го достигна и ме деляха още десетина минути от успеха. Пирамидата на върха изплува на няколко разкрача от мен.





Малко снимки, а вятърът не ни даваше почивка.
Продължихме по каменистия път, вече върху велосипедите. Не за дълго. Пътят започна да спуска стръмно надолу и спрях, за да сверя с тамагочито. Маркировъчните колове не се виждаха от млякото около нас. Трябваше да се отделим на изток по коловете. Както си бутахме по някакво скалисто връхче, наизскочиха няколко овчарски кучета с озъбени муцуни. Продължихме без да им обръщаме внимание. Те само ни следваха и лаеха, може би бяха 5 или 6. След малко мъглата се разсея за момент и видяхме стадото с овчаря на 200 метра южно от нас. Изпратиха ни до последвалата седловина и слязоха да си пазят стадото.
Качихме вр. Картала след който излязохме на обширна седловина. Движехме се по северния й ръб по пътеката следваща маркировката. Видяхме табела за х.Момина поляна на един от маркировъчните колове. Значи Планински извори наближава и не след дълго пред нас се показа и тя. Не беше минал и час от както се снимахме на Паскал, а вече бяхме почти до нея. Трябваше само да се спуснем по вдълбаната дълбоко пътека. Навсякъде около бившата хижа имаше добитък. Стада коне и говеда. Решихме да минем близо, а не по маркировката. Не влязохме. Изглеждаше като обор, то всъщност си е точно това. Подминахме с надежда на Петте чучура да е по-спокойно и да си дадем малко почивка. До тук не бяхме спирали, а имах нужда от 15 минути отдих. Разминахме се с няколко коня, които при вида на засилен към тях колоездач си счупваха краката от бягане. За щастие до извора нямаше от тях. Поседнахме на пейките, подкрепих се с малко бисквити и се напих доволно с вода от единия чучур. След вр. Картала слънцето проби и напичаше здраво. Само северняка продължаваше упорито да свири в ушите ни.



Времето течеше неумолимо и трябваше да продължаваме. Събрах нещата в раницата и започнахме с изкачването на Тетевенската баба. Само, че тя не се виждаше от облаци, само връхчето преди нея беше пред нас. Забутах. Ники бързо дръпна напред. Стадо коне любопитстваше в ляво от мен. Поспрях да си поема дъх и се обърнах да се насладя на гледката. Нещо ми привлече погледа, далеч зад изоставената хижа. Три пиксела се движеха бързо и плавно спускайки се от възвишението по което минахме преди малко повече от час. Не бяха коне, бяха по-малки и не се движеха като тях. Загледах се по-добре и установих че са колоездачи. Спускаха много добре, но нямахме време да ги изчакаме, а и с това темпо ще ни стигнат до час – час и нещо. Продължих да си бутам докато терена не уравни леко. Подкарах и застигнах Ники малко преди да се качи на същински връх. Поогледахме се отгоре. Това което го бяхме качили трябваше да го пуснем пак, че и малко повече.От другата страна пътеката си беше технична и то доста над това което можех да спусна качен върху велосипед. Тук може би СКА-таджийте биха се накефили много, но сега нямахме право на грешки и заложихме на сигурното.


„Антонски превал” това е седловината между Тетевенска баба и вр.Булуваня

Слязохме долу и поседнахме за кратка почивка на високата страна на подсичащата пътека. Изпускайки дим от устата си, прочетох 6 кола, които се качваха стръмно по източното било на предстоящия връх. В централната част на Стара планина разстоянието между два кола от маркировката е между 70 и 100 крачки (бутайки колело), а тези изглеждаха от големите. Забутахме нагоре, от време на време се обръщахме да видим дали няма да ни настигнат тримцата от Планински извори, но така и не се появяваха. Не след дълго се появи пътека подсичаща върха от север. Хванахме по нея и излязохме на седловина между подсечения сега връх и друг отсреща. Викам си това сигурно е Братаница. Пуснах GPS-а за сверка и се оказа, че всъщност това насреща е Булуваня. Това дето сме го подсекли е някакъв безименен връх. Мамка му, защо не ги показват тия 150-200 метрови височини по картите. Доста демотивиращо ми подейства, но продължихме и качихме върха, който очаквах, че сме подсекли преди половин час. Последва дълго около километър спускане по западния му ръб. Пътеката си беше прилична. В седловината видяхме може би най-поддържаното стадо коне по тия места. Чисти, с подстригани гриви и подредени в шпалир около пътеката за да ни посрещнат. Спряхме до тях, но тия животни са колкото любопитни толкова и страхливи. Що си посегнал да погалиш някой всички мигом минават в галоп. Така и не можах да докосна някой от тия прекрасни индивиди.
Следваше ново изкачване, за разлика от предишните този ден беше дълго и не толкова стръмно. Очаквах това да е Братаница, но отново се лъжех. След като го качихме пред нас се появи търсения от мен връх с гарнитура – Старопланинското конче и Вежен потънал в облаци.


вр.Братаница и Старопланинското конче

Беше отново безименен връх. Бях се поизморил това ми подейства още по-демотивиращо, но гледката компенсираше лошото ми настроение. В ниското се виждаше стадо овце и две кучета пазачи. Подготвихме се за срещата с тях и спуснахме надолу внимавайки за скрити в тревата камъни и туфи. Оказа се, че овчаря е наблизо и проблеми нямаше.
Изкачих Братаница и поседнах до Ники за почивка и за да се насладя на гледката. Облаците се бяха разкарали от Вежен. Добре, че беше тая панорама иначе току виж съм слязъл към Клисура.


Старопланинското конче от вр.Братаница

Това беше първия срив. Не знам защо, може би заради умората или заради непрекъснатото бързане, но докато качвах върха се оглеждах надолу за пътищата по южното било и как с удоволствие бих спуснал в момента по тях. Хапнах няколко фъстъка и мед и починах 15-тина минути. Следобедното слънце обливаше Кончето и Вежен в ярка светлина. Минаваше 16:30, явно няма да стигнем Дерменка. Решихме, че гоним Ехо или Козя стена. Зависеше в колко ще преминем покрай пирамидката на Вежен.
Спуснахме върху байковете и започнахме преминаването на Кончето. В началото се движехме по маркировката и пътеката шареше ту от Юг, ту от Север на това прекрасно скално образувание. Когато дойде най-тегавата част се появи подсичаща от север пътека и без колебание минахме по нея. За около 40 минути бяхме от другата страна.
Подкарахме напред, Ники беше дръпнал 50-100м когато стигнахме малкото връхче преди качването на първенеца за днешния ден. Не ме изчака, нарами байка и закрачи нагоре по камънака. Викнах след него, за да му кажа, че лятната маркировка го подсича, но той не ме чу. Реших да подсека и да се срещнем след възвишението. Така и направих като предполагах, че докато се скрия от полезрението му ще ме види и ще разбере какви са ми намеренията, но уви не стана така. Подсякох и видях, че го няма на върха. Подпрях колелото на един от коловете на маркировката, смъкнах раницата и включих телефона. Минах малко южно на билото, че вятъра се мъчеше да ме запрати някъде към долната земя. Реших да се обадя на баща ми и да му кажа, че ще се чуем следващите дни тъй като бяхме все още далеч от Шипка. Ники така и не се появяваше. Поех нагоре за да видя какво става. Като се качих видях байка на Ники в подножието на хълма, а той беше се върнал далеч назад и се оглеждаше покрай един от маркировъчните колове. Размахах с ръце докато ме види. Видя ме и тръгна на обратно. Като наближи му казах, че има подсичаща пътека, но той реши да се катери. Беше ми се ядосал, че съм изчезнал така. Помислил, че съм баялдисал някъде назад по скалите. А от своя страна, аз му бях дал поне 5 минути за да види, че не продължавам след него. Както и да е. Загубихме 30-40 минути и не си говорихме още около 15. И двамата носихме вина за тъпата ситуация от преди малко.
Отидохме до моето колело, натоварих багажа и почна изкачването на каменистата източна страна на връх Вежен. Минаваше 18:00 когато стигнахме до отклонението за чешмата малко преди върха. Оставихме колелата и слязохме да си налеем по малко вода. Облаците пак бяха превзели върха. Освен вятъра, започна и да захладнява. Побързахме да стигнем до колелата и час по-скоро да стигнем до последната височина за днешния ден вр. Вечен. Вече се караше, наклона беше минимален и скоро от мъглата се показа пирамидката на върха и една метална кула в дясно от нея. Снимахме се за спомен и пуснахме седалките. Знаех, че до подножието на Юмрука е предимно спускане.





