Ден 9 – Бузлуджа – Буковец - 03.08
Станахме рано, на Вики май му беше доста тежко от тоя факт, но няма как, трябва да свиква. Днес планувахме да нощуваме на Чумерна. Закусихме хубаво и напред със помощта на партията към 6:40 поехме.
Вики беше решил да кара с багажник на колелото, общо взето 2 спални чувала носеше на него и шише с вода. Нищо особено, но си натежаваше, беше му трудно да кара уверено на спусканията, а за носенето и тикането нещата ставаха още по-сложни. Просто съвет, според мен е хубаво да се кара с багаж само на гърба. Пътя до Кръстец до бяхме минавали веднъж и понеже до там е само спускане след като се качат Бедеците, имах нагласа, че за нула време ще стигнем Предела.
Към 9 бяхме на гарата, този път минахме по пътя, ми то било много лесно от там...
До Кръстец обаче свършва хубавата маркировка. Честно казано ориентирането до там не ни представляваше някаква трудност, много малко са участъците, където може да се заблуди човек, даже да минава за първи път, както нас. От тук нататък обаче нещата се променят, както с релефа, така и с маркировката. Хубаво беше, че следваме организираните групи на БТС, иначе трябваше да газим високи треви и папрати. Обрасли черни пътища и много тръни и драки. Имахме луд късмет, че не спукахме гуми, още се чудя как оцеляха. Доста неприятно стана, въпреки че карахме. На места се забелязваха жалони, толкова беше обрасло около тях, че трудно се виждаха. Опитвах се да си представя как е изгледал терена преди, понеже сега пътеката минаваше на около 10 – 20 метра от тях.
там някъде има жалонНапредвахме по-бавно отколкото си мислех, че ще се движим. И макар да не спукахме гума, на едно хубаво спускане в гората аз успях да си счупя ухото на обтегача. Позната схема с клона между каплата и обтегача се получи. Този път за разлика от първия карах доста бързо и на успях да спра на време. Наложи се да разглобя веригата.
Тук се вида колко паднали клони има по земята.За около 20 минути бяхме сменили ухото и можехме да продължим. Обтегача обаче не беше съвсем добре, беше се поизкривил, но скоростите се превключваха. Към 12:00 бяхме на Грамадлива, а половин час по-късно на Предела.
Седнахме да обядваме на сянка под чадърите на едно от капанчетата. За Вики всичко беше някак си ново, следях реакциите му, не исках да се преуморяваме. Хапването на Предела беше много приятно, но гледката от предстоящия стръмен баир не беше от най-вдъхновяващите неща, които човек може да съзерцава, докато се е отпуснал блажено на сянка. Всяко хубаво нещо има своя край, към 14:00 в страшна жега поехме по прашната пътека срещу заведенията.
Багажника на Вики му натежаваше и той се бореше с колелото, аз се стремях да не напредвам много, а и честно казано трудно си ми беше и без това. Хубаво беше, че след досадното тикане, пътя заравни и ние отново карахме. Тук ми се иска да кажа, че отново нямам много ясно спомени за детайли от терена, както и че на доста места успявах да губя ориентация в гората. Сещах се и за Краси, искаше ми се да е тук в момента. Другото неприятно беше, че макар на доста места терена е равнинен, падналите дървета и клони правят карането на колелото невъзможно. Това на моменти доста взе да ме изнервя. Не след дълго стигнахме до място където маркировката прави рязък завой на ляво и поема по стръмна пътека. До тук добре, но след това маркировка липсваше. С Вики се върнахме обратно до последната табелка с маркировка, даже и по-назад, но не видяхме друго отклонение. Явно това беше пътя, затова поехме по него. А маркировка наистина липсваше, въпреки хубавите големи дървета покрай нас. След около 10 минути стигнахме една малка бетонна постройка, на която имаше от старата боя със две жълти и една червена лента, а след нея имаше и чешма. Погледнах картата и видях къде е чешмата, а не знам защо тази постройка направих на заслон Бутора.
