Ком - Емине

[krach]

:agree: Обаче това, че не коментираме не означава, че не очакваме продължението на разказа.

+1

[Bace_kz]

:agree: Обаче това, че не коментираме не означава, че не очакваме продължението на разказа.

+1

+1

[vaches]

Ден 8 – Тъжа – Бузлуджа 2.08

Станахме рано. Стаята беше пълна със спящи хора, някои от тях се въртяха нервно. Този пък за разлика от Ехо, където не успях да спя добре заради хъркащите туристи, тук се наспах добре. Може би това се дължеше на факта, че тази нощ аз бях хъркащия, знам ли. Закуската беше страхотна, ядох с голяма наслада. Лека мъгла се носеше по течението на реката, а слънчевите лъчи се опитваха да я пробият. Към 6:40 поехме към Узана, така чаканата от мен точка по маршрута. Познавах терена и можех да си правя реална преценка за разстоянията и времето за преминаването им. Поехме по асфалтовия път, който води към Голям Кадемлия без да сечем серпентините.




Не беше много стръмно, на места си подтиквахме, явно се беше понатрупала умора. Липсата на редовна храна също оказваше влияние върху мен и моите 65 килограма, бях отслабнал с 4 докато минавахме по маршрута. Не след дълго бяхме на познато място, не че бях ходил там преди, просто виждах Триглав, Русоватец, все познати върхове, които бях съзерцавал от Мазалат. Тук се отбихме от асфалтовия път и поехме наляво към Русоватец и Пеещите Скали.



Обадих се на Ани да тръгва към Узана, за да може да сме по едно време горе, както и на Вики. Той вече беше тръгнал нагоре с колелото. Малко изкачване и започна спускане по стръмна и неравна пътека. С доста усилия успявах да карам колелото, което се мяташе по бабуните като необуздан кон, не предавайки своята свобода. След вчерашния ден изпълнен с носене и бутане си представях, че днес основно ще караме, но тези ми мисли се изпариха като стигнахме до Пеещите скали. Не беше нищо страшно на пръв поглед, но тук се случи и най-съдбовна случка до момента.




Тъкмо си бяхме направили по някоя друга снимка с Краси, аз даже си прибирах апарата в калъфа, когато се чу някакъв шум и докато се освестя какво стана, видях моят приятел паднал на една страна с главата надолу към склона, а колелото го беше затиснало отгоре, така че не му позволяваше да стане. Хвърлих всичко и се втурнах да му помагам. В този момент не предполагах, че това падане ще сложи край на прехода за Краси. Беше си ударил рамото и имаше не малка рана, по-лошото, че си беше навехнал глезена. Тогава нищо не каза, стисна зъби и продължи да ме води към Мазалат. Показа ми Вълчата глава, разказа ми за няколкото пътеки към хижата, не му личеше да има отчаян вид от случилото се. Въпреки това някак си на мен ми беше притеснено, отначало си мислех, че минаването толкова близо до Габрово ще е трудно и за двамата. Към 10:00 часа бяхме на Мазалат, пихме по едно чайче и потеглихме към Партизанска песен. Участъка ми беше повече от добре познат, както и на Краси, затова му казах, че ще карам колкото мога, долу ще се чакаме. А карането между тези две хижи наистина е вълнуващо, най-вече участъка в гората след Мазалат. За разлика от пролетта, сега пътеката там беше идеално почистена от клони и можеше да се кара с добра скорост. На Корита спрях да си налея вода.



Докато го правех дочух интересно предположение от едно момиче, което тя споделяше на своите приятели относно това какво означавали цифрите на чешмата – 1492 – тя беше сигурна, че това е годината на построяването й. Усмихнах се леко и продължих към сечището, където подскачах по големите камъни, бързах на места безразсъдно, но знаех каква награда ме чака долу..Толкова бързо не бях слизал до Партизанска песен – 30 минути. Изведнъж се оказах като у нас си – Галя, хижарката, толкова ми се зарадва, веднага сготви нещо вкусно за хапване, а там човек може да получи почти всичко което му се прииска. Чух се с Виктор, наближаваше, а Ани още я нямаше, явно ще трябва да почакам. Единствено на Виктор техните бяха дошли на хижата на разходка. Тъкмо бях уговорил пране в пералня за нас с Краси и той се появи от гората. С радост му споделих готовността на Галя за прането, когато той каза „не мога повече, слизам си в нас”. Бях като попарен, свят ми се зави, не знаех как да реагирам. Явно падането щеше да попречи на моят верен спътник да продължи нататък. Не исках да го убеждавам да остане, видях колко мъчно му стана. На мен също. Една седмица бяхме неотлъчно заедно, помагахме си един на друг, не исках да се разделяме без да сме довършили заедно започнатото, но явно съдбата имаше други планове. Чао Краси, дори сега, когато пиша за тези спомени ми става доста неприятно. В последствие глезена му се беше надул и още месец го наболява. Човек трябва да знае кога е време да спре.

Иначе за хижа Партизанска песен мога да говоря много и само хубави неща. Галя освен хубавия обяд ми изпра дрехите, предложи ми стая, баня, все неща от които доста време се бяхме лишили. Не след дълго дойде и Вики. Аз обаче чаках други гости. Често казано най-трудно по време на прехода ми беше да не виждам детето си. И ето, че се появиха и те Ани и Яна. Последваха доста часове игри и лежане по поляната. Даже за момент мислех, че съм на излет до Узана, а не че правех Ком – Емине. Хубаво е човек да се разсее за момент.



До Бузлуджа ни чакаха около 25 км, затова и не бързахме за никъде. Иначе ако не беше голямата почивка днес, мисля че преход до Предела е съвсем възможен. Към 17:20 с Вики бяхме напълно да потегляме. Казахме си чао с всички и завъртяхме кротко педалите на колелата.



Темпото беше повече от лежерно. Минахме по черния път към Шипка, който започва малко преди хижата на Съвета. Към 19:00 бяхме на паркинга пред паметника.



Бяха ни казали, че на старата хижа на Бузлуджа, където щяхме да нощуваме, няма храна, затова си вземахме по нещо от магазинчетата + бурканче сладко от боровинки за нататък. Шипка – Бузлуджа го минахме по пътя за около 50 минути.



А там беше погром, имам предвид целия район около паметника, бяхме точно ден след срещата на Партията майка. Еми, дай на хората ядене и пиене и те ще си направят бунище. Ужасна работа. Да живее равенството, всички да са еднакво пияни. По интересно беше, че хижата беше заключена. Явно нищо не е като през соца, щом бият ключа по светло вече...Иначе хижата сега я стопанисват бивш военен и жена му. Добри хора, настаниха ни в хубава чиста стая, черпиха ни от тяхното ядене. Абе тук имаше нещо останало от соца все пак. Да живее партията. Иначе няма такова животно като бивш военен, деликатно си ни разпитваше през цялото време, с финес. Днешния ден беше доста кратък като преход, но пък богат на емоции, къде хубави, къде не...

[vaches]

Ден 9 – Бузлуджа – Буковец - 03.08

Станахме рано, на Вики май му беше доста тежко от тоя факт, но няма как, трябва да свиква. Днес планувахме да нощуваме на Чумерна. Закусихме хубаво и напред със помощта на партията към 6:40 поехме.



Вики беше решил да кара с багажник на колелото, общо взето 2 спални чувала носеше на него и шише с вода. Нищо особено, но си натежаваше, беше му трудно да кара уверено на спусканията, а за носенето и тикането нещата ставаха още по-сложни. Просто съвет, според мен е хубаво да се кара с багаж само на гърба. Пътя до Кръстец до бяхме минавали веднъж и понеже до там е само спускане след като се качат Бедеците, имах нагласа, че за нула време ще стигнем Предела.





