Както и да е, да оставим на мира автомобилите (т.е. да почиват в мир), ние си имахме велосипеди. Почивката пред х.Грънчар е едно от задължителните неща в тази част на планината. Дори не направихме кой знае какво впечатление, тъй като не сме нито първите, нито последните двуколесни „пришълци”, минали оттам. Продължихме по пътя до седловината Джанка – кръстовище на някои от най-популярните маршрути в Рила, където вече слязохме от байковете и започнахме да ги тикаме по пътеката за Мусала, вървяща право нагоре по склона на вр.Овчарец. Разбира се, изкачването беше съпроводено и от обстоен оглед на терена, тъй като и там ще се кара някой ден. То и да не искаш, склонът е така изправен пред теб, а темпото толкова бавно, че няма как да не разгледаш пътеката в подробности. След средата (докъдето наклонът бе по-умерен), дойде и най-стръмната част, където започнахме да си припомняме мъките от Сухата вапа. Почивките взеха да зачестяват, а глътките вода, които отпивахме, ставаха все по-големи. Тъкмо когато вече се питах защо туристите вървят все по най-правата линия, забелязахме спасителна обходна пътека, виеща се на серпентини и поехме по нея. Освен всичко друго, тя ни отведе и до място, откъдето виждахме поне част от тъмносините води на яз.Бели Искър.

След което поехме надолу! Очакванията ни бяха за по-леко и скоростно спускане в сравнение със Сухата вапа преди няколко години и началото бе завладяващо – леко подрусващ терен, техничен, но в никакъв случай бавен. След първите стотина метра обаче нещата започнаха да придобиват различен обрат, поне за мен. Склонът стана по-стръмен, тревата по-висока, а буците по-големи. Брат ми продължи да си перка на скорост, осигурявайки работа за големия ход на окачването си, а аз започнах да се тътря бавничко и да спирам за почивки през 100-200м. Уморявах се бързо, защото бях почти непрекъснато зад седалката, стиснал спирачките, а в същото време буците, камъните и дупките, напълно невидими в тревата, дебнеха коварно. За съжаление не смеех да пусна спирачките, тъй като веднага се засилвах повече от комфортното, а препятствия, които да спрат от раз устрема ми, имаше в изобилие! Дори се наложи два пъти да сляза за кратко, след едно изправяне на предна гума, което ми подсказа, че комбинацията от наклон и скрити „стъпала” е добра предпоставка за „човки”, или казано по-(физ)културно „кълба напред” – упражнение, което не желаех да изпълнявам на такъв самотен връх.

С отминаването на средната част, процентите на наклона постепенно намаляха и се поотпуснах, карайки в следите на брат ми, оставени в тревата. Установихме, че е много „хитро” да се минава през ниските иглолистни храстчета. Освен, че усещането за „мекота” бе достойно за реклама на прах за пране, имаше и чисто практически измерения – убиваха част от скоростта, така че върху тях се намаляваше по-лесно. Разбира се, никога не знаехме дали отдолу не ни чака камък или дупка, но това важеше и за тревата наоколо. Колкото по-надолу отивахме, толкова по-тучно и зелено ставаше под гумите ни. И така, докато не излязохме на Кайзеровия път (пътеката между х.Грънчар и х.Заврачица).

Е, знам, че разказът за спускането ви изглежда кратък, но така си беше и „на живо”. Кратко. Няма и как да бъде другояче, тъй като разликата във височините от върха до пътеката не надвишаваше 500м, а разстоянието едва ли бе много повече от километър. На практика, ако не бяха многото почивки от моя страна, цялото каране по голия склон щеше да се вмести в няколко минути. Въпреки незначителността на тези показатели, умората в крайниците ми бе осезаема, така че се отправихме към х.Грънчар за поредната почивка.

От „троицата” върхове, заобикалящи х.Грънчар, остана само Овчарец. Надявам се догодина да ви разкажа и за него...