В началото се караше, после дойдоха едно две връхчета с едър камънак, които избутахме. От там насетне не слязох от байка, правех го само заради някоя хубава гледка или за кратка почивка. Минахме през местноста Каменната порта и после подсякохме от Юг вр.Каменица. Това беше може би най-доброто и дълго каране по пътека за целия преход – около час и половина. Ако бях с пресни сили, щеше да е още по-гот, но все пак това е Централен балкан и тук карането е привилегия. На Горни ветровити преспал бяхме към 20:15, а далеч напред видяхме двама човека да се движат в нашата посока. Поседнахме за почивка, Ники нещо беше огладнял и искаше да се подкрепи с малко фъстъци и мед. През това време двамата пред нас се скриха в седловината преди Юмрука. Подкарахме пак надолу и бързо стигнахме там. Погледнахме в дясно от нас и ги видяхме да се качват на някакъв джип. А ние си мислехме, че са туристи.



Започна да се стъмнява. Продължихме по подсичащата от север пътека, минахме покрай чешмата транзит и след 40 минути се сгромолясах на масите пред хижата. По пътеката в гората слязох да бутам, защото не ми се вадеше челника. Беше 21:15 и почти се стъмваше, нямах сили да се надигна и да видя има ли някой вътре. На втория етаж някой гледаше телевизия. Викнахме, но никой не отговори. Станах и влязох в хижата, навсякъде тъмно, само приглушената светлина от няколко диодни лампи. Излязох и обиколих от север, но друг вход нямаше. После минах от юг, видях врата с малко прозорче. Вътре две легла на два етажа, разхвърляни раници, но пак никой. Натиснах дръжката и вратата се отвори със скърцащ звук. Влязох, миришеше на застояло, в дъното на стаята в ляво имаше врата с надпис Хижар. Почуках. Отвътре нещо се разхлопа и се показаха две сънени женски глави.
-Ще може ли да спим тук?
-Момент, слезте долу и изчакайте. – и вратата се хлопна.
След пет минути ни посрещнаха на главния вход. Бяха хижарката и майка й. Казаха, че последните дни са имали много работа и днес си легнали рано да си починат. Късмет, к’во да се прави. Вкарахме колелата във фоайето-пушалня и седнахме в столовата. Предложиха ни леща, изядохме по две паници с по 5 филии хляб. Пих една бира за да вляза в кондиция, а Ники реши да пие чай. След цял ден северен вятър се беше намръзнал.
Докато похапвахме се стопли и водата. Взехме по душ и изпрах едно-две неща и се отправихме към леглата. Нямаше ток, само диодите светеха, но те ползваха слънчевата батерия монтирана на покрива над входа. Нямаше как да заредим телефона и го изключих пак.
Днес беше най-тегавия ден от прехода и за двама ни. Тотално изпуснахме сроковете и решихме от тук нататък да го даваме по-спокойно. Да се наслаждаваме на природата и нещата да стават за кеф, а не само защото трябва да стигнем на всяка цена до края. До момента бързането ми дойде в повече и освен пътеката пред носа ми друго почти не виждах. Не знаех дали ще мога да възстановя до сутринта, но решихме за другия ден да го даваме лежерно. Крайна цел Добрила. Хем да не стоим на едно място, хем да възстановя в движение. Към 23:30 загасихме всичко и заспах веднага.

03.08.2011 (сряда)

Нали не бързахме за никъде, затова си отпуснахме малко повече време за сън. Като отворих очи, часът минаваше 7:30. Облякох се и слязох долу за кафе и закуска. Ники го оставих да поспи. В столовата имаше момиче и две момчета залегнали над сутрешния чай. Явно бяха спали тук. Абе много рано си лягат тия планинари бе. Хижарките пържеха филии. Поръчах си три с малиново сладко и кафе. Кафето дойде почти веднага и излязох навън да закуря. Нищо не се виждаше на два метра от мен. За малко да се блъсна в пейките отпред. Не е добре тая работа - си викам. Дано се вдигне докато тръгнем. Е не се вдигна бързо, но се разреди доста след около час. Говорихме си с хижарите. Те се притесняваха, че времето се разваля, а чакаха да пристигне голяма група ученици. До сега се разминавахме с лошото време, но днес май щяхме да се засечем някъде по пътя.
Ники вече беше станал и ми правеше компания с пържените филийки и чай. Тримата туристи се приготвиха за тръгване, щели да слизат към Рибарица. Взехме си довиждане и те отпрашиха, а ние се заехме с багажа и донапомпване на гумите. Днес се очертаваше повече каране и закачих компресионната торба с повечко багаж на багажника. Мъглата се бе разсеяла на изток и печеше слънце. Май и днес ще се разминем с валежите.



В 9:45 си казахме довиждане с хижарите и спуснахме към „Железни врата” . На първата табела се объркахме, но бързо се усетихме и не успяхме да загубим време. Подсякохме Кавладан и минахме през поляната с папратите. Пътеката си беше караема. За двайсетина минути бяхме на връх Ушите и започна интересната част. По „Трионите” някъде се караше, другаде не.



Стигнахме до табелата за опасно подсичане и избрахме по-лекия вариант. Прецакахме се – много загуба на височина, което после ти излиза през носа. По горната „Опасна” пътека видяхме група туристи. Единия викаше и пееше колкото му глас държи, то бива планина, ама не са длъжни всички в радиус от половин километър, да му слушат фалшивото пеене. То да е някой който си го може, кеф да ти стане...ама психопат някакъв?!?
Стигнахме до хижа „Козя стена” след около час и половина. Групата ученици (които бяха за Ехо) се бяха настанили за обяд – боб с наденица. Часът минаваше дванайсет и решихме да се присъединим. Биричка, тараторче, боб с наденица (кюфтета на скара – учениците бяха изяли наденицата) и по някоя вафла за десерт. Кафенце с цигарка на теферич.



Абе всичко си беше ОК. Дори едно чиче от гостите посвири на кавал за изпроводяк.



Яхнахме колелата и тръгнахме. До паметника на падналите летци хванахме дясната, подсичаща пътека. Не знам как е нагоре, но тази доста пообиколи, поне се караше в по-голямата си част. Минахме и втората „червена локва” и се изправихме пред връх „Козя стена”. Очаквах да е по-трудна, с изключение на едно единствено място, пътеката не ни затрудни. Минахме я за около 20 тина минути и спуснахме към седловината преди Бальова планина. Там застигнахме момче и момиче, движещи се в нашата посока. Тъкмо се настроих за бутане, когато ги видяхме как хванаха една пътека от северната страна. Питахме ги и се оказа, че подсича северно върха, а когато тръгнахме по нея имаше даже лятна маркировка в червено-бяло. По нея се караше почти на 100%, казвам почти защото имаше много хвойна, която от време на време се стремеше да открадне някой чаркалък от колелото. Излязохме след „Бальова планина” и се отзовахме на широк черен път с наклон надолу. За тук може би Светлин беше казал, че „...знак за ново начало...” Минахме покрай два буса на боровинкаджийте и застигнахме голямо стадо овце движещо се по пътя. Кучетата отново не направиха проблем. След около 10 тина минути пресякохме Троянския проход и завъртяхме педалите нагоре по асфалта водещ към арката. Маркировъчните колове останаха в дясно от нас, катерейки по някакви доста стръмни пътища. На отбивката където се напуска асфалта направихме няколко снимки.



В близост до нас имаше стадо коне. На един от конете, нещо не му харесваше, че се задържахме в неговия вилает и тропаше ритмично с копито по една ламарина на двайсетина метра от нас.
Потеглихме отново. Маркировката минаваше първо в дясно, после в ляво от нас катерейки по билото, а ние си следвахме гладкия с наклон нагоре път. Гледките се редяха в точно обратната последователност. За около 40 минути качихме височината на вр. Лепенят и последва най-скоростното спускане в прехода. Песъчлив, идеално гладък и с много линии на движение път за седем- осем минути ни отведе до заслон Орлово гнездо.