Към 9 бяхме на гарата, този път минахме по пътя, ми то било много лесно от там...



До Кръстец обаче свършва хубавата маркировка. Честно казано ориентирането до там не ни представляваше някаква трудност, много малко са участъците, където може да се заблуди човек, даже да минава за първи път, както нас. От тук нататък обаче нещата се променят, както с релефа, така и с маркировката. Хубаво беше, че следваме организираните групи на БТС, иначе трябваше да газим високи треви и папрати. Обрасли черни пътища и много тръни и драки. Имахме луд късмет, че не спукахме гуми, още се чудя как оцеляха. Доста неприятно стана, въпреки че карахме. На места се забелязваха жалони, толкова беше обрасло около тях, че трудно се виждаха. Опитвах се да си представя как е изгледал терена преди, понеже сега пътеката минаваше на около 10 – 20 метра от тях.


там някъде има жалон

Напредвахме по-бавно отколкото си мислех, че ще се движим. И макар да не спукахме гума, на едно хубаво спускане в гората аз успях да си счупя ухото на обтегача. Позната схема с клона между каплата и обтегача се получи. Този път за разлика от първия карах доста бързо и на успях да спра на време. Наложи се да разглобя веригата.




Тук се вида колко паднали клони има по земята.

За около 20 минути бяхме сменили ухото и можехме да продължим. Обтегача обаче не беше съвсем добре, беше се поизкривил, но скоростите се превключваха. Към 12:00 бяхме на Грамадлива, а половин час по-късно на Предела.





Седнахме да обядваме на сянка под чадърите на едно от капанчетата. За Вики всичко беше някак си ново, следях реакциите му, не исках да се преуморяваме. Хапването на Предела беше много приятно, но гледката от предстоящия стръмен баир не беше от най-вдъхновяващите неща, които човек може да съзерцава, докато се е отпуснал блажено на сянка. Всяко хубаво нещо има своя край, към 14:00 в страшна жега поехме по прашната пътека срещу заведенията.



Багажника на Вики му натежаваше и той се бореше с колелото, аз се стремях да не напредвам много, а и честно казано трудно си ми беше и без това. Хубаво беше, че след досадното тикане, пътя заравни и ние отново карахме. Тук ми се иска да кажа, че отново нямам много ясно спомени за детайли от терена, както и че на доста места успявах да губя ориентация в гората. Сещах се и за Краси, искаше ми се да е тук в момента. Другото неприятно беше, че макар на доста места терена е равнинен, падналите дървета и клони правят карането на колелото невъзможно. Това на моменти доста взе да ме изнервя. Не след дълго стигнахме до място където маркировката прави рязък завой на ляво и поема по стръмна пътека. До тук добре, но след това маркировка липсваше. С Вики се върнахме обратно до последната табелка с маркировка, даже и по-назад, но не видяхме друго отклонение. Явно това беше пътя, затова поехме по него. А маркировка наистина липсваше, въпреки хубавите големи дървета покрай нас. След около 10 минути стигнахме една малка бетонна постройка, на която имаше от старата боя със две жълти и една червена лента, а след нея имаше и чешма. Погледнах картата и видях къде е чешмата, а не знам защо тази постройка направих на заслон Бутора.


Ако се ориентирам правилно сме били на малката жълта постройка

Спряхме да налеем вода и продължихме нагоре по пътя. Маркировка отново липсваше, но решихме, че щом досега нямаше, явно този участък е така и се надявахме по-нагоре да се появи. Това обаче не се случи и не след дълго спряхме. Погледнах компаса и въпреки че бях сигурен, че се движим на изток, той показваше юг. Какво да правим, спуснахме се отново до долу, на разклона където имаше последно маркировка. И там се започнаха едни разговори по телефона, с надеждата някой да успее да ни упъти. Времето минаваше, а идеи не идваха отникъде. Райко каза, че такава постройка не си спомня да е виждал и, че трябвало да минем през Бутора, който е съборетина и няма как да не го видим. Тъкмо мислихме да се връщаме още по-назад и да търсим друга пътека, когато се чуха в далечината мотори. Скоро до нас спряха 4-ма мотористи. Хубавото беше, че и те са тръгнали в нашата посока, лошото беше, че не бяха минавали никога от тук, а и не бяха местни. Аз звъннах на хижаря на Буковец, но и той не беше минавал от тук и нямаше как да ни помогне. Хубаво беше, че те имаха ГПС. Разбрахме се да се чакаме на чешмата, пък там да търсим отново пътя. И го намерихме. Оказа се, че е имало някога пътека, между малката постройка и чешмата.



Остава в ляво от черния път. Цялото това лутане ни коства около час и десет минути. По нищо не си личеше, никой не беше минавал скоро, понеже имаше голяма растителност и ясно можеше да се разбере ако някой е газил в пущинака. Даже и табели на едно дърво намерихме, толкова бяха скрити, че на 5 метра от тях трудно се забелязваха. Явно беше, че има друга пътека, която ние не сме намерили и явно беше, че от тук много отдавна не беше минавал никой. Паднали дървета буквално през няколко метра спираха пътя ни. Хубаво беше да виждаме маркировка, лошото беше, че изгубихме много време, а Вики се измори много. Следваше стръмно изкачване, а той трудно успяваше да следва добро темпо, без да спира често. Разпределихме товара от багажника му по нашите раници, но въпреки това колелото му не стана кой знае колко по-леко. Вече ни беше ясно, че няма да успеем да стигнем крайната си цел за деня, но поне до Буковец трябваше да устискаме. Реално можеше да нощуваме и в гората, но нямахме храна и достатъчно вода. Иначе до Буковец има доста добри пътеки за каране. Не успях да разбра само защо на един голям участък маркировката беше сложена на около 20 метра от пътеката на млади дръвчета. Заради страха да не се изгубим пак, постоянно трябваше да намаляваме скоростта за да хвърляме едно око встрани. Към 19:00 часа бяхме на Караивановото хорище.



На Вики все повече му личеше умората и аз започнах да се притеснявам за него. Предложих му да останем да нощуваме тук, но той отказа. Не искаше да ме бави. Аз пък не исках да стават нещата на всяка цена, затова отворихме картата да се ориентираме с разстоянията. Общо взето оставаха ни едни 10 километра, което означаваше, че и пеш да вървим, пак ще се докопаме до Буковец. Хижаря ми звъня също така няколко пъти, за да следи докъде сме стигнали и той също потвърди, че не е останало много път до него. Починахме и отново поехме. Започна да става и тъмно, а темпото ни беше доста бавно. Вики все повече ме тревожеше, започна да слиза от колелото и на спусканията, явно че не беше в кондиция да кара, но настоя да продължим. Мъжко момче, стисна зъби и продължи. Бяхме минали в режим на оцеляване. Честно казано това бяха най-дългите 10 км през живата ми. Тук хижа, там хижа няма и няма. Стана тъмно и запалихме челниците. Нямам снимка, за да се ориентира кога сме пристигнали все пак, но може би е било около 21:30. Хубавото беше, че ни чакаха и имаше хапване. Вики директно се просна на леглото, аз вечерях в приятната компания на хижаря и жена му и също отнесох плувката. Беше тежък ден, много по-тежък отколкото си го представях. Оказа се не по-лесно да караш в гората, отколкото да тикаш по баирите..

