Връх Полежан, 2851 метра, Пирин планина.

Гениалната идея да качваме връх, висок почти колкото К2, с колела, у Пирина, който е известен със своите каменисти склонове, неставащи за нищо друго, освен наслаждаване отдалеч, беше дадена от Арсени Ботушаров, брат на нашия любим Админ. Всъщност идеята беше не само да се качим, но и да се спуснем. И това само един ден след като си бях разбил джуката от един мизерен дроп. С целия си акъл, разбира се, се съгласих.

Събуди ме проклетият цип (за втори път тази нощ, мамка му) и това как моят съпалатник излиза. Още усещах вкуса на прясно нарязани доматки, краставички и чушчица, поръсени със сиренце, олио и сол за вкус от предната нощ. А как ми се спеше... бях сигурен, че съм спал не повече от 3 часа... Чух Любо да мрънка на някого (добре, че съм спал, когато се е събудил, че можеше мен да подхване), че не бил добре, нещо температура имал. После се чух да питам: - "Колко е часът, бе?" -"8 и 20." -"А как е времето?" -"Няма едно облаче, Борка."

По дяволите, мислех да спя до късно. Сутринта на 27-ми август наистина беше хубава. Слънцето грееше, птичките пееха, дет' се вика. Последва едно дълго и продължително ставане, обличане, измиване, прибиране на всички боклуци, останали от снощното пиршество и оправяне на колела/екипировки. След всичко това, което отне учудващо много време, беше ред и на самото каране, което беше разделено на няколко етапа.

Първият се състоеше в това да стигнем до лифта. Отне ни около 30 секунди. Първата част на карането беше преминала успешно! Втората последва нейния пример. Тя включваше даване на 4 лв на услужливата касиерка на лифта, взимане на очевидно неструващите толкова хартишки, качване на това устройство, което, за мое учудване, гордо наричаха лифт, и лъкатушене до горна станция.

Третата фаза на нашата мисия, обаче, не тръгна надобре. Горе започнаха да прииждат едни черни пухкави създания на неживата природата, имащи способността да се изливат в най-неподходящите моменти и, разбира се, на най-неподходящите места (върху главите ни), което започна да ни подлива студена водица във вратовете. Определено не искахме да се натъкнем на буря у средата на нищото. Въпреки това решихме да изкараме докъдето можем и тръгнахме по пътеката покрай езерото Безбог, от далечната му страна спрямо хижата. В началото тя е равна, без камъни. След това започва лек баир с мъничко камъни (където, разбира се, започнахме да бутаме), за да премине в "Родопско-равна" част, с бая камънак, където бутането не вършеше работа и трябваше да се носи. Любо определено беше решил да ме имитира този ден, защото някъде тук се размрънка, че му е зле и не иска да продължава и ни прати по живо, по здраво да се гърчим сами нагоре. Поиска ни само да направим хубави снимки. Мисля, вие ще потвърдите, че се справихме добре. Как да е - съвсем малко по-нагоре срещнахме първия брутален участък. Вече. Но за това местенце – при спускането. Износихме го с мъка и продължихме нагоре. Пътеката се виеше между храстите, които все още бяха с внушителна височина, докато не направи лек десен завой, където се откриваха прелестите на Пирина. Който е ходил, знае за какво става дума. Човек просто е безмълвен пред вълшебната красота, която седи отсреща му. И после Рила била по-хубава от Пирин, а, Любо? Та... пътеката продължаваше леко надолу, където аз не си сложих шлема, въпреки риска да си разбия пак муцуната или да се хвърля в дерето отляво. Е, не го направих. 40 метра по-надолу пътеката се разделяше на две, като лявата продължаваше към Попското езеро (което щяхме да виждаме през по-голямата част от времето, за моя радост), а надясно - към върховете Безбог и Полежан.

Качването започна със сравнително лек наклон, с доста камъни. Отляво - дере, отдясно склонът към връх Безбог. Минавайки все повече път, започвахме да се чудим как ВСЪЩНОСТ ще караме тук, защото шубето си е шубе, изглеждаше доста технично, а опасността от падане в дерето, въпреки че не беше кой знае колко високо тук, все пак беше заплаха. Починахме малко по-сериозно за първи път, а и хем да пуснем едни туристи да минат. Те изглеждаха учудени, но все пак успяваха да говорят свързано, така че, предполагам, не са били твърде зашеметени. Малко по-нататък ги настигнахме (туристи, какво да ги правиш) на едно ключово място. Пътеката се виждаше как продължава нагоре и наляво по склона. Нагоре и надясно беше Безбог, а ние решихме да продължим направо по една гола поляна, доста стръмна, с камъни тук-таме, но с бая "ровове". Решихме да избутаме по нея, защото смятахме да се пуснем от там, а не по пътеката, така че трябваше да огледаме терена. Този склон щеше малко да ни отдалечи от Полежан, но си заслужаваше. След като го износихме с ужасни мъки под невярващите погледи на хората, стигнахме нещо като плато, което се намира под връх Безбог, който ни се падаше вдясно. Вляво за първи път ни се откри гледка към Полежан (до сега не виждахме къде отиваме). Оставаше ужасно много. Чувствах се уморен, а и страхът си казваше думата, след като знаех какво трябва да пускаме. Но не се отказвахме. Времето изглеждаше доста стабилно, въпреки дъждовните наченъци от сутринта. Тръгнахме наляво, за да се присъединим към пътеката за върха. Там починахме малко, след което потеглихме нагоре.

Пътеката към върха се вие по едно било, не кой знае колко широко, разбирайте между 2 и 15 метра, сравнително равничко на повечето места, от двете страни на което има дерета. По 4 километра високи, ПОНЕ. С две думи - не е хубаво да се пада. Идеята, че ще се спускаме по това, ме ужаси още повече. А и пътеката не беше гладичка - мънички камъни, които се движат под гумите ти и те плъзгат насам-натам (насам-натам – към пропастта, разбира се, иначе не е интересно), падове, канари, които да заобикаляш, храсти, които са по-упорити и от мен... всичко това допринасяше за доста страшничко преживяване, макар че все още бяхме в посока нагоре. Пътеката минаваше и през няколко участъка, нещо като каменните реки на Витоша, но самите камъни са доста по-малки, но пък едни остри и ръбати, които ни плашеха, че можем да спукаме гума на тях, а това нямаше да е хубаво. Така лека-полека стигнахме подножието на върха. Там вече започна стръмно, сравнително без препятствия. После стана зле. Страшно много камъни, по които нито може да се бута, нито да се кара (надолу). Трябваше да носим колелата. Доста неприятно, предвид наклона, а и колко вече сме извърв... ъъъ износили. 5 секунди носене, 20 секунди почивка. 4 секунди носене, 30 секунди почивка. И т.н. След МНОГО гърч и може би половин час за стотина метра стигнахме върха.