Беше 16:30. Седнахме на по кафе и да се полюбуваме на гледката ширнала се покрай нас. Заслонаджията и негов приятел бяха на съседната маса. Разказа как по предната вечер към 12 през ноща е ходил да посреща Борката и Сашо някъде по пътя. Бил се притеснил, много окъснели с пристигането. От него разбрахме, че вече са двама и Борис имал проблем с каплата. Говорихме и за утрешния преход. Човека явно скоро не беше ходил в района на Купените. Единствено щяло да ни затрудни качването на Купена, после „...надолу направо си се кара...”, може да не е искал да ни плаши какъв к*р ни чака за закуска. Седях и отпивах горчивата течност и не ми се ставаше. Следобедното слънце беше обляло всичкото красота с една такава много приятна светлина. Не се виждаше нито едно облаче до където ти стига погледа. Върховете на изток подредени като прешлените на гръбнак се виждаха напред чак до Ботев. Абе беше един от тези моменти, които те карат да се връщаш в балкана колкото и тегаво да е било карането. Съзерцавахме и си говорехме с Ники за предишни карания, за ПВ5, за обиколката на Витоша и в каква голяма грешка сме били, като сме си мислели, че едва ли не това ще е тест дали ще се справим по Стара планина. Само вчерашните 35 километра събираха почти цялата денивелация на Перпендикулярните 5 дена, а обиколката на Витоша си е разходка в парка (ако не я възприемаш като състезание разбира се). И двете мероприятия обаче си имат съвсем различни цели и не могат да се съпоставят с прехода, който бяхме подхванали. Съизмеримост можеше да се търси единствено в това, че доставяха удоволствие от прекараното върху байка време.






на този шапкатия да не му вярвате много

Мина един час и се приготвихме за път. Трябваше да си понапомпя предната гума, че беше омекнала. 130 помпи и пак на колела. Подсякохме връх Карталяка и някъде в ниското преди изкачването към вр. Дерменка се сетихме, че не си платихме кафето – баси тъпите копелета сме. Спряхме и се чудехме дали да се върнем, но в крайна сметка решихме да се отбием до хижа Дерменка и да оставим пари на хижарите да ги предадат на заслонаджията. Така и направихме, към 18:00 бяхме пред хижата, а там доста народ се размотаваше по поляната. Разбрахме, че са „колегите” от OFF-ROAD форума и правят Емине – Ком с 18 джипа. Ама нали това беше забранено?!? Бяха пристигнали само 3 и очакваха другите 15 да пристигнат всеки момент. Ники влезе да остави парите и вътре го хванаха на разпит шофьорите на 3те возила – „...как е пътя,...има ли много кал,...а паднали дървета...” и така нататък. Гледахме да се измъкнем по-бързо и да се доберем до Добрила преди мръкване. Не ми се търсеше пряката пътека през гората, затова се върнахме на пътя и продължихме по него, а по него се появиха доста локви и едър камънак. Голямия наклон нагоре ни свали да бутаме. Движехме се в гора когато ни пресрещна мъж на средна възраст с колело от Метро – пълен твърдак, нещо от сорта на Robifir. Учудих, как се е навил да кара това подобие на велосипед в планината. Спряхме за 5 минути. Разбрахме, че е отседнал на Дерменка със семейството си, а колелото взел от хижата под наем. Качил се до Добрила да види как е положението и сега се връщал като почти на всички спускания бутал, тъй като спирачките били много зле. Ком – Емине с колело било и негова отдавнашна мечта, но все още не можел да си позволи малко по-качествен велосипед. Казахме си довиждане и всеки пое по своя си път.
Набрахме височина през гората и излязохме на откритото. Подсякохме вр. Гердектепе от юг - по лятната маркировка. Пътеката се караше и при едно спиране залитнах надясно, а там само хвойна и склон надолу. Претърколих се два - три пъти, но поне беше на меко върху хвойните. Нямаше последствия нито за мен, нито за колелото. Влязохме в борова гора с добра почвена пътека, тук там с по някое прагче. Усетих предната гума доста мека и я напомпах. Дано изкара до хижата пък утре ще я мисля, но явно беше дошло време най-после да я направя. Излязохме пак на черния път и там ни чакаше чекпойнта от разказа на Райко. Стадо крави и три песа, които не спираха да лаят. Не се приближиха противно на очакванията, но може би са запомнили колко боли ритник от SPD обувки.
Качихме малко връхче и навлязохме в гората под връх Добрила. А там като в приказките - Мирис на боровата гора, почти равен широк път с огромни дървета от двете страни. По земята навсякъде борови иглички, а камъните, стеблата и клоните бяха покрити с различни по цветове мъхове. Тук-там в ниските части от пътя се бяха образували локви, а дифузната светлина на залеза се процеждаше през вековните борове и внасяше мистична нотка в картинката наоколо. Бяхме уморени, но на такива места се зареждат „батериите”, колкото и да си уморен, забравяш за болката.
Преди да се излезе на поляната пред хижата има леко спускане. Там набрахме прилична скорост и до дървената тераса пред новата част на Добрила стигнахме по инерция. Беше 20:50 и слънцето вече беше залязло. Подпряхме колелата на пейките отвън и влязохме в ресторанта при странно гледащите ни „туристи”. Имахме окаян вид и миришехме на колоездач карал 11часа под палещото слънце. Решихме първо да се настаним и изкъпем и после да хапнем, но се оказа, че водата още не е готова, а и щяха да затворят кухнята в 22:00. Така, че прибрахме колелата под един навес, свалихме багажа и заръчахме по бира. Седнахме на една маса до самия вход далеч от пишман туристите, все пак не искахме да повредим нечие обоняние. След малко дойдоха, таратор, кюфтета с гарнитура, айран, пържени картофи и по 5 филийки хляб. Хапнахме предоволно и се насочихме към спалните. Къпане, изпиране и към полунощ се настанихме по леглата.

[azoic]

04.08.2011 (четвъртък)

Нещо спането тая нощ не ми се получи, будех се непрекъснато. Хубавото беше, че болката в крака почти не се усещаше. Само при натиск имаше леко неудобство. Но както знаем, само хубаво няма. Появи се лека болка в гърба и дясната китка както и цялостно се чувствах уморен. Явно натрупването на умората започна да се проявява. Станах към 6 и излязох навън да си изям накиснатите овесени ядки. Чувстваше се хлад, може би е от недоспиването тая нощ. Предната гума беше поспаднала, но не много. Странно се държеше, ту спадаше бързо, ту задържаше за по-дълго време. Напомпах я и седнах на пейките пред хижата да изчакам Ники да се смъкне надолу. Не сложих багажа на колелото, тъй като днес се очакваше носенето и бутането да клони към 100%. Бях окачил всичко на раницата и бях обул гетите. Тениската и чорапите които изпрах вечерта си бяха идеално мокри, затова окичих и тях върху багажа. Появи се хижарката с кофти настроение и подпухнали очи.
-Може ли едно кафе?
-След малко... – тросна ми се и се скри в кухнята.
Минаха десетина минути и влязох да си потърся черната, горчива течност.
-...още не е загряла машината...-к‘во има да се загрява на обикновена кафе машина така и не разбрах.Е направиха ми кафе, но все имах чувството, че може да е плюла вътре.
Ники се излюпи и се присъедини на масите отвън и той с бяла, пластмасова чаша. Беше 7:30. Изпихме си кафетата, взехме си сутрешната доза никотин и потеглихме лека-полека по каменистия път в северна посока.
Връх Левски си е голям баир като за старт на деня, но какво да се прави – трябва да се качи. Като се заредили коловете един след друг, че край нямат. По средата имаше стадо говеда и два песа пазачи. Взехме по един камък в ръка за всеки случай, а те гадовете изобщо не ни обърнаха внимание. Единия си лежеше между кравите и глозгаше нещо, а другия си се разхождаше наоколо и не ни удостои с поглед даже. Качихме се до металния заслон за около час и половина, а наоколо панорамата не е за приказване. Който не е ходил по тия места, час по-скоро да се поправи. Подкарахме по пътечката подсичаща малката Амбарица и гумата пак мека, няма да я бъде тая. Извадих резервната и я смених. След 4 дена припомпване ми беше писнало. Минахме малката сестра, като почти през цялото време се караше, а и наклона беше в наша полза.