[vaches]

Ден 10 – Буковец – Вратник - 04.08

Днес се оказа последният ден от нашият преход! По план трябваше да стигнем Котел. За начало обаче трябваше да се навакса изоставането от вчера. Станахме рано и седнахме да закусваме. Вики още не се беше възстановил от снощното преживяване, а днес ни предстоеше не по-леко.



Хижаря ни посъветва да минем по асфалта до Чумерна, така и направихме. Лесно се караше по пътя и за нула време стигнах разклона за Чумерна. Вики обаче го нямаше, а пътя до тук не представляваше някакво страшно изкачване, даже на доста места се спускаше. Почаках го около 10 минути и той се появи. Още като го видях разбрах, че нямаше как да продължи нататък с мен. Видимо изпитваше голяма трудност с качването даже на съвсем малки баири. Дойде до мен и ми каза, че е не иска да ми е в тежест и не иска да ме бави. Лоша работа, в рамките на два дена останах съвсем сам. Разгънахме пътническа карта и решихме той да се спусне към Твърдица и оттам по пътя през Сливен да стигне Котел. Аз щях да си карам през билото и щяхме да се чакаме там. Пожелахме си успех и той обърна на обратно, а аз затиках по доста стръмния баир към хижата. В 8 часа бяха там, хижаря ми предложи чай, но аз не исках да се бавя и поех нататък.



Исках да подсека върха и затова тръгнах по пътеката в ляво в края на която се оказах на огромно сечище. Беше доста трудно да намеря пътеката накъде продължава. Тук там се виждаше по някой марка от маркировката, но пътека не намирах. И така в лутането поех нагоре по стръмен баир. Имах вътрешното усещане, че не това е моята посока, но в обратна посока нямаше маркировка, затова бавно напредвах по баира. Не след дълго излязох от гористия пояс и видях билото на вр. Чумерна – ясно исках да го подсека, сега бях тръгнал към него.



Не помня коя посока показваше компаса, но аз се надявах от върха да продължа на изток. Това обаче не се случи. В източна посока нямаше никаква пътека. Всъщност се бях качил по пътеката от която се слиза от върха. Единствено, което ме успокояваше беше хубавата гледка от върха. Хайде на обратно! Мислех си как ако бях с Краси или Вики това нямаше как да ми се случи и че е хубаво да мисля логично, не да избързвам с решенията. Пътеката на места беше доста трудна за спускане, но аз не слизах от колелото, бях изгубил едни 40 минути с това ми объркване. По карта даваха прехода до Вратник за около 6 часа, надявах се да го направя по-бързо, бях сам и започнах да въртя по-бързо отколкото по принцип карахме досега. А хубавите пътеки следваха една след друга, бързи, тесни, добри виражи и наклони в моя полза. Отдадох се на карането, маркировката беше добра и лесно се следваше, дори с висока скорост. Често си мислех за Вики и затова как се справя той, докъде ли е стигнал. От бързото темпо, започна да ми намаля бързо и водата, а на картата вода скоро не се виждаше. По едно време срещнах 2-ма кравари и се спрях да ги поразпитам за пътя нататък. Бяха много мили, обясниха ми какво да очаквам. Питах ги и къде мога да налея вода, а те без да се замислях ми сипаха от тяхната. Беше ми неудобно да го оставям без вода, а те се усмихнаха и казаха, че наблизо в гората имало хубава чешма, щели да си напълнят от там.

Поех нататък, а пътеките нагоре-надолу не свършваха. Къде точно, не помня, но отново претърпях инцидент с клон в обтегача. Този път натиснах рязко спирачка, за да спра въртенето на задната гума и не успях да счупя ухото. Пораженията обаче бяха много. Ухото беше се изкривило доста и му личеше, че е пред счупване. Върнах го леко в изходна позиция, но този път обтегача беше пострадал доста. Беше крив, явно той беше поддал, не толкова ухото. Наместих го до колкото можех, но не беше добре. Карах на 2-ра предавка отзад, а веригата седеше на 3-тия венец. Като напънех да катеря, веригата започваше да прескача по касетата отзад, изобщо не бяха добре нещата. Лошото беше, че по някое време след два часа каране да речем се озовах в покъртително сечище, беше пълно с цигани с коне. Грозна гледка наистина, направо си беше клане на гората. От дебелата сянка, в която карах досега, нямаше и следа. Пътеката се превърна в прашен път. На места се забелязваха трупове на дървета с маркировка по тях, да им е честито на минаващите от там.





Карах в тази касапница, докато пътя не се раздели на 3, a маркировка нямаше по никой от тях. По интуиция избрах най-левия, този път не сбърках. Към 11:30, след наистина много добро спускане, бях на Агликина поляна.



Излязох на прохода Вратник и поех по асфалтовия път към Изворите на Камчия. Не след дълго спрях за да похапна и да се чуя с Вики. Той беше в Сливен, но отново се почувствал доста зле и мислел да се отказва. Беше минавал двойно повече километри за същото време, само за сравнение – около 60 беше по пътя до Сливен, откъдето се разделихме. Не знаех какво да кажа, не ми се оставаше сам, но не ми се и спираше. Имах половин ден пред мен, ако всичко вървеше по план и не се губех щях да съм Котел по светло. След обяда, яхнах колелото и поех по баира нагоре. Спрях на чешмата, за която Райко ми каза по-рано по телефона и напълних всичките бутилки. Малко след това, докато си въртях веригата отново започна да играе по всички венци отзад, докато се усетя какво става, тя се скъса. Беше се разбило точно свързващото звено на веригата. Пробвах да го сложа отново, но дупката се беше разбила и нита не можеше да се захване. Бях до тук. И сега не знам кое беше най-правилното решение в този случай. Можеше да се спусна до Сливен да оправя колелото и да се върна, но някак си вътре в себе си бях се бях предал. Обадих се на Вики и му споделих в какво положение съм се оказал. В крайна сметка му споделих, че мисля да се спусна до Сливен и от там да се прибирам с него. Оставих веригата до пътя, където моето приключение свърши, да си я потърся следващия път, явно нямаше да е тази годината в която ще мина Ком – Емине. Върнах се до Вратник и поех надолу. Според Вики трябваше да спусна баира и щях да се озова в Сливен. Да ама не. Наистина спускане имаше, даже доста добро, но в далечината не виждах града и това леко започна да ме притеснява. Не след дълго наклона започна да намаля, докато накрая не стана равно. Срещнах две коли с горски и ги попитах дали има още много до Сливен. Те с усмивка ми отвърнаха, че има още поне 20 километра, половината от които изкачване. А не, тая работа няма да я бъде, стигнах с. Бяла и се обадих на Виктор да праща някое голямо такси, явно нямаше да стане с колелото. За капак на всичко като ме остави таксито в Сливен се оказа, че по някаква причина е изгоряла сим картата ми. Честито, вече нямах и връзка със света. Явно беше по-разумно да се откажа сега или поне така се успокоявах. Последва прибиране в Габрово и бързо оправяне на байка. Все пак исках да видя морето....

[vaches]

Ден последен – Козичино – нос Емине 07.08

С Вики се разбрахме да отидем да видим края на Пътеката. Качихме колелото на колата и запалихме към Козичино. По тъмно бяхме там, лесно намерихме къде да спим. Утре ме чакаха последни 40 км към морето. Въпреки прекъсването от два дена, нагласата ми не се беше променила и още усещах огромно вълнение от това да покарам по този велик маршрут. Сутринта аз поех с колелото към морето, а Вики с колата щеше да ме чака там. Въпреки че всичко беше една формалност се вълнувах страшно много. Карах сам, а в главата превъртах последните две седмици. Карах колкото можех на места, нямаше за къде да си пазя силите вече. Честно казано нещо ми се сториха много изкачванията, а уж спускам към морето. Дърветата бяха ниски и тънки, маркировката почти не се виждаше по тях, но трудно можеше да се изгуби човек.





