Пустинята Моаб е едно от най-известните места за каране в САЩ и мечтата на много колоедачи зад океана е да направят две-три карания из нея. Но като всяка пустиня, Моаб също крие много опасности и рискове, с които човек винаги трябва да се съобразява. И като всяка пустиня, Моаб има и своите призраци...

В това лично са се уверили двама канадски студенти през лятото на 1995г. Това са Гари Томпсет и Морган Донъли. През въпросното лято те решили да си направят голяма екскурзия с колела в района южно от Скалистите планини и Великия каньон. Пътуването било планирано основно по асфалт плюс няколко карания по пресечен терен за почивка. Идеята е била после да вземат кола под наем, за да отидат до летището в някой голям град и оттам в Канада, т.е. вкъщи. Пътуването започнало добре, двамата изминавали по около 150км на ден и за 4 седмици изминали цели 3700км. Екипировката и разходите им били сведени до минимум. Обикновено прекарвали нощите в палатка в някое закътано местенце край пътя.

Но в град Моаб, кръстен на известната пустиня, двамата студенти променили плана си. Причината за това била покупката на един стар автомобил от собственика на магазина за колоездене Kaibab. Тъй като я взели на изгодна цена, те изчислили, че ще им излезе по-евтино да се приберат с нея и да я продадат, отколкото да взимат кола под наем. Освен това към трошката получили и по едно колело с двойно окачване за един ден, затова двамата ентусиасти решили да направят каране по една от известните пътеки на пустинята - Porcupine Rim Trail. Речено - сторено!

Хората от магазина ги уверили, че дори не им е нужна карта, защото пътеката била добре маркирана и че 30-те мили би трябвало да им отнемат около 3 часа. След като се запасили с голямо количество вода, те се отправили към жегата на пустинята...

В следващите няколко часа обаче нещата взели драматичен обрат. Въпреки че наистина имало маркировка, оказало се, че тя не се задържа много дълго при песъчливите условия в пустинята. Топлината се увеличавала непрекъснато и колоездачите с наслада посрещнали едно дълго спускане... До момента, в който разбрали, че спускайки се, са объркали пътя и са слезли със 100м по-ниско, отколкото трябва. Е, какво са 100 метра денивелация? - би казал някой. В пустинята, при 42 градуса са много, но по-лошото било, че те изобщо не знаели как да се върнат. По обратния път всичко изглеждало еднакво и те не знаели кое от всичките дерета да хванат. Намирането на изход изглеждало невъзможно.

След три часа лутане положението им било почти безнадеждно: напълно празни шишета за вода, изсъхнали устни, уморени крайници и никаква идея за правилния път. Освен това състоянието на Морган започнало да се влошава - той бил зле обезводнен и имал симптоми за слънчев удар. Това принудило Гари да остави приятеля си под сянката на една скала, а той самият да продължи търсенето на изход. Тогава, лутайки се из деретата, той попаднал на два изоставени байка. Те изглеждали така, сякаш са били в пустинята дълго време - със спукани гуми, дебел слой прах по тях и т.н. Загрижен за оцеляването си, Гари почти не им обърнал внимание и дори не видял каква марка са. Той продължил лутането си и най-накрая излязъл отново на пътеката. Това било спасението! Той се върнал при Морган и двамата едва-едва се дотътрили до града с пет часа по-късно от планирания час за връщане, но все пак живи.

Двамата разказали на персонала в магазина за двата изоставени байка, но никой не бил чувал за тях или за изчезнали колоездачи в пустинята. Хората от магазина предположили, че е твърде вероятно и други колоездачи да са изоставили велосипедите си насред пустошта, ако са попаднали в ситуация, подобна на тази на двамата студенти. След кратък размисъл Гари и Морган решили да се върнат в пустинята, за да приберат двете колела за спомен от опасното си приключение, още повече, че от магазина им казали, че късметът е за този, който си го намери. От външния вид на колелата можело да се заключи, че те са изоставени от доста време, без някой да си ги потърси.

И така, след два дни почивка, студентите за втори път навлезли в пустинята. Гари добре бил запомнил отличителните белези на местността и сравнително бързо открили колелата. И двете били Fisher. Байковете са намирали върху равната част на малка скала, от която надолу до пътеката имало отвесна стена. Морган останал долу, а Гари се качил при колелата. Идеята била да ги смъкнат с въже. Още при първото колело обаче се оказало, че то е доста тежко и след като протрило ръкавиците на Гари, въжето се разкъсало от едно скално ръбче и колелото паднало от около 30м височина. За голямо учудване обаче по него нямало някакви сериозни повреди дори и след падането. Второто колело го спуснали на части - първо колелата и после рамката.

Гари започнал да слиза обратно към пътеката и по пътя си срещнал човек с радиостанция, който очевидно бил от група за търсене. Човекът обаче не бил от най-приказливите. "Ако не бях го попитал, едва ли щеше да ми продума", разказва Гари. Търсачът му казал, че издирват двама планински колоездачи, които тръгнали вчера и до момента не се били завърнали. Първоначално Гари се усъмнил, но после решил, че колелата, които те са намерили, имат вид на изоставени от много дълго време и няма как да са на изчезналите им колеги. Така че, той не споменал нищо за байковете и пожелал на човека успех в търсенето.