заради тези гледки си заслужава човек да се пробва

После минахме малкия Купен, а насреща големия не се вижда. Целия в облаци идващи от юг. Всъщност нищо напред не се виждаше, нито Купена, нито Кръстците. Ники беше дръпнал напред и ме чакаше в подножието, мъчейки се да се самоснима. Но току нагласи камерата и облаците превземат и малкото което се виждаше от каменната грамада. Над езерото на южния склон имаше стадо кози. Направихме някакви снимки, починахме десетина минути и се отправихме нагоре. Имах някакво притеснение, все пак тоя участък от планината не е шега работа. Не бях го минавал пеша, камо ли с колело и нещо отвътре ме натискаше под лъжичката. Долу около хижа Амбарица се виждаха да щъкат хора и си говорехме как сега си правят кафето и сядат да ни гледат сеира.





Минаваше десет и петнайсет, когато почнахме изкачването и следващите четири часа, ще си ги помня цял живот. Стигнахме до първото въже, абе как ги качвате тия колелета сами? Седях пред улея и се чудех – отляво ли, отдясно ли как да го подхвана това колело, все нещо не се получаваше. Наклона голям, хлъзга се, няма къде да се захванеш. Абе който, не си познава възможностите да не се захваща. В подножието се появиха двама мъже и една жена. Единият беше по-напред и докато умувахме вече беше изкачил половината. Решихме, че ще е най-добре да качим байковете на части. Разглобихме ги и се отправихме нагоре с багажа и с по една гума във всяка ръка. Ники се качи над най-стръмната част, остави неговия багаж и му подадох моя. Казах му да не слиза, аз ще донеса едната рамка и после ще се върна за втората. Слязох да взема онтариото и младежа вече беше при мен. С гуменки и голяма 70 литрова раница на гърба. Пропуснах го пред мен. Дадох рамката на Ники и се върнах за втората. Мъжът и жената почти бяха се качили до улея, но тоя път ги изпреварих и се качихме преди тях. Операцията по изкачването отне час и нещо, не помня вече, а и тогава не ми беше до това.


на върха

Ще цитирам Иван който го е казал най-добре – „...Това е типичният връх рисуван от всяко дете. Там се чувстваш на истински връх, отвсякъде заобиколен с простор и тясно...” Записахме се в книгата от кутията, направихме по една снимка и седнахме за почивка точно до бетонната плочата обозначаваща най-високата точка на върха. Как да не се насладиш на това което се разкрива пред очите. Извадих тютюна да си свия цигара, а по възрастния от двамата туристи се изцепи:
-Чак тук ли се качихте да окъдите бе...- и хванаха надолу да слизат без да ни дадат време за отговор. Какво толкова му попречихме на тоя човек, така и не разбрах. Явно нещо беше станал на криво.
Допушихме цигарите и да се приготвихме за слизане. Сглобихме байковете и забутахме надолу. Минахме стотина метра и се отзовахме пред второто препятствие за деня, а именно второто въже. Мамка му...стръмно, хлъзгаво, няма къде да се хване човек, абе същото като преди малко, но вече в посока надолу. Пробвах да тръгна надолу с колелото на рамо, но заради 29 цоловото колело предницата непрекъснато заораваше пред мен. Не беше удобно нещо. Решихме да ги разглобим пак. И се почна едно слизане и качване, нагоре и надолу...за деня купена го качих и слязох няколко пъти  Ако си без колело си е разходка с прекрасни гледки във всички посоки, но с него нещата се променят доста.
Слязохме за около час и пак сглобихме железните коне. Нарамихме багажа и продължихме по тясната пътека. Бутайки, мислите ми все се връщаха на едно изречение от разказа на cholla което ме притесняваше, а то гласеше „...Минавайки пеша от тук се бях заблудил мислейки си, че най-трудното е Купена. Оказа се, че има и по-трудно за колелото – Кръстците и Костенурката...” и улисан в тези мисли изведнъж се изправих пред третото препятствие – третото въже. Направо го бях забравил. Ами сега!?! Изглеждаше по-зле от предните две. Оставих мислите за Кръстците и Костенурката и се загледах надолу в търсене на безопасната линия за слизане, но така и не я откривах. Ники беше изостанал леко назад и го чаках да се приближи преди да го „зарадвам” с това което ни предстоеше. Реакцията му беше по-лоша от колкото очаквах. Нещо се умълча, пусна раницата на земята и поседна на една туфа до пътеката. Не можехме да се върнем назад – второто въже което пуснахме нямаше как да го кача обратно с велосипеда – поне не днес. Минаваше 12 часа. Бяхме в безизходица и в тоя момент нарамих байка на рамо и казах на Ники, че слизам. Някак трябваше да го извадя от отчаянието което го беше обзело. Обърнах се с гръб и заслизах на заден ход. Предната гума се заби в скалата отново и започна да ме избутва в страни. Изпсувах силно, което извади Ники от състоянието на безсилие. Съвзе се и дойде да помага да го свалим заедно. Хвана вилката и придържаше докато намерех здраво и сигурно място да стъпя. После аз придържах за седалковата тръба докато той си стъпи на краката здраво и така надолу. В момента не ме интересуваше какво му се случва на колелото, а то всъщност си се тътрузеше по голата скала. Ники каза, че ще го издерем, но оставих думите да прелетят покрай ушите ми без да им обръщам внимание. Беше мъка до средата, а от там малко по-лесно. Свалихме го със сетни сили. Уморих се психологически най-много. Починахме малко и се върнахме за другия байк. Процедурата се повтори, като вече беше една идея по-лесно. Все пак вече го бяхме правили един път в живота си  Ники се качи да си вземе раницата, а аз седнах да свия по една цигара за всеки. Отдъхнах си за момент и докато чаках Ники да се появи, онова изречение пак се заби в главата ми. Погледнах часовника минаваше 2 следобед. Извадих телефона, за да се консултирам с Райко за положението напред. Няма обхват...супер. Прибрах го. Свих втора цигара и се загледах към големия Кръстец проследявайки с поглед пътеката до където можех. Положението не изглеждаше добре. Виждах я до някъде, но после изчезваше зад една скала.
- Ники. Какво, ще правим приятелю.
- Дай да минем малко напред и ще решим на място.
-Добре, хайде че окъсняхме.
Подкарахме отново. Ники нарами колелото, а аз забутах след него. ... „...Минавайки пеша от тук се бях заблудил...” пак биеше предупредително. Щом до тук беше толкова зле, какво ли ни очакваше напред. Така и не разбрахме. Стигнахме до седловината между Купена и Кръстците и взехме решение да се спуснем директно надолу в южна посока. Долу се виждаше едно заравнено място с нещо оградено и много едър рогат добитък. Идеята беше да стигнем до х.Васил Левски и от там да се качим до з.Ботев. Тук беше може би втората основна грешка. Почна се една борба с хвойните и наклона. От време на време пресичахме животински пътеки, но не се съобразявахме с тях, а си цепехме директно надолу по склона. Имаше и доста боровинки, но за разлика от до сега, храстчетата не бяха пипнати и плод имаше в изобилие. Явно тук се стига по-трудно и мургавите нямат далавера уважих ги няколко пъти. Неусетно мина около час и бяхме долу. Продължихме да търсим пътеката от Добрила за Левски, но така и не я намирахме. Много хвойна по тия места бее. Най-после намерихме нещо наподобяващо пътека и подкарахме по нея. Не след дълго пресякохме едно дере, а от другата страна ни посрещна глутница кучета. Пазеха стадо овце което се беше разпръснало навсякъде около нас. Лаеха здраво, но не приближаваха. Далеч в ляво от нас видяхме да се приближава овчаря, но така и не го дочакахме, а се шмугнахме в гората. Видяхме червена и синя маркировка което означаваше, че сме на прав път. Даже имаше от табелите на БТС Ком-Емине.