На Плазовец мисля, че видях за първи път морето. Спрях да се порадвам на панорамата. Минах и Поморийския проход и се отбих в дясно от мантинелата и отново поех по черните пътища.





Тук вече напъвах здраво педалите, от време на време емоциите идваха в повече и пусках по някоя сълза от радост. Наистина последните километри са най-емоционални. До Емона обаче беше повече качване, отколкото спускане. И ето най-накрая пред мен нямаше вече гора и планини, а само необятното море! Това според мен прави Ком – Емине толкова велик маршрут. Пътя на пътешественика спира на брега на морето, но от тук нататък душата му продължава, ума продължава да мечтае...Пътеката съм сигурен, че е предложила на всеки един различна емоция, различна всеки път, в който е дръзнал да й се порадва. Мен ме накара да мечтая, да освободя духа по начин, който само планината може да го направи. Бях бездомник за няколко дни, а винаги имаше къде да спя, бях изморен, но през цялото време щастлив, бях себе си, но и много повече.

Долу на носа ме чакаше моя приятел Виктор, какво хубаво от това да споделиш с някой радостта си! А тя беше огромна, макар и да не бях минал цялата Пътека. Малко снимки, хвърлих камъчетата от Ком...Естествено си пожелах догодина отново да имам тази възможност...




КРАЙ

[Da Nail]

Благодаря за разказа! Направи две от смените ми на работа от най-приятните.

[cyclopz]

vaches, страхотно приключение! Има си всичко! Завидях ти много, надявам се и аз да го пробвам някой ден този маршрут

[chiburator]

Благодаря за чудесния разказ!

[xargs]

Благодаря за чудесния разказ!

И аз

[Azmanov]

Може би един от най да не кажа и най добре пресъздадения и разказан пътепис за ком емине ,който прочетох с толкова желание и вълнение и в който на моменти се чувствах все едно съм бил там с тях.Благодарим за отделеното време и така изчерпателната информация която ни е споделил Ванката .За мен лично такива хора като него заслужават възхищение и уважение,защото именно това са истинските,силните и достойни българи в днешно време.И какво нещо е съдбата...миналото лято след изкачване на връх Ботев и любуване на гледката ми направиха впечатление няколко велосипедиста които се качиха непосредствено след нас.Заговорих едно от момчетата за да го разпитам за колелото тъй като бях в процес на закупуване на велосипед а и ме бяха впечатлили страшно много че са се изкачили с колелата чак до горе.По принцип съм голям физиономист и трудно забравям лица но сега след като видях няколко от снимкити които е качил ВАнката се сетих че точно това е въпросни човек който ми обясняваше за колелото си и че е преминал ком емине с него и какво да търся когато си купувам велосипед....ОЩЕ в този момент нещо в мен се преобърна и в умът ми се роди идеята че аз трябва с цената на всичко да направя този преход.Днес почти година по късно и само месец и малко преди тръгването по този легендарен и така желан маршрут прочитането на разказа ме стимулира още по силно и ме кара да очаквам прехода с още по голямо желание и нетърпение.

[Azmanov]

Ето че дойде и нашият ред и на 23.07 тръгваме и ние с колелата

[Da Nail]

Успех! Ще очакваме разказите с интерес

[Bace_kz]

Някой да е планувал да правим прехода тази година за 7-10 дни и да си търси компания ?

[Vorac]

Някой да е планувал да правим прехода тази година за 7-10 дни и да си търси компания ?

Аз ще тръгвам скоро, обаче много обичам да се губя и за 9-те дена откуска, за които си мисля, никакъв шанс да се изкъпя в морето. Може до някъде да караме заедно.

[taurus13]

Тук един планира да го направи за уикенда....ма чака някой първо да го нарави за 3 дена, че да има стимул. Плана му бил - ден 1 - Ком Дерменка. ден 2 Дерменка-Емине.
Аз сега може и малко да се бъзикам, ама верно може да очкаваме нов скоростен рекорд.

[Bace_kz]

Тва с шУсейката ли

[Bace_kz]

Тая година що така умряло И аз пак да си питам някой с амбиции за 7-10 дена ? Мога да се понапъна и да свалям до 6 дена, но то си зависи от много неща. За периода между 6 до 20 август да се стартира.

[Vorac]

Тая година що така умряло И аз пак да си питам някой с амбиции за 7-10 дена ? Мога да се понапъна и да свалям до 6 дена, но то си зависи от много неща. За периода между 6 до 20 август да се стартира.

Може би заради това:
viewtopic.php?f=48&t=183182

[vaches]

Тази година успяхме да минем цялата пътека, Пламен и аз. Технически проблеми този път нямахме и двамата. Графика беше следния:
ден нулев - Ком - Петрохан - нямаше места за нощувка на Ком, заради рокерски събор, затова направихме тая схема. Късно следобеда се спуснахме до Петрохан и нощувахме при Бай Фидос, с още доста ком - еминейци.
Ден 1 - Петрохан - Лескова - На Лескова няма постоянно хижар вече, но ако се обадите предварително има кой да се качи за да достави храна. Иначе хижата е отключена, може да се нощува в нея.
Ден 2 - Лескова - Кашана - Кашана и хижата с един от последните истински сърдечни и гостоприемни хижари по билото - Николай. Минахме през маркираната пътека между Витиня и Арабаконак - Огромна грешка, обикалянето по пътя е в пъти по-лесно.
Ден 3 - Буря - предните два дни ни се размина лошото време, но на третия решихме да останем на Кашана още ден, по билото духаше страшен вятър, мъгла и дъжд от време на време.
Ден 4 - Кашана - Ехо - времето не беше много по-добре от предния ден, но поне не валя. До Вежен повече от 8 градуса не стана. За Ехо както да кажа, ужасни хижари, няма оправия там. От всички, които нощувахме, нямаше доволен.
Ден 5 - Ехо - Добрила - На Добрила беше пълна лудница, там обаче поне обслужването е добро.
Ден 6 - Добрила - Мандрата - Много добро време, без облак в небето, панорамни гледки, да ти се напълни душата. Хижа Мандрата ще я помня само с добро, много по-добър вариант от Тъжа. Предварителна заявка не е лоша.
Ден 7 - Мандрата - Узана - ден за среща с близки и приятели.
Ден 8 - Узана - Буковец - 12 часа с почивките, един от най-добрите ни дни като каране. Този път знаейки пътя, нямахме проблеми с пристигането на време. От Узана до Кръстец и един от етапите които се вземат на един дъх, страшно приятен!
Ден 9 - Буковец - Котел - до Вратник ми беше познато, след това влизахме в зоната на непознатото, цяла година го чаках този момент. До Котел стигнахме по не маркирания път покрай река Сухойката. Само и единствено спускане, бяхме към 14:00 в Котел, но решихме да си починем, да не бързаме към Върбишкия.
Ден 10 - Котел - Дъскотна - До Върбишкия проход се стига не много лесно. Преди р. Герила маркировката изчезва, поне 2 3 възлови места, хубаво е да се проучат с карта преди това. От Върбишки до Ришки бяхме решили да го заобиколим по пътя. Нощувахме при Ральо, храна при него няма, но може да си сготвиш. Условията са отлични.
Ден 11 - Дъскотна - Емине - много приятен етап, за съжаление последен. Маркировката е добра. След Поморийския проход едвам се движихме, мен поне не ми се искаше да свършва прехода. Наистина невероятно чувство да стигнеш края на планината.