Ако се ориентирам правилно сме били на малката жълта постройкаСпряхме да налеем вода и продължихме нагоре по пътя. Маркировка отново липсваше, но решихме, че щом досега нямаше, явно този участък е така и се надявахме по-нагоре да се появи. Това обаче не се случи и не след дълго спряхме. Погледнах компаса и въпреки че бях сигурен, че се движим на изток, той показваше юг. Какво да правим, спуснахме се отново до долу, на разклона където имаше последно маркировка. И там се започнаха едни разговори по телефона, с надеждата някой да успее да ни упъти. Времето минаваше, а идеи не идваха отникъде. Райко каза, че такава постройка не си спомня да е виждал и, че трябвало да минем през Бутора, който е съборетина и няма как да не го видим. Тъкмо мислихме да се връщаме още по-назад и да търсим друга пътека, когато се чуха в далечината мотори. Скоро до нас спряха 4-ма мотористи. Хубавото беше, че и те са тръгнали в нашата посока, лошото беше, че не бяха минавали никога от тук, а и не бяха местни. Аз звъннах на хижаря на Буковец, но и той не беше минавал от тук и нямаше как да ни помогне. Хубаво беше, че те имаха ГПС. Разбрахме се да се чакаме на чешмата, пък там да търсим отново пътя. И го намерихме. Оказа се, че е имало някога пътека, между малката постройка и чешмата.
Остава в ляво от черния път. Цялото това лутане ни коства около час и десет минути. По нищо не си личеше, никой не беше минавал скоро, понеже имаше голяма растителност и ясно можеше да се разбере ако някой е газил в пущинака. Даже и табели на едно дърво намерихме, толкова бяха скрити, че на 5 метра от тях трудно се забелязваха. Явно беше, че има друга пътека, която ние не сме намерили и явно беше, че от тук много отдавна не беше минавал никой. Паднали дървета буквално през няколко метра спираха пътя ни. Хубаво беше да виждаме маркировка, лошото беше, че изгубихме много време, а Вики се измори много. Следваше стръмно изкачване, а той трудно успяваше да следва добро темпо, без да спира често. Разпределихме товара от багажника му по нашите раници, но въпреки това колелото му не стана кой знае колко по-леко. Вече ни беше ясно, че няма да успеем да стигнем крайната си цел за деня, но поне до Буковец трябваше да устискаме. Реално можеше да нощуваме и в гората, но нямахме храна и достатъчно вода. Иначе до Буковец има доста добри пътеки за каране. Не успях да разбра само защо на един голям участък маркировката беше сложена на около 20 метра от пътеката на млади дръвчета. Заради страха да не се изгубим пак, постоянно трябваше да намаляваме скоростта за да хвърляме едно око встрани. Към 19:00 часа бяхме на Караивановото хорище.
На Вики все повече му личеше умората и аз започнах да се притеснявам за него. Предложих му да останем да нощуваме тук, но той отказа. Не искаше да ме бави. Аз пък не исках да стават нещата на всяка цена, затова отворихме картата да се ориентираме с разстоянията. Общо взето оставаха ни едни 10 километра, което означаваше, че и пеш да вървим, пак ще се докопаме до Буковец. Хижаря ми звъня също така няколко пъти, за да следи докъде сме стигнали и той също потвърди, че не е останало много път до него. Починахме и отново поехме. Започна да става и тъмно, а темпото ни беше доста бавно. Вики все повече ме тревожеше, започна да слиза от колелото и на спусканията, явно че не беше в кондиция да кара, но настоя да продължим. Мъжко момче, стисна зъби и продължи. Бяхме минали в режим на оцеляване. Честно казано това бяха най-дългите 10 км през живата ми. Тук хижа, там хижа няма и няма. Стана тъмно и запалихме челниците. Нямам снимка, за да се ориентира кога сме пристигнали все пак, но може би е било около 21:30. Хубавото беше, че ни чакаха и имаше хапване. Вики директно се просна на леглото, аз вечерях в приятната компания на хижаря и жена му и също отнесох плувката. Беше тежък ден, много по-тежък отколкото си го представях. Оказа се не по-лесно да караш в гората, отколкото да тикаш по баирите..