Буковата гора изглеждаше някак заплашителна. Всичко бе потънало в една такава, особена сивота. Отново много паднали дървета и прагове, иначе пътеката беше ОК. Пресякохме няколко дерета. В последното реката си беше добра. Пихме вода, защото бяхме привършили нашата и подкарахме по потъналата в зеленина и мъхове пътечка. Наклонът беше в наша полза и за нула време бяхме пред хижата. Погледнах часовника беше 17:30. Чакаха ни 1000м денивелация нагоре до з.Ботев. Нещо нямах никакво желание да тръгна натам днес. Седнахме на масите отвън и решихме първо да хапнем нещо преди да решим какво ще правим. Поръчахме си някаква прясна салата, но ни донесоха нещо което беше стояло поне едно денонощие нарязано и извън хладилник. Както и да е, не го ядохме, върнахме го, но за сметка на това си го платихме  после заръчахме по един омлет, слава Богу той си беше ОК. Обърнахме по няколко бири...а забравих да кажа, че се отказахме да катерим баира днес. Хижарят не ни обърна много внимание тъй като очакваше някаква голяма група да дойде. По-късно ги видяхме бяха цели четири човека. Отпуснахме колана и в сладки приказки го докарахме до към 10 часа. Търколихме се на наровете на втория етаж и заспахме. Тотално загубен ден. Минахме много малка дистанция и загубихме страшно много височина и време. Трябваше да наваксваме следващите дни, ако искахме да стигнем морето.

05.08.2011 (петък)

Недоспиването от предната вечер и емоциите от изминалия ден ни приковаха за наровете повече от допустимото. Часът минаваше 6:45 когато се излюпихме, а „голямата” компания вече закусваше. Взехме си по кафе и заръчахме по един омлет. Докато хапнем и си приготвим багажа стана 7:30. Натоварихме байковете и към осем без петнадесет потеглихме по баира нагоре. Навън всичко беше мокро от дъжда който се изля през ноща. Времето не даваше признаци, че ще се оправи. Напротив, все едно щеше всеки момент да запръска дъжд отново. На тръгване хижаря ни помоли като излезем над горския пояс да се обадим на някакъв човек който живеел там и да му кажем да слиза, защото го чакали.
Не се наложи да го търсим тъй като след десетина минути се засякохме по стръмната пътека. Поздравихме се и като разбра от къде и за къде бутахме велосипедите, започна да се смее на глас и само повтаряше ... „Артисти, артисти сте вие...”. Разминахме се и всеки продължи по пътя си. Той с двата коня за хижата, а ние към билото.
Маркировката е навсякъде и по много, чак дразнещо много. Червено-бяла и синьо-бяла. Явно Добрила – Левски – заслон Ботев се пада нещо като лятна пътека на маршрута.Пътеката сучеше на серпентини и след около 40 минути излязохме от гората. Много мъгла и студен вятър ни чакаха на откритото. Не след дълго достигнахме месноста Говедарника и разбрахме защо са я кръстили така. Е...толкова ОСРАНО нямаше никъде до сега, а и за напред май. Буквално все едно беше залято с тях. Тук там се показваше трева и наподобяваше камъни в плитък брод по които подскачаш за да не се намокриш. Ужас. Пародията беше, че на едно от тези чисти „островчета” се показваше и маркировката  Преминахме по брода и продължихме по почти равна пътека. Карането се насичаше от множество скални образувания, през които се налагаше да пренасяме байковете. Положението с говеждия тор продължаваше, но в по-софт вариант. Тъпото беше, че от дъжда, всичко беше подгизнало и като минеш през някое *айно ... продължението го знаете. Пътеката взе да катери лека-полека.
Пресякохме няколко потока, от които пихме вода. След около час стигнахме до „петолъчката”. Това е мястото където се пресичаха пътеката от хижа Левски към заслон Ботев и коловата маркировка от Карлово за връх Жълтец. Спряхме за петминутка. В това време от мъглата се чуха гласове и не след дълго се появиха дядо, мъж на средна възраст и две дечурлига. Бяха семейство от Карлово, спали на заслон Ботев и сега се прибираха. Рядко се среща три поколения хора да имат едни и същи виждания за прекарване на свободното време, но явно тези бяха от тях. Разменихме по някоя друга приказка и продължихме към Ботев.
Времето се разваляше бързо и мъглата се носеше на талази. Минахме още няколко слизания и качвания и изведнъж от мъглата изплува заслона. Бяха минали около три часа и половина откакто тръгнахме.





След като си направихме по една снимка пред табелата, паркирахме колелата отпред и влязохме вътре. Топличко и уютно някак. Бяхме се намръзнали и пропуснахме бирата. Пихме по чай, хапнахме по една зеленчукова супа с по три филии хляб и се ориентирахме към тръгване. Всеки който е бил на заслона, знае как е тръгването към върха – остро нагоре. След час и нещо от мъглата изплува кулата построена на върха. Така и не видях прословутия ЗИЛ, но това за следващия път. Подкарах по равното до станцията. Бяхме решили, че ще си вземем печати от Ботев. Ники ме чакаше отпред и си смазваше веригата.





Имаше и две двойки на масата пред входа и си бъбреха нещо. Заваля. Аз влязох да търся печата с двете книжки в ръка, но не ми отвори никой. Слязох долу да изчакам малко. Момчетата и момичетата бяха нахлузили по един найлонов дъждобран и се приготвяха да слизат към заслона. От прозореца на третия етаж се показа човек и каза да се кача за печатите. Взехме ги, облякохме непропускливите дрехи и спуснахме към заслон Маринка.
Дъждът почти беше спрял, но беше напълнил и двата коловоза на каменистия път. Трябваше да шарим ту в ляво, ту в дясно за да намерим по-суха траектория. По едно време видях, че ръкавиците ми бяха целите в скреж, а уж не беше много студено. Карахме по пътя почти през цялото време. Подминахме заслона, а там мизерия. Пътя подсича вр. Параджика и малко преди Юрушка грамада коловете продължават на изток, а той спуска на дълги серпентини на Юг.
Решихме да не катерим по маркировката, а да караме по пътя и да търсим Русалйската пътека. То си е направо път, който си е почти равен и де пресича с маркировката под връх Русалиите. От там се хваща лятната пътека към Тъжа. Минаваше четири следобед. Пътеката си е добра. Имаше хвойна, но се кара на сто процента. След 40 минути пресякохме река Тъжа по едно мостче точно до едноименната хижа. Не се отбихме до нея, тъй като искахме днес да стигнем до Партизанска песен.
Стигнахме ловното стопанство, там където пътя се разделя - единият слиза към село Тъжа, а коловете продължават на югоизток. Спряхме да похапнем нещо преди да почнем поредното изкачване. Ники свърши меда и омете фъстъците, а аз малко локум. Носех го със себе си от началото и беше крайно време да влезе в действие. Забутахме отново нагоре, не по пътя който заобикаля доста, а по маркировката през гората. Не след дълго се сляха отново и подкарахме по рошавия асфалтобетон. Разминахме се със стадо овце,. Направи ми впечатление, че повечето бяха със счупени предни крака и гледката не беше приятна. Голяма мъка им беше на животните да се движат така. Поздравихме се с овчаря, но нямаше време за приказки.
Времето пак се разваляше и се наложи да побързаме за да не ни запукат гръмотевиците. А в този сектор няма къде да се скриеш от тях и нямаше да е много приятно изживяване. Стигнахме малко преди местността Кръста, а наоколо красота. Големия и малкия кадемлия бяха покрити с облаци. Някъде далеч на север слънцето се опитваше да пробие. Ники беше избягал напред, когато видях паметника на Дядо Фильо и знаех, че трябваше да напуснем асфалта и да тръгнем по коловете. Извиках, но Ники не ме чу. Спря до стадо коне което пасеше в близост до коловата маркировка за Триглав. Там пътя прави остър завой на Юг, а ние трябваше да тръгнем на Север към връх Росоватец. Пред нас беше долината на река Габровница. Красотата на този район трудно бих я пресъздал с думи, затова оставям на вас сами да идете и да й се насладите.
Беше 19:15, направихме кратка почивка и тръгнахме по черния път нагоре. От Росоватец до Пеещите скали покарахме, след което се качихме по скалиста пътека. От високото видяхме, че има подсичаща пътека, но вече бяхме горе и продължихме напред. Тръгнахме по тясната седловина между Пеещите скали и връх Вълча глава. Тревата беше до кръста и подгизнала с вода. Явно беше валяло точно преди нас. Карането стана трудно и слязохме да бутаме.
Малко преди върха пътеката се разделя на две. Едната подсича южно, а другата северно. Тази от юг не ни хареса. Изглеждаше много занемарена и затова тръгнахме по северната. Малко преди да влезем в гората преди Мазалат, записах поредното падане, тоя път бутайки, кракът ми попадна между два камъка скрити в тревата и се отзован на земята с байка върху мен. Нещо се беше заклещил в камънака и притисна силно левия ми глезен. Оправих се набързо и добре, че нямаше последствия за мен.
Точно в 21:00 спряхме пред хижата. Започна да вали леко. Влязох да видя как е, а вътре какво да ви кажа. Още от вратата ме лъхна такава топлина, че щях да се разтопя. Някакви познати на хижарите се приготвяха за разпивка. Нямаше сила която да ме накара да изляза отново навън. Седнахме на една маса и заръчахме по бира. Извадих картите и видях, че Партизанска песен е на поне два часа и половина, а в тъмнината и дъжда които бяха навън може би и повече. Решихме – оставаме тук. Може би повлия и факта, че от много време ми се искаше да отседна на това прекрасно място и все не намирах подходящо време за това. Е най-после намерих. След като привършихме бирите, поръчахме по още една. Оставаше неприятната задача да приберем колелата и багажа, но за целта трябваше да обуем мокрите обувки и да излезем в дъжда. Не беше от най-приятните неща на света, но се справихме бързо. Преоблякохме се със сухи дрехи и се настанихме в столовата. Компанията вече подреждаше масата. Седнахме встрани и си заръчахме салатки, картофки и по още една бира. Е нека да ни е лошо. Всъщност на повечето от вас не е познато чувството на пушач който е останал без цигари, а нашите привършиха още на хижа Левски. Попитахме едно момче от компанията, дали може да си купим от тях по някоя цигара, а хижаря чу и ни донесе пет цигари – някакви туристи ги били забравели предната вечер. Е нема такъв кеф...който пуши ще ме разбере. После вечеряхме пиле с картофи и пийнахме половин литрова кана с винце, абе изобщо да се зачуди човек дали наистина е на 1500 метра надморска височина. Откарахме го до към полунощ в компанията на един младеж и две възрастни дами. Бъбрехме си за всякакви работи и малко преди дванадесет се отправихме към леглата.