Благодарение на това, че познавах по-голямата част от маршрута не е имало ден в който да караме по тъмно. Всеки ден се тръгваше най-късно в 6. Имаше дни в които можеше да се кара още доста, но нашата цел беше ни е готино, не сме бързали никъде. С Пламката не бяхме много и подготвени физически за повече натоварване.

Искам да поздравя всички минали, минаващи или канещи се да минат тази година, успех и безаварийно. Там горе всичко е истинско, най-вече щастието!

[Azmanov]

И ние сме вече от клуба на преминалите за 12дни.Ще намеря време тези дни да кача снимки и разкажа по подробно

[Azmanov]

Ето и нашият график по който минахме маршрута.Преди това да споделя и поясня че Ком Емине е първият ми маршрут(преход) продължил повече от един ден в планината и съм новобранец в пълният смисъл.Вече няколко месеца след преминаването все още немога да си обясня как се случи всичко и как успяхме някак си на майтап без никакви сериозни пречки и трудности да изминем пътеката от край до край .Явно обаче желанието и магията с която те омагьосва този велик преход са били толкова големи че въпреки слабата подготовка ,непознаването на маршрута и нулевия опит на преходите с велосипед в планината не ми попречиха една мечта да се превърне в реалност.Всъщност голямата заслуга беше на другарят ми който имаше два неуспешни опита и доста добре познаваше пътеката до гара Кръстец.Благодаря му от сърце и винаги ще съм му признателен и благодарен!!!....А ето ни и Нас Тодор от град Твърдица на 30г и Влади от София на 42г.Съдбата ни събра съвсем случайно от тема която бях пуснал тук във форума.Без да се познаваме,без да се бяхме виждали и без да знаехме дали ще си допаднем и като характер и като екип в крайна сметка успяхме и всичко се случи повече от добре.Предварителния ни график беше определен за 12дни но не на всяка цена и си бяхме предвидили 3,4 дни за резерва които не ни се наложи да използваме.Беше предвидено да спим само по хижи и не носихме нито палатки нито спални пособия,което накрая в последните дни се оказа проблем..Хихи...

