Къде, къде, та право в Кладница. И оттам към яз.Студена по един отдавна планиран от мен маршрут. Е, няма да ви занимавам с достойнствата на тамошните пътища и пътеки... ще ги научите като напиша маршрута. Така или иначе днес не било писано да го завършим.
Та карахме си ние по един черен път и след много кал и размотаване все още бяхме доникъде. Това добре, но след поредното преджапване до педалите в разни кални коловози установих спукана задна гума. О, какво чудесно допълнение към спуканата ми предна гума!
Ама само като видях плътния слой мека лепкава кал, покрил и гума и капла и всичко що е под нивото на задния дерайльор, ми се отщя да я сменям. Така и така не беше спаднала напълно, рекох да я напомпам, пък да видим... и без туй времето напредваше и бяхме решили вече да се връщаме. Клекнах аз, ръгнах помпата и започнах да прилагам добре усвоеното движение, докато в един момент Юли не ми каза с равен глас:
- Абе, това животно какво ли е...?
Познавайки спокойствието на спътника си, както и дивотията на района, в който се намирахме, за момент изтръпнах - дали ще видя глиган?
За мое щастие се оказа един дръглив елен. Добре де, не искам да го обиждам, ама точно такъв ми се видя... с някаква опадала на места козина, един гърбав такъв и със смешно дълги уши. А, да, и рога нямаше! За което намирам поне две логични обяснения: или жена му никога не му е изневерявала, или пък никога не е бил с жена.
Както и да е, след справка по-късно се оказа, че "еленът" всъщност е сръндак, каквато и да е разликата. Животното излезе край пътя през съборената порта на някаква оградена нива и взе да ни гледа, стоящо на десетина метра. Аз пък бавно бръкнах в раницата за фотоапарата, очаквайки че всяко мое движение ще го подплаши. Да бе! Тоя даже се приближи още, а като се видя в ролята на манекен, взе и да сменя позите си - ту в профил, ту в анфас. И все по-близо, разбира се.
Когато дойде на 2-3 метра от нас, Юли реши да осъществи контакт и му подаде ръка. Така де, рече да го погали. Ама той Юли все си вре ръцете в разни муцуни, трябва да внимавам с него, че току виж и с някой мечок реши да се здрависа... Сръндакът колебливо пристъпи, бавно и полека, а аз се готвех да направя кадъра на живота си! Добре де, на века. Е, айде, от мен да мине, на годината. Или дори на деня. Абе нек'ъф кадър изобщо, запечатващ хармоничните отношения между планински колоездач и диво животно. Те тогаз Юли най-сетне го докосна леко по муцуната... Сръндакът отвърна с настъпателно побутване по ръката, което накара Юли да отстъпи доброзорно 2-3 крачки назад. Аз също подскочих като на пружинка, стреснат не на шега от настъплението на тревопасния "звяр".
Изтегляйки се тактично и непринудено, следвани от сръндака, и двамата се навряхме в заградената нива, откъдето всъщност беше дошъл той. Господин Рогачев се зачуди дали да ни последва, а ние се зачудихме дали не сме сгрешили, влизайки в затвореното пространство. Поне имаше дървета, чувах мислите си аз. Разбира се, изострените ни от преживяването сетива бързо откриха наличието на втора порта за нивата. Утешително! Отидохме към нея, а противникът ни следеше от другата страна на плета, от разстояние. Всъщност, и двете страни използвахме наличието на надеждна преграда помежду ни, за да се разгледаме един друг. По едно време обаче, докато ние се опитвахме да си отворим втория портал, обитателят на гората си намери скъпи играчки - два велосипеда и две раници. Взе да ги бута и повдига с муцуна, което веднага наложи да се въоръжим с камъни и дървье и да преминем в контраатака. И тъкмо навреме, защото като се дръпна от велосипедите, тоя взе, че се изпика! Е, със сигурност не беше от страх...
Поне разбрахме, че ние сме му по-интересни от велосипедите, така че съставихме план за спасяване на екипировката. Отвлякохме му вниманието, след което завзехме района около байковете, взехме си ги и се оттеглихе отново в заградената нива. Там на спокойствие си смених вътрешната гума, с която операция се окалях порядъчно. Но поне вече бяхме готови да се разделим с любопитния горски обитател. Дали щеше да ни последва?
Измъкнахме се през втората порта и "настъпихме газта" по равния черен път. Я, сръндакът можел и да тича! Добре поне, че го правеше по поляните встрани от пътя, та имахме поглед върху действията му. Всъщност, той допусна грешка, защото по едно време една редица дървета ни раздели. Ние обаче се забихме в поредното калище, което му даде възможност да се върне и да излезе на пътя. Хмм, ще видиш ти, като дойде някое спускане, мислех си аз, докато спринтирах по един нанагорен участък, въртейки глава да се информирам за ситуацията отзад. Тук обаче явно напуснахме територията му, защото сръндакът взе да изостава и когато излязохме на равното, го видяхме за последно и отпрашихме.
. 