06.08.2011 (събота)

От доста време не бях спал толкова добре, събудих се преди да звънне алармата. Слязох в столовата по скърцащото дървено стълбище, а там заварих един от компанията спящ на една от пейките. Разбуди се и нещо не беше много доволен. Махмурлука го държеше здраво. Поогледа се и пак заспа. Един от хижарите направи кафе и седнах на отдалечена маса за да не вдигам много шум около спящия. Ники се излюпи пи кафе и се приготвихме за тръгване.
Навън валеше слабо. Беше около 7:15. Спуснахме по каменистия път като внимавах да не се хлъзна някъде. Реших да кача на големия венец и нещо много тегаво се движи тая команда. Спрях да поогледам – нищо. Пак щракам нагоре-надолу абе мъка. Смазах веригата и ставите на дерайльора и декланшора, и пак нищо не се промени. Ами ще го караме така, трудно, но все пак сменя. По късно установих, че при падането предната вечер съм изкривил декланшора и проблема е в него, а не в командата. Продължихме надолу и след километър два трябваше да напуснем пътя тъй като маркировката влезе в гората по една приятна пътечка. Приятна е може би в сухо време, но сега беше подгизнала яко. На места гумата затъваше до диска в калта и придвижването бе трудно. Подсякохме вр. Бухала и след още малко излязохме на откритата поляна под вр. Корита. Дъждът почти спря. Леко спускане и се оказахме до чешмата под върха. Сверих посоката с GPS-а и продължихме по широк почвен път. Локвите ставаха все по-големи и по- големи, докато в един момент целия път се превърна в нещо като кална река с дълбочина 20-тина сантиметра. Видяхме занемарен път вдясно от нас и в нашата посока. Без много да му мислим хванахме по него. Кал имаше но не можеше да се сравнява с това по което се движихме преди малко. Не след дълго излязохме на асфалта към Узана.
Погледнах часовника и установих, че сме се движели около час и половина. Скоростта на придвижване се подобри значително. Минахме транзит покрай х.Партизанска песен, пред която имаше паркирани много коли. Добре, че останахме на Мазалат, тук можеше да няма места. Пътят тръгна с добър наклон надолу и след още малко стигнахме разклона за месноста Узана. Леко нагоре и започнаха да се появяват хотелчета и хижи. Пообъркахме се докато намерим пътя, за който беше писал Силвестров във форума. Наистина се оказа, че по него калта почти липсва, но за сметка на това обикаляше повечко. Слънцето се беше показало и спряхме за почивка и да се чуя с баща ми. Трябваше да се видим на Шипка, да презаредим с малко провизии. Карахме, карахме, а тоя път няма свършване. Само гора и нищо друго. Въртиш педалите и окото не може да се спре върху нищо интересно. Хубавите гледки свършиха и сега ни очакваше скучното въртене в гори и папратови поляни. Няма как, това си е част от прехода, ще трябва да се извърти.
Наближаваше обед когато спряхме пред капанчетата на превала на Шипка. Баща ми ни чакаше. Седнахме да хапнем по една супа, да пием по бира и да си побъбрим. Изглеждахме отчайващо в очите на туристите дошли с автобуси от някъде. Все пак бяхме вече седмица в планината, а и последните дни дъжда и калта бяха оставили силни отпечатъци върху нас. Кал по нас и колелата имаше в изобилие. Не ни се ставаше и повторихме бирата. Чакаха ни 12км асфалт до Бузлуджа, но в момента не исках да мисля за тях. Радвах се на почивката и компанията. Но всичко хубаво свършва бързо. Часовника удари 13:00 и трябваше да се стягаме за път.
Разпределихме нещата които беше донесъл баща ми и се отправихме към отбивката за Бузлуджа. Купих батерии от последната лавка до самата отбивка, а там спрял един дедо с бегачка (шосейка). Побъбрихме малко. Интересуваше го дали пътят до Бузлуджа ставал за неговото колело. Обяснихме му, че и на нас ни е за сефте и продължихме нагоре. То в началото „нагорето“ беше първите няколко стотин метра, после пътят тръгна надолу. Не ми се искаше да е така, защото всеки спуснат метър сега, трябваше да го катеря в последствие. Така и стана – като се почна един баир, той не много стръмен, но пък за сметка на това продължителен. Едвам се добрах до Паметника.