DSC07108.jpg

(393.08 KiB) 321 пъти

DSC07139.jpg

(491.91 KiB) 293 пъти

DSC07182.jpg

(346.39 KiB) 273 пъти

DSC07195.jpg

(363.44 KiB) 277 пъти

DSC07203.jpg

(331.77 KiB) 264 пъти

DSC07213.jpg

(395.51 KiB) 285 пъти

Ден 1:Връх Ком-хижа Тръстена.Бяхме планували да стигнем хижа Лескова но дали заради късното тръгване от връх Ком или поради ред още причини успяхме да стигнем само до Тръстена.За тази хижа мога само хубави неща да кажа и останах с добри впечатления и от хижари и от храната.
Ден 2:Хижа Тръстена-крайна цел нямахме или по скоро евентуално Спалня Витиня но заради групите от федерацията по туризъм нямаше никакви места и се наложи да нощуваме в село Горно Камарци.В този ден решихме да тръгнем рано но се оказа напразно заради загубването което последва при подсичането на връх Издремец и ни загуби близо 3 часа.Имахме и известни проблеми с намирането на подслон в селото но някак си успяхме да се уредим и ни подслониха срещу 20лв на калпак.Реално ако не се бяхме изгубвали и си бяхме дали повече зор можехме да стигнем хижа чавдар а защо не и Кашана.За този ден ще си спомням винаги къпините след местност Стъргалска мандра илипо точно участъка след фургона с прослувутия надпис>
Ден 3:Село Горно Камарци-хижа Кашана.В този ден разбрах че познаването на маршрута е от голямо значение и си оказва огромно влияние и заради това трябваше на всяка цена да се съобразявам с Влади.Преходът за деня беше лек и само 30км но и да бяхме продължили нямаше и къде да стигнем за да нощуваме ,в което се убедих по късно и на другия ден.Евала на Другарчето че до гара Кръстец винаги организираше дните и етапите така че да са според нашите възможности и нямахме нито ден в който да закъснеем или да сме по тъмно в гората.Първоначалното ми впечатление за Хижа Кашана беше мнооого негативно но след като ни настаниха и хапанхме от вкусния бобец мнението ми се промени изцяло.Стаичките отстрани в които спахме бяха просто мечта а хижарите много готини и земни хора!!!
Ден 4:Хижа Кашана хижа Ехо.Ще запомня този ден с малкото чешми и близо 6 те часа в които трябваше да разчитаме на количеството вода което имахме а също и голямата денивилация,спусканията и изкачванията нямаха край.Умората след изминалите дни и тежките раници вече си оказваха голямо влияние и изкачването на Вежен ни даде голям зор.Тикането и носенето преобладаваха през целия ден и малкото спускания ни действаха много положително и ни вдигаха настроението.Към 19 стигнахме хижа Ехо която на пръв поглед ми се стори много добре отвън а разположението и изгледът към Връх Вежен уникални.Стаите за спане и отношението на хижарите лично на мен не ми допаднаха но хранате беше добре.Засякохме се отново с групата на федерацията и покрай тях вечерите преминаваха весело и шумно.Всъщност през целия ден се догонвахме с тях но вечер винаги забързвахме темпото за да стигнем преди тях защото нямаше да е готино да чакаш 50 човека да се изкъпят и тогава ако има останала вода да дойде и твоят ред.
Ден 5:Хижа Ехо-хижа ДОбрила.От този ден започнаха и проблемите с пришките които при мен бяха незначителни но при другарят ми положението беше много зле.Сравнително лек ден с изключение на преминаването на козя стена но някак си не усетих кой знае каква трудност.На хижа Козя стена Обувката на Влади се скъса и това доста ни притесни но с малко лекопласт успяхме да закрепим положението и да продължим.Към Обяд минахме Беклемето което много ме зарадва тъй като видях за пръв път от пет дни познат проход и природа тъй като бях минавал няколко пъти през пътя за Троян.Обядвахме на хижа Дерменка за която останах с добри впечатления и към 18/19ч. пристигнахме на Хижа Добрила.Много очарован останах от природата около хижата,самата хижа стаите за нощувка и колкото да наподобяваше хотел с ресторант имахме нужда след 5те трудни дни да се поглезим малко .Групата отново ни застигна и както през последните 4 дни и тази вечер беше шумно и весело и започнахме да свикваме с тях както и те с нас.На следващия ден предстоеше най страшната и трудна за мен част и изпитвах голямо притеснение.Влади се опитваше да ме укоражи но когато човек изпитва и усеша страхът в себе си каквото и да ти говорят не помага.
Ден 6 : Хижа ДОбрила-Хижа Тъжа.Като трудност да беше трудно но не толкова много,просто страхът от високо който имах на Кръсците ме сломи на цяло и изпаднах в депресия и на няколко пъти през главата ми мина мисълта да оставя колелото и да продължа пеш или направо да се откажа.Тук отново ще благодаря на моя човек който отново ми помогна и ми даде кураж да продължа а и като си спомних че той е минавал участъкът сам в буря и сега го минаваше отново само заради мен ми стана много гузно и се почувствах като глезльо .От самото тръгване се наслаждавах на всяка една част от пътеката а в този момент изпитвах панически страх придружен със упреци и лека омраза към това място.До изкачването на Купена всичко беше добре но след това се питах постоянно защо е толкова страшно и на моменти дори мъчително и защо трябваше да минаваме точно от там.Имаше моменти в които веднъж изкачвахме даден участък за да оставим раниците,след това слизахме за да прекараме единия велосипед,после трети път и за третия велосипед и всичко това се повтори няколко пъти .Когато стигнахме Жълтец и камъните останаха зад нас изпитах удоволствие и удовлетворение каквото до сега не бях изпитвал.Вътрешно усещах че ако велосипеда не ме предаде и не направя някакво непредвидено падане щом сме минали това нещо от тук нататък преминаването на Е3 ни беше в кърпа вързано.Ще се впусна в леки подробности но няма как да не разкажа за посрещането на връх Ботев от групата с която вървяхме заедно последните 5дни.Всички ни ръкопляскаха и ни се радваха и едновременно с това ни разпитваха учудени как сме минали Купените,чувството беше уникално и несръвнимо.Порадвахме се на гледката,пихме от уникалния чай и като се започна едно спускане към хижа Тъжа нямаше свършване.За хижа Тъжа както и при Кашана първоначално не останах много впечатлен но хижарят беше готин и си личеше че си върши работата с желание и някак си след тази хижа осъзнах че точно това са истинските хижи в които можеш да усетиш истинската атмосфера на планината .След час два групата отново ни застигна и отново всичко се повтори хахаха.
Ден 7:ХИжа Тъжа-Бузлуджа.Наспахме се добре и до късно тъй като се очертаваше ден в който главно ще се кара и щяхме бързо да наваксаме.В този ден имахме среща с родителите на Влади на прохода Шипка и това ни накара да потдържаме забързано темпо за да стигнем по бързо.До хижа Мазалат стигнахме бавно и въпреки че бях чел добри отзиви останах с най грозното впечатление от всички хижи по маршрута.Хижарите дори и не се показаха да ги видим черни ли са бели ли са а се въртяхме повече от час около хижата.Потеглихме към хижа Партизанска песен където за последно щахме да се засечем с групата .Хапнахме доволно и се посмяхме за послдно.Сбогувахме се с хората с които последните 7 дни деляхме Балкана и си пожелахме късмет и успешно преминаване.Изпратиха ни с аплодисменти и увации и за пореден път се почуствах уникално и се зарадвах много.Не успях да разбера кога минахме Узана и стигнахме Прохода Шипка където вече беше моята част и където наистина чувствах че всичко трудно и зад гърба ни и морето е толкова близо.Видяхме се с родителите На Влади които ни бяха устроили угощение и след похапване на всевъзможни вкусотии за които си мечтаехме предните дни потеглихме бавно към Бузлуджа.Заради съборът на комунягите обаче нямаше къде да отседнем и се наложи да идва близък роднина с бус за да ни направи бивак и имаме къде да спим.Изкарахме трудна нощ и почти не бяхме спали заради дънданията и неудобния бус но нямахме друг избор.
Ден 8:Бузлуджа хижа Буковец.Сравнително лек и приятен ден с излкючение на участъка от Прохода на Република до хижа Буковец където падна едно безкрайно бутане но мисълта че моите близки и познати ще ни чакат на Буковец и ще ги видя за пръв път от 8 дни не ми даваше мира да почивам.Посрещането и вечерта ми подействаха добре и ми дадоха нови сили да преминем останалата част от Ком Емине но все пак оставаше 1/3 от маршрута.
Ден 9:Хижа Буковец-град Котел.От тук нататък всичко беше формалност и въпреки че във всеки един момент внимавах да не се случи нещо точно накрая и всичко да се провали финалът беше все по близо .В този ден имаше доста каране но и бутането не отстъпваше .От красивите гледки и природа вече нямаше и спомен но все пак си е част от маршрута и ми беше също интересно и приятно да го преминем за разлика от многото негативни коментари които съм срещал по форумите.в края на деня обаче последва загубване което ни отне 2 или 3 часа и доста забави пристигането и ме бе поизнервило доста.Успяхме да си намерим много хубава къща за гости в която да пренощуваме и да хапнем добре и да съберем сили след дългия и продължителен ден.
Ден 10:град Котел-Село РИш.Тръгнахме много късно и предвид голямата жега и карането по асфалт немога да запомня този ден с хубави спомени.Имахме и загубване на отсечката от Котел до Върбишки Проход което напълно ни отказа да минаваме през Ужасът на Риш както много хора го наричаха.Вече почти нямаше какво интересно да се види и на моменти ставаше досадно заради усещането че не сме в България а в Турция .Нощувката в тоз ден се оказа най проблемна но след дълги преговори и молби в село Риш успяхме да си намерим подслон.
Ден 11:Село Риш-Село Козичино .Много километри и много асфалт с жега което беше досадно и на моменти ни се губеше желанието да въртим но при мисълта че че краят е близо и вече мирише на море се амбицирвахме отново и продължавахме.От село Дъскотна до село Козичино си побутахме но на фона на това което бяхме минали си беше ....Ако бяхме си дали повече зор можехме и в този ден да стигнем Фара но щеше да е късно и да се загуби замисълът който имахме за пристигането.Нощувахме в туристическата спалня в която условията бяха задоволителни но обстановката беше подтискаща и тип "Соц".Жалко че толкова хора минават по маршрута е спалнята е в окаяно състояние и потънала в буренаци.Тук се засякохме и с едни пешаци които бяха много готини и весели хора и се получи добър Лаф моабет.Абе въобще през целия маршрут мога с ръка на сърцето да кажа че лоши хора не видях.Когато си легнах и се замислих че това е последната вечер и на друггия ден всичко свършва ми стана много криво и мъчно.Някак си не исках това единствено и неповторимо за мен преживяване да свършва.
Ден 12 последен:Имахме уговорка близки и приятели да ни чакат на Фара и щеше да бъде голямо изживяване.Оставаха 30 км и в мен напираха такива емоции и вълнения че на много моменти ми идваше да се разрева .Още след самото тръгване на Влади му стана лошо и на моменти дори ме плашеше защото изражението което показваше не беше обнадеждаващо.За пореден път обаче му се възхитих защото отново стисна зъби и въпреки болката и раните получени в следствие на пришките които го мъчиха още след 2/3 ден потдържаше или моето темпо или ме изпреварваше просто Голям Човек.Когато излязохме на Поморийски проход и трябваше да минем 4/5км по асфалта преди да се отклоним За Емона на няколко пъти без да ме Забележи Другарчето се разплаках от щастие и вълнение просто пожелавам на всеки да го изпита .Оставаха 10 км и морето се откри пред нас и до края го виждахме постоянно .По мои изчисления и предположения установих къде може би се е отказа Кирил Николов Дизела при опита му през 2014година и се замислих колко несправедливо е било и как се е почувствал.Фара се откри пред нас и видяхме нашите хора чакаха ни там долу на заветното място.Помислих си най накрая всичко свърши и благодарих на Господ и Балкана че ни позволиха да преминем безпроблемно и успешно.Радвахме се много и бяхме много щастливи и естествно последваха безброй снимки шампанско и хвърлянето на камъчетата,абе беше си цял празник и голямо събитие!!!Заради еуфорията някак си не можех да се насладя толкова много на носа и от момента на пристигането до прибирането ми вкъщи неможех да осъзная какво се случва и къде се намирам.Естествено посетихме и уникалния Плаж на Иракли и няколко часа се нацамбуркахме и порадвахме заслужено на морето .На път за вкъщи през цялото време си мислих за пътеката.Не съжелявах за нито една измината стъпка и секунда време което отделих през тези 12 дни.Това беше преживяване което ще помня цял живот и всичко което видях и почуствах по време на прехода пожелавам от сърце на всеки да изпита.Ком Емине е магически и несравним маршрут на който трябва да се отдадеш изцяло и по време на преминаването човек трябва да му се наслади от край до край.Знам и съм сигурен в едно че Ком Емине ще остане завинаги в сърцето ми и когато мога и имам възможност не бих се поколебал да го измина Отново.