Малка почивка и хайде пак на педалите.
Минахме покрай хижите, а там пълно с ченгета. Имали някакъв семинар ли или нещо такова и плъпнали навсякъде. Въртях педалите със забит в асфалта поглед. Нямах сили, а трябваше да избутам баира. Най-после дойде мястото където се напуска асфалта и се тръгва по един черен път в дясно с доста голям наклон. Забутах нагоре и след малко излязохме на друг асфалт, ама от ония гадния с едър камънак в него и доста неравен. Добре, че беше за кратко.Подсича вр. Алово падало и стига до входа на ветропарка. Пред него пък чешма с хубава планинска вода и пейки направени от разрязани на половина дънери. Поседнахме да изядем по сандвич и за по цигар. Някакви работници с бус се караха с охраната на парка. Нещо не ги пускаха да влязат с возилото. Ние си седяхме, преживяхме и гледахме сеир. По едно време пред чешмата спря и един форд. Собственика извади едни туби по 10л и започна да си пълни с вода. Развали ни гледка и ние се надигнахме за тръгване.
Наближаваше 15 часа. Подкарахме нагоре и не след дълго напуснахме пътя по пътеката подсичаща Бедеците. След нея пак се излиза на новия път обслужващ ветрогенераторите. За малко ме хвана яд, че не си карахме по него, а трябваше да бутаме в хвойната.
Докато минавахме под една от перките, се чу ужасяващ скърцащ звук. Бяхме прочели надписите да се пазим от падащ лед и малко ни се сви под лъжичката. Нищо не падна, но усещането беше гадно. Там перките се увеличават като бройка. Преди да напуснем пътя за пореден път, минахме покрай две или три нови площадки чакащи новите съоръжения.
Дойде време за дългоочакваното спускане. Точно изкачихме последната височина и насреща три момчета с ФР колела. Побъбрихме малко и всеки по пътя си – ние към х.Българка, а те някъде в ниското на северна България. Спускането си заслужаваше. Много скорост и доста камънак. По едно време стана толкова стръмно, че задникът ми опираше в гумата, а под гумите имаше само скала. В страни на пътя видяхме маса със пейки и решихме да отдъхнем. Докато унищожавахме втория сандвич, минаха трима с кросови мотори и на пълна газ и пак ни засипаха с камъни. Напихме се с вода от близката чешма и от прашихме надолу. Оказа се, че сме били на 5 минути от хижата. Подминахме я без да спираме и в 17:00 спряхме пред първи коловоз на гара Кръстец. А там нищо, дори лавка нямаха. Пиеше ни се по кафе, но се задоволихме с вафли и цигари. През цялото време един чичка ни обясняваше някакви неща с много бавен и монотонен глас. Беше се подпрял на чука с който проверява колелата на вагоните и изглеждаше, че полага огромни усилия да не заспи. Разказа ни как до хижа Грамадлива нямало как да сбъркаме пътя, че през цялото време ще караме колелата, защото той бил го вървял разстоянието. Накрая завърши с това, че този преход го бил правел преди около 20 години, но най-вероятно всичко си е както тогава  Питахме дали можем да си напълним вода някъде. Каза, че имало една чешма някъде между коловозите, но не била хубава за пиене.
Минаваше шест следобед и трябваше да тръгваме. Натоварихме се с багажа и пресякохме коловозите. Бяха ни предупредили, че от другата страна има кучета и да не се плашим – Само лаят, не хапят. Минахме покрай тях и се отзовахме пред депо за чакъл струпан точно пред подхода за пътеката ?!? Трябваше да се премине през него за да продължим по пътеката. Е в България сме все пак, не се учудихме много. Както и да е, забутахме по пътеката и не след дълго тя заравни. Покарахме толкова, колкото да сбъркаме пътя. В средата на поляна видях колова маркировка с табела, но не погледнах какво пише на нея и без да му мисля се спуснах по рошава пътека която след малко свърши в непроходима джунгла. Ами сега. Сверка с електрониката разгада задачата. Забутахме на обратно през храсталака до кола с табелата. На нея нищо не пишеше, всъщност едва се държеше на кола и беше ръждясала до неузнаваемост. Верния път не бе направо, а с лек завой в ляво. Последваха поляните с папрат и кратки, но пълнещи душата спускания през гора. Маркировката е от тази на мотористите – бели лентички и то на точните места. Тъкмо си мислиш, че си се загубил и хоп пред теб маркер  добре са се погрижили.
Така след около 2 часа и нещо стигнахме под вр.Грамадлива, последния връх за деня с някаква кула на върха. Разминахме се с двама авджии без да си обелим и дума. Осъзнах, че всъщност с Ники също не си бяхме казвали нищо поне от час. Забутахме нагоре, а там какъв залез ни очакваше – най-добрия за прехода. Насладихме му се с по цигара и спуснахме по пътя надолу. Пропуснахме отбивката, но се усетихме на време. Върнахме се до вярното място и спуснахме по пътеката. В гората не се виждаше нищо, но не ми се пускаха светлините. Знаех, че хижата е съвсем наблизо и оставих байка да гази всичко наред. Така до един по-големичък камък, който ни вкара малко здрав разум в главите и запалихме лампите.
След 200 метра се показа постройка със светещо прозорче на втория етаж – Грамадлива си викам, да ама не точно. Оказа се Ски база „Грамадлива“. Отвътре се показаха двама души с работни гащеризони. Единия беше управителя – Галин, а другото момче така и не му научих името. Галин е егати пича - веднага ни покани вътре, предложи ни да останем при тях, тъй като на хижата нямало хижар и няма кой да ни даде храна. Предложи вечеря, нощувка и баня - макар да бяха в нещо като ремонт. Съгласихме се и разтоварихме багажа. Пред входа на едно по-високо място, бе запалена печка, а върху нея нещо се готвеше. Миришеше приятно. През това време Галин донесе, бира и направи салата. Сипа си две капки бира, защото било невъзпитано ако домакина не се чукне за наздравица с гостите. Абе голям образ. Каза, че вечерята ще е готова след малко – Миш-маш. Леле супер. Между другото, много приказва тоя човек. Явно беше натрупал доста време мълчание, защото не му млъкна уста през цялата вечер. Говореше на всякакви теми и по много. То не беше за планината, за зеленчуковата градина зад хижата, за българския туризъм, за ски пистата, за какво ли още не...и за международното положение разбира се. То нашенска софра, без разговорите за политика – май няма. Хапнахме добре. Беше вкусно. А Галин преди да си легне ни направи по още една салата и ни остави бутилка ракия – бонус от заведението. Стаята за спане също беше на ниво, чисти чаршафи и одеала, абе изобщо супер е там. Отпуснахме се тая вечер. Пихме по една малка със салати, изкъпахме се и се отправихме към леглата. Много свестен човек излезе хазяинът, може би най-гостоприемния от всички до сега. Та ако някой догодина прави прехода и се налага да нощува в района по –добре там отколкото на самата хижа.

07.08.2011 (неделя)

Спах като къпан и сутринта едвам се излюпих. Прасците се бяха одървили нещо, а и предния ден нещо ме наболяваше китката пак, а сега някак ми изглеждаше и отекла. Галин вече приготвяше закуска – кафе, препечени филийки, нарязана на тънко и запечена сланина. Ох на баткоо. Извадих от багажа малко домати, краставица, пълнени със сирене песни чушки които баща ми ни беше донесъл на Шипка и закусихме прилично.
Наближаваше осем и се приготвихме за тръгване. На изпроводяк Галин извади десетина моркова от експерименталната зеленчукова градина и ни изпрати по живо, по здраво. За по малко от пет минути бяхме на Грамадлива. С квиченето на задната спирачка стреснах някакво момиче което излизаше от тоалетната. Не знаехме, че има хора там – нали хижаря го нямало ?!? преминах само на предната и се изнесохме по терлици. Минахме през Химик транзитно. То заприличало на хотел с голям двор-градина. Абе стига ли път до една хижа, работата не е на добре за обикновения турист. На Предела (Прохода на републиката) спряхме само за снимка пред паметника и продължихме по стръмното изкачване на изток.





Като качихме стръмното подкарахме и не след дълго гледам Ники спря рязко. Приближих се и ми каза че е видял диво прасе – лежало в тревата и като го усетило бегом в гората. Почти през цели ден се движихме по черни пътища. С едно изключение, там където се обикаля покрай оградата на някакво ловно стопанство. Почна се едно монотонно въртене, а още от сутринта нещо не ни спореше карането. Едно такова мързеливо, не знам – може би беше заради последните две приятно изкарани вечери и контраста с монотонното и еднообразно трасе по което се влачихме.
Ники нещо не беше в настроение също и през повечето време мълчахме. Кратките изкачвания и спускания нямаха край. Имах чувството, че стоим на едно място. Въртим, бутаме, спускаме, времето си тече, а ние нищо не сме изминали още. Стигнахме до една вишка на ловците и спяхме за почивка. Не мога да ги разбера тия хора. Направили си вишка и на 50 метра от нея ясли със сено. После ще ми разправят, че това било един вид спорт. К’в спорт бе, това си е чиста проба убийство. Едно е да ходиш по гората и да търсиш дивеч, друга манджа е да сложиш примамката и да седнеш да чакаш на гюме. Те затова са по 150 кила. Говорихме си за тия неща и настроението се сговняса още повече.
Подкарахме и някъде по пътя в влажния коловоз - мечи следи, големи и до тях малки. Едни такива пресни. Дано не се засечем си викам, че по тоя терен нямаме шанс. Пак се занизаха малки възвишения едно след друго и скоро стигнахме до падналата спирка. Зарязахме маркировката и продължихме по пътя. След километър и нещо хванахме на ляво. Водехме се по GPS-а. Пътя почна с лек наклон нагоре който постепенно се увеличаваше. Минахме покрай някаква изоставена постройка в ляво точно до пътя. Не знам дали е било база Бутора, но и не ми се слизаше от колелото да разглеждам. По нагоре спряхме за почивка на една чешма в ляво на пътя. Хапнахме по нещо от багажа, изядохме морковите на Галин и продължихме нагоре. Последваха няколко водопада и единият ми направи впечатление. Имаше нещо като корито на чешма под него и водата се стичаше в него. Наоколо всичко в мъхове, абе беше красиво. Поисках фотоапарата от Ники. Снимах го, но светлината не достигаше и снимката не успя да пресъздаде наистина това което видях.
След час въртене пътя уравни, беше някъде към единадесет и неочаквано в страни от пътя между високите колкото мен папрати видях заслон Караиваново хорище. Спряхме да разгледаме. Хубаво е било тук на времето, но сега всичко беше занемарено и полуразрушено. Поляната е била приветлива, а сега е само трева с човешки ръст. Продължихме. Пак се заредиха хълмчета – нагоре, надолу. Спряхме за обяд и за по цигара, а Ники пак не говори. По едно време изтърси:
-Май, да се отказваме, а?...и без това няма да можем да стигнем навреме до морето.
-?!?! – дойде ми като гръм от ясно небе. Та досега само той поддържаше пламъка в прехода, ако и
той падне духом, наистина ще се откажем. Аз бях на предела на силите си и малко ми трябваше да се срина.
-Дай, да стигнем вечерта до някоя хижа и там ще го обсъждаме. До тогава може и да размислиш.
-К’во да му мисля, в четвъртък съм на работа, а ние сме до никъде.
-Аз те бавя много, ако искаш взимай картите и давай газ напред. Няма да се сърдя. Аз ще се повлача още малко пък, ще видя какво ще правя.
-Не, не мога сам. Ще се изгубя някъде и ще е по-лошо.
Пак се умълчахме. Хапнахме по сандвич и подкарахме напред. Последваха няколко скоростни спускания, редуващи се с равни участъци с доста локви. На последното гледам на пътя една Жигула и почти веднага се чу моторен трион. В ляво от нас семейство мургави беше налегнало една букачка. Подминахме и скоро стигнахме най-ниската точка. Почна изкачването на връх Буковец. Бутах си и пуфтях и по едно време нещо запука яко от към челото. Пукаше дори и на малките неравности. Ами сега? Огледах – нищо не се вижда. Ще го видя на хижата си викам. Ники ме чакаше на превала. От там хижата се виждаше но ме достраша да се кача на байка до там. Избутах го и го подпрях в страни. Беше 14:00 часа. Огледахме подробно, извадих смазката и капнах тука там. Нищо не се промени. Това беше повратната точка.
-Май, бяхме до тук. Уморих се, а сега и тоя дзвер прави проблеми.
-Ами, да се отказваме Динкич. К’во ще кажеш.
Поогледах още малко, поразкърших го – нищо.
-Добре, хайде да пием по бира на терасата и ще видим какво ще правим.
Поседнахме, разгледахме пак картите и решението беше – ОТКАЗВАМЕ СЕ. Предложих на Ники да му дам всичко и да продължи сам, Картите, GPS-a, храната - абе всичко, но той отказа. Решихме, че слизаме в Твърдица и се прибираме, а другата година живот и здраве пак на пътеката.
След два часа вече пътувахме във влака за Стара Загора. Аз се прибирах в родния град за едноседмично възстановяване, а Ники на другия ден щеше да пътува за София. Настроението се върна, говорихме с Ники за прехода, грешките които направихме, добрите моменти. Абе някак весело беше. Явно преходът е натежал достатъчно и наистина е било време да се откажем. Бях доволен. Прекарах 9 прекрасни дни на място където си сам със себе си и нищо не смущава връзката между теб и Планината. Осъзнаваш къде се позиционираш в житейския си път, какво и колко зависи от самия теб и колко от фактори пред които си нищожен.

Догодина сме пак на Пътеката и се надявам да съм си взел поука от тези 9 дни.

[THEZOGGO]

Браво, невероятно, възхищавам ви се.

Имам два въпрос - какво е разстоянието от Ком до Витиня в километри?
И там където сте носили по тези въжета нагоре, къде точно е това?

Предварително благодаря за отговорите.

[joropc]

И там където сте носили по тези въжета нагоре, къде точно е това?

За там не питай...
@Динко
Отплесна ме с тоя разказ, бре човек!
Поздравления за теб и за Ники!

[THEZOGGO]

И там където сте носили по тези въжета нагоре, къде точно е това?

За там не питай...

Аз сериозно се интересувам от тази информация. : )

[joropc]

И там където сте носили по тези въжета нагоре, къде точно е това?

За там не питай...

Аз сериозно се интересувам от тази информация. : )

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0% ... 0%B5%D0%BD

[azoic]

Благодаря и на двама ви

Аз сериозно се интересувам от тази информация. : )

вр. Купена

п.п. Жоре

[THEZOGGO]

Много ви благодаря за отговора.

[Rayko]

Пак се пренесох там, благодаря.

[kibikoff]

Супер разказ!!!


Малко за статистиката ... какво носехте, какво беше излишното, кое не бяхте взели? Гледам в началото Динко е с каска, после сама с шапка, Ники носи протектори.
Динко, как си закрепваш чувала за кормилото?

цигарки, а?

[taurus13]

Не знам кво ги хвалите тия двамата...вие видехте ли как са очадили въздуха над Купена с тия цигарки - още не може да се разсее. Но от юни край....Купена е обществено място и повече няма да се пуши отгоре му.
Много приятен разказ Динко. Накрая верно изглеждате много скапани по снимките, пък ви знам че и двамата сте яки момчета. Та викаш, вие си мислехте отначало, как ПВ е показател дали сте подготвени за КЕ

[lostrider@]

Супер разказ!!!


Малко за статистиката ... какво носехте, какво беше излишното, кое не бяхте взели? Гледам в началото Динко е с каска, после сама с шапка, Ники носи протектори.
Динко, как си закрепваш чувала за кормилото?

цигарки, а?

Жоро, на Ком - Емине, направихме няколко греши. Една от тях беше багажа. И преди да тръгнем съм си мислил, че след като ще сме двама, най- много трима души, преспокойно можем да редуцираме багажчето като го разделим по много проста схема. Нямам представа защо не го предложих на Динко преди да заминем, но вече е твърде късно, нали? Идеята е споделяне на багажа. Да речем, аз нося инструменти, някоя и друга дрешка, а останалата част остава в раницата на Динко или обратно - с храната например. Има неща, които е изключително глупаво да бъдат носени от двама души, при положение, че просто се получава дублиране. Та, при положение, че мъкнехме цял керван багаж, не мисля, че ми е липсвало нещо . Излишно, според мен, беше презапасяването с храна. Аз помъкнах 1 кг. мюсли, от което ядох 2 пъти .
Изобщо не взех каска. По принцип не обичам да нося . Не мисля, че на Купена би ми свършила някаква работа , а протекторите през цялото време си стояха там където ги виждаш. Обаче не съжалявам, че ги взех. Макар и не по предназначение, използвах ги като "изолатор" между рамката и гръбнака ми. 4-5 дни носене на велосипед на гръб в Централен Балкан щяха да ми направят синки по прешлените, които още да болят
Много мислих дали да слагам багажник преди да тръгнем, но се отказах накрая и не сгреших. Според мен, Динко направи грешка с неговия. Да носиш колелото спестява много повече сили от бутането. Тая година си мисля, че ще го "забрави" много тактично вкъщи.
Ми това е, във всичко останало бяхме безгрешни ...

П.П.
Лелеее, за малко да забравя нещо! На снимките се вижда, но все пак, силно препоръчвам да се ходи на Ком-Емине с гети. Това е нещо е, за което ще уважавам Динко до края на живота си. (За нищо друго )