[Admin]

Анкета за поставянена аптечки по Ком-Емине
http://www.mtb-bg.com/index.php/other/s ... its-survey

[zcezbpm]

КОМ-ЕМИНЕ 2015
Това е пътепис за второто ми поред ПЕШЕХОДНО минаване по маршрута, където съм описал важни подробности за водата, денивелациите, километрите, хижите и екипировката.
Това което би могло да свърши работа на колоездачите е ВОДНАТА КАРТА на маршрута. Цъкнал съм всички водни точки близо до пътеката и по самата пътека без работещите хижи на които е ясно, че има вода.
Файлът е във формат за качване в GPS.

В пътеписа има пояснения с червен шрифт за водата, които трябва да се прочетат задължително, защото това са няколко на брой промени настъпили след качването на файла като например няколко пресъхнали или спрени води. Запаметете ги!
http://zcezbpm.blogspot.bg/2015/07/colororangeb-12-2015bcolor-bsize14pt.html

[THEZOGGO]

Браво!

[stoicho85]

Много интересно написано!
Браво и от мен!

[zcezbpm]

Ком Емине 2013г.
В група и с бивачни съоръжения.
Няма много полезно инфо като в пътеписа от 2015г, но историята е по-добра, а и снимките са по хубави.
Ще разберете и какъв е риска да тръгнете в група с непознат човек. Към края стана малко като биг брадър.

http://zcezbpm.blogspot.bg/2013/09/2013_192.html?spref=fb

В началото до връх Ком.


Някъде след седмица ходене около Купена.


Последния ден.През един куп села към морето.

[vaches]

Ком – Емине 2016г. 

Явно всяко нещо си е с времето и темата във форума започва да губи лека полека интерес, или пък има все по-малко въпросителни пред преминаващите с велосипед, но реших и тази година да напиша един кратък пътепис за преминаването на Пътеката.  

http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.p ... 0#p1046230
Ето това е пътеписа от предната година, ако някой не го е видял. Тогава заради технически проблеми и не само не успях да мина участъка от Вратник до Козичино, нещо което не ми даваше мира цяла година. Лошото беше, че Бай Крас, моят спътник от миналата година, твърдо беше решил, че няма да повтаря опита си през 2016г, което ме поставяше пред предизвикателството да си търся нов спътник за преминаването. С минаването на зимата изненадващо за мен желанието и мотивацията все повече намаляха. Може би заради лични проблеми, които ме тормозеха, не можех съвсем да приема мисълта, че отново ме чака едно незабравимо приключение. Най-хубавото беше, че успях да си намеря другарче през това време. Това беше Пламен, с който в интерес на истината, най-често се виждахме по детските площадки...Неговата дъщеричка е на 4 години и общо взето от тогава и Пламката беше спрял да кара колело. Бях му споменал, че си търся човек, както и на още няколко приятели и един хубав пролетен ден ми се обади да ме пита дали важи още офертата. Ех, че кеф, разбира се, че важи, зарадвах се аз. Често се виждахме с Пламката, но все без колелата, мислихме стратегиите, разхождайки малките ни госпожици. Това, че той не беше карал много години го тревожеше, аз от своя страна намирах все по-малко време за каране, за разлика от предната година. С Пламката общо взето направихме 2 – 3 по-сериозни карания и това ни беше. Успокояваше ме факта, че теоретично се бях подготвил по-добре от миналата година. Бях се сдобил с още една книга за маршрута, отново не разчитахме на ГПС.  
Така лека полека стегнахме колелата и взехме да мислим последните щрихи преди тръгването. Моят багаж от миналата година беше почти непроменен, като бях махнал няколко дрехи, които всъщност беше по-добре да оставя. Имам предвид, че пред 2015г, времето беше страшно топло и една не малка част от дрехите се оказаха в излишък. Тази година нещата седяха по друг начин, но нали да е лека раницата...Иначе откъм части и инструменти се бях подготвил много добре, както и Пламката. Интересно беше, че нямахме точна дата за тръгване. Средата на юли беше нещо като груб ориентир. За съжаление времето не беше много добро и колкото и да отлагахме, не го даваха значително да се оправя, затова решихме, че на 16 юли, събота тръгваме, пък да става каквото ще. Този път, за разлика от предната година се обадих на хижите на Ком седмица по-рано, но греда – точно тогава се провеждал рокерски събор и нямало никакви места по хижите. Пламката тогава предложи да се качим догоре, да се спуснем до х. Петрохан и да нощуваме там. Бай Фидос по телефона звучеше толкова сърдит, колкото и на живо си е, но успяхме да си запазим места. Така първата нощувка ни беше подсигурена от рано.  

[vaches]

Ден 0 – Габрово – вр. Ком – х. Петрохан  

И тази година в ролята на транспортьор влезна баща ми, заедно с малката фиеста и багажника на колегата.

Карахме към Берковица, а мен нещо ми тормозеше душата, неприятното чувство, че се впускам в нещо, за сметка на друго. Тези терзания ме преследваха през целия път. Пламката от друга страна беше с приповдигнато настроение и тайно исках еуфорията, която изпитва той да ме зарази и мен. Той беше оставил жена си бременна с второто им дете, явно усетил точно на време, че това е подходящия момент за малко откъсване от града и напрежението там.  
По обяд бяхме в Берковица, времето беше повече от лошо, като единствения плюс беше, че не валеше. Седнахме да обядваме, а докато дойде поръчката отидох да напазарувам последни неща за утре. След обяда поехме по стръмния път нагоре към билото. Мъглата беше много гъста, което донякъде ми разваляше настроението, от друга стана и в нея си имаше чар и красота. Към 14 часа бяхме горе. Беше пълно с пияни „рокери”. За първи път виждах рокерски събор с кросови мотори. Караха където им падне, беше леко неприятно и от време на време страшно да не те връхлети някой, както нямаше никаква видимост. С Пламката вземахме най-необходимото, демек само колелата, останалото оставихме в колата. Ние потеглихме към върха, бащата към Петрохан. До старата хижа беше лесно , нагоре нещо взехме да изплезваме езиците. В последствие установих, че предната година доста избирателно съм запомнял детайли от маршрута, по-скоро си спомнях лесните моменти, отколкото трудните. Дали заради адреналина тогава или просто съм се изключвал и само съм си ходел или карал не знам. Та пътеката в гората беше първото такова място. Не след дълго пътеката взе да напуска горския пояс. През цялото време разказвах на Пламката каква панорама има тук, колко лошо, че няма да я види и точно тогава облаците се вдигнаха и измежду тях изникна чудна гледка.


Е тук вече беше момента, в който краката ми се изпълниха със сила, очите с някоя сълза и тялото с много енергия. Балкана все едно ни каза „здравейте, добре сте дошли”. Силно мотивирани да хванем прозореца без мъгла се втурнахме да превземаме върха. Няколко пешеходци останаха далече назад, докато препускаме по тясната пътека. Е това ако не е кеф. На върха беше приказно. Тази година наблегнах на панорамите, и като цяло съм правил по-малко снимки.


Горе си подухваше и затова бързо събрахме по някое камъче, снимка за спомен и газ надолу. Без раници на гърба направо летяхме надолу. Беше към 15.40 часа. Подсичането на Малък и Среден Ком беше доста мокро. Там отново ни затисна и мъглата. А тя беше доста гъста. Помня, че предната година с Бай Крас сякохме направо през голямата трева на едно място, понеже пътя не го намерихме точно, но тогава виждахме къде продължава, а сега не се виждаше нищо. Все пак с помощта на компаса се ориентирахме. Срещнахме и двама пешаци, които също се бяха запътили към Петрохан. Към колко часа сме пристигнали не помня, но баща ми беше там, както и сърдития Бай Фидос. Настани ни, условията бяха добри. Доста хора имаше в хижата, беше шумно в столовата. След няколко часа в хижата влизат двама туристи, баща с дъщеря си, тя както разбрахме после на 11 годинки, но тръгнали да правят заедно прехода. Отиват при Бай Фидос и го питат „ здравейте, звъняхме ви по рано за настаняване, от Бургас сме?” при което Фидоса безцеремонно отговаря, „не знам кои сте, никой от Бургас не ми е звънял” и продължава да си шета из столовата. Те горките се стъписаха и седяха така известно време. Той разбира се шегуваше, въпреки че само той си разбра майтапа. Хижата се беше превърнала в спорен пункт на Ком – Еминейци този ден, заради мото събора. С някой от хората се видяхме и след това по време на прехода, за други пък четохме. Винаги е интересно да чуеш историята на някой минал или канещ се да мине през Пътеката. Този пък бяхме уредели отделна стая за бащата и с Пламката се наспахме доволно. 

[vaches]

Ден 1 – Петрохан – Лескова
 
Алармата звънна в 5 часа, както щеше да бъде до края на прехода. Нагласихме багажите и закусихме. Отвън времето не се беше променило и мъглата все още беше доста гъста. Бяхме и първите станали, но успеха на лекия преход през деня за мен се оказа ранното тръгване. Аз лично се чувствам много надъхан като караме 3 часа, погледна часовника и видя, че е 9 да речем. Деня в града те първа би започнал по това време, а сега имам толкова изминато разстояние зад гърба си. Казахме си чао с бащата и подкарахме колелата. Всичко беше прогизнало, в гората над хижата имах чувството, че вали дъжд, едри капки се стичаха от листата на дърветата. Чувствахме се отлично. Виждах планината по съвсем друг начин от предната година, изобщо се отървах от чувството, че правя същото нещо, беше си съвсем ново изживяване. Започвах да се отърсвам от грижите, които не ми даваха мира и да се наслаждавам на това което изживяваме в момента.  
https://www.dropbox.com/s/reptasvy6vqwb ... 6.JPG?dl=0
панорамните снимки ще ги пускам с линкове от дропбокс, понеже не намерих друг начин да ги споделя в сайта, много са големи като размер

Пламката караше зад мен в мъглата, аз пък внимавах да не объркаме нанякъде пътя. Към Тодорини кули затикахме, а срещу нас слънцето се опитваше да пробие мъглата.

Краката ни джвакаха, но усмивките не слизаха от лицата ни. Те станаха още по-големи когато мъглата взе да отстъпва пред ясното небе. Това се случи малко преди Червена локва, докато все още имаше гледки, явно Пламката имаше късмет.

https://www.dropbox.com/s/w1hchaj9h0lrw ... 3.JPG?dl=0
https://www.dropbox.com/s/1zt8yocvzfv97 ... 4.JPG?dl=0

Малко след като влезнахме в гората след стръмното спускане успяхме и да се загубим. Кривнахме по една стръмна пътека надолу, адски кална, но след 300 – 400 метра решихме да се връщаме. Горе видяхме каква сме я свършили, заради паднало дърво и коприва не се е виждала следващата марка и явно не сме били единствените объркали се, имаше и други следи преди нашите. Направи ми впечатление, че има нови табели на доста места, маркировката като цяло в много добро състояние. Това е за участъка до Кашана чак. До Лакатник нямаше нищо интересно, освен едно куче, което искаше да ни стопира за превишена скорост, нямаше успех по нанадолнището.

https://www.dropbox.com/s/p6fw4ln6tlhp5 ... 6.JPG?dl=0

В 10 бяхме на гарата, но хапване нямаше никакво, затова извадихме да хапнем както си носим. Подготвях Пламката за предстоящото изкачване, като малко преувеличавах дължината му, да се мотивира повече. След 40 минутно угощение потеглихме. Еми каквото и да кажа, гаден баир си е, но не е толкова болка за умиране. По някое време докато катерихме си помислих да се обадя на Лескова, ей така да знаят за нас. От всички телефони в книгите, нито един не беше актуален, но все пак на един от тях ни вдигна човек, който ни даде номер, който щеше да ни свърши работа. Оказа се, че хижата няма хижари от тази година, а господина, с който разговаряхме ще се качи да ни изнесе храна и да ни настани. Даже си поръчахме както искаме за ядене. Добре че се обадихме, че иначе щяхме да си ядем суха пастърмица цяла вечер. До Тръстена успяхме да стигнем изненадващо бързо. За разлика от предната година карахме почти през цялото време до горе. Горе освен ромеите и техните ромейчета имаше необичайно голям брой млади хора. Хм, супер, толкова туристи. Да ама не съвсем така беше. Направихме една голяма почивка, поизсъхнаха обувките ни. Беше към 14, когато потеглихме към крайната цел за деня.

Участъка, който миналата година беше доста ни озорил, не че е толкова тежък, просто тогава ние бяхме много изморени. Голямата изненада за нас беше някакъв фестивал, който се провеждаше на поляните над Чемерника. Ето от тук бяха всички млади „туристи” на хижата. Този билен уудсток беше явно съпроводен с голямо количество наркотици и много музика стил заби ми компа. Минахме почти незабелязано или по скоро никой не можеше да ни види, повечето бяха заети да гледат в една точка. Музиката се чуваше още доста време, докато ние напредвахме.

Тук има само едно възлово място, където човек може да се зачуди някъде да поеме – главния път по който се движите продължава напред към гората и става доста стръмен, а вашия е наляво подсичаш гората. Към 15 часа бяхме на Баин камък, едно от любимите места, с невероятна гледка.

https://www.dropbox.com/s/u3qoqy421iii0 ... 4.JPG?dl=0

Карането по пътеките беше малко затруднено, заради калта и клоните, но като цяло поддържахме добро темпо. На поляната преди Лескова видяхме джип, управляван от невръстен младеж. Наближиха ни и спряха до нас, оказа се, че това е човека с който говорих по телефона по рано днес, излезнали да съберат кравите, че някои от тях избягали от загражденията. Ако се отбивате до Лескова има един пункт с фургони и много кучета на краварите, хубаво е да се внимава там, че лесно се изнервят. Към 18 часа вече бяхме на Лескова. Въпреки че хижата няма хижари в момента е оставена отключена, а е и доста посещавана, съдейки по всичкия боклук оставен по масите под навеса. Не след дълго мъжа и двете момчета с джипа се завърнаха. След бързата оборка, се заехме с приготвянето на вечерята. Стоплихме си и вода да се поизмием малко. Мъжа разказа, че семейството турци, които стопанисвали хижата, се разболели и се наложило да слезнат в града. Също така разказа, че собствениците имали планове за строежа на още 2 хижи, една към Мургаш, друга покрай Стръгелската мандра. Какво от това ще стане реалност, предстои да разберем. Освен нас, още една група му се обадила, че ще нощуват в хижата тази вечер, но ние така и не ги дочакахме и рано рано си